Джеймс Ролинс
Ключът (27)

22.

26 декември, 01:43

Париж, Франция

„Аз съм виновна за всичко това.“

Мара се взираше през прозореца на спасителния хеликоптер. Роторите се въртяха в пушека и го разпръскваха достатъчно, за да открива от време на време мимолетни изгледи към горящия град, към ада. Навсякъде бушуваха пожари. Горяха сгради, коли бяха изоставени насред улиците, хора тичаха насам-натам в търсене на убежище.

Зад тях централата на „Оранж“ се беше превърнала в горяща факла. Огненият пръстен бавно пълзеше нагоре, като поглъщаше етаж след етаж и оставяше под себе си изкорубени почернели руини.

Преди минути въздушната линейка беше кацнала на площадката на покрива на сградата — беше извикана след трескавото обаждане на Джейсън до шефа му. Беше му разказал как са в капан и коя е следващата мишена на Ева.

Атомната електроцентрала Ножан.

За съжаление последното не беше новина за шефа му. Централата вече беше предупредена за кибератаката и предстоящите аварии. Тя и цялото градче бяха евакуирани. Мара си представи ужасяващия вой на сирени и изпадналите в паника жители, бягащи в нощта.

Беше провела кратък разговор с директор Кроу и му бе казала, че единствената надежда да си върнат навреме контрола над централата е да използват нейния ИИ — Ева. Дори да не можеха да спрат стопяването на реактора, биха могли поне да намалят донякъде пораженията.

Очевидно тази малка надежда беше достатъчна да осигури незабавното им спасяване.

Това обаче нямаше да има никакво значение, ако не се доберяха до устройството й.

— Ето там! — извика Джейсън от седалката до пилота и посочи напред.

Мара се наведе към прозореца, за да вижда по-добре. Ограденото със стена гробище се простираше пред тях. Досега Монпарнас беше пощаден с изключение на едно-единствено дърво, което гореше насред гробове и крипти като свещ в тази несвята нощ.

Но гробището нямаше да остане непокътнато още дълго.

Зад отсрещната стена целият свят беше в пламъци. Жегата стигаше до хеликоптера от километър и половина и го караше да се тресе във въздушните течения. Дори със слушалките и оглушена от трясъка на двигателите, Мара чуваше ужасния рев на пожара.

Нямаха друг избор, освен да продължат право към огнения ад.

Карли се беше вкопчила в ръката й и стискаше все по-силно с всяко друсане на хеликоптера. С другата си ръка притискаше кутията с твърдите дискове, сякаш бяха спасителен пояс. Когато въздушната линейка се бе спуснала върху обвития в дим покрив на сградата, Карли бе изглеждала така, сякаш сериозно мисли дали да се качи, или да рискува да мине през огъня.

Приятелката й беше гледала със завист как оставят отец Бейли и сестра Беатрис в един парк недалеч от сградата на телекома. Свещеникът имаше връзка с френското разузнаване, което очакваше двамата шпиони на Ватикана с някакво градско щурмово превозно средство. Когато хеликоптерът се вдигна отново във въздуха, машината вече се отдалечаваше с включени сигнални светлини, като използваше опустелите тротоари вместо улици.

Стигнаха до гробището и хеликоптерът рязко зави, от което Мара политна към Карли. Докато се спускаха към земята, пилотът се бореше да овладее машината в поривите на вятъра.

Карли се вцепени и пръстите й стиснаха като менгеме ръката на Мара. Мара я придърпа към себе си.

„Дръж се, почти кацнахме.“

По радиото чуваше разговора между пилота и Джейсън.

— Къде искате да кацна?

Джейсън погледна сателитния телефон в скута си и сравни джипиес координатите с последното известно местоположение на командир Пиърс, преди връзката да прекъсне. Посочи на югоизток.

— Ето там. Близо до стената.

Хеликоптерът се наклони и се понесе към указаното място. Малкото открито пространство сред тясно сбутаните крипти можеше да изиграе роля на площадка за кацане. Все пак пилотът трябваше да положи доста усилия, за да заеме позиция над малката площ.

