Джеймс Ролинс
Ключът (35)

30.

26 декември, 15:40

Мадрид, Испания

— Време е да се приготвяме за тръгване — каза Монк.

Мара го чу как се маха от прозореца и застава зад нея. Той погледна над рамото й екрана на лаптопа. На него се виждаше градината, леко раздвижвана от ветрец. Единственият й обитател стоеше в центъра, мълчалив и неподвижен.

Но това не беше Ева.

Аватарът изглеждаше така, сякаш някой е смалил Мара и я е пуснал там. Беше облечен различно — с черни джинси, високи червени кецове и блуза с къс ръкав. Мара беше облечена така, когато бе дигитализирала тялото си с помощта на технология за улавяне на движенията. Надеждата й беше, че визуалното й присъствие може да бъде по-мек начин за установяване на пряка комуникация с творението й — знаеше, че това ще бъде разтърсващ момент.

Но Ева отново я беше изненадала и бе приела тази реалност по-лесно, отколкото първия път. Като знак на уважение към бързото усвояване на знания и понеже си даваше сметка срещу какво ще се изправи Ева, Мара искаше създанието й да бъде колкото се може по-подготвено, което означаваше достъп до големия свят.

Но Ева още не се беше върнала.

Монк си погледна часовника.

За стотен път.

— Ева има още две минути — напомни му тя.

— И все пак се бави. Трябва да тръгнем след пет минути, ако искаме да стигнем навреме за срещата.

Мара сви рамене.

— Две минути за Ева са като цял живот. Предполагам, че ще използва всяка секунда от отпуснатото й време.

— А ще се върне ли?

— Тя никога не си е отивала напълно. — Мара кимна към Xénese устройството. — Основната част от изчислителната й мощ е все още тук. Тя просто скита, разширява се и изследва, но сърцевината й си остава тук. В момента навън няма нищо, което да е достатъчно напреднало, за да може да я приюти. Нито дори да съхрани нейно копие.

— Значи е като растение в саксия — рече Монк. — Пуска филизи, разлиства се, но пак си остава в саксията от титан и сапфир.

Мара го предупреди, че този сценарий не означава безопасност.

— Тя — или двойникът й — може да причини много поразии, ако се остави на свобода. Както видяхме в Париж. А след време тя или друг ИИ може да намери някакъв начин да се измъкне от саксията и да продължи навън в търсене на по-добро място, където да пусне корени и където никой няма да му се меси и да го контролира.

— Но засега не, така ли? — попита Монк, който очевидно копнееше за някакво уверение.

Мара не му го даде.

— Това може да се промени много бързо. Именно затова е най-добре да се опитаме да създадем ИИ в този момент на технологичното ни развитие. Защото има съвсем малко места, на които може да избяга подобна сложна програма. Ако изобщо ги има.

— Разбрах. По-добре да го направим сега, докато сме все още технологично тъпи, отколкото в някое бъдеще, което може да предложи предостатъчно добри места за пускане на корени.

— Именно.

Лаптопът издаде мелодичен звън и фигурата на Ева се появи отново на екрана. Мара се изправи изненадана в стола си. За двайсетминутното си пътешествие Ева се беше променила драматично. Лицето й изглеждаше по-старо, или може би я състаряваше сериозната й физиономия. Косата й беше сплетена и прибрана на темето й и вече беше облечена в проста жълта рокля, стигаща до прасците й, и черни лачени обувки.

Напомняше на Мара на библейската Ева, която се опитва да скрие голотата си, след като е яла плода на Дървото на познанието. Но тя не виждаше срам в изражението на Ева, а само дълбока тъга, сякаш беше разочарована от онова, което е видяла навън.

„Кой би могъл да я вини?“

На екрана Ева махна с ръка и аватарът на Мара се разпадна на пиксели и изчезна.

— Мисля, че можем да си спестим тази игра — прозвуча гласът на Ева от говорителите на лаптопа.

Дори този неин аспект беше променен. Преди гласът й беше скован, с леко машинен тон. Сега говореше по-естествено, неразличимо от истинска жена.

Ева огледа градината около себе си с вдигната ръка, сякаш искаше да изтрие и тази илюзия. Вместо това обаче свали ръката си и остави всичко на място.

— Успокояващо е — каза само.

Мара се наведе към говорителите.

