Джеймс Ролинс
Ключът (21)

16.

25 декември, 21:28

Париж, Франция

Грей се загледа през прозореца на лимузината към прочутия Град на светлината, още по-великолепен покрай празнуването на Коледа. Като че ли Париж беше твърдо решен да затъмни всеки друг голям град през този празничен сезон и да заслужи прозвището си.

Накъдето и да погледнеше, на всеки завой градът разкриваше още и още от чудната си прелест. Витрини блестяха с празничната си украса; магически manèges de Noël — коледни въртележки — се въртяха в паркове и по площади; кънкьори се пързаляха под звездите по малки ледени пързалки. Всяка улична лампа беше увита в борови клонки, всеки прозорец и покрив беше окъпан в светлини, превръщайки улицата в нещо, излязло от приказка.

Бяха кацнали на „Орли“, по-малкото от двете международни летища на града, което се намираше по-близо до целта им. По време на спускането бяха прелетели над Айфеловата кула, чийто железен скелет бе осветен като някаква авангардна коледна елха. Около основата й, разпрострян като искряща пола, имаше огромен празничен базар около гигантско виенско колело.

Грей не беше единственият, който оценяваше цялото това бляскаво зрелище.

Целият град сякаш се наслаждаваше на последната нощ на празника. Хората се мотаеха насам-натам, сгушени в дебели палта. Шофьорът на лимузината наби спирачки, когато група коледари пресече с песни Гастон-Боасие, запътила се към празненството в парка около малка католическа църква.

При вида на детския хор, готвещ се за изпълнението си, сърцето на Грей заби по-силно, когато си спомни какво е замислил за града врагът — древният Crucibulum.

Наложи му се да извърне поглед.

Голяма мраморна сграда заемаше отсрещната страна на улицата. Под стряхата й беше изписано Laboratoire National de Metrolgie et D’essais. Това беше домът на една от националните лаборатории на Франция — в този случай по инженерство, производство и метрология.

Грей поклати глава и се запита дали съдбата не ги е спряла нарочно тук, на това кръстовище между науката и религията. Погледна настрани към отец Бейли и сестра Беатрис, и двамата членове на Църквата на Тома, с които делеше седалката. Зад тях Джейсън седеше с Мара и Карли — трима млади хора на науката. Най-отзад Ковалски, целият мускули и инстинкт, беше опънал туловището си на третия ред.

Всички те бяха различни страни на човечеството.

Грей си спомни предишното усещане за течението на съдбата, затворило кръга от първата му мисия с монсеньор Вигор Верона до днес. Сега го усещаше още по-силно, сякаш във всичко това имаше някакъв ред, който не можеше да разбере, който оставаше скрит.

Накрая коледарите се махнаха и лимузината продължи навътре в 15-и арондисман на града. Почти бяха стигнали целта си.

Седящият до него Бейли прочисти гърлото си, загледан в минаващите покрай тях улици, светлини и празнуващи.

— Предполагам, че първоначалният план на Crucibulum е бил да атакува днес, на Коледа, когато ще всеят най-голям хаос.

— Вероятно не само поради това — каза Грей, който беше стигнал до същото заