Джеймс Ролинс
Ключът (42)

37.

26 декември, 14:33

Неизвестно къде

„Не бива да спирам.“

Понесла Хариет на ръце, Сейчан газеше в ледения поток, минаващ през замръзналата гора. Валеше тежък сняг. Сейчан беше увила Хариет в дебела завивка, но тънкото й телце трепереше от студа.

„Или моите ръце треперят.“

Вече не можеше да каже със сигурност. Тялото й се тресеше. Ледената вода жвакаше в откраднатите ботуши. Бяха изкарали късмет, че попаднаха на ловджийската колиба час по-рано — натъкнаха се на изровен черен път и го последваха до ниската дървена постройка.

Вътре Сейчан намери старо палто и изтъркани джинси — няколко номера по-големи от нейния, но една връв изпълни ролята на колан. Наложи й се да напъха в ботушите няколко чифта чорапи, за да не й се изхлузят. И открадна завивката от леглото, за да стопли Хариет.

Колкото и да й се искаше да останат и да запали огън, знаеше, че това е невъзможно. Остана в колибата само две-три минути. Валя и останалите ловци бяха по петите й и ясната следа на Сейчан щеше да ги отведе до колибата.

Все пак беше намерила и друго приложение на постройката.

След като се екипира срещу студа, тя избута Хариет през прозореца от подветрената страна на колибата, където снегът беше съвсем малко. Отведе момичето в гората, след което с помощта на една борова клонка поръси сняг под прозореца.

Поради прикритата диря преследвачите можеше да сметнат, че тя все още е вътре. За да подсили заблуждението, Сейчан остави запалена свещ и открехна един от предните прозорци. После навлезе в гората, но така, че да може да вижда колибата.

Щом постройката се превърна в смътна сянка в бурята, тя спря и зачака.

Преследвачите дойдоха малко по-късно — следваха дирята й до вратата.

Сейчан се прицели с откраднатия „Дезърт Игъл“ в една движеща се сянка и стреля два пъти. Куршумите й профучаха покрай ъгъла на колибата. Сянката изкрещя и падна.

След това Сейчан побягна, като ги остави да си мислят, че изстрелите са дошли от колибата. Докато хората на Валя се чудеха какво да правят, тя увеличи дистанцията. Надяваше се, че преследвачите искат да хванат нея и Хариет живи, за да продължат да ги използват като пионки срещу „Сигма“. Ако намерението им беше такова, щяха да продължат предпазливо и да изгубят повече време.

След двайсетина минути търпението на преследвачите се изчерпа.

В гората отекна силен гръм. От едно било Сейчан видя сияние през падащия сняг. Преследвачите бяха взривили колибата. Нямаше да им отнеме много време да разберат, че всичко е било измама, и да продължат по следите й.

Макар че номерът й беше спечелил време, той също така я тревожеше.

Валя нямаше да унищожи колибата, без да я е грижа за шума, ако не беше сигурна, че наоколо няма никого.

„Явно се намираме насред нищото.“

И Сейчан не знаеше дали не навлиза още по-дълбоко в пустошта.

Започна да използва потоци и рекички, за да прикрие следите си, но това щеше да забави преследвачите съвсем малко. Освен това тактиката изчерпваше силите й, изсмукваше топлината от тялото й и я заплашваше с измръзване.

Като потръпна отново от студ, тя излезе от потока. Краката й бяха твърде изтръпнали, за да я държат изправена по хлъзгавите камъни.

Тръгна през гората, като търсеше някакво убежище, някакво място, на което да се скрие.

От снега пред нея изникна по-висок хълм.

Сейчан тръгна към него без конкретни планове, а само защото го имаше — някаква цел, нещо различно от студа, върху което да съсредоточи вниманието си.

„Може би дори ще успея да видя някакво градче от върха му.“

Стигна хълма и започна да се катери. Наложи се да остави Хариет на земята. Момичето я последва, наметнало завивката на раменете си. Сейчан спря на два пъти, за да си поеме дъх и да сложи ръка на корема си в опит да усети познатото ритане.

„Нищо.“

Тревогата й се засили.

Накрая стигнаха до върха. От него се разкриха само още гора и сняг. Видимостта беше толкова лоша, че не биха видели населено място дори да се намираше на километър и половина — два от хълма.

Единствената награда от катеренето беше откриването на скален навес, който предлагаше известно укритие от снега. Сейчан замъкна Хариет там и двете се сгушиха под него.

Сейчан свали ботушите си, събу мокрите чорапи и бръкна в джоба, където държеше сухи чифтове. Не намери нищо. Беше изразходвала запасите си. Краката й бяха измръзнали, не чувстваше палците си.

Идеше й да заплаче или да фрасне нещо.

Вместо това придърпа Хариет към себе си.

Момичето промърмори нещо в завивката.

— Какво има?

Хариет се дръпна и повърна в снега, телцето й се разтресе от напъна. След като свърши я погледна толкова виновно, че сърцето на Сейчан се сви.

— Всичко е наред, скъпа.

Сейчан избърса лицето й с един мокър чорап и я зави с якето си, за да я стопли. Хариет гаснеше. Стресът, изтощението, страхът и студът се бяха отразили лошо на малкото момиче. Сигурно скоро щеше да изпадне в шок.

Беше свършено.

Това се потвърди от рязък вик, който сякаш идваше от подножието на хълма. Сейчан долови ликуване в него.

Хората на Валя бяха намерили следата им.

Съзнавайки това, Сейчан посегна към тила си и с мъка разкопча с измръзнали пръсти верижката, за да свали малкия сребърен медальон. Обърна се към Хариет и го сложи на врата й.

Вдигна медальона с блестящия дракон, който привлече вниманието на момичето.

С другата си ръка извади пистолета и го вдигна.

Целуна момичето по тила.

— Весела Коледа, Хариет.

После опря дулото там, където преди малко бяха устните й.

 

 

14:34

— Опитваме се вече повече от два часа — предупреди я Джулиан.

Лиза крачеше нетърпеливо напред-назад в стаята на Кат. Отиде до работната станция на д-р Темпълтън, която наблюдаваше сивия мозък, покрит със светещи червени точки, след което се върна при екрана на невролога, който показваше аморфен сив шум.

Двамата учени бяха направили множество опити да измъкнат нещо от Кат, но всеки път се проваляха и отново се захващаха да настройват оборудването си.

Лиза беше предложила да вкарат още невронна прах в гръбначномозъчната течност на Кат. Дори обеща, че „Сигма“ ще покрие разходите за процедурата.

„Нищо няма да навреди.“

Докато те изпълняваха процедурата, Лиза бе провела разговор с Пейнтър, за да се увери, че не е злоупотребила, и за да види дали има някакъв напредък с разкодирането на таблета на Валя, до който се беше добрал Монк. Екипът беше успял да хакне устройството, колкото да проследи последното обаждане някъде от селските райони на Западна Вирджиния, но нямаха по-конкретни данни.

„А това е площ от две хиляди квадратни километра.“

Районът беше планински и заемаше част от Националния парк Мононгахела. Пейнтър беше изпратил екипи, които да го претърсят и да бъдат наблизо, в случай че се появи някаква нова информация.

Затова Лиза продължаваше да натиска Джулиан и д-р Темпълтън.

— Готови ли сме да опитаме отново? — попита тя.

— Ловим се за сламки — предупреди я Джулиан. — Възлагаш много надежди на онази кратка ЕЕГ активност.

Лиза не възлагаше много — а цялата си надежда.

При първия опит екранът на Джулиан показа някакъв признак за мозъчна активност — смътен, но ритмичен пулс. В същото време електроенцефалографът — който дотогава изписваше права линия — регистрира раздвижване, продължило четирийсет и три секунди.

Изглеждаше, сякаш невронната прах, покриваща мозъка на Кат, беше на път да измъкне нещо от приятелката й. Може би просто спомените, затворени в мъртвия мозък, се бяха активирали за момент, но Лиза се надяваше, че това може би означава, че Кат се е събудила достатъчно, за да раздвижи писците на апарата.

В същото време Лиза имаше достатъчно познания по медицина да знае, че това е пожелателно мислене. Но понякога и то беше достатъчно.

„Особено днес.“

Д-р Темпълтън кимна на Джулиан.

— Новата доза невронна прах е в готовност.

— Благодаря, Сюзан. — Джулиан се обърна. — Готов съм, когато кажеш.

Лиза отиде при леглото на Кат и се наведе към шлема й с ултразвуковите предаватели.

— Включвам — каза Сюзан.

— Не пести нищо — предупреди я Лиза. — Пълна мощност.

Шлемът забръмча яростно. Устройството затрептя около черепа на Кат. Лиза се опитваше да гледа едновременно електроенцефалографа и екрана на Джулиан. Запита се дали с достатъчно мощност проклетите частици ще успеят да възбудят мозъка на Кат за достатъчно дълго, та да се случи чудо.

Представи си как шокът на дефибрилатора сритва сърцето да заработи отново.

— Системата е на пълна мощност — каза Сюзан.

Алените точки на екрана й светнаха в зелено.

Джулиан кимна към леглото.

— Пробвай, Лиза.

Тя се наведе.

— Кат, сега или никога! Хариет е в беда! Помогни ни!

Погледна Джулиан.

„Има ли нещо?“

Той поклати глава, но някакво движение привлече погледа на Лиза.

Писците на електроенцефалографа се бяха раздвижили.

Джулиан също го забеляза и се поизправи в стола си.

— Продължавай! Измисли нещо, с което да я разтърсиш. Нещо, което да я насочи към подходящия спомен.

Лиза се обърна към Кат.

„Но какво?“

 

 

14:36

Кат се събуди в задушаващия мрак.

Смътно си спомняше топла светлина, която я привличаше — и после се беше озовала отново тук, в студената тъмна яма.

„Пусни ме.“

Вече дори не се бореше с тежкия мрак. Потъваше в него, търсейки отново топлата светлина. Докато не прогърмя вик.

Хариет! В беда!

Името на дъщеря й, тревогата зад думите я фокусираха. Вкопчи се яростно в тях, но беше прекалено уморена. Потъна отново, но не защото вече не й пукаше за дъщеря й, а защото не знаеше нищо, което би могло да помогне. Запита се дали не е попаднала в ада и не преживява отново и отново едно и също нещо, натякване как не е успяла да защити дъщерите си, принудително напомняне на онази нощ — битката, смазващия удар, двете безжизнени телца, отнесени покрай нея в нощта.

„Не мога да помогна.“

Въпреки това се опита. Беше готова да се продаде на дявола, ако това означаваше някаква надежда за дъщерите й. Отново си спомни онази нощ. Беше й трудно — невъзможно — да се съсредоточи. Появяваха се отделни детайли, но тя не можеше да ги улови, преди да са избледнели.

Спомни си! Кинжал! Валя! Чукче!

Искаше й се гласът да беше по-тих, за да може да потъне отново в мрака.

„Не знам нищо.“

Гласът упорстваше, не й даваше покой.

Сейчан! Коледа! Пени! Вирджиния!

На Кат й се искаше да можеше да освободи ръцете си, за да си запуши ушите. Със сигурност се намираше в ада. Това беше най-ужасното мъчение, което можеше да се измисли. Да искаш да спасиш дъщерите си, но да не си в състояние да…

И изведнъж замръзна в черното блато.

Ужасната нощ се разигра отново пред нея, този път по-ясно, всеки момент прелиташе покрай нея като размесени карти за игра.

Но защо?

Вирджиния!

Този път не беше вик, а нейна мисъл. Прелитащите картини забавиха ход. Тя отново лежеше на студените плочки на пода, стопляна само от собствената си кръв, изтичаща под нея. Маскирани мъже отнесоха момичетата й през вратата на кухнята в задния двор, към микробуса, паркиран зад гаража.

Помъчи се да се съсредоточи, да изтегли и да вдигне онази карта пред очите си, колкото да прочете какво е написано на нея.

„Не Вирджиния… А Западна Вирджиния.“

Съсредоточи се върху поредицата букви и цифри. Насочи цялата си енергия към тях. Изстиска всичко от спомена, като се опитваше да го излъчи през черепа си към света.

Но мракът я задушаваше.

Фокусът избледня.

Топлината и светлината я примамваха.

„Не, още не.“

Изблъска както мрака, така и светлината. Вкопчи се, като изстиска всичко от себе си, опъвайки самата си душа до скъсване.

„Чуй ме, чуй ме, чуй ме…“

 

 

14:38

— Лиза! Виж!

Почти прегракнала от викането в шлема на Кат, Лиза се обърна към станцията на Джулиан. Беше гледала как линиите на електроенцефалографа отново започват да стават прави.

„Отиде си.“

Отдръпна се и погледна монитора на Джулиан — и скочи.

На екрана смътно светеха цифри и думи, които вече започваха да се разсейват.

— Какво е това? — попита Сюзан и също стана.

Лиза знаеше. Беше викала до припадък Западна Вирджиния в шлема на Кат. Всяко споменаване на името на щата сякаш разтърсваше нещо в приятелката й и раздвижваше писците на електроенцефалографа. Лиза грабна телефона си и набра Пейнтър.

Докато чакаше, се обърна към приятелката си, погледна равните линии над леглото и прошепна:

— Успя, Кат. А сега си почини.

„Почивай в мир.“

 

 

15:01

Снегът заваля още по-силно.

Гората под хълма почти не се виждаше. Сейчан се тресеше. Всяко издишване я лишаваше от топлина. Хариет лежеше неподвижна в прегръдките й. Не можеше да каже дали е заспала, или е в безсъзнание. По-тревожното беше, че детето в корема й вече не се движеше.

Сейчан придърпа момичето още повече към себе си в опит да му предаде малкото останала й топлина.

Но това нямаше да продължи още дълго.

Чуваше приближаващите се преследвачи. Изкачваха се по хълма. От другата му страна се чуваха викове. Валя беше изпратила част от хората си там, за да й препречат пътя. Рускинята не възнамеряваше да губи плячката си заради още номера. Валя несъмнено знаеше, че Сейчан е в безизходица като покатерила се на дърво котка, заобиколена от кучета.

Рускинята вероятно предвкусваше последния сблъсък.

Сейчан вдигна пистолета, решена да й отнеме тази победа.

Оставаха й два патрона.

Погледна Хариет.

„По един за двете ни.“

Ако имаше трети, може би щеше да рискува и да изчака, за да отнесе със себе си някой от преследвачите, може би дори самата Валя.

Опря пистолета в тила на Хариет. Сълзите бяха замръзнали по бузите й преди минути. Тогава се беше сдържала и не стреля — но не заради някаква надежда. Просто не можеше да дръпне спусъка.

Спомни си как беше чела приказка за лека нощ на Хариет, как момичето се беше свило на кълбо до нея, гушнало плюшено зайче.

В същото време си представяше какво ще направи Валя с детето, ако го пипне.

„По-добре да умре свободна… отколкото да се превърне в измъчен роб на онази твар.“

Стисна пистолета по-здраво и премести замръзналия си пръст върху спусъка.

Наведе се напред и целуна детето за последен път по темето. Докато го правеше, видя, че малките бледи пръсти на Хариет са се свили около сребърния дракон, последния й коледен подарък.

Пръстът на Сейчан се стегна.

И спря.

Трябваше й цяла секунда да осъзнае защо е спряла. Усети го в гърдите си, преди да достигне до безчувствените й уши.

Глухо туп-туп-туп.

Последвано от скърцане на снега на не повече от метър от нея.

От снежната завеса пред нея изникна жена. Чертите й бяха бели като прясно сложена пудра, якето й беше сребрист лед, сините й очи бяха с цвета на най-студеното планинско езеро през зимата.

Снежната кралица.

Сейчан се довери на туп-туп-туп и рязко вдигна пистолета. Дръпна два пъти спусъка. Изстрелите бяха достатъчно силни да съборят сняг от ръба на скалния навес, който падна върху купчината, която вече покриваше нея и Хариет.

Именно това бяло покритие ги беше скрило от Валя достатъчно дълго, за да даде на Сейчан възможност да стреля.

Снежната кралица се оказа предадена от снега.

И двата куршума улучиха Валя — единият в гърдите, а вторият одраска бузата й, прерязвайки черното слънце. Тя отлетя назад и отново изчезна в снежната пелена.

Изведнъж небето се озари от ярка светлина.

Хеликоптери — летящи на тъмно в облаците — включиха прожекторите си. Пет на брой, превърнали се в студени слънца, които се спускаха през снега. Под тях се появиха въжета като змии и фигури се понесоха към земята, като стреляха надолу.

Едно въже се спусна само на метър от Сейчан и Хариет.