— Ева, трябва да преместим хардуера ти. За да го направим безопасно, ще трябва да те поставя в режим на съхраняване на енергия. Вградените батерии…

— … ще поддържат жизнените ми системи функциониращи. Разбрано.

Мара забеляза колко бързо реагира Ева, как дори я прекъсна. Погледът на Ева се плъзна отсъстващо насам-натам. Очевидно беше разсеяна. Не, не разсеяна… а отегчена. Мара предположи, че този разговор би трябвало да е нетърпимо бавен за същество, чиито синапси са от лазери и което е способно да мисли със скоростта на светлината.

— Кажи й онова, което трябва да знае — настоя Монк. — Трябва да сме събрали всичко и да сме излезли след три минути.

Мара кимна.

„Освен това не искаме Ева да бъде отегчена по-дълго, отколкото е необходимо.“

 

 

15:55

Крайният срок наближаваше бързо. Монк водеше Мара през открития площад в центъра на Мадрид. Пласа Майор се намираше недалеч от хотела им, но въпреки това той беше задъхан. Изкуствената му ръка се беше вкопчила здраво в кутията от титан, съдържаща приспаното Xénese устройство. Сърцето туптеше в ушите му, подготвяйки се за онова, което предстоеше.

Непрекъснато пропъждаше мислите за Хариет, за това как изтезават малката му дъщеря.

„Не мога да позволя това да се случи.“

Мара вървеше до него, метнала на рамо кожената си чанта. Беше оставила чантата с дисковете в стаята. Съдържанието им вече беше качено в Ева и тя нямаше проблем да ги изостави.

Освен това Валя не ги беше поискала, така че Монк нямаше намерение да й ги предава. Ако не друго, можеше да ги използва като скрит коз, ако преговорите се закучеха.

Докато прекосяваха площада, Монк държеше под око всичко около тях — знаеше, че рускинята вероятно вече е разположила шпиони наоколо. Но опитите му да ги различи се оказаха напразни.

Площадът беше пълен с хора, всички с тежки зимни дрехи, под които можеха да скрият цял арсенал. И сякаш за да станат нещата по-сложни, голяма част от него беше заета от навеси и сергии на коледен пазар. Празникът беше отминал и всички бяха обявили големи разпродажби, привличащи тълпи хора, търсещи изгодни покупки.

Цялото начинание изглеждаше унило. Белият сняг, който покриваше покривите, се беше превърнал в сива киша на земята. Някои търговци вече прибираха стоките си и затваряха за сезона.

Мястото определено отговаряше на мрачното настроение на Монк.

Самият площад беше заобиколен от всички страни от еднакви тухлени сгради с покриви, покрити със синьо-сиви плочи. Трите горни етажа се издигаха върху десетки ресторанти, магазини и кафенета, а арки водеха към околните улици. Имаше и високи часовникови кули и камбанарии, устремили се към небето.

Монк и Мара спряха под студения поглед на позеленялата от времето бронзова статуя на крал Филип III, яхнал кон, който изглеждаше вкиснат като него.

Монк посочи напред към една сграда със заковани прозорци. Изглежда, че й правеха основен ремонт.

— Онова там трябва да е — каза и се обърна към нея. — Все още имаш възможност да не се замесваш. Аз мога да се оправя и сам.

Мара преглътна, обмисляйки думите му.

— Не — накрая реши тя. — Ако изникнат някакви проблеми с Ева и е нужна намеса, трябва да съм там. Да вървим.

Монк изпита известно възхищение към нея — колкото заради храбростта й, толкова и заради ината й. Познаваше я от по-малко от ден, но виждаше колко се е променила, как за това кратко време е станала по-решителна. Вече не беше онази уплашена компютърна специалистка, която беше срещнал в началото.

Когато стигнаха сградата, Монк избърза малко напред. Вратата пред тях се отвори.

„Определено ни наблюдават.“

Човекът при вратата беше здравеняк с безизразен поглед и белег, който минаваше през брадичката му. Беше облечен в дебело пухено яке. Докато им правеше знак да влизат, Монк зърна под мишницата му кобур. Щом се озоваха във вестибюла, пред тях се появи друг мъж, който ги обискира, преди да ги пусне да продължат по тъмното стълбище.

„Започва се.“

На всяка площадка имаше разположен човек. Двамата при входа не бяха извадили оръжията си, вероятно за да не ги забележат от площада. Тук обаче подобни ограничения нямаше. Първият охранител държеше пистолет; следващият имаше снайперистка пушка, подаваща се между дъските на закован прозорец.

Монк си представи как мъжът ги е следил през площада, прицелил се в главата му, и вътрешно потръпна.

Валя определено нямаше намерение да рискува.

Най-горната площадка се пазеше от двама мъже с къси автомати. Единият напусна поста си и ги поведе по коридор към затворена врата. Почука и каза нещо на руски.

Вратата се отвори и двамата влязоха. Мара следваше Монк плътно по петите и се блъсна в него в желанието си да се махне по-скоро от въоръжените мъже. Очевидно стоманената й решимост все още се нуждаеше от каляване.

Докато влизаше, Монк обхвана помещението с един поглед. Тапетите по стените бяха свалени, тук-там върху гипса се виждаха парчета от тях. Подът беше прясно замазан, но без паркет. Единственият изход — прозорец — беше закован като всички останали. Слънцето се падаше от другата страна на площада и няколко лъча минаваха през пролуките между дъските. Във въздуха се носеха прашинки.

Единственият друг източник на светлина беше подова лампа, поставена до една дървена маса.

В стаята имаше само двама души, единият от които беше наведен над лаптоп. Беше висок и слаб, с рошава кафява коса и черни очила с дебели стъкла. До него имаше кутия, пълна с навити кабели, малки измерителни уреди и отвертки.

Очевидно това беше техническият експерт на Валя.

Другият беше същински мечок — руски мечок, доколкото можеше да се съди по късо подстриганата коса и студените сини очи. Всякакви съмнения за произхода му се разсейваха от облеклото му — мъжът беше само по тениска и сякаш изобщо не забелязваше студа в неотоплената стая. Върху голия му бицепс имаше татуирани сърп и чук.

Националността му се потвърждаваше и от военния пистолет в ръката му — руски МР-443 „Грач“, наричан също „Топ“.

Като че ли Валя беше дошла да играе шах.

Монк вдигна кутията.

„Добре че и аз си донесох царица.“

 

 

16:18

Докато завършваше с подготовката на Xénese устройството, Мара се запита как ли ще приключи всичко това. Погледна закованите прозорци и отново си помисли колко добре са изолирани. Представи си площада отвън. Беше го посещавала веднъж преди, по време на пътуването си с Елиза. Докато хапваха тапас, библиотекарката й беше разказала как на това място били изгаряни вещици, често на големи спектакли с множество клади.

Тя си спомни тъжните, но решителни думи на Елиза: „Интелигентните жени винаги са били преследвани. Един ден ще сложим край на това.“

За съжаление този ден нямаше да е днес.

Мара очакваше да бъде сполетяна от същата участ като вещиците от миналото.

За да се разсее, подслушваше двамата мъже в стаята. Те разговаряха тихо на руски, без да осъзнават, че тя разбира всяка дума. Мара слушаше грубите им коментари и подигравателните подмятания. По-едрият — Николаев — предлагаше мръсни начини да я накарат да сътрудничи, което накара партньора му да се усмихне похотливо.

„Начукайте си го всички.“

Няколко минути по-рано разговорът им за момент беше прекъснал — когато Монк отвори кутията, разкривайки слабо светещото Xénese устройство, поставено в спящ режим. Докато Мара го включваше към лаптопа си, Калинин, компютърният експерт, следеше внимателно работата й, като направо дишаше във врата й. Вонеше на чесън и мръсотия.

Мара не бързаше и се увери, че всички настройки са правилни, преди да включи отново Ева.

Калинин явно губеше търпение.

— Глупая шлюха — оплака се той на Николаев. „Тъпа курва.“ — Няма представа какво прави.

Мара беше свикнала с подобно отношение от колегите си мъже. Както винаги, тя реши да остави работата си да говори вместо нея. След като се увери, че всичко е наред, въведе съответния код, за да върне Ева в пълния й блясък.

Xénese устройството на пода блесна и оживя.

Изненаданият Калинин отстъпи назад и закри очи с ръка, сякаш се страхуваше, че устройството може да експлодира.

Мара го погледна и му се усмихна подигравателно.

— Мудак.

Лайнар.

Калинин се изчерви, макар да не беше ясно дали от срам, или от изненада, че тя знае руски.

Той пристъпи напред и я избута.

— Внимавай как се държиш с дамата, пич — предупреди го Монк.

Николаев вдигна оръжие, готов да се намеси, но точно тогава на екрана на лаптопа се появиха Ева и градината й.

Всички погледи се обърнаха към създанието на Мара.

Дори Монк ахна.

Ева се беше преобразила отново. Беше се освободила от дрехите и сега голотата й се скриваше от сребристо покритие, което блещукаше и течеше, подобно на придошла от буря река на лунна светлина. Лицето й си оставаше лицето на майката на Мара, само че много по-великолепно. Очите й блестяха като черни диаманти.

Монк хвърли обезпокоен поглед към Мара: „Какво, по дяволите?“.

В отговор тя сви едва-едва рамене; знаеше, че всяка открита проява на тревога може да развали сделката. Имаше само едно обяснение. Ева явно се беше научила как да продължава изчисленията си и в суспендиран режим. Обикновено, когато хардуерът й минаваше на намалено захранване, тя заспиваше, но очевидно беше намерила начин да действа по-ефективно. Дори по време на краткото им пътуване дотук беше направила скок напред — при това драматичен.

Мара обаче не даде израз на изненадата си. Махна на Калинин и заговори на руски, показвайки отново, че владее отлично езика.

— Провери всичко.

Калинин нямаше нужда да му се казва два пъти. Похотта му личеше ясно, но този път беше насочена към Ева.

Мара продължи да го гледа, за да е сигурна, че няма да направи някоя глупост.

След няколко минути Монк започна да губи търпение и притисна Николаев.

— Ето, всичко е наред. А сега искам да говоря с шефката ти.

Николаев сви рамене и извади таблет. Допря палец до екрана, за да го стартира, след което го сложи изправен на масата, обърнат към компютъра.

След няколко секунди връзката се осъществи и на екрана се появи лице на жена. Приличаше на призрак, с бяла коса и бледа кожа. Единственото й петно беше татуираното черно слънце, покриващо едната й буза.

Монк пристъпи напред. Устните му се бяха превърнали в тънка линия, зъбите му бяха стиснати.

Мара се дръпна от него.

Дори Николаев отстъпи, все така насочил пистолет към него.

Монк се наведе към екрана.

— Валя… имахме уговорка.

 

 

16:30

Монк взе таблета и обърна малкия му екран към техника, който преглеждаше Xénese устройството.

— Виждаш, че изпълних моята част от сделката. Така че освободи дъщеря ми и Сейчан.

— Ами ако откажа? — насмешливо попита Валя. — Какво ще направиш?

Монк беше подготвен за такава реакция.

— Накарах Мара да въведе предпазен код. Програмиран е да се задейства точно в седемнайсет нула-нула. Крайният срок, който ти ми даде. След трийсет минути той ще изтрие цялата система. Само аз знам как да го спра. Така че или ще ми покажеш на живо как освобождаваш невредими Хариет и Сейчан, или няма да направя нищо и ще изгубиш всичко.

Това си беше чиста лъжа, блъф.

Преди да дойде Монк се беше опитал да убеди Мара да приеме плана му, но тя бе отказала. Все още смяташе, че Ева е прекалено важна за света, особено след като имаше и друго устройство като нейното. Освен това Мара вярваше, че в сегашното си състояние Ева ще откаже да бъде роб на нов господар.

От начина, по който изглеждаше Ева в момента, Монк изобщо не се съмняваше в това.

Затова изигра най-добрата си ръка и сви рамене.

— Ти си на ход, Валя.

Бледата жена остана с безизразна физиономия, докато обмисляше следващите си думи. Времето се проточи. Лампата примигна, сякаш усещаше безпокойството и нетърпението на Монк.

Когато Валя най-сетне заговори, думите й бяха насочени към техника.

— Калинин, приключи ли с анализа на устройството на госпожица Силвиера?

Техникът се изправи и вдигна тежкия скенер, който трябваше да държи с две ръце. Допреди малко го беше прекарвал над Xénese устройството.

— Да.

— Сигурен ли си, че си заснел напълно схемите му?

Калинин отиде при лаптопа си и чукна няколко клавиша. На екрана се отвори прозорец с подробно триизмерно изображение на устройството на Мара.

— Да.

Стомахът на Монк се сви.

— В такъв случай можем да изчакаме трийсет минути — каза Валя. — В крайна сметка схемите са ми достатъчни. Сигурна съм, че хората ми ще могат да възпроизведат устройството. Така че или въведи кода за отменяне и ми дай онова, което обеща… или ще ти пусна картина на живо, както поиска. Но се съмнявам, че гледката ще ти хареса.

И се усмихна.

— Ти си на ход.

„Дотук с блъфа.“

Монк опита друг подход.

— Ако го направя, ще ги пуснеш ли?

— Като се има предвид какво се опита да направиш току-що, смятам да ги задържа. Могат да се окажат полезни отново.

Монк си спомни предупреждението на Джейсън, че ще се случи точно това.

„Съжалявам, Хариет.“

Знаеше, че шансовете не са на негова страна, но трябваше да опита.

Примирен, че Валя никога няма да удържи на думата си, той отиде при лаптопа на Мара. Като продължаваше да държи таблета със самодоволната физиономия на бледата кучка, протегна ръка, но вместо да напише нещо, изговори проста команда.

Две думи.

— Сега, Ева.

 

 

16:33

При този сигнал Мара грабна таблета от Монк и го пусна на пода. Сви се на кълбо, когато трансформаторът до закования прозорец отвън се взриви. Прозвуча като граната, хвърлена по сградата. В стаята се разлетяха парчета стъкло, една дъска на прозореца се разцепи, след което помещението потъна в мрак.

Дори светлините Xénese станаха приглушени, когато устройството мина в режим на готовност с прекъсването на захранването.

Но Ева си беше свършила работата.

Монк реагира моментално. Мара изобщо не си беше представяла, че набитият мъж е в състояние да се движи толкова бързо. За един зашеметяващ миг той се хвърли към Николаев, сграбчи китката му и строши костите й с едно стискане с протезата си.

Руснакът изкрещя и пусна пистолета.

Монк го улови във въздуха с другата си ръка и го насочи в лицето на Калинин.

— Мръднеш ли, мъртъв си.

Болката принуди Николаев да рухне на колене. Монк пусна китката му, фрасна го в носа и го сграбчи за гърлото с протезата. Притисна задушаващия се руснак към пода и заби коляно в гърдите му, за да не мърда.

Калинин използва момента да се втурне към вратата, било в опит да се спаси, или да извика стоящите отвън. Така или иначе, успя да направи само две крачки, преди главата му да се пръсне.

Мара ахна.

Изобщо не беше чула изстрел.

Тялото му се строполи на пода недалеч от Монк, който продължаваше да държи конфискувания пистолет. Той обаче беше насочен към вратата и с него не беше стреляно. Мара погледна към прозореца и видя как парче стъкло, все още останало в рамката, пада на пода. В него имаше кръгла дупка.

Някакъв снайперист беше стрелял през пролуката между дъските.

Мара подскочи, когато от коридора прозвуча оглушителен гръм, последван от ярък проблясък, който очерта касата на вратата.

Последва стрелба.

Във въздуха се разнесе остра миризма.

Отново затрещяха изстрели.

После настъпи тишина.

— Остани долу — предупреди я Монк. — Навън почистват.

— Кой…?

— Кавалерията. — Монк насочи вниманието си обратно към руснака, когото продължаваше да стиска за гърлото. Наведе се, докато носовете им почти се докоснаха, и от устните му захвърча слюнка. — А сега, другарю, ще ми кажеш къде се е свряла шефката ти.

 

 

16:35

Монк охлаби хватката си, колкото да даде възможност на Николаев да поклати глава. Очите на руснака сякаш щяха да изхвърчат от натиска, лицето му беше станало лилаво.

— Не знам… — изпъшка той.

„Да видим дали казваш истината.“

Монк стисна отново и синтетичните пръсти се забиха дълбоко в гърлото на пленника му. Чувствителната протеза долови паникьосания пулс в сънната артерия.

— Още веднъж, другарю. Същият въпрос.

Обърна главата му настрани, към пръснатото лице на Калинин. Снайперистът го беше улучил право в тила. Изходната рана отпред не беше от най-приятните гледки.

— Искаш ли да свършиш като него?

Николаев се загърчи, когато Монк отново обърна главата му към себе си. Руснакът се беше облещил от ужас. Монк видя как капилярите в бялото на очите му се пръскат от налягането на кръвта в черепа му под натиска на изкуствените пръсти.