Машината увисна във въздуха, завъртя се и се спусна.

Карли изстена.

— Или кацай, или се разбивай. Все ми е тая. Само да се свършва.

Пилотът сякаш я чу и хеликоптерът се понесе като камък към земята. Дори Мара ахна от внезапното спускане — и в следващия момент плъзгачите се удариха в тревата.

Джейсън рязко свали слушалките си.

— Всички навън.

Изсипаха се от машината, като Карли едва не сгази Мара в бързината си да се измъкне. С телефон в ръка Джейсън ги поведе покрай редица крипти и гробове. Пилотът остана в машината, готов да ги откара на безопасно място, ако се сдобият с устройството.

Което беше доста голямо ако.

Без средства за комуникация нямаше откъде да знаят дали командир Пиърс и останалите са успели с мисията си. Планът беше да отидат до входа към катакомбите и да чакат в готовност другите да се върнат с устройството, след което да се измъкнат с хеликоптера. Не смееха да чакат никъде другаде. Всяка минута можеше да се окаже решаваща за спирането на кибератаката или за пълно унищожение.

Забързаха през обвитото в пушек гробище. Навсякъде около тях се сипеше пепел; на няколко места горяха отделни пожари, раздухани от забързаното им пристигане. Мара прикриваше устата и носа си с ръкав. Въпреки това горещината изгаряше дробовете й, а очите й бяха насълзени от дима.

— Тук трябва да е — изпъшка най-сетне Джейсън.

Втурнаха се към рушащ се варовиков мавзолей с ръждива врата, която беше леко притворена. Докато се приближаваха, вратата внезапно се отвори напълно.

Сепнати, всички отстъпиха крачка назад.

Един мъж излезе, спря и свали очилата за нощно виждане, с които приличаше на бръмбар. Изглеждаше не по-малко изненадан от тях.

— Симон? — обади се Джейсън.

Мара се хвърли към шефа на киберсигурността на „Оранж“.

— Командир… командир Пиърс намери ли нещо долу?

Симон кимна.

— Мисля, че да. Долу определено имаше хора.

Crucibulum?

Мара и Джейсън се спогледаха разтревожено.

— И какво стана? — попита Карли, която продължаваше да притиска кутията към гърдите си.

Симон поклати глава и погледна назад към мавзолея.

— Je n’en suis pas sûr. Отпратиха ме.

Мара впери поглед в черния отвор на криптата.

„Какво става долу, по дяволите?“

 

 

01:55

Дълбоко под гробището Грей спря на една пресечка. Тази част от катакомбите отдавна беше наводнена от дъждовната вода, събрала се в най-долните нива. Беше леденостудена и стигаше до коленете му.

Той освети с ултравиолетовото си фенерче пред себе си и огледа трите разделящи се тунела през очилата за нощно виждане. „Накъде са тръгнали кучите синове?“

Насочи лъча във всеки тунел последователно. Водата в проходите отдясно и отпред беше като огледало и достатъчно бистра, за да вижда костите по варовиковия под. Водата в левия тунел обаче бе мътна от вдигнатата тиня.

„Като следи в калта.“

Грей посочи натам и тръгна отново, като газеше бързо и се мъчеше да вдига колкото се може по-малко шум. Направиха още няколко завоя, преди да излязат от наводнените коридори и да стъпят на сухо. Грей спря пред онова, което минаваше за тавански прозорец тук — една от шахтите с гладки стени, водеща до метален капак високо горе. Светлината през стоманената решетка блестеше по-ярко — пожарите в Париж се засилваха и напомняха на Грей, че трябва да побързат.

На светлината на огньовете той огледа мокрите следи по пода. Бяха на трима души. Явно двамата бегълци бяха подбрали още някой от хората си.

Тръгна отново, като гледаше как мокрите отпечатъци постепенно изсъхват и се губят. Беше принуден да забави крачка, да се бави на пресечките и да търси в прахта за насоки.

Най-сетне чуха стъпки и шепот.