После кубинки.

Някой се втурна към тях.

Сейчан зяпна невъзможната гледка.

Цялото й тяло се разтресе.

— П… Пейнтър…?

— Реших, че ако някой удържа високата позиция, трябва да си ти.

Още хора се спуснаха зад него и се втурнаха с одеяла, от които се вдигаше пара. Сейчан им подаде Хариет.

— Помогнете й.

Навсякъде по хълма се чуваше стрелба. Пейнтър й помогна да се изправи. Сейчан беше твърде слаба, за да се държи на крака, и падна в обятията му.

— Ка… как?

— Кат — отвърна той, докато мяташе одеяло на раменете й. — Даде ни регистрационния номер на микробус, регистриран на адреса на затънтена ферма в Мононгахела. Вече имахме екип на място и дойдохме веднага. После засякохме с инфрачервените уреди изгоряла колиба. Досетих се, че трябва да е твоя работа. А след това видяхме топлинни следи по хълма.

— Кат… значи тя е добре?

На Сейчан й се прииска да извика от облекчение, но Пейнтър остана мълчалив твърде дълго.

Тя го погледна и прочете истината в очите му.

„О, не.“

 

 

15:18

Лиза сложи ръка на бузата на Кат. Кожата на приятелката й вече беше станала с цвета на восък. Шлемът беше махнат, за да може Лиза да се наведе и я да прегърне за последен път, преди да я откарат.

— Успя — прошепна тя в ухото на Кат. — И двете ти момичета са в безопасност.

— Вече мога ли да изключа всичко? — попита Джулиан.

Лиза и двамата учени бяха бдели до леглото на Кат в очакване на новини от Пейнтър. Добрата вест беше пристигнала преди малко.

Тя се изправи, погледна равните линии на електроенцефалографа и кимна мълчаливо — не смееше да проговори.

„Сбогом, Кат.“

Джулиан се обърна към монитора си. Д-р Темпълтън понечи да направи същото — и спря рязко, което привлече вниманието на Лиза. Молекулярният биолог се дръпна назад от работната си станция.

— Г… гледайте — заекна Сюзан.

Хилядите точки на монитора замигаха една след друга, като превключваха от глухо червено в зелено, много по-ярко от всичко досега. Пред очите и на тримата точките се завихриха по екрана и бавно се наредиха във фрактални спирали по мозъчната кора. Някои сякаш се нагъваха по невъзможен начин, който ретината не можеше да възприеме.

Джулиан ахна и посочи електроенцефалографа.

Докато бяха гледали като хипнотизирани трансформацията, апаратът също се беше събудил и всичките му писци танцуваха безразборно.

— Какво става? — попита Лиза.

 

 

15:20

Безкрайната светлина разпръсна мрака.

Кат ахна — зашеметена, погълната от сиянието. Светлината беше енергия и материя едновременно. Изпълваше я, без да оставя нищо тъмно или скрито. Кат никога не се беше чувствала толкова изложена на открито, така уязвима и в същото време в такава безопасност.

Изпълни я глас, музика и говор в съвършена хармония. Не съдържаше думи, които тя можеше да изговори. Беше отвъд всичко, което бе изживявала някога, само познание и увереност.

Не искаше да престава да го слуша.

При тази мисъл се разнесе смях, светъл, ярък и изпълнен с щастие.

Онова, което успя да си преведе от казаното й, бледнееше пред оригинала. Свеждаше се до Монк ти казва, че те обича. Незнайно защо мисълта дойде с образа на прекрасен жребец, нарисуван от светлина.

Последва команда, на която не можеше да не се подчини.

А сега се събуди.

Кат отвори очи, макар че клепачите й бяха като оловни. Примигна от ярката светлина. Тя беше нищо в сравнение с онова, което я бе осветило преди малко, но въпреки това заслепяваше.

През светлината започнаха да се различават лица.

Две непознати и смаяни.

И едно, което познаваше.

„Лиза…“

Опита се да заговори, но не успя. Посегна да махне онова, което блокираше гърлото й. Лиза хвана китката й и вдигна другата си ръка към бузата си.

Кат усети горещите сълзи.

— Добре дошла — каза Лиза със смях и ридание едновременно. — Добре дошла от отвъдното.