Джеймс Ролинс
Ключът (13)

8.

25 декември, 14:04

Във въздуха над Северния Атлантически океан

Грей затвори досието и се загледа през прозореца. Самолетът „Чесна Сайтейшън Х+“ се носеше над Атлантика, двата му турбовитлови двигателя „Ролс-Ройс“ работеха на пълни обороти и го задвижваха със скорост малко под скоростта на звука.

Въпреки това той забарабани неспокойно по кожената облегалка на седалката. Беше настръхнал от безпокойство — не за мисията, а за онова, което беше оставил зад себе си. Страховете за Сейчан, за момичетата на Монк и за състоянието на Кат му пречеха да се съсредоточи върху купчината бележки и папки, разпечатани и качени в отворения лаптоп, оставен на масата в салона. През първата половина от полета беше прочел биографията на Мара Силвиера, беше прегледал някои детайли около проекта й и бе погълнал куп статии за последните открития в областта на изкуствения интелект.

Погледна си часовника.

„Още два часа и малко…“

Вече не го свърташе на едно място, затова стана и се промъкна предпазливо покрай Ковалски, който беше разположил внушителното си туловище на една седалка със спусната облегалка и се бе завил с дългото си кожено палто като с одеяло, свил крака, за да се побере под него. Гигантът спеше дълбоко и хъркането му успяваше да заглуши двигателите на самолета.

Грей стигна до барчето. Погледът му се спря за момент върху малките бутилки алкохол, но все пак той си избра кафе.

Докато пълнеше чашата си, Джейсън излезе от тоалетната — бършеше мокрите си ръце в джинсите си. Компютърният експерт на „Сигма“ беше с широка сива вълнена жилетка, която скриваше хилавото му тяло и кобура под мишницата. Въпреки зализаната си руса коса и бебешко сините си очи двайсет и четири годишният младеж беше способен агент и отдавна бе доказал уменията си.

— Командир Пиърс… — започна Джейсън.

— Просто Грей.

Формалностите на терен само бавеха нещата.

— Преди малко писах на доктор Къмингс. Тя казва, че са преместили успешно Кат в изследователската болница в Принстън.

— Как е тя?

Джейсън се намръщи.

— Кръвното й е паднало много по време на полета, но са я стабилизирали.

Грей го болеше сърцето за Монк.

„Сигурно е съсипан…“

Ужасно се надяваше, че пътуването до Лисабон няма да се окаже гонене на вятъра, че убийствата в Португалия наистина имат някаква връзка с нападението в дома му.

— Освен това, командир… ъ-ъ-ъ, Грей — продължи Джейсън, — мога ли да ти покажа нещо?

Благодарен, че има с какво да се разсее, Грей последва младия мъж до една кушетка на десния борд. Навсякъде бяха разхвърляни папки — изсипали се от отворена кожена чанта, натрупани на купчини на пода, дори пъхнати между две възглавници. Един таблет служеше като импровизирана тежест за купчината на малката масичка.

Грей затърси в хаоса някакъв ред, но не успя да го намери.

Джейсън махна няколко папки, за да му направи място да седне, след което вдигна айпада си.

— Докато преглеждах докладите на криминалистите от лабораторията на Мара в университета в Коимбра, открих нещо смущаващо.

Отвори снимка, на която се виждаха черни сървъри, върху които светеха зелени светлини.

— Това е университетският Милипея Клъстър, един от най-мощните суперкомпютри на континента. Виждаш ли тази част? — Той чукна по една правоъгълна дупка в редицата. От нея стърчаха жици. — Тук се е намирало устройството Xénese на Мара. Ако се съди по описанието, тя го е изтръгнала от системата.

— Защото се е страхувала, че ще бъде следващата цел на нападателите.

Джейсън кимна.

— Явно е искала да защити работата си и да не позволи тя да попадне в неправилните ръце.

— И?

Джейсън проследи стърчащите кабели до съседните сървъри.

— Компютърният специалист, който открил файла със записа на атаката в библиотеката, пуснал диагностика на поддържащата структура за Xénese. Открил сложни апоптозни програми — в общи линии, копчета за изключване, вградени в сървърите около Xénese. Целта им била да не позволят нещото, възникнало в устройството, да се разпространи извън системата.

Грей започна да разбира загрижеността на Джейсън.

— А сега Мара бяга. И без тези защитни стени системата й е уязвима.

— Ако се опита да рестартира програмата си и тя се измъкне, край на играта. — Джейсън поклати глава. — Проучих цялата й работа, архитектурата на невроморфния компютър, квантовия двигател, който го задвижва. Гениално. И абсолютно ужасяващо. Тя самата също го е знаела. Именно затова го е обградила с пръстен смъртоносни прегради.