Без да помисля за опасността, с ясното съзнание, че не бива да ги изпуска, Грей се втурна напред. Зад един ъгъл се натъкна на жива картина, ярко осветена от прикрепени към оръжия фенерчета. На трийсетина метра напред в тунела трима души се бяха събрали при дървена стълба, водеща нагоре в една от шахтите. Първият — мършав мъж — вече се беше качил на нея, метнал на рамо кутията с устройството.

За съжаление гигантът отзад забеляза появата на Грей — или беше зърнал движение на сенките, или бе чул стъпките им — и се обърна, вдигнал оръжието си. Ярката светлина на фенерчето в чувствителните очила за нощно виждане принуди Грей да се скрие зад ъгъла. Той свали очилата, приклекна и надникна пак.

Гигантът вече беше избутал мършавия нагоре в шахтата и го последва. Грей стреля два пъти, но онзи скочи нагоре и краката му изчезнаха в ниския таван.

Останалият в коридора мъж отвърна на стрелбата, като откри автоматичен огън и принуди Грей да потърси прикритие зад ъгъла.

Ковалски изсумтя, прескочи Грей и хванал автомата си с една ръка, го подаде иззад ъгъла и отвърна напосоки на огъня. Ревът на автоматичния огън беше оглушителен. Ковалски изстреля всичките петдесет патрона в пълнителя за по-малко от четири секунди.

Нищо не можеше да оцелее след подобен залп. Грей изскочи от скривалището си и се втурна в тунела. Спринтира към стълбата, без да обръща внимание на мъртвия противник. Според преценката му шахтата трябваше да продължава четирийсет-петдесет метра нагоре.

Иначе казано, изкачването щеше да е дълго.

Трябваше да скъси разстоянието възможно най-бързо.

„Преди оня тип да реши да…“

Внезапен гръм прекъсна мисълта му.

Една граната изхвърча от шахтата и отскочи от пода.

Грей наби спирачки и се дръпна — но знаеше, че няма да успее да се махне навреме.

 

 

02:04

Тодор висеше на забитата във варовиковата стена скоба. С другата ръка закри очите си, докато гранатата се взривяваше долу. Вълна бял огън премина покрай него с оглушителен рев.

Благословен от Бог, той не усети нито горещината, нито изгарянето на плътта му, когато панталонът му се подпали. Само затаи дъх, разтревожен повече от отровния пушек на избухналата граната.

Прикаченият под цевта гранатомет се зареждаше през дулото и позволяваше изстрелването на гранати една по една. Тодор съжали, че беше пропилял един изстрел. Идеята му беше да унищожи зарязаното оборудване в лагера им в катакомбите, но вместо това беше реагирал инстинктивно и бе стрелял по неканените гости, за да защити Мендоса с безценния му товар и да елиминира врага. След това нямаше време да презареди и подкара Мендоса напред, като предпочете бързото евакуиране.

Все пак, докато бързаха към изхода, беше успял да зареди нова граната, като този път се спря на бяла фосфорна. В затворено пространство този снаряд беше много по-ефективен в обезкуражаването на врага. С изгарящия дробовете дим и пръснатия бял фосфор, който продължаваше да гори, стопявайки плътта до кокал, подобен взрив убиваше всичко в непосредствена близост и замърсяваше повърхностите за часове, като ги правеше непреодолими.

Светлината намаля и Тодор най-сетне свали ръка. Изгаси с длан горящите си дрехи и продължи да се катери по скобите нагоре по шахтата.

Обгърнат в отровния дим, той се изкачваше със затаен дъх. Преди да стреля, беше успял да изкачи една четвърт от шахтата. Разстоянието и рикошетът на гранатата го бяха спасили от най-лошото от взрива. След като стигнеха до хеликоптера, щеше да се отърве от дрехите си и да изгаси стигналите до кожата му фосфорни частици.

Над него капакът на шахтата беше махнат.

Мендоса се измъкна от димящия комин и изчезна.

Тодор го последва и си пое дълбоко дъх, след като се отдалечи няколко крачки. И тук всичко беше в дим, но от бушуващите в града пожари, а не от химическия ад долу.

Тодор се огледа. Бяха излезли близо до северния край на гробището. На алеята, минаваща между гробове и крипти, беше кацнал хеликоптер. Един от евакуиращия екип водеше кашлящия и давещ се Мендоса към въртящите се ротори на машината.

Тодор забърза след тях.

Друг човек пристъпи напред да му помогне, но очите му се разшириха от шок, когато видя покритото с мехури лице на Тодор, димящите му дрехи и изгорялата коса. Тодор си даваше сметка, че изглежда като някакъв огнен демон, излязъл току-що от ада, но знаеше също и истината — и затова не си направи труда да прикрие димящата си слава.

„Аз съм войник на Бог.“

Погледна назад към димящия отвор. Не знаеше кой ги беше преследвал в катакомбите, но ловците определено имаха военна подготовка. Въпреки това каузата на врага не беше праведна.

Твърд в увереността си, той се обърна и продължи към хеликоптера.

„Бог няма да ви спаси.“

 

 

02:12

Ковалски натика Грей под водата.

Отново.

Притисна го към варовиковия под на наводнения тунел и затупа дрехите му с огромните си ръчища, за да разкара уловените между дрехите му мехури. Всеки остатъчен въздух можеше да подпали отново частиците фосфор по дрехите и кожата. Бяха научили този урок по трудния начин след първото потапяне, когато гърбът на Грей отново пламна.

Ковалски го задържа с длан и посегна към колана му.

Грей го отблъсна и се подаде на повърхността, като плюеше вода.

— Аз ще се оправя нататък.

Изправи се и си събу панталона. Останал по мокри боксерки, обу кубинките си. Вече беше свалил якето, което лежеше в коридора, димеше и гореше ярко там, където все още беше останал бял фосфор.

Ковалски го огледа от глава до пети, явно готов отново да го топне във водата.

— Нещо да гори?

„Само гордостта ми.“

— Нищо, което да не може да почака — отвърна Грей.

Беше изкарал късмет, че е оцелял. Когато гранатата се взриви, се беше извърнал и се бе проснал по лице на пода. Очакваше взривът да го убие, но вместо това последва ослепяващ блясък и гъст задушлив дим. Дъжд от горящи частици заваля по целия му гръб.

Инстинктивно бе затаил дъх, но тогава дойде изгарящата болка, каквато не бе изпитвал никога досега. Изгуби съзнание за няколко секунди и когато дойде на себе си, Ковалски го беше сграбчил за якето и го влачеше към водата, за да изгаси огъня.

Грей знаеше, че бързата мисъл на партньора му го беше спасила от сигурна смърт, така че се пресегна и стисна ръката му.

— Благодаря.

Великанът сви рамене. В някакъв неясен момент беше успял да захапе пура. Сега се обърна и я запали от захвърленото яке на Грей.

— И сега какво?

Грей се загледа към далечното сияние, бележещо мястото на взривяване на гранатата. Фосфорът там продължаваше да гори. Дори от това разстояние във въздуха се носеше парливата миризма на чесън.

Той махна на Ковалски в другата посока.

— Още не сме приключили с тия кучи синове.

— Така ли? — изстена Ковалски. — Със сигурност вече са офейкали.

„Може би, но докато не се уверя…“

И поведе Ковалски.

Партньорът му изпуфтя с пурата си.

— Къде отиваме, по дяволите?

Грей се върна при шахтата, при която бяха спрели по-рано, когато беше оглеждал мокрите следи на противника. Проточи врат и усети как няколко частици фосфор парят по тила му. Огледа отвесните каменни стени. Тук нямаше стълба. Въпреки това посочи нагоре.

— Натам.

— Натам ли? Ти си се побъркал.

Грей демонстрира. Таванът беше само на сантиметри над главата му. Той скочи високо, като опря ръце в стените на шахтата и сгъна крака. После опря краката си в едната стена и гърба в другата. След това използва техниката за „катерене на комини“ и бързо пое нагоре, като се подпираше първо с ръце и гръб, после с крака.