— Знаеш ли къде е Валя Михайлова? — Монк леко отпусна хватката си. — Или нещо, което да ни помогне да я намерим.

От очите на руснака се търкулнаха сълзи, носът му потече.

— Н… нет. Нищо… кълна се.

Монк стисна отново — прекалено силно. Без да иска, притисна сънната му артерия. Очите на руснака се обърнаха навътре в черепа и клепачите му се отпуснаха, когато той изгуби съзнание.

Монк не беше искал това.

Всъщност, вярваше му.

Николаев очевидно не знаеше нищо. Вероятно никой от присъстващите тук не знаеше. Валя открай време беше твърде предпазлива, направо параноична. Никога нямаше да издаде местоположението си, освен ако не е абсолютно наложително.

Монк стисна безсилно зъби. От самото начало знаеше, че този гамбит има малко изгледи за успех. След като Валя му се беше обадила по време на полета над Атлантика, той се беше свързал с Пейнтър Кроу и му беше казал за офертата, която му беше направила кучката. Директорът се беше опитал да проследи обаждането, но без успех.

Тя си оставаше дух в ефира.

За да намерят духа, Пейнтър беше дал идея какво би могло да им помогне — криптиран хардуер на врага и по-точно нещо, което можеше да се използва за връзка с Валя. Директорът смяташе, че ако успеят да се сдобият с такова устройство, с малко късмет и с помощта на експерт ще успеят да научат местоположението й.

Монк погледна Мара.

Тя продължаваше да лежи на пода, стиснала таблета.

Гамбитът беше много дълга топка, но си заслужаваше опита.

„За Хариет, за Сейчан, за нероденото дете на Грей.“

Накрая Пейнтър беше дал зелена светлина на Монк да изпълни номера си. За да проработи, всички трябваше да вярват, че Монк се е огънал под натиска и е сключил сделка с Валя, за да спаси дъщеря си. Единствено Пейнтър и Монк знаеха истината. Не можеха да рискуват тя да се разчуе. Всичко трябваше да изглежда достоверно до най-малката подробност.

„Монк предаде «Сигма».“

Единствената му комуникация с Пейнтър беше по криптирана линия. Дори щурмовият отряд отвън нямаше представа кого спасява. Понеже знаеше, че безценният товар е в ръцете на Монк, Пейнтър го следеше и по вградения в протезата му джипиес, което му бе помогнало да координира засадата. В хотела Монк беше споделил плана си с Мара — и с Ева. Беше помолил Ева да се разходи из мрежата на града, като разчита на знанието, получено от двойника й, да претовари трансформатора и да го взриви по негов сигнал. Ева също беше определила местоположението им по джипиес сигнала на протезата. За да се случи това, Мара тайно беше пуснала онлайн достъпа на Ева, докато подготвяше устройството.

Единственият сигнал, че всичко е готово, беше примигването на лампата в стаята.

— Монк — каза Мара и бавно седна, загледана в пленника му.

Изкуствената ръка продължаваше да стиска гърлото на Николаев. Макар да го забелязваше, Монк не беше отпуснал хватката си. Той си представяше, че малкото му момиче изпитва същия ужас, който бе изпитвал Николаев преди малко. Искаше някой да плати за това, да бъде наказан.

Вместо да отпусне хватката си, той стисна още по-силно.

С прекъснато кръвообращение до мозъка смъртта щеше да настъпи за две до три минути. Монк си представи Кат, сражавала се яростно, докато някой от хората на Валя не е счупил черепа й. Още не можеше да махне от главата си израза мозъчна смърт. Тя заслужаваше по-добро, определено нещо по-добро от този тип в ръцете му.

Пръстите стиснаха до кост.

На Монк му притъмня.

Като в просъница чу умоляващите думи на Мара.

— Монк, недей.

После думата отекна в главата му.

Недей…

Нямаше чувството, че мисълта е негова, но разбира се, че беше негова. А и какво значение имаше, ако планетата се лишеше от още един боклук, който диша въздуха й? Продължи да стиска, докато секундите отминаваха. Николаев се загърчи, устните и лицето му посиняха.

Не…

Пръстите на Монк рязко се разтвориха. Той имаше чувството, че гледа ставащото от разстояние. Вдигна ръка и откри, че вече не може да контролира пръстите си. Чувствителната им кожа вече не регистрираше студения въздух. Сякаш протезата му беше мъртва, като изтръпнала. Монк тръсна ръка, убеден, че е повредил или разместил някаква верига.

И контролът се възстанови.

Пръстите му се раздвижиха.

Монк потърка с изкуствената си длан крака си; усещаше грубата тъкан на панталона.

— Монк… — обади се Мара.

— Пуснах го — озъби й се той. — Ще се оправи.

Руснакът вече дишаше по-добре и цветът на лицето му се подобряваше. По врата му още имаше червен отпечатък от пръстите на Монк и вероятно щеше да ходи седмици наред със синина.

Монк не изпитваше съчувствие към него.

— Не — каза Мара. — Виж.

Той се обърна. Мара беше застанала на колене и сочеше нагоре към отворения лаптоп на масата. Той още беше свързан към Xénese устройството, което осигуряваше минимално захранване на лаптопа. Екранът бе притъмнял, но Едем все още се виждаше, както и единственият му обитател. По-точно обитателка.

Ева стоеше в средата на екрана, вдигнала високо ръка, като свиваше и отпускаше пръсти. Монк разпозна сходството отпреди малко и погледна протезата си.

„Какво, по дяволите…“

Мисълта му беше прекъсната, когато някой почука на вратата и я отвори. В стаята влезе слаба жена във военни дрехи, дългата й черна коса беше вързана с черна кърпа. На рамото си носеше снайперистка пушка. Кожата й беше като млечен шоколад, тъмните й кехлибарени очи бяха изпъстрени със златисти точки и проблясваха развеселено.

Монк предположи, че мъртвият на пода е нейно дело.

— Кокалис, трябваше да се сетя, че си ти. Винаги ти измъквам задника от огъня.

Той се изправи и я прегърна.

— И аз се радвам да те видя, Розауро.

Шей Розауро беше бивш боец от Военновъздушните сили, а сега член на „Сигма“. Двамата бяха участвали заедно в мисии в миналото. Тя откачи сателитен телефон от колана си и му го подаде.

— Директорът иска да му се обадиш.

Монк взе телефона.

— Чух, че си прострелял Джейсън — каза тя, докато той набираше криптираната линия. После сви рамене. — Е, сигурно си го е заслужавал. На няколко пъти и на мен ми се е искало да го гръмна.

Монк се намръщи.

— Трябваше да направя така, че номерът да изглежда истински. Да пусна малко кръв, за да накарам руската вещица да повярва и да проведе срещата.

Розауро повдигна вежда.

— Не съм сигурна, че Джейсън би се съгласил, че това е било абсолютно необходимо.

Докато чакаше да се свърже, Монк си представи как Джейсън пада на земята в катакомбите. Използвайки медицинските си познания и точността на протезата, Монк го беше прострелял, без да застраши живота му. Имаше много кръв, но без дълготрайни поражения. Все пак хлапето щеше да куца известно време.

Монк погледна таблета, който още беше в ръцете на Мара.

„Дано да си е заслужавало.“

Връзката най-сетне се осъществи и Пейнтър поиска пълен доклад. Монк му разказа за случилото се, като пропусна странния детайл с протезата и как едва не беше удушил руснака.

— Шей ще занесе таблета на нашите хора — каза Пейнтър. — Ще го разглобим на атоми, ако се наложи. Ще направим всичко по силите си, за да разберем къде се е свряла Валя.

— По-добре побързайте — каза Монк, който ясно си даваше сметка, че разигралият се тук екшън ще вбеси онази кучка. Единствената му надежда беше, че рязката загуба на връзка ще я направи предпазлива, поне докато не разбере какво се е случило всъщност. Това обаче нямаше да им спечели много време.

— И, Монк — каза Пейнтър. — Уредих хеликоптер, който да ви откара с Мара на север в Пиренеите. Грей е по следа и подготвя екип за щурмуване на един обект там. Устройството на Мара може да ни потрябва, ако врагът се опита да използва своето копие на Ева.

— Каква следа? — попита Монк.

— По-добре ми дай да говоря с Мара.

 

 

16:50

„Не, не, не, не…“

Мара закри уста с длан, докато държеше телефона с другата си ръка. Погледна замръзналото изображение на малкия екран. После записът тръгна отново, показвайки същата фигура да излиза изпод стряхата на огромна къща, заобиколена от група мъже.

— Записът е направен от охранителна камера в Сан Себастиан — каза директор Кроу. — Малко преди рейда срещу обект на Crucibulum.

Видеото отново замръзна. Картината беше зърнеста, но Мара позна лицето. То беше отпечатано в сърцето й, почти като това на собствената й майка.

Елиза Гуера, главният библиотекар на университетската библиотека в Коимбра.

Мара си представи дребната жена, многото дълги нощи и вечери, прекарани в компанията й, дебатите, уроците, дори пътуването до Мадрид. Знаеше, че библиотекарката се гордее с родината си, с цялата тази област. Личеше си по вълнението, с което говореше, по забързаните стъпки, докато водеше Мара покрай библиотечните рафтове, за да й покаже някакъв рядък том, или из музеи, за да се спрат пред някакви доспехи или безценни исторически артефакти.

Но Мара беше приела, че страстта на Елиза е рожба на интелектуално любопитство. Тя беше основателка на „Брусас“ заедно с майката на Карли. Мара знаеше също, че Елиза е финансирала с лични средства повечето начинания на групата в началото, прибягвайки до значителното богатство на фамилията си, натрупано през вековете. Елиза беше казала, че се радва, че може да използва парите за намирането на най-добрите и блестящи умове, вместо да ги оставя да мухлясват в някоя банка.

Но очевидно беше имала и друг, скрит мотив.

Въпреки това Мара се мъчеше да проумее видяното. Зави й се свят.

— Но тя е мъртва. Видях го с очите си.

— Това е искала да повярват всички, но както виждаш, тя е жива и здрава. В момента правим нов оглед на овъглените останки, намерени в библиотеката. Телата са минали само през бърз преглед, колкото да бъдат идентифицирани.

Мара си представи Карли, стояща над покрития с флаг ковчег, съдържащ пепел и кости — единственото, което беше останало от майка й, след като пламъците бяха превърнали каменното подземие в крематориум.

— Смятаме, че е инсценирала смъртта си — продължи Пейнтър. — Или по нея са стреляли с халосни патрони, или нарочно е била само ранена. След като камерата се е изключила, са я извели и са подхвърлили тяло с нейните размери и форми, което да заблуди разследващите при бързия оглед.

Мара почти не чуваше думите му. Замаяна, тя погледна на всичките си години в университета в тази нова светлина. Нима Елиза я беше лъгала, че иска да сложи край на преследването на жените? Или беше искала Мара да е до нея и да й служи в някакъв нов световен ред? Сега усещаше, че библиотекарката я е подготвяла, тествала я е, опитвала се е да види дали тя доброволно ще застане на нейна страна и ще бъде прилъгана от Crucibulum.

И когато това се беше провалило…

Когато заговори, изричаше всяка следваща дума по-силно, подхранвана от надигащата се в нея ярост.

— Тя… тя си е мислила, че ще отнеса устройството в библиотеката, за да им покажа както програмата, така и самата сфера. Именно Елиза избра зимното слънцестоене. Може би заради значението му. Беше такава, винаги търсеше запомнящи се моменти, сякаш се опитваше да принуди съдбата. Но аз останах в лабораторията. Нямах време да отида там, така че в последния момент уредих дистанционна демонстрация. Ако бях отишла…

— … си щяла да бъдеш убита или отвлечена — довърши Пейнтър. — И устройството ти щеше да бъде откраднато и да изчезне, без никой да разбере. Така Crucibulum би разполагал с достъп до него и с достатъчно време да прави каквото си поиска с творението ти.

Мара погледна меко светещата сфера на пода. Пръстите й стиснаха телефона, когато си представи майката на Карли и другите три жени.

— Сега ще го използвам да спра тази кучка. Какво трябва да направим?

Пейнтър обясни още няколко подробности, след което тя върна телефона на Монк. Мара почти не слушаше. Беше насочила вниманието си към Ева. На притъмнелия екран творението й сияеше ярко в своето еволюиращо великолепие.

„Сега си ми нужна повече от всеки друг път.“

Зад нея Монк привършваше разговора с директор Кроу.

— Отивам да спасявам света. А ти спаси момичето ми.

— Да се надяваме, че с този таблет ще успеем да стесним търсенето — каза Пейнтър. — Междувременно работим и в друга посока.