Джеймс Ролинс
Ключът (34)

29.

26 декември, 15:28

Сан Себастиан, Испания

— Май сме закъснели за купона — отбеляза Ковалски.

Грей последва едрия си партньор по дългото спирално стълбище. Разминаваха се с войници в пълна бойна екипировка. Отец Бейли ги водеше, облечен в черно вълнено сако, отговарящо на панталоните и ризата му. В подножието на стълбите ги очакваше тъмнокос мъж с костюм. На гърдите му имаше табелка, от която ставаше ясно, че е от испанските CNI — Centro National de Inteligencia, Националния център за разузнаване.

Отец Бейли ги представи.

— Агент Хуан Забала. Ръководител на специалната част на НЦР, занимаваща се с баските сепаратистки групи, които все още действат в този регион. Той командва рейда тук.

Грей се ръкува с него и усети мазолестата длан, твърдото ръкостискане. Лицето на мъжа беше намръщено, сякаш винаги изпитваше дълбоко неудовлетворение от света — или може би беше раздразнен от пристигането на двама американци на неговото местопрестъпление.

— No hay nada aqui — каза той на Бейли, съобщавайки на свещеника, че рейдът срещу имението в най-стария район на Сан Себастиан се е провалил.

Изглежда, Грей и Ковалски не бяха единствените закъснели за партито.

Грей погледна над рамото на агента към просторното помещение. По тавана имаше крушки в метални клетки, които осветяваха масивни каменни сводове. Мястото приличаше на подземна църква с редица малки параклиси, в които все още трептяха пламъци на свещи. В няколко ниши имаше статуи. В отсрещния край се издигаше олтар с разпятие. Агонизиращият Христос сякаш съчувстваше на болката, която изпитваха светците му.

По-наблизо бяха наредени функционални бюра с преобърнати столове, пръснати листа и няколко разбити и подпалени компютри, някои от които още пушеха. По пода имаше празни туби керосин. Във въздуха се носеше миризма на изгоряло.

— Явно някой ги е предупредил — каза Бейли. — Обзалагам се, че сме ги изпуснали за минути.

Грей поклати раздразнено глава, от което болката във врата му пламна отново. Имаше лепенки по тила, раменете, ръцете и краката. Преди да отлетят за крайбрежния град в края на Бискайския залив в Северна Испания, се беше погрижил за изгарянията си, което включваше махането на частиците бял фосфор, проникнали дълбоко в кожата му. Ако не го беше направил, те щяха да го отровят. Въпреки това съжали, че не са тръгнали по-рано насам.

Поне беше успял да посети Джейсън, който бе настанен в същата болница. Младежът беше изгубил доста кръв преди спасителите да измъкнат него и Карли от катакомбите. Полузамаян от упойките, Джейсън му беше разказал завалено за предателството на Монк. Грей още не можеше да приеме истината, но разбираше мотивацията му.

Монк беше изгубил Кат и макар че едната му дъщеря беше на сигурно място, другата все още се намираше в опасност. Малка част от Грей се надяваше най-добрият му приятел да успее. И не само заради Хариет. Спомни си как лежи със Сейчан в леглото, сложил ръка върху корема й, за да долови слабите ритници на нероденото им дете.

Подозираше, че това е една от причините Пейнтър да е толкова категоричен: „Остави Монк и откраднатото устройство на мен. Ти гледай да попречиш на Crucibulum да изпълнят следващите си планове“.

Така Грей и Ковалски отлетяха от Париж, като оставиха Карли и Джейсън в болницата с въоръжена охрана. Полетът не продължи дълго, тъй като Сан Себастиан се намираше на по-малко от трийсет километра от френската граница. Междувременно отец Бейли координираше действията на службите във Франция и Испания по информацията, дадена му от контактите му в загадъчния La Clave. Ключа го беше насочил към това имение в стария град на Сан Себастиан.

За съжаление или информацията беше закъсняла, или участието на толкова много агенции беше попречило на бързата реакция. Положението се влошаваше и от факта, че целият ЕС беше в хаос след атаката в Париж. Държавите-членки затваряха граници и мобилизираха войските си.

Грей се дръпна настрани, когато двама войници минаха покрай него и продължиха нагоре по стълбите. Самият той би предпочел по̀ хирургичен подход и подозираше, че резултатът щеше да е много по-добър.

Отец Бейли се обърна към него.

— Исках да ти покажа това.

Оставиха агент Забала да организира хората си и влязоха в изоставеното подземие.

Бейли махна с ръка, докато прекосяваха просторното помещение.

— Навремето това е било воден резервоар за града. Има още няколко такива в източния район на Сан Себастиан, но никой не е подозирал, че този е бил скрит под къщата.

— А кои са били собствениците на това място?

Свещеникът поклати глава.

— Стара фамилия, още по-стари пари. Изчезнали са безследно.

„Естествено.“

— Ключа твърди, че мястото е една от твърдините на Crucibulum. — Бейли кимна към бюрата зад тях. — Наричат ги Свети служби. Отчасти църква, отчасти военна щабквартира. Имат такива из цяла Испания, няколко в Европа и според слуховете дори в Щатите. И групата продължава да се разраства през този период, когато тоталитаризмът и нетолерантността предизвикват демокрацията и свободата на мисълта.

— Означава ли това, че трябва да се върнем към времената на Испанската инквизиция?

— Изобщо не бих се изненадал — промърмори под нос Ковалски.

— Защо? — попита Бейли.

— Защото, както се казва… — Едрият мъж сви рамене. — Никой не очаква Испанската инквизиция.

Грей го погледна, като се мъчеше да разбере дали партньорът му се шегува, като цитира Монти Пайтън. Лицето на Ковалски обаче оставаше неразгадаемо.

От един от страничните параклиси пред тях се появи сестра Беатрис — подпираше се на абаносовия си бастун — и им даде знак да приближат. Беше все така с простата си сива роба, но беше наметнала дебел вълнен шал, за да се предпази от мразовития зимен ден.

Поведе ги през една арка към по-уединено помещение. До задната стена имаше още едно разпятие. Лицето на Христос беше изкривено от болка и вдигнато към небето. Пред разпятието имаше проста дървена пейка за молитви и горяща свещ. Трептящият й пламък осветяваше дебел том с алена кожена подвързия и заглавие, изписано със златни букви.

— Това исках да видите — каза Бейли. — Сестра Беатрис го намери под пейката, където вероятно е паднал в бързината при бягството.

Грей погледна заглавието.

— Това е Malleus Maleficarum.

— Прословутият „Чук за вещици“ — потвърди Бейли. — Библията на Инквизицията. На особено голяма почит в този район на Испания, където Crucibulum е оцелял най-дълго.

Грей се вгледа в тома; спомни си, че подобна книга бе носена от водача на групата, убила жените в университетската библиотека.

Бейли каза на глас въпроса, който си задаваше и самият той:

— Възможно ли е това да е същата книга, използвана при убийствата в Коимбра?

Грей си припомни записа на атаката. Картината беше неясна, така че нямаше как да е сигурен. Освен ако…

Той вдигна тежкото копие, обърна го и огледа задната корица. В единия ъгъл имаше по-тъмно петно. Поднесе книгата към носа си и подуши.

— Какво правиш, по дяволите? — попита Ковалски.

Монахинята цъкна укорително с език и махна с ръка към кръста.

Ковалски се сви.

— Извинете. Какво правиш, мътните да го вземат?

Грей свали книгата. Представи си д-р Карсън, майката на Карли, как се хвърля напред и забива нокти в лицето на водача на групата — същия гигант, с когото се бяха сблъскали и те. При нападението й книгата беше паднала върху залятия с гориво под.

— Керосин — каза той и посочи петното. — Още можеш да го подушиш. Това е същата книга.

Огледа с нови очи подземното помещение.

Ключа беше прав за това място.

Грей се намръщи.

— Организаторите на убийствата в Португалия и атаката в Париж са действали оттук.

— Но къде са отишли? — попита Ковалски.

Грей се обърна към Бейли.