Ковалски измърмори нещо, но го последва; едрото му туловище изпълни шахтата.

Грей най-сетне стигна до капака. Намери добра опора и го бутна с длани. Намръщи се от тежестта му, но успя да го помести. Вдигна го и го изблъска настрани, колкото да се промуши навън.

Претърколи се с въздишка на облекчение и помогна на Ковалски, което беше все едно да тегли вол от блато.

След като и двамата се изправиха, Грей се огледа. Навсякъде в града горяха пожари, но засега стените на гробището продължаваха да удържат огъня навън.

Въпреки това жегата бе нетърпима и въздухът беше изпълнен със задушлив дим.

Някакво движение привлече вниманието на Грей на север.

Един хеликоптер се издигна недалеч от портите на гробището сред вихрещите се облаци пушек и горяща пепел.

„Трябва да са те.“

— Закъсняхме. — Грей сви юмрук и преглътна надигналата се ругатня.

— Може би не сме. — Ковалски го хвана за раменете и го завъртя на юг.

Полускрит в пушека, друг хеликоптер чакаше на тревата с въртящи се ротори. Машината беше боядисана в яркожълто, с познатия червен кръст на опашката.

— Какво прави тук въздушна линейка?

— Може би изхвърлят труповете. — Ковалски тръгна натам. — Да идем да питаме.

Втурнаха се през гробището. Грей пръв стигна до хеликоптера, мушна се под перките и заблъска с юмрук по стъклото. Стреснатият пилот подскочи. Беше се загледал в обратната посока, към една от гробниците. Едва тогава Грей разпозна мавзолея, който криеше тайния вход към катакомбите.

Той се намръщи, като се мъчеше да се ориентира.

Не можеше да е съвпадение.

Заудря отново по стъклото.

— Отваряй!

Пилотът определено не искаше да го прави, явно шокиран от смахнато изглеждащия полугол мъж при вратата. Грей обаче разбираше, че присъствието на хеликоптера е свързано със заплахата в гробището. „Защо иначе да е тук?“

— Аз съм командир Грей Пиърс! — извика той.

Представянето му не помогна.

Помогна обаче, когато Ковалски насочи заредения си автомат към кабината.

— Каза ти се: отваряй.

Грей бутна цевта надолу.

— Искаме само да поговорим.

Пилотът не отвори вратата, но все пак открехна малкия страничен прозорец.

— Putain! — извика той. — Какво искате?

— Аз съм американски военен — обясни Грей. — Трябва ни помощ. Защо сте тук?

Пилотът го изгледа със съмнение, но обясни:

— Нещо tres важно. Някой се опитва да взриви атомна електроцентрала!

„Какво?“

Ковалски поклати глава.

— Да, определено затова е тук.

Пилотът посочи.

— Докарах две млади жени. И един млад мъж. Твърдят, че могат да го спрат. Срещнаха се с един тип с жълти очила, който ги заведе долу.

„Това трябва да е Симон.“

Грей махна към задната част на хеликоптера.

— Пътниците ти са Джейсън Картър, Карла Карсън и Мара Силвиера, нали?

Пилотът го изгледа изненадано.

— Ние сме с тях. — Грей не знаеше защо тримата са долетели тук и какво означава тази заплаха за атака над атомна централа, но можеше да се досети за източника на проблема. Посочи мястото, където беше изчезнал врагът.

— Видя ли преди малко да излита друг хеликоптер?

— Oui.

— Трябва да тръгнем след него.

Грей погледна тъмното небе. Трябваше да приеме, че другите знаят какво правят там долу.

— Non — отвърна пилотът. — Наредено ми е да остана тук.

Ковалски отново вдигна автомата.

— Това не беше молба, приятел.

Времето изтичаше и този път Грей не бутна цевта надолу, а остави заплахата да увисне във въздуха. Още усещаше фосфора да изгаря тила и ръцете му. Използва болката, за да се съсредоточи върху следващата задача.

„Да настигнем кучите синове.“