Джеймс Ролинс
Ключът (16)

11.

25 декември, 14:48

Лисабон, Португалия

— Какво прави Ева? — попита Карли.

Мара се откъсна от диагностичната информация, която течеше в единия край на екрана на лаптопа й. Беше погълната от анализа на музикалната подпрограма. Модулът беше почти завършил и тя искаше да прегледа за евентуални бъгове. От предишните опити знаеше, че това е критичен момент в развитието на Ева. Досега внимателните промени би трябвало да са направили програмата достатъчно добра за истински растеж, но я правеха и уязвима. Програмата балансираше на ръба между създаването на чудо с истинска дълбочина на душата и на някакво егоцентрично творение с невъобразима злонамереност.

— Защо просто клечи там? — попита Карли.

Мара наклони глава настрани, имитирайки странната поза на Ева. Вместо да поглъща последните данни на подпрограмата, представени визуално от вихър от музикални ноти, Ева сякаш се беше изключила. Беше се отпуснала на коляно, завъртяла глава на една страна, а дългата й тъмна коса се разделяше над лявото й ухо.

Изглеждаше замръзнала в тази поза.

— Да не е блокирала? — попита Карли. — Като някакъв бъгнат персонаж от компютърна игра?

— Не знам. — Признанието накара кръвта на Мара да изстине. — Нямам представа какво прави.

— Изглежда така, сякаш се напряга да чуе нещо. — Карли се обърна към нея. — Може да е някаква песен, която много й харесва, и продължава да си я пуска отново и отново.

— Не би трябвало да го прави.

— Защо не я попиташ? Щом знае езика, не можеш ли да говориш с нея?

— Още не. Прекалено е опасно. Мога да разбия крехката й дигитална психика. За Ева виртуалният Едем е нейният свят. Тя не е готова да научи за нас.

— За боговете, които гледат надолу към нея.

Мара кимна бавно.

— Но мисля, че си права. Мисля, че се вслушва в нещо.

„Но в какво?“

Мара нямаше представа.

— Ще пусна един тест.

Затрака бързо на клавиатурата и стартира друга диагностична програма. Тя измерваше всякакви интерференции, силни радиочестотни сигнали или локализирани трансмисии, които можеха да проникнат през изолираните системи на Xénese и да ги повредят.

В единия ъгъл на екрана се появи графика.

Мара прегледа резултатите от диагностиката.

— Фонови електромагнитни вълни. Радиовълни. Трансмисии от клетки на мобилни оператори. Безжичен рутер наблизо. — Тя посочи най-големия пик на графиката. — Този е наистина силен. В микровълновия обхват.

— Микровълнов? — Карли пристъпи към отворения прозорец. — На ъгъла има ресторант. Ако затоплят нещо…

— Не става дума за такива микровълни.

Мара забеляза леко спадане на пика и въздъхна.

„Може пък да не е нищо.“

Карли остана при прозореца, за да се наслади на топлия следобеден бриз. Вятърът развя русите й къдри, ярката слънчева светлина затанцува по бузите й. Краищата на черното й сако се развяха, разкривайки силуета на тялото й.

Мара се насили да откъсне поглед от нея и да се съсредоточи върху екрана. Ева най-сетне се беше раздвижила и сега стоеше изправена. Главата на аватара обаче оставаше килната настрани, извивката на ухото се виждаше между косите й. Сега обаче изражението на Ева изглеждаше напрегнато, с намръщено чело и присвити очи.

Почти уплашено.

Озадачена и разтревожена, Мара повика Карли.

— Ела да видиш.

Приятелката й дойде при нея. В същия миг Мара забеляза как микровълновият пик на диагностичния прозорец отново подскочи. На екрана главата на Ева се завъртя, сякаш следеше движението на Карли.

Мара се изправи, внезапно изпълнена със страхове.

Карли забеляза тревогата й.

— Какво има?

— Изключила си телефона си, нали?

— Да. И извадих батерията. Точно както ми каза.

Мара знаеше, че клетъчните телефони използват микровълнови трансмисии, за да комуникират с джипиес сателитите, което позволяваше проследяването на устройството.

— Провери си джобовете. Всичките.

Докато Карли изпълняваше настоятелните й инструкции, Мара претърси собствените си дрехи.

„Нищо.“

Изведнъж Карли се опули и извади блестяща монета от джоба на сакото си.

— Не знам какво е това. Нямам представа как се е озовало там.

Мара знаеше отговора и на двете. Представи си мъжа, който беше сграбчил Карли на летището.

— Проследяващо устройство. Пробутали са ти го.

Обърна се към вратата, осъзнала истината. — Доведох ги право тук.

 

 

14:53

Тодор счупи още един пръст на служителя на хотела.

С другата си ръка запуши устата му, когато той се опита да изкрещи. Двама от хората му държаха служителя прикован към един стол в задния офис, което позволяваше на Тодор да се взира в изцъклените тъмни очи на младия мъж. Опита се да си представи агонията му и се зачуди какво ли е усещането.

Имаше ли болката цвят, миризма, вкус?

През целия си живот беше копнял за някаква представа за усещането и се питаше какво ли пропуска. Не че му липсваше сетивен опит. Можеше да чувства допир, трепереше, когато му беше студено, потеше се, когато се подлагаше на натоварване, но в същото време беше в състояние да разреже дланта си с нож, без да усети нищо.

Бяха му казали, че болката е естествен предпазен механизъм на тялото. Че мнозина от онези като него умират млади. От рани, които не са забелязали или са пренебрегнали, или по-често от поемане на глупави рискове. Неограничавани от болката, те имали чувството, че са способни на всичко.

Самият той беше късметлия, че орденът го беше приел като малък. Суровото обучение и ограниченията, наложени му от братството, най-вероятно бяха спасили живота му.

Без да научи нищо повече за болката от пленника си, Тодор зачака служителя — някакъв нигерийски имигрант с лъщяща като въглища кожа — да престане да крещи и да захлипа тежко.

Когато бяха влезли в лобито на хотела, кльощавият служител с крайници като пръчки беше на телефона и говореше бързо на родния си език, очевидно спорейки с някого. Тодор го приближи без проблеми. Докато чакаше края на разговора и слушаше езическия говор, се ядоса, че тази измет изобщо не си беше направила труда да се интегрира напълно.

Тодор махна ръката си и се наведе; носът му почти опря носа на този cabrón.

— Пак питам — спокойно каза той. — Знаем, че жената е тук. Кажи ни в коя стая.

Зад служителя Мендоса държеше таблета, с който бяха проследили целите си до невзрачния хотел на Розовата улица в Кайш ду Содре. Заведението беше едно от многото подобни наоколо, всички с олющена боя, изронена мазилка и паянтови балкони, гледащи към опушени барове и подземни клубове, повечето затворени за празниците.

За съжаление проследяващото устройство бе посочило хотела, но не можеше да покаже къде в сградата са се сврели целите му. Установяването на това изискваше питане. Хората му бяха отцепили лобито — не че в него или на улицата имаше много голямо движение. После той замъкна служителя в офиса и му показа снимка на Мара Силвиера.

— Аз не… не съм я виждал — отново изпъшка служителят, повтаряйки същата история. — Наистина не съм. Смяната ми започна днес сутринта.

Тодор хвана следващия пръст.

— Моля ви, моля ви, не.

Преди да успее да го счупи, един от хората му нахълта в стаята. Мъкнеше със себе си ужасена млада прислужница: беше я сграбчил за яката и беше опрял пистолет в ребрата й.

— Familiares, тя знае къде се крие вещицата.

Разтресе я и я накара да повтори думите си.

Тодор погледна към тавана.

„На четвъртия етаж.“

Насочи вниманието си обратно към служителя и извади ловджийския нож от ботуша си.

Очите на мъжа станаха огромни, сякаш щяха да изскочат от орбитите.

— Не, сър, не. Имам жена… деца…

Тодор бавно заглуши тези молби, като му преряза гърлото.

Зад него се чу приглушен изстрел. На пода се строполи тяло.

Великият инквизитор беше дал изрични заповеди.

Никакви свидетели.

Тодор нито за момент не откъсна поглед от очите на служителя. Макар да не можеше да оцени болката от прерязването, разбираше агонията на лицето на мъжа, докато животът и всичките му обещания умираха с последния му треперлив дъх.

Избърса ножа в ризата на служителя, обърна се към хората си и каза напевно:

— Maleficus non patieris vivere.

Хората му кимнаха. Заповедта му беше ясна.

Врачка да се не оставя жива.

 

 

14:58

„Хайде, Мара, по-бързо…“

Карли беше коленичила, навиваше кабели и ги пъхаше в джобовете на черната кутия на пода. Десетина SSD дискове стърчаха от гнездата им вътре. Докато Карли разкачаше и прибираше кабелите, Мара беше започнала процеса на изключване на Xénese и приспиването на Ева. Беше настояла, че трябва да изчакат завършването на музикалната подпрограма.

„Прекъсне ли, Ева ще бъде непоправимо повредена.“

Карли знаеше, че Xénese съдържа само едно копие на програмата на Мара. Нищо друго нямаше капацитета да съхранява уникалното съзнание, посято в светещата сфера. Ако искаха да открият какво знае първата инкарнация на Ева за убийството на майка й и останалите, програмата им трябваше непокътната.

И все пак…

— По-бързо, Мара.

— Подпрограмата свърши.

Приятелката й издърпа USB кабела от лаптопа и й го подхвърли. Докато Карли го навиваше, Мара сложи палец върху скенера на лаптопа и затрака свирепо на клавиатурата.

— Какво правиш?

— Вкарвам кода за прекратяване. За да замразя Ева. — Мара внезапно изруга и мина на родния си език. — Aborto de calamar…

Карли скри усмивката си, докато хлопваше капака на кутията с дисковете. Беше изучавала галисийския диалект на Мара като начин да се сближи с приятелката си. Понякога разговаряха на него на публични места, за да не ги подслушват. Фразата — местна ругатня — се превеждаше приблизително като абортирана сепия. Странен начин да наругаеш някого, но Карли беше очарована от фразата — и още повече от онази, която я изричаше.

— Какво има? — попита тя.

— Ти се опитай да вкараш парола от двайсет знака с главни и малки букви, докато си паникьосана. Трябва да почна отново.

— Поеми дъх. Можеш…

Вратата зад Мара се отвори с трясък. От изкъртената каса се разхвърчаха трески. Някакъв огромен мъж нахълта вътре. Ръцете му посегнаха към Мара, докато приятелката й се извърташе стреснато.

Карли скочи напред и замахна с тежката кутия от титан. Фрасна нападателя в лактите, като отби ръцете му и го извади от равновесие.

Докато в стаята нахълтваха още мъже, Карли сграбчи Мара и я издърпа при отворения прозорец. Покритият с графити авариен изход беше единственият път за бягство. Карли изблъска Мара през прозореца и двете паднаха на железния балкон отвън.

Малка бяла паничка се счупи под лакътя й. На балкона горе някаква черна котка изсъска срещу неканените гости.

Вдигнала металната кутия като щит, Карли бутна Мара надолу по паянтовата стълба. От прозореца се показаха ръце. Пръсти се протегнаха към Карли и се свиха около дръжката на кутията. С другата си ръка тя грабна парче от счупената паничка, замахна и преряза кокалчетата на нападателя.

Чу се рязък вик и пръстите пуснаха кутията. Карли забърза след Мара, като прескачаше стъпала и скачаше от площадка на площадка. Двете едва ли не се премятаха презглава надолу към улицата.

Отгоре изтрещя изстрел. Куршумът вдигна искри от железния парапет до ухото на Карли и тя приклекна. Чу някой да ругае на испански, очевидно на стрелеца.

„Явно ни иска живи…“

Погледна назад към бързоногата си приятелка и се поправи.

Не, искаха Мара жива.

Най-сетне стигнаха до най-долната площадка. Мара освободи стълбата и тя се спусна с тракане на тясната алея зад хотела.

— Давай, давай по-бързо… — подкани Карли приятелката си; представяше си как преследвачите им се спускат зад тях или заобикалят от главния изход.

Плъзнаха се надолу. Щом се озоваха на земята, се хвърлиха към ъгъла на най-близката улица. От някакъв подземен бар наблизо се чуваше коледна музика, която добавяше абсурден саундтрак към бягството им.

— Такси… — задъхано рече Мара и посочи наляво към паркираната кола.

Втурнаха се към него. В празничния следобед на улицата не се виждаха други коли. Някакъв мъж се канеше да се качи в таксито.

Мара стигна до него и задържа отворената врата.

— Señor, por favor.

Мъжът явно видя отчаянието на лицата им и се дръпна, за да им направи място да скочат вътре.

— Feliz Natal — пожела им, докато затваряше вратата.

Таксито потегли по улицата.

Карли с облекчение се облегна назад и сложи кутията в скута си. До нея Мара гледаше през задния прозорец уплашено и разтревожено. Карли напълно споделяше чувствата й — много добре осъзнаваше какво бяха изоставили при бягството си.

— Нямахме друг избор — каза тя в опит да утеши приятелката си.

— Какво направихме? — промърмори Мара, докато се обръщаше напред.

 

 

15:06

Тодор беше клекнал и се възхищаваше на сферата от стъкло и метал в предпазната кутия. Това беше само половината от наградата, която се беше надявал да прибере тук, но засега щеше да свърши работа.

Зад него Мендоса преглеждаше лаптопа и преценяваше доколко е безопасно да преместят онова, което беше попаднало в ръцете им. Останалите от екипа се бяха пръснали в опит да спипат жените, преди да са успели да се измъкнат от района.

Докато чакаше докладите, Тодор отново насочи вниманието си към устройството на пода. От него струеше ярка лазурна светлина, сякаш вътре беше затворено парче от небето. Трябваше да признае, имаше определена прелест в дизайна му, в извънземния му вид.

Но това не можеше да го заблуди.

— Ipse enim Satanas transfigurat se in angelum lucis — прошепна той към сферата, цитирайки Второто послание до коринтяни.

Мендоса ахна изумено.

Тодор се изправи и отиде при техника на екипа.

— Какво има?

Техникът се дръпна от лаптопа и прокара пръсти през мазната си черна коса.

— Създаденото е направо maravilloso. Вижте само.

Тодор се наведе към екрана на лаптопа. На него се виждаше зелена гора, чиято земя беше покрита с цветя и папрати, по които блестеше роса. Слънчевата светлина проблясваше по всяко листо и цветче. Лек ветрец разклащаше тънките клонки на отрупан с малини храст. Всичко беше изпипано толкова съвършено, че той имаше чувството, че може да долови сладкия аромат, лъхащ от тази градина.

„Все едно надниквам в кътче от Едем.“

И градината не беше пуста.

В центъра на всичко това стоеше гола жена. Едната й длан се опря на покрит с мъх камък, докато тя се навеждаше и нежно откъсваше малина от един храст. Вдигна я към слънцето, след което я поднесе към съвършените си устни. Очите й се затвориха, сякаш да се наслади по-добре на вкуса. Погледът на Тодор се плъзна по изваяната й фигура. Кожата й беше с цвета на какао, гърдите й — безсрамно оголени.

— От онова, което успях да открия — каза Мендоса, — са я нарекли Ева.

„Естествено.“

Тодор се изправи. Това богохулство секна възхищението му.

— Какво става с вещицата, създала всичко това?

С очевидна неохота Мендоса погледна таблета до лаптопа.

— Според сигнала двете се движат бързо. Вероятно са хванали такси.

— Продължи да ги следиш, докато подготвяш всичко за изнасяне.

— Si, familiares.

Тодор погледна за последен път екрана на лаптопа. Знаеше плановете на Великия инквизитор за Xénese и изчадието в него. Хващането на вещицата щеше да е добре дошло, но тя не беше жизненоважен елемент за онова, което предстоеше.

Докато гледаше, отново бе запленен от великолепието на екрана. Беше наистина maravilloso, както се беше изразил Мендоса. Въпреки това Тодор отказа да падне в плен на заблудата. Очите й бяха отново отворени и сякаш се взираха в него. Тодор знаеше какво се крие зад сиянието им.

Без да се извръща от неземния поглед, той повтори цитата от Второ послание до коринтяни, за да напомни на себе си и да предупреди Мендоса да внимава с възхищението си.

— Ipse enim Satanas transfigurat se in angelum lucis.

Това беше нещо, което всички трябваха да имат предвид в бъдеще.

Мислено повтори цитата още веднъж, като си го преведе наум.

„Сам сатаната се преобразява в ангел на светлината.“^[1]

 

 

15:22

— Като че ли лапнаха въдицата — каза Карли.

Мара кимна с известно облекчение. Двете с Карли се криеха в задимен сутеренен бар. В помещението се носеше миризма на тютюн и пачули. От стар джубокс се носеха тенекиени тонове на коледна песен. Двете се взираха през покрития с мръсотия прозорец.

По-рано Карли се беше вдигнала на пръсти и бе избърсала с лакът края на стъклото, колкото да могат да шпионират розовия паваж на улицата пред хотела. След като се качиха в таксито, Мара беше накарала шофьора да ги откара две преки напред, след което му каза да спре. Слязоха, но преди това пъхнаха малкото проследяващо устройство под тапицерията на седалката. След като таксито продължи с него, двете внимателно се върнаха по тесните улички и влязоха в бара през задната врата.

През избърсаното стъкло Мара гледаше как товарят делото на живота й във ван, паркиран пред главния вход на хотела. Не можеше да направи нищо, за да спре кражбата. Дори да успееше да убеди бармана да й позволи да използва телефона на заведението, властите нямаше да реагират навреме. И двете определено не смееха да използват мобилните си телефони, тъй като това щеше да издаде измамата им и отново да ги покаже на радара на врага.

Вместо това Карли опря една салфетка на каменната стена и почна да записва номера на вана. Сръчка Мара да се премести и след миг изруга под нос.

— Какво има? — попита Мара.

— От този ъгъл не мога да видя последните три цифри.

Мара се намръщи.

— Може би онези, които виждаш, ще са достатъчни.

Планът беше да изчакат вана да потегли, да предупредят полицията и да чакат пристигането й. Едва тогава можеха да излязат от скривалището си. След това можеха само да се надяват, че полицията ще проследи колата по номера й и ще задържи виновниците за убийството на майката на Карли и на останалите четири жени от „Брусас“.

Мара обаче знаеше, че това не е най-важният резултат от плана им.

Представи си Ева в градината й.

— Тръгват — каза Карли. — Хайде. Трябва да запиша номера.

Излязоха от бара, но се задържаха при отворената врата. Шест стъпала водеха нагоре до улицата. За всеки случай двете останаха долу, като надникнаха само колкото да прочетат номера на отдалечаващия се ван.

— Готово — каза Карли и махна на Мара да влезе обратно.

Докато приятелката й проверяваше изписаните букви и цифри върху салфетката, Мара се върна в бара. Щом прекрачи тъмния праг, долови раздвижване в задимения въздух, усети как някаква сянка се надига зад нея.

Опита се да се измъкне.

— Кар…

Огромна длан запуши устата й. Дебела ръка я хвана през кръста. Някой друг насочи пистолет към гърдите на Карли. Приятелката й се опули от страх.

— No te muevas — предупредиха ги.

Не мърдайте.