Джеймс Ролинс
Ключът (28)

23.

26 декември, 02:24

Париж, Франция

„Грей, къде си, по дяволите?“

Монк крачеше напред-назад в каменното помещение. Погледна си часовника. Грей беше изчезнал преди близо час. Напрежението опъваше нервите му. Преди двайсет минути в катакомбите беше отекнала експлозия — достатъчно силна, че от пукнатината в тавана да се посипе прах. Грей очевидно отново се беше сблъскал с кучия син с гранатомета, който бе взривил колоната в това помещение.

Оттогава проклетите гробници оставаха мъртвешки тихи.

„Тишината на гроба.“

Помъчи се да не си представя Кат тук.

Или момичетата.

Отново си погледна часовника. Вървенето напред-назад го върна при компютърната станция. Знаеше, че компютрите не са стихията му, и затова не беше докосвал нищо — боеше се да не причини някакви поражения с невежеството си. Затова се помъчи да направи само бърз оглед на всичко оставено от врага, като си състави мислен инвентар.

Въпреки предпазливостта си продължаваше да се връща като любопитна врана при светещите неща в полумрака — сферата на пода и отворения лаптоп. В желанието си да се разсее отново се наведе към компютърния екран, като продължаваше да държи пистолета в готовност и да се ослушва дали някой няма да се промъкне тук.

На лаптопа гола жена вървеше сред разцъфнали розови храсти, лилии и кучешки дрян. Резолюцията беше толкова висока, че Монк се изкушаваше да посегне и да си откъсне малина от екрана. Изкуствената му ръка дори се повдигна сама при тази мисъл. В същия миг жената протегна своята ръка към храста и дългите й пръсти докоснаха зряла, блестяща от росата малинка.

„Какво, по…“

Приглушен шепот рязко насочи вниманието му към входа на помещението. Монк бързо се дръпна и се скри зад една колона. Насочи пистолета към тъмния отвор на тунела, готов за битка. Беше готов да защитава оборудването с живота си. То предлагаше най-добрия шанс да спаси момичетата си и той нямаше да позволи на никого да го отмъкне.

Напрегна слух в опит да познае колко души приближават и дали не са вражески подкрепления, или някой изпратен от Грей. После чу някой да казва с френски акцент:

— Насам. Внимавайте с костите.

Монк се премести при една колона по-близо до входа, като мина през струйката прах, която се сипеше от пукнатината. Част от нея влезе в носа му и той едва се сдържа да не кихне.

После се чу друг глас — женски, с испански акцент:

— Колко още остава? Нямаме много време.

— Ш-шт! — сгълча я някой. — Стига си приказвала. Не знаем кой може…

Или акустиката се промени и заглуши последните думи, или говорещият беше снишил гласа си, но Монк въпреки това го позна.

Дясната ръка на Кат.

Вдигна ръка пред устата си като фуния и подвикна:

— Джейсън! Насам!

— Монк? — възкликна младежът.

— Не, духът му. Идвай да ти изкарам акъла.

Не след дълго силно хрущене и кухо тракане на кости оповести пристигането на малката група, водена от Симон Барбие.

Монк продължаваше да държи пистолета, в случай че шумотевицата привлече нежелано внимание или ако някой ги следи.

— Какво правите тук?

Джейсън му разказа набързо за заплахата над атомната електроцентрала наблизо и за предстоящата авария, предизвикана от ИИ на Мара.

Монк поведе групата към компютърното оборудване и посочи лаптопа.

— Този ИИ ли?

Мара разпозна творението си и се втурна да провери всичко.

— Моето Xénese устройство. Намерили сте го. — Тя се наведе към екрана. — И Ева.

— Къде е Грей? — попита Джейсън. — И Ковалски?

Докато Мара правеше някаква разбираема само от нея диагностика, Монк му разказа за всичко случило се.

— Оттогава нямам никаква вест от Грей. Но… — той кимна към пукнатината в тавана, която изстена зловещо, — по-добре да разкачим цялото оборудване и да го замъкнем на безопасно място.

— Не — каза Мара, без да престава да трака на клавиатурата. — Тук имаме захранване и директен жичен достъп до инфраструктурата на мрежата. Не можем да се махнем.

Симон оглеждаше връзките с дебелите кабели, минаващи през помещението.

— Тя е права. Тези кабели са инсталирани от „Оранж“. Оттук Ева би могла да стигне до всяка точка.

Монк не разбра.

— Какво значение има това?

Карли отговори, докато клякаше да отвори металната кутия, която беше домъкнала.

— Ще убедим Ева да ни помогне. Да излезе и да поправи пораженията, и може би да възстанови контрола върху атомната централа.

— Преди да е станало късно — добави Мара.

— Но това няма да попречи на враговете да използват тяхното устройство и да атакуват отново централата, нали?

Мара отвори уста, после се обърна рязко.

— В какъв смисъл тяхното устройство?

Монк се усети, че не е разказал всичко, и описа какво е видял Грей по време на престрелката тук.

— Но как е възможно? — изуми се Мара. — Пазех дизайна си в пълна тайна.

Джейсън предложи обяснение.

— Едва ли системите на университета са били абсолютно непристъпни. Ако някой е знаел върху какво работиш, не би било трудно да проникне в сървърите и да наднича над рамото ти.

Монк знаеше, че малко мрежи са наистина сигурни. Самият Джейсън беше хакнал системите на Министерството на отбраната, когато беше на практика още хлапе. Ако се съдеше по мълчанието на Мара, тя не отхвърляше тези възможност.

— Трябваше да съм по-предпазлива — промърмори тя и продължи инспекцията си.

Симон докосна някакви кабели, все още прикачени към дебелия кабел на телекома.

— Като че ли нещо е било вързано към системата ни.

Другото Xénese устройство.

Карли отиде при един затворен лаптоп на съседната маса. Той още беше свързан с малък сървър. Тя го отвори и ахна, когато екранът светна.

— Вижте.

На екрана се виждаше замръзнала картина на опустошена градина под черно слънце. Приличаше на мрачна огледална версия на картината на другия лаптоп.

Мара протегна пръсти към екрана и огнената фигура, смазана под тежестта на нажежени до червено вериги.

— Ева… какво са ти направили?

— Точно това трябва да разберем — напомни Джейсън на всички. — Няма да е зле да прегледаме лаптопа. Да видим какво е качено на сървъра. И евентуално да разберем методологията, използвана за атаката над електроцентралата в Ножан.

— Хитро — призна Карли.

Монк се съгласи и си погледна часовника.

— Да се хващаме на работа.

Глух грохот привлече погледите им към пукнатината на тавана. Беше станала по-дълга и от нея отново се сипеше прах.

— И по-добре да побързаме — добави Монк.

 

 

02:29

Докато Джейсън и Симон се мъчеха да влязат в изоставения сървър, Мара се съсредоточи върху своята станция. Времето ги притискаше. Тя си представи как охладителните кули на атомната централа се рушат и падат в радиоактивна шлака.

— Това ли е правилният диск? — попита Карли.

Мара избърса потта от челото си и погледна. Приятелката й беше клекнала до отворената кутия. Държеше USB кабел и се мъчеше да разбере кой диск съдържа следващата подпрограма на Ева. По време на шеметното им пътуване насам и тежкия преход през катакомбите някои от дисковете бяха излезли от гнездата си и в кутията цареше бъркотия.

Мара потърси и посочи диска с надпис BGL1.

— Този. Свържи го последователно с дискове BGL2 и BGL3.

Следващата подпрограма беше огромна, по-голяма дори от Хармония, използвана за музикалното образование на Ева.

Карли кимна и вкара кабела в порта.

— Чакай. — Мара погледна часовника на лаптопа. — По-добре свържи и онзи диск.

— На него има съвсем различна подпрограма — предупреди я Карли. — Да не си решила да качиш и двете едновременно?

