Джеймс Ролинс
Ключът (14)

9.

25 декември, 09:14

Плейнсборо, Ню Джърси

Дълбоко в подземните недра на Медицинския център на Принстън Монк крачеше напред-назад в контролната зала на ЯМР скенера. Един техник седеше зад компютъра и настройваше гигантския магнитен пръстен в съседното помещение. Други двама работеха на съседните конзоли. Групата си шепнеше на неразбираемия си език: „Някакъв гостинг или блуминг? Изглежда добре. STIR и FLAIR наред“.

С приглушените си светлини, оживената активност и напрегнатото мърморене помещението му напомняше за мостика на подводница, осветен от различни сонарни и тактически дисплеи. Тук обаче капитанът беше д-р Джулиан Грант, завършил в Харвард невролог и специалист по променени състояния на съзнанието, от пациенти в кома до различни спектри на вегетативно съществуване.

Ученият беше с дълга до коленете лабораторна престилка върху син гащеризон. Бялата коса даваше невярна представа за възрастта му — само петдесет и четири. Може би преждевременното й побеляване беше резултат от някакъв страничен ефект от силните магнитни полета, създавани от ЯМР скенера.

Д-р Грант стоеше с ръце зад гърба пред покритата с плоски екрани стена и изучаваше основните картини на мозъка на Кат. Лиза стоеше до колегата си, главите им бяха приближени една до друга и двамата тихо си говореха нещо.

Безпокойството на Монк растеше и той час по час хвърляше погледи към станцията, показваща жизнените показатели на Кат. Екипът беше прехвърлил съпругата му от Вашингтон в Плейнсборо, Ню Джърси, с медицински хеликоптер. Въпреки това полетът продължи почти деветдесет мъчителни минути. И при най-малката турбулентност кръвното на Монк скачаше.

Макар че беше издържала полета като истински войник, малко след кацането Кат се влоши. Слаб тремор обхвана тялото й. Пътуващият с тях лекар искаше да й бие валиум, но Лиза не позволи.

„Валиумът само ще потисне още повече съзнанието й — каза тя. — И шансовете да установим връзка с нея ще намалеят.“

И беше погледнала Монк, давайки му възможност той да реши. Накрая Монк й се довери — знаеше, че Кат не би искала да спрат започнатото.

И ето че сега бяха тук.

Лиза застана до него, а д-р Грант отиде при техниците.

— Готови сме — каза тя и го погледна. — Как си?

— Да го направим. — Той кимна към невролога. — За какво разговаряхте?

Тя въздъхна.

— Джулиан е загрижен за церебралното кръвообращение на Кат. Систоличното й налягане е нестабилно.

Монк знаеше, че функционалният ЯМР измерва постъпленията на кислород в мозъка. Всяко намаляване на налягането можеше да направи резултатите неясни или да провали опита.

Лиза се опита да го окуражи.

— Но скенерът в съседното помещение е един от най-новите и най-модерните, с резолюция до една десета от милиметъра. Десет пъти по-висока от тази на обикновените болнични скенери.

„И причината да дойдем чак в Ню Джърси.“

Монк се замоли пътуването да не е било напразно.

— И все пак… — започна Лиза.

Монк забеляза тревожната нотка в гласа й.

— И все пак какво? Кажи.

— Ако се съди по основните скенери, сравнени с направените по-рано от доктор Едмъндс, уврежданията на мозъка й са се увеличили. Съвсем малко, но все пак са се увеличили. Което показва, че нараненото място отново е започнало да кърви. Може би поради промяната в налягането по време на полета. Или от малкия пристъп.

— Което ще рече, че тя се влошава.

Монк пое дълбоко дъх и го задържа.

„Нима обрекох Кат?“

Лиза докосна ръката му.

— Знаеш, че тя би го поискала.

Той се опита да намери утеха в думите и, но не успя. Все пак издиша и каза:

— Стореното — сторено.

Отидоха при контролната конзола. През прозореца над извитите монитори се виждаше медицинска сестра, която стоеше до носилката на Кат. На Монк му се искаше да е там, да държи ръката й. Но поради невероятно силното магнитно поле, създавано от устройството, нищо метално не можеше да бъде близо до него, когато то се активира. Това включваше протезата му и микрочиповете в мозъка му.

— Готови сме — каза единият от техниците.

Д-р Грант кимна.

— Да започваме.

Операторите включиха ЯМР скенера и от съседното помещение отекна тежкото тракане на гигантски магнити. Д-р Грант се наведе над монитора, на който се появи черно-бяло изображение на мозъка на Кат.

Неврологът заговори, без да вдига очи:

— Има три основни въпроса. Пациентката будна ли е наистина? Ще може ли да ни чуе? И в състояние ли ще е да отговори достатъчно силно, за да може машината да регистрира реакцията й?

Монк преглътна и се замоли и трите отговора да са да.

„Иначе ще се окаже, че съм я изложил на опасност без причина.“

Грант посочи единия от техниците.

— Да видим дали може да ни чува.

Техникът се наведе над микрофон, който предаваше на кухи керамични слушалки, изработени специално за целта и позволяващи на невролога да общува с пациент в минимално съзнание, като заглушават шума на скенера и даваните инструкции.

— Капитан Брайънт — енергично и ясно каза техникът, — представете си, че играете оспорвана среща тенис. Представете си я колкото се може по-ясно.

Техникът погледна към д-р Грант, който се наведе към своя монитор, който показваше нов разрез на мозъка на Кат. За Монк образът по нищо не се различаваше от предишния.

Неврологът се намръщи.

— Ще й дадем една минута и ще опитаме отново. — Протегна ръка и посочи една област от екрана. — Това е премоторният й кортекс, където мозъкът планира и програмира съзнателните движения. Преди да вдигнете ръка или да направите крачка, мозъкът активира тази част от фронталните лобове. Дори мисленето за движение активира тази област и я изпълва с прясна кръв.

Лиза обясни:

— Ако Кат ни чува и си мисли, че играе тенис, областта би трябвало да светне.

— Но не светва — каза Монк.

— Дайте й малко време. — Грант махна на техника. — Да опитаме отново.

Техникът направи втори опит — със същия резултат.

— Отново — каза неврологът.

Пак нямаше реакция.

Грант се намръщи още повече; на лицето на Лиза също се изписа поражение.

Неврологът се отдръпна от екрана и потърка устни.

— Съжалявам. Не мисля…

— Нека аз опитам.

Монк избута техника и седна на мястото му. Приближи устни към микрофона. Знаеше, че Кат никога през живота си не е играла тенис, така че може би нещо друго щеше да свърши по-добра работа. Нещо, което е по-близо до сърцето й.

— Като, ако можеш да ме чуеш — гледай да ме чуваш, бебче, — искам да си спомниш как всеки път ти се налага да гониш Пенелопи след баня. Как онова пищящо банши тича по гол задник през къщата, а ти се опитваш да го уловиш с хавлията.

Продължи да говори, докато буботенето на скенера отекваше в гръдния му кош.

„Хайде, Кат, можеш да го направиш.“

 

 

09:22

Затворена в мрака, Кат плачеше и се смееше едновременно.

Валяше се на някакъв мъглив бряг, като ту идваше на себе си, ту потъваше, когато ясни думи проникнаха в съзнанието й. Опита се да последва инструкциите на някакъв безтелесен глас, на някакъв непознат. Направи всичко по силите си да си представи, че замахва с ракета, че се хвърля да посрещне топката, но всеки път опитите й се струваха фалшиви.

После гласът на Монк изпълни черепа й — бумтящ, увещаващ, настойчив, изискващ, наранен, но очевидно изпълнен с безкрайната му обич. Той й даде силата да направи онова, което искаше от нея.

„Как бих могла да не го направя?“

Къпането на двете момичета се беше превърнало в ежедневен мокър ритуал. Монк оставаше при Хариет във ваната, докато Кат гонеше Пенелопи. Беше вбесяващо, но тя никога не хокаше онзи абсолютно безгрижен смях. Не знаеше колко още Пени ще остане все така безгрижна, но не искаше това да свършва, не искаше момичето й да порасне и да изгуби този жизнерадостен и ярък дух.

Представи си гонитбата, която си провеждаха всяка вечер — мокрите стъпки по коридора, мократа коса на Пени, кикота. Тя я подгонваше — наполовина шеговито, наполовина сериозно — опитен агент на „Сигма“, мъчещ се да улови мокра газела.

„Спомням си… и винаги ще помня.“

 

 

09:23

Медицинската сестра в съседното помещение се втурна към интеркома на стената и Монк се стресна. Сърцето му се сви от страх за най-лошото.

— Доктор Грант — каза сестрата. — Не знам дали е важно, но пациентката като че ли плаче.

„Кат…“

— Определено е важно — каза неврологът и посочи екрана.

Новата картина изпълни екрана. Областта в сивите досега фронтални лобове гореше в алено, ярко цвете на обещания и надежда.

— Чува те. — Лиза се вкопчи в ръката му. — В съзнание е.

Монк трябваше да направи няколко резки вдишвания, за да запази самообладание. Заля го облекчение.

— И сега какво?

Грант се ухили.

— Ще й задаваме въпроси. За „да“ тя ще си мисли за къпането на дъщеря ви. За „не“ ще се опитва да не мисли за нищо.

— Това ще е трудно за нея — предупреди Монк.

Кога Кат беше спирала да мисли, да крои, да планира?

Захванаха се за работа, като увещаваха Кат да успокои ума си, да разчисти дъската за онова, което предстои. След това Монк задаваше въпросите, а Грант следеше отговорите.

Първият въпрос на Монк беше по-важен от всичко останало.

— Кат, обичам те. Знаеш го, нали?

След кратка пауза Грант каза:

— Изглежда, че го знае.

Монк не знаеше с колко време разполага и затова продължи направо по същество.

— Кат, момичетата и Сейчан са изчезнали. Знаеш ли го?

Кат: „Да“.

Монк погледна в съседното помещение към тялото на Кат, към неподвижното й тяло, все още свързано с тръби и тръбички. Представи си я затворена вътре, как се взира към него.

— Знаеш ли нещо, което би ни помогнало да ги намерим?

Монк затаи дъх. Този път паузата беше по-дълга.

„Да.“

Монк въздъхна с облекчение и се помъчи да измисли какво да я попита. Усещаше, че времето му изтича.

— Знаеш ли кой е нападнал къщата? Кой ги е отвлякъл?

Този път екранът остана тъмен.

Което означаваше „не“.

Монк се умърлуши, но Грант вдигна пръст, призовавайки го за търпение.

Картината на екрана се опресни и яркото червено отново разцъфна.

„Да!“

Монк се наведе към микрофона.

— Справяш се страхотно, Кат. Продължавай в същия дух. Знам ли кой е извършителят?

Отново последва тревожно продължителна пауза. Монк си представи как Кат вика към него от някакъв кладенец, докато потъва все повече и повече.

Най-сетне: „Да“.

Монк избърса потта от челото си, разтревожен и все по-раздразнен от бавното темпо на този разпит. И беше напълно прав да се безпокои.

Единият от техниците се наведе към д-р Грант и му каза да погледне страничния изглед на монитора му. Неврологът изруга и стана.

— Какво има? — попита Монк.

— Контузията в ствола отново се е увеличила. — Грант посочи тъмната сянка на екрана на техника. — Този път значително. Трябва да овладеем кръвоизлива.

— Как?

— Качваме я горе. Консултираме се с хирург.

Монк погледна в съседното помещение. За да имат момичетата някакъв шанс, той трябваше да разбере какво знае Кат.

— Не можем ли да направим нещо друго? Да използваме нещо, което да ни спечели време?

Грант погледна навъсено съседното помещение.

— Бихме могли да пробваме с нитропрусид и да опитаме да свалим систоличното налягане под 140. Но не бива да позволяваме да пада прекалено. — Той се намръщи още повече. — Но това ще ни спечели само няколко минути в най-добрия случай. Ако кървенето продължи, рискуваме масивен инсулт.

Монк се втренчи в Кат.

— Тя би искала да поемем този риск. Зная го.

Неврологът го изгледа твърдо.

— Сигурен ли сте, че вие искате да поемете този риск?

Монк не искаше, но кимна.

След като решението беше взето, Грант даде нарежданията на сестрата.

Когато процедурата по стабилизиране започна, Лиза отиде при невролога и хвана ръката му.

— Джулиан, знам, че преди се противеше, но времето ни притиска и както знаеш, една картина е за предпочитане пред хиляда думи.

Грант погледна Монк, после отново Лиза и сниши глас.

— ДНМ е все още в експериментална фаза. Знаеш го. Има много неща за доизясняване и оправяне.

— За какво говорите? — попита Монк.

Лиза се обърна към него.

— Точно затова исках Кат да бъде докарана тук. Джулиан тества метод за получаване на картини от мозъка на пациента.

— Какво? Като четене на мисли ли? — изуми се Монк.

— По-скоро прелистване на мисли — поправи го неврологът. — И методът не е мой, а е разработен от японския Изследователски институт за високоразвити телекомуникации.

— Не ми пука чий е. За какво става дума?

— Японският екип е обучил дълбочинна невронна мрежа да анализира стотици хиляди ЯМР скенери на опитни обекти — хора, които съсредоточено наблюдават фотографии. ДНМ програмата отбелязва кои области от мозъка се активират и картографира центровете за визуална обработка, като открива общи характеристики. Вече е в състояние да декодира и да прави основателни предположения какво точно гледат субектите, като процентът на правилните интерпретации расте.

Лиза отиде при светещите сървъри в ъгъла на помещението и тъмния монитор до тях.

— Джулиан се включи в изследователския проект, за да го изпита клинично като начин за визуализиране на онова, което вижда пациент в кома.

— И пак ще подчертая, че методът не е съвсем сигурен — добави д-р Грант.

Монк погледна Кат. Нещо беше заключено в черепа й. Ако имаше някакъв шанс да освободят това знание преди… преди…

Той се обърна и изгледа твърдо невролога.

— Направете го.

 

 

09:38

Кат отново се събуди в мрака. Нямаше представа колко време е минало. Паметта й беше цялата в дупки, съзнанието й бе като проядено от молци. Мъчеше я пулсиращо главоболие, по-лошо от всяка мигрена.

Знаеше какво означава това.

„Влошавам се.“

Безпокойството засили болката още повече.

Заповяда си да се успокои, като прибягна до техниките за медитация, които беше научила от Сейчан. Двете понякога ходеха до Рок Крийк Парк и практикуваха тай чи. Поредицата движения, разработени първоначално за самозащита, сега служеха като средство за съсредоточаване на ум и тяло чрез грациозни пози, форма на медитация в движение.

Представи си как повтаря движенията и откри, че потъва в медитативно състояние.

А в следващия момент Монк отново се появи в ухото й, в главата й.

— Скъпа, нямаме време.

Тя чу напрежението в гласа му и разбра какво означава това.

„Наистина се влошавам.“

Потвърждаването на страховете й би трябвало да я хвърли в паника, но тя запази спокойствие.

Спомни си за нападателя и крехкият покой в нея се пръсна. Болката премина през нея, потъмнявайки краищата на света й като черна дупка.

Използва яростта си, за да се съсредоточи. Знаеше едно със сигурност.

Представи си момичетата.

„Още не ми е изтекло времето.“

 

 

09:40

— Кръвното й се повишава — предупреди сестрата в съседното помещение.

С бясно разтуптяло се сърце Монк се наведе към микрофона. Погледна Лиза и д-р Грант. Двамата се бяха навели над свързания към сървърите монитор. Монк се загледа в зелените светлинки и се представи дълбочинната невронна мрежа, анализираща скенерите на Кат.

— Има ли нещо? — попита той.

Лиза се обърна и направи гримаса. На екрана се виждаха само безразборни пиксели.

Лицето на невролога лъщеше от пот.

— Няма да се получи.

В гласа на Монк се долови заплаха.

— Трябва.

— Не разбирате. Тази програма… — Грант махна към светещите сървъри. — Тя е все още съвсем груба. Изобщо не мога да получа нещо, приближаващо се до фотография. Поне засега. Мога само да различавам най-общи форми от ума на обекта.

— Поиска Кат да си представи нещо прекалено сложно, с твърде много детайли — каза Лиза. — Вместо това я попитай за някакъв символ, който да се опита да ни предаде. Нещо характерно и просто.

— Като емотикон — подхвърли единият от техниците, който като че ли беше току-що излязъл от пубертета.

Монк разбра и приближи устни до микрофона.

— Кат, не се мъчи да си представиш лице. Помисли за някакъв прост символ, който може да ни насочи в правилната посока. — Погледна техника. — Като емотикон или нещо подобно.

Младият мъж вдигна палец.

Монк се облегна назад, а Лиза се върна при Грант.

Неврологът се вцепени.

— Появява се нещо.

Вихърът пиксели се беше събрал във форма в средата на екрана.

Монк премести стола си по-близо, за да вижда. Това не му помогна особено.

— Прилича на петно. На следа от автомобилна гума.

— Опитайте се да я накарате да се съсредоточи повече — подкани го Грант.

Монк избута стола си обратно до конзолата и се наведе към микрофона.

— Мила, справяш се страхотно, но искаме да се съсредоточиш колкото се може повече. Трябва да го направиш.

Продължи да гледа екрана. Лиза се дръпна настрани, за да може да вижда.

Пикселите се сбутаха още повече, оформиха детайли.

Грант кимна енергично.

— Господи, досега не съм виждал толкова подробности. Програмата явно се учи и става по-добра.

Лиза се усмихна.

— Или причината е в пациента?

Монк напълно споделяше мнението й. Когато ставаше въпрос за съсредоточаване, никой не можеше да се сравнява с Кат.

Образът стана още по-ясен и лесен за различаване.

Кат се мъчеше да задържи образа в съзнанието си. Беше й трудно с ужасното главоболие. Огнената болка вече изгаряше черепа й. Имаше чувството, че се съсредоточава от часове.

На заден план си спомни и водача на ударния отряд, който беше застанал над нея в кухнята с кинжал в ръка. Оръжието й беше познато — достатъчно необичайно, за да идентифицира онзи, който го държи.

„Хайде, Монк…“

Гласът му зазвуча отново.

— Кат, ако се опитваш да ни покажеш нож или кинжал, виждаме го. Чудесна работа.

Тя рухна вътрешно.

„Слава богу.“

Нямаше представа как Монк и докторите са постигнали това чудо да видят какво има в главата й, но беше благодарна, че се е получило.

„А сега се досети, Монк.“

 

 

09:47

Монк гледаше как картината на екрана се разпада и се превръща отново в хаос, сякаш потвърждавайки, че са получили правилното послание.

Лиза се обърна към него.

— Картината говори ли ти нещо? Тя каза, че ти знаеш кой ги е нападнал.

Монк поклати глава.

— Нямам представа.

— Може това да е само първият емотикон от поредица — предположи техникът.

Монк сви рамене и опита отново.

— Кат, не разбирам накъде биеш. Би ли разяснила? Прати друга картина. Нещо, което може да стесни нещата.

Всички се загледаха в калейдоскопа от пиксели.

„Можеш да го направиш, Кат.“

Отново се оформи неясен образ. Приличаше на пясък, който се сипе и образува локва на пода.

— Продължавай да се съсредоточаваш — каза Монк. — Получаваме нещо, но не можем да го различим напълно.

Медицинската сестра махна с ръка, за да привлече вниманието им. Посочи крака на Кат, който беше започнал да трепери.

— Отново получава пристъп — каза Грант. — Приключваме.

„Не… не и когато сме толкова близо.“

Монк придърпа микрофона към устните си.

— Кат, времето ти изтича. Съсредоточи се като за световно. С всички сили, мила.

Въпреки състоянието на Кат всички в контролната стая впериха погледи в екрана. Пикселите се сляха в по-ясно изображение, без фини детайли като преди, а по-скоро като рисунка с пастел, но достатъчно добро.

— Шапка на вещица — сети се Монк.

Изображението се размаза.

Но този път изчезването му не беше потвърждаване.

В съседното помещение тялото на Кат се изви в дъга; пристъпът беше достатъчно силен, за да преодолее контузията в мозъчния ствол и да заобиколи за момент парализата й.

Крайниците й се тресяха, една от системите се откъсна.

Сестрата се хвърли към нея.

Грант се втурна на помощ, но Монк остана като закован на мястото си. По бузите му се стичаха сълзи.

„Почивай миличка. Справи се.“

Представи си кинжала и островърхата шапка.

„Знам кой е взел момичетата ни.“