— Според теб какво е нивото на заплахата? Каква е вероятността тази програма да се окаже опасна, ако излезе на свобода?

— Всяка самоосъзната система, всеки ОИИ, бързо ще се опита да се усъвършенства. Това ще е една от основните му цели и няма нищо, което би могло да му попречи. Програмата ще направи самата себе си по-умна, а след това по-интелигентната система ще търси начин да стане още по-умна.

— И така нататък.

— Освен това всеки ОИИ бързо ще придобие същите биологични подбудители, които имаме ние. Като най-важният от тях е стремежът за самозащита.

— Не би искал да бъде изключен… или да умре.

— И ще направи всичко, за да не допусне подобно нещо. Ще сложи ръка на всеки ресурс, ще осуети всяка заплаха, като за целта непрекъснато ще усъвършенства находчивостта си. И няма да има предвид само непосредствените заплахи. След като разполага с подобна огромна изчислителна мощ и е на практика безсмъртен, той ще търси опасности и отвъд хоризонта, далеч в бъдещето, и ще разработи стратегии да ги спре — дори заплахите, които биха се появили след хиляди години. И най-лошото е, че непрекъснато ще гледа нас, за да прецени дали ние сме заплаха за него сега или в бъдещето. И ако реши, че сме опасни…

— Край на играта, както сам каза.

— Но това е също причината работата на Мара да е толкова важна. Тя се опитва да създаде приятелски настроен ОИИ, който може да ни защити от опасните ОИИ, които могат да се появят по-късно — корекция, които ще се появят по-късно. Освен корпорациите и държавно финансираните лаборатории има стотици тайни компании, които работят по проблема и са готови на всичко, за да бъдат първите, без да ги е грижа какво могат да отприщят на свобода.

— Колко близо сме до осъществяването на това?

— Много. — Джейсън махна с ръка към хартиения хаос около тях. — Неотдавна програмата DeepMind на „Гугъл“ сама откри основите на квантовата физика. Две ИИ програми за превод започнаха да разговарят помежду си на техен собствен неразбираем език и отказват да преведат разговора си. Навсякъде по света роботи надминават създателите си и използват вратички по какви ли не изобретателни начини. Други програми дори демонстрират наличието на човешка интуиция.

— Човешка интуиция ли?

— Преди няколко години се вдигна много шум, когато AlphaGo, ИИ играчът на DeepMind, победи световния шампион по древната китайска игра го. Според някои изчисления го е трилиони и трилиони пъти по-сложна от шаха. Никой не очакваше компютър да победи човек в тази игра, поне в рамките на това десетилетие.

— Впечатляващо.

— И това е нищо. На „Гугъл“ им е отнело месеци да подготвят AlphaGo за състезанието. След това компанията възприе нов подход, като остави новата версия AlphaGoZero да се обучава сама, като играе играта срещу себе си. Само след три дни тренировка тя станала толкова умела, че победила оригиналната програма в сто от сто игри. Как ли? Като разработила интуитивно стратегии, които не са били разработени от никой човек през хилядите години, откакто играем тази игра. Програмата буквално надминала човечеството.

Грей преглътна. Изведнъж усети някаква пустота в стомаха си.

Джейсън обаче не беше завършил.

— Така че когато става въпрос за създаването на първия ОИИ, в този момент ние се намираме на прага. — Погледна Грей. — Така че може би е най-добре да уточним параметрите на мисията, преди да сме кацнали. Трябва не само да не допуснем програмата на Мара да попадне в неподходящите ръце; тя ни е нужна за самото ни оцеляване като вид.

На таблета на Джейсън се появи малко текстово съобщение.

Двамата го погледнаха и прочетоха съдържанието му. Беше от Лиза Къмингс, кратко и прямо.

Кат се влошава.

Трябва да започнем теста.

Нямаме избор.

Джейсън погледна тревожно Грей.

Грей знаеше, че младият аналитик на „Сигма“ се възхищава на Кат.

— Това също е императив на мисията — напомни той на Джейсън. — Да разберем какво общо има всичко това със случилото се с Кат.

„И с отвличането на Сейчан и момичетата.“

Направи всичко по силите си да не позволи страховете му за Сейчан и нероденото му дете да го смажат. Погледна към прозореца, като мислено приканваше самолета да лети по-бързо. Освен значението на тази операция за бъдещето, той изпитваше една друга непосредствена нужда, която му бе по-близка до сърцето.

И която не беше само негова.

Представи си болничната стая в Принстън.

„Дръж се, Монк.“