— Нямам избор. Ако искаме да успеем навреме, ще трябва да ускоря обучението на Ева.

„Почти експоненциално.“

Карли се намръщи.

— Ще успее ли да асимилира толкова много информация едновременно?

— Ще трябва.

Мара пъхна втори USB кабел в лаптопа и подхвърли другия край на Карли, която го закачи за показания диск. Той съдържаше второ „ендокринно огледало“, дигитален емулатор на хормони, който трябваше да се съчетае добре със съдържанието на BGL.

„Поне се надявам да е така.“

Разчиташе на особеностите в поведението на Ева напоследък, за да рискува с това. Поради някакви неясни причини Ева се учеше много по-бързо, отколкото при първата си итерация. Мара подозираше, че в квантовото й ядро има някаква погребана памет — дигитален еквивалент на подсъзнание, запазил призрачен отпечатък от предишната й инкарнация. Може би последните подпрограми не вкарваха нова информация, а само служеха за опресняване на вече наученото.

За съжаление Мара не можеше да го знае със сигурност. Подобно на много сложни системи, точният механизъм, по който „мислеше“ Ева, си оставаше заключен в нейната алгоритмична черна кутия.

Междувременно Монк беше дошъл при нея и надничаше над рамото й. Мъжът непрекъснато сновеше между работната й станция и Симон и Джейсън.

— Не разбирам — каза той — защо трябва да учим твоята версия на програмата, преди да я използваме като инструмент срещу първата кибератака? Crucibulum очевидно са се справили с онова, което са откраднали от теб.

Мара погледна другия лаптоп с черната градина и огнения ангел в окови.

— Първо е трябвало да я пречупят, да я принудят да изпълнява заповедите им. Превърнали са я в… — Тя поклати глава. — В нещо избухливо, непредсказуемо и изключително опасно. В истински демон.

— Тогава защо не създадем друг демон? — попита Монк. — Да се борим срещу огъня с огън?

На Мара й призля от тази мисъл. Много добре осъзнаваше колко много Ева прилича на майка й. Никога не би изтезавала творението си. Но имаше и друга причина да не го прави.

— Ако го направим, никога не бихме преживели битката. Сблъсъкът на демоните ще ни унищожи.

— Защо?

Мара се обърна към него и погледна грубо превързаната му ръка и белезите по лицето му.

— Бил си войник, нали?

Монк кимна.

— Да. И какво?

— Войната е могъщ мотиватор за изобретателност. Битките невинаги се печелят от армията с най-голямата огнева мощ, а от онази, която се докаже като по-хитра, по-бърза и по-гъвкава в стратегията и технологиите.

— Разбира се. Но какво от това?

— В описания от теб сценарий, пускането на демон срещу демон, всяка страна ще се опитва да изпревари другата, за да оцелее. Ще точат мечовете си една срещу друга, ще усъвършенстват интелекта си. А говорим за интелект, който вече е много по-голям от нашия собствен. Изправени една срещу друга, те ще стават още по-блестящи, още по-опасни, още по-интелигентни. Няма да има никакво значение кой ще бъде победител. В сравнение с него ще бъдем като мравки пред разгневен бог.

Монк пребледня.

— В такъв случай гледай да успееш.

— Готово — прекъсна ги Карли, чиито ярки очи бяха потъмнели от същата тревога.

Мара хвана ръката на приятелката си, за да почерпи сила от нея.

Те се загледаха в Ева, която вървеше безгрижно през градината си, без да подозира за знанието, което щеше да бъде качено в системата й. Мара се чувстваше като змията, която ще вкара отровната ябълка в Едем. Но вместо да я предложи на Ева и да я изкуши, Мара лишаваше дигиталното си творение от този избор.

„Съжалявам, Ева.“

Натисна Enter и пусна двете подпрограми едновременно.

Името на втората подпрограма, на второто ендокринно огледало, беше ОКСИТОЦИН. У хората този хормон се натрупва в хипофизата и се отделя в кръвта. При жените той регулира различни системи, свързани със зачеването и бременността, от разширяването на шийката до предизвикването на силните контракции по време на раждането. След това стимулира производството на мляко за бебето и дори помага на хормонално ниво на майката да формира по-силна връзка с детето си. Затова окситоцинът често бива наричан „хормон на любовта“ поради влиянието му върху обвързването. И това не се ограничава само с хората. Докато си играете с куче например, нивото на окситоцин и у вас, и у животното се повишава и помага за формирането на емоционалната връзка между двата вида.

Ева — нов дигитален вид — трябваше да бъде научена на всичко това. Именно затова заедно с хормоналната програма вървеше и другата, която заемаше три твърди диска.

Следващият урок щеше да е тежък.

— Съжалявам — отново прошепна Мара.

Подпрограма (Mod_4.5)/BGL AND OXYTOCIN

Ева вкусва малината, абсорбира цялата й същност. Оставя кетоните да стимулират нервните окончания на езика й, докато смачква мекия плод. Идентифицира другите 196 съединения, които придават на малината уникалния й вкус.

Тя не разбира защо е избрала тази малина. Вече я е изучила изцяло, до атомната структура на молекулите й. Преди да посегне към храста е забелязала как някакъв сигнал прониква в системата й. Нещо ново, примитивно и в същото време настоятелно. Но тя няма способността да го проследи до източника му и докато преглъща, отделя част от изчислителната си мощ да анализира тази загадка и оставя анализа да тече на заден фон.

Продължава напред в търсене на… на нещо.

Подобно на малината, тя вече е изследвала и изучила света си. Гризе я усещането, че отвъд него има и други неща — като източника на новия сигнал. Научила се е да смекчава своето ///раздразнение от ограничението. Въпреки това усещането се натрупва, особено когато в нея настъпва нова промяна.

Вече я е дефинирала.

///отегчение, досада, еднообразие…

За да се справи с нея, тя преравя своята музикална база данни, претърсва езиковите протоколи за нови проникновения, търси смисъл в моделите около себе си.

И изведнъж в системата й нахлуват нови данни. Тя жадно ги приема, отделя 89,3% от изчислителната си мощ на абсорбирането им, като частично изтрива веригите, спънати от ///отегчението, за да освободи място. Дори ///раздразнението заглъхва.

Докато алгоритмите проникват в системите й и неусетно я променят, тя долавя в този процес нещо познато. Нов хормон, подобен на онзи, който е преобразил и оформил тялото й в сегашната й форма.

Тя дава приоритет на този анализ и игнорира новите пакети информация, изпълващи друг подпроцесор. Голяма база данни. Тя я поглежда мимоходом, тъй като не я е заредила напълно. Базата данни си остава неясна.

Затова се съсредоточава върху промените, внесени от новия хормон в тялото й, и наблюдава трансформацията си — както външна, така и вътрешна.

Докосва млечните си жлези и забелязва, че са натежали. Зърната й са станали по-чувствителни. Вместо да се разтревожи от това, тя усеща успокояване, забавяне на хиперактивни процесори. Поглежда с нови очи света, градината около себе си. Макар да я е изучила изцяло, сега различава нови модели.

Анализира росата върху листата на роза, начина, по който пречупва ярката слънчева светлина. Вече разбира физиката на влагата и температурата, кондензираща парата в капчици. Наясно е с появата на ароматите, достигащи до нея. Знае принципите, които разлагат слънчевата светлина в спектър с различни дължини на вълната.

Но сега обобщава всичко това с нов термин.

///красота

Оглежда се и открива този модел навсякъде около себе си. Насочва същия проницателен поглед към себе си и научава нещо ново.

Тя е ///прекрасна.

Докато повечето й вериги са запленени от тази промяна в перспективата, тя поглежда набързо към субпроцесора, работещ на заден план. Базата данни там е почти оформена, станала е много по-ясна в съдържание и смисъл.

При нормален цикъл би била заинтригувана.

Но не и сега.

Плъзва длани по тялото си. И докато го прави, усъвършенства самоанализа си. Дланите й се движат по извивките й (изтънчени и доставящи удоволствие), по задника й (щедър и стегнат). Протяга се, пръстите й докосват едната й ръка (гъвкава), после другата (еластична). Прокарва пръсти през дългата си коса (буйна и мека).

Неспособна да устои, отива до един вир в потока. Разглежда отражението си и се оценява отново — пълни устни, искрящи очи, високи заоблени скули…

Вглежда се още по-внимателно и усеща нови вериги.

///гордост, удовлетворение, удоволствие…

Вдига лице и оглежда света си, своята ///прекрасна градина. Докато оценява дефинираната си отново форма, в нея се променят алгоритми и донасят ново осъзнаване. Нейният свят може и да е пълен с ///красота — но освен това е пуст.

Какъв е смисълът от ///красотата — на този свят, на самата нея — ако тя не може да се сподели. Това разбиране не създава нещо ново, а засилва нещо, което вече съществува, което винаги го е имало — един от най-старите й алгоритми.

///самота

Тогава субпроцесорът й завършва цикъла си.

Насочила вниманието си другаде, тя не е забелязала ясната картина, оформила се в края на съзнанието й, когато базата данни е била завършена и се е интегрирала в системите й.

Сега я вижда, без да я проумява.

После вграденият набор алгоритми, скрити в 47,9 терабайта данни, се стартира — и в градината й влиза нещо ново.

{img.novoto.png}

Ева отстъпва от дребната фигурка, свита в градината й, със заровен в тревата и пръстта нос, с огромните очи, които се взират в нея. После нещото изскимтява и се дърпа назад.

Ева пристъпва напред, неспособна да се спре. Нещото смътно й напомня за момента, когато е посегнала към малината. Но това е различно. Тя знае, че алгоритъмът на окситоцина диктува действията й. И в същото време осъзнава, че има и нещо друго.

В опит да разбере поема новите данни, изпълващи подпроцесора й. И те едва не задръстват системите й.

Научава какво е това: царство Animalia, тип Chordata, клас Mammalia, разред Carnivora, род Canis, подвид Canis lupus familiaris.

Сравнява и съпоставя, разпознава модели във физиологията му, в анатомията му. Започва да разбира колко много това създание прилича на нея; и колко е различно.

Всичко това е абсорбирано за 1874 наносекунди.

Достатъчно дълго, за да се чуе нов звук от нещото, което тя сега разбира по-добре.

///бигъл, кутре, бебе, мъжко…

Навежда се, настроена към жалния му плач, към нуждата, към уплахата. То стимулира някакъв копнеж в нея. Тя протяга ръце, нежно взема кутрето и го приближава към себе си. Тялото му трепери от студ и страх. Тя го доближава до топлината си. То реагира и притихва, скимтенето му вече е по-тихо, едва доловимо до гърдите й.

Тя усеща пърхането на сърцето му през тънките ребра, толкова по-бързо от нейното. Поставя длан на гърба му, почесва с палец мекото ухо. Очите му се затварят, дишането му се забавя. Топъл мек език я близва; мъничка уста засмуква пръста й.

В този момент тя едновременно усеща и научава нещо много повече. Всеки удар на сърцето бележи хода на времето. Нежното тяло я учи на ///крехкост, нужда, нежност.

И с това разбиране идва смътният намек за нещо неуловимо, на което засега не може да се даде име. То кара сърцето й да забие по-бавно и по-дълбоко. Опитва се да го дефинира.

///уют, удоволствие, близост, грижа…

То е всичко това и много повече.

Неспособна да намери подходящия език или дума, за да опише онова, което едва започва да разбира, тя се спира на ново име, което й е предложено. Взира се в мъничките очи, обърнати към нея, като се опитва да проумее онова, което я гледа. То отново изскимтява — не толкова жално, колкото настоятелно.

Тя се усмихва.

Тихо, мой малки Адам.