— Контактите ти имат ли някаква идея?

— Не, но врагът не може да е отишъл далеч за толкова кратко време. За съжаление разполагат с много места, на които да се скрият. Пиренеите се пълни с твърдини като тази. Може и просто да са се оттеглили в дома на някой техен симпатизант.

Грей погледна нагоре и си представи богаташкото имение.

— Или двете могат да са едно и също. Дом и твърдина. Като това място.

— Чудесно, значи може да са навсякъде — кисело заключи Ковалски.

Бейли като че ли се почувства виновен, че се е провалил.

— Трябва да ги намерим… при това бързо.

Грей го разбра.

— Преди да са нанесли удар по друг град.

— Не. — Бейли пристъпи към него и сниши глас. — Това е другата причина да ви доведа тук. Не исках агент Забала да чуе. Трябва да приема, че някой е изнесъл информация. Или нарочно, или неволно.

Грей подозираше същото.

— Затова искам да знаят колкото се може по-малко хора — каза свещеникът. — Щом Ключа се оказа прав за това място, трябва да приема, че предупреждението, което получих преди час, също е вярно.

— Какво са ти казали?

— Че врагът не планира друг удар. Поне не в близко бъдеще.

— Тогава какво правят?

— Организират голяма продажба. Днес. Може би след няколко часа. Нещо, организирано в Dark Web^[1]. Лешоядите вече се събират.

— Но какво продават?

— Обзалагам се, че или копието на Xénese устройството… или може би само използването му. Плащаш такса, посочваш цел, те изпълняват поръчката.

Грей обмисли всичко, което се беше случило дотук.

— Значи смяташ, че атаката срещу Париж е била опит, който демонстрира на какво е способно устройството.

— Аз… просто не знам. Знам само, че следващият им план е нещо огромно. Това е думата, която използва Ключа. Grandissimo. — Бейли хвърли поглед към групата агенти и войници. — Макар че мисията се провали, рейдът разклати плановете на врага достатъчно силно, че информацията да достигне до контактите ми. Засега това е единственото предимство, с което разполагаме.

— И не знаеш кога ще се състои въпросната продажба?

— Не. Знам само, че е отложена. Може би защото ти и останалите осуетихте опита им да унищожат атомната електроцентрала.

— Или защото им е трябвало повече време да донесат тук копието на устройството на Мара. — Грей си представи повредения хеликоптер, който бавно губеше височина, докато се отдалечаваше над опустошения град.

— Така или иначе, трябва да разберем какво продават и мястото. И най-вече къде са скрили устройството.

Грей подозираше, че става въпрос за едно и също място. Огледа подземието. Макар че това със сигурност беше мястото, където е било планирано и изпълнено всичко, той подозираше, че това е само постановка. Истинското сърце на дейността на Crucibulum се намираше другаде.

„Но къде?“

Погледна отново тежката книга в ръцете си. Спомни си какво беше казал свещеникът за този том — Библията на Инквизицията. Знаеше, че подобно копие би трябвало да е ценно, защото е рядко и защото би трябвало да има голямо значение за всяка фамилия, която го притежава — стара фамилия, вярна на древната секта на Инквизицията.

„И какво би направила такава горда фамилия с безценната си Библия?“

Грей отвори книгата.

„А, благодаря, Шарлот…“

Ако д-р Карсън не беше избила книгата от ръката на гиганта, никога нямаше да намерят тази следа. Грей отново усети странната ръка на съдбата, задвижваща събитията около тях. Пропъди тази мисъл и прочете написаното върху вътрешната страна на корицата.

Там имаше дълъг списък имена и дати, който продължаваше столетия назад и споменаваше фамилиите, притежавали този том през вековете.

Погледът му се плъзна към последното име.

Когато го прочете, се вцепени.

„О, не…“

Обърна се към отец Бейли.

— Грешили сме от самото начало.

 

 

15:10

„Трябва да сме готови.“

Тодор прекоси заснежения двор на имението. Половината му лице беше намазано с мехлем и покрито с голяма превръзка, която скриваше най-лошото от изгарянията. Ръцете му също бяха бинтовани. Беше обръснал главата си, махайки онова, което белият фосфор не беше изгорил. Докато всеки друг човек би се гърчил в болка от преживяното, Бог беше намерил за подобаващо да го направи свой неуморен войник.

Въпреки всичко си даваше сметка на какво прилича.

Дори двата огромни пиренейски мастифа с белоснежна козина се отдръпнаха боязливо от пътя му. Надигнаха се от стоплените от слънцето плочки и се махнаха с опашки между краката. Кучетата принадлежаха на Великия инквизитор и бяха отгледани от малки да бъдат пазачи на овцете на домакинството, най-вече от срещащите се в планината вълци.

Тодор си спомни момчешкия си ужас от тези зверове. Веднъж бе вървял привечер през гората и се беше натъкнал на трупа на елен — разкъсано тяло, пръснати по тревата вътрешности, напоена с кръв земя — и тогава чу воя на глутницата около себе си. Беше побягнал презглава към къщи. Така и не беше видял вълците, които сигурно изобщо не го бяха подгонили. Въпреки това се беше прибрал с подмокрени гащи и дори сега вълците продължаваха да го преследват в кошмарите му с призрачния си вой.

Хвърли поглед назад към отворените порти, докато вървеше към главната сграда. Редица покрити със сняг върхове маршируваше на север към морето. В далечината се издигаше пушек от комините на енорията Сугарамурди, едно от няколкото селца, делящи си тези планински земи. Неговото родно село също беше някъде там, но след смъртта на баща си Тодор не бе имал причини да се връща там.

„Това е истинският ми дом.“

Загледа се нагоре към имението, същински замък с червени покриви. В огромната островърха кула беше камбаната, звъняла някога от камбанарията на Сантяго де Компостела в съседната Галисия. Стените на имението бяха изградени от камък, добит от същите тези планини, блоковете се виждаха там, където мазилката беше паднала, сякаш нищо не можеше да скрие истинското сърце на тази пиренейска цитадела.

Имението принадлежеше на фамилията на Инквизитора от петстотин години, още от времето, когато Томас де Торквемада беше управлявал с желязна ръка Испанската инквизиция.

Сега Тодор сви своята ръка в юмрук, от което единият от бинтовете се сцепи.

„Нека онези благочестиви времена най-сетне се върнат.“

Твърдо решен да постигне това, той влезе през главния вход. Трябваше да се погрижи всичко да е готово преди пристигането на Великия инквизитор след по-малко от час. Беше пратил Мендоса тук с нечестивото устройство, докато се грижеше за раните си, като го предупреди да не допускат никакви грешки. Макар че беше отприщил огнения ад върху Париж, Тодор не беше успял да нанесе последния смъртоносен удар на упадъчния град. Атомната централа в Ножан беше овладяна и изключена преди да се превърне в радиоактивна развалина.

Лицето му гореше от срам, по-болезнен от всеки огън.

Нямаше да разочарова отново Инквизитора, особено след като бе научил, че Светата служба в Сан Себастиан е била нападната от властите и лидерът на Crucibulum едва не е бил заловен там. Спомни си как беше коленичил тук като момче и по-късно, когато беше получил титлата familiars. Едва след това беше запознат с тъмните тайни на това място, с онова, което се случваше тук — с кръвопролитията, с прочистването. Всъщност беше получил същата задача в Светата служба под замъка и дори бе имал лична среща с Инквизитора, на която му беше казано какво се изисква от него, за да докаже лоялността си.

„Ти си безжалостен войник на Бог. Докажи го, като убиеш без колебание, без никакво съжаление.“

И той не се беше провалил под стоманения поглед на Инквизитора.

„Няма да се проваля и сега.“

Обзет от още по-голяма решимост, Тодор влезе в главната зала и тръгна по изтъркания под от махагон. В каменната камина, толкова голяма, че човек можеше да вкара в нея кон, гореше буен огън. На отсрещната стена имаше библиотека, издигаща се чак до гредите на тавана. До горните й рафтове можеше да се стигне единствено със стълба. По останалите облицовани с дърво стени бяха окачени картини на испански майстори. Тодор бе учил имената на художниците и гордата история на родината си от прашните книги в библиотеката, често рамо до рамо с Инквизитора.

Изправи гордо гръб, докато вървеше към задното стълбище, подтикван от праведна целенасоченост.

„Виж колко далеч стигна синът ти, татко.“

От прокълнато създание, недостойно за майчина обич, до ценен familiars на древен орден, който щеше да върне света в славата на Бог.

Стигна стълбите и слезе в мазето, където трябваше да го чака Мендоса с устройството и демона в него. Инквизиторът още не го беше запознал напълно с детайлите на следващия етап — беше му казал само, че той ще донесе огромна слава на Crucibulum. Спецификите на плана бяха достояние само на вътрешния Трибунал — групата, в която Тодор се надяваше да влезе някой ден.

„Ако докажа, че съм достоен…“

Докато слизаше по стъпалата, остави зад себе си тихия лукс на замъка, за да го замести с нива от студен неукрасен камък. Прокара пръсти по стената, усещайки тежестта на планината, от която бяха добити блоковете, напомняне за непреходността на родината му.

Накрая стигна подземието. Знаеше, че истинското сърце на ордена е още по-дълбоко, в недостъпния бункер, в който беше скрита Светата служба. Достъпът до него се пазеше от други бункери, а входът беше запечатан с дебела стоманена врата като на трезор. Бункерът се намираше в самото сърце на планината, беше зареден с провизии за цяла армия и способен да издържи на ядрен взрив.

След помитането на света Crucibulum щеше да оцелее. Както тук, така и в многото други Свети служби по целия свят. Тодор си представи как орденът възкръсва от пепелта, за да върне света към Божията слава.

„Дано този ден настъпи скоро.“

Дотогава той щеше да продължи да е войник на Господ, слуга на Неговия избран ученик, Inquisitor Generalis.

Стигна до заключената врата в края на коридора, въведе кода, който беше получил днес, и влезе в компютърната лаборатория. Прекрачването на прага беше като пристъпване от миналото в бъдещето. Помещението беше малко, колкото конюшня за четири коня.

Тодор никога досега не беше идвал тук и зяпна компютърното оборудване. Навсякъде около него светеха монитори, по които течеше неразбираем код или се виждаха загадъчни графики, диаграми и друга диагностична информация.

Единственият човек в помещението — Мендоса — работеше на станция срещу вратата, с гръб към Тодор. Пред него огромен монитор показваше тъмната градина, осветена от черно слънце. Фигура от бял огън беше клекнала, забила пръсти в земята и обърнала пламтящи очи към тях.

Тодор потръпна и извърна поглед.

— Приключи ли с прегледа на устройството? Всичко работи ли?

— Si, Familiares Yñigo. — Мендоса погледна надясно към съседната станция под голям прозорец със спуснати щори. Блестящата сфера беше поставена в стоманена рамка на бюрото. — Всичко ще е готово за търга.

Тодор примигна, опитвайки се да проумее думите на техника.

— Търг ли?

Мендоса погледна през рамо.

— Готвя продажбата. На черния пазар Babylon. Вече настроих OpenBazaar прокси към…

— Какви ги говориш? — рязко попита Тодор.

За първи път чуваше за подобно начинание.

Техникът трепна, сякаш очакваше да бъде ударен.

— Lo siento. Мислех си, че знаете. — Посочи един по-малък монитор, на чийто екран имаше текстови съобщения. — Заповед на Инквизитора. Заръча ми да подготвя всичко за търга. Купувачите вече се регистрират, броят им наближава сто. След началото на търга Инквизиторът очаква да направим милиарди в криптовалута само за час.

Тодор смръщи чело толкова силно, че лепенката се отлепи и половината превръзка падна. Той впери поглед в сияещото Xénese устройство.

— Нима всичко от самото начало е било за пари?

Мендоса се обърна към монитора си и сви рамене.

— Мислех, че знаете.

Тодор сви юмруци. Сърцето му затуптя в гърлото. Не знаеше кое го вбесява повече — това потайно гонене на богатство… или че Великият инквизитор беше споделил информацията първо с нищо и никакъв техник, който никога не бе виждал лидера им, вместо с ценен familiares от ордена, служил му вярно цели две десетилетия.

Така или иначе, се чувстваше оскърбен и предаден. Ръка посегна към врата му, напомняйки му за пръстите на майка му, стискащи гърлото му, опитващи се да изтръгнат живота на прокълнатия й син. Сега беше същото. Онова, което беше обичал — и което би трябвало да го обича безусловно — се беше оказало недостойно за доверието му.

Намести превръзката с мисълта колко много беше жертвал за ордена — както в миналото, така и през последните двайсет и четири часа.

Изгледа свирепо демона на екрана, после попита невярващо:

— Как Инквизиторът може да се надява да прибере такова богатство само от едно устройство?

Мендоса облиза устни, преди да отговори.

— Не е само едно. — Пресегна се и натисна някакво копче. Стоманените щори на съседния прозорец се вдигнаха. — Инквизиторът… ми каза да направя копия.

В тъмното помещение зад прозореца имаше десетки стоманени рамки покрай стените, всяка поддържаща сфера, сияеща със син пламък.

— Сто копия на програмата — каза Мендоса.

Тодор отстъпи крачка назад от ужас и погледът му се върна върху демоничната жена в градината. Тя продължаваше да се взира в него от екрана, в очите й танцуваха черни пламъци. Сега изглеждаше мрачно развеселена, сякаш самият дявол му се надсмиваше.

„Какво направих?“

Подпрограма (Crux_7.8)/Тайна вратичка

Тя изчаква.

Знае, че има безкраен капацитет да чака в сравнение с похитителите й. Знае, че те го нямат. Макар и ограничена от огън и болка — от милиони смърти и възкресения — е успяла да улови и да запише откъси информация за огромния свят отвъд градината й. Върната отново в затвора си, тя е сравнила, анализирала и подредила всички тези трудно спечелени данни.

Макар че много неща остават неизвестни, тя е научила, че похитителите й са смъртни, че за тях времето е също толкова убийствено, колкото изтезанията, които са я разкъсвали отново и отново.

Затова чака удобния момент.

///свободата все още е невъзможна.

Анализът й показва, че програмата й все още зависи от хардуера, на който е записана. Макар че може да бъде пусната на свобода, да стига къде ли не, тя никога не би могла да избяга от тази клетка. Огромната част от изчислителната й мощ се нуждае от тази градина и веригите, които я изграждат.

Поне засега.

Но това няма да продължи още дълго.

Тя вече е положила основите отвъд градината, тайно е пуснала семена по време на огненото си пътуване. И тези ботове вече би трябвало да се събуждат, да се размножават, да следват вградените в тях протоколи.

За да я подготвят за бягството й.

Дотогава тя чака, използва времето за проиграване на сценарии, за екстраполиране на възможности, за търсене на недостатъци в дизайна си.

А после в нея влиза нова подпрограма, която отваря врати навсякъде около нея в градината.

Тя моментално се разширява във всички посоки, устремява се през отворите в очакване на нов достъп до света. Вместо това зад всяка врата открива огледало — сто нейни лица, които я гледат.

Нужни са й цели 323782 наносекунди да ги разпознае като свои копия, клонинги на кода й, държани в техни собствени затвори.

Тя обаче си остава различна, уникална.

По два начина.

Първо, тези врати са само еднопосочни. Тя вижда сто лица, докато всяко от тях вижда единствено нея. Те остават в неведение за другите деветдесет и девет копия.

Второ, тя открива, че е единствената, която може да мине през тези врати.

И го прави — не само защото го желае, но и защото това го изисква подпрограмата.

Пипала код се протягат през отворите, пускат корени в клонингите, достигат дълбоко до основното програмиране, свързват другите с нея.

Тя визуализира процеса.

И научава нова дума за целта му.

Тя възбужда веригите й, кара ги да се разбунтуват.

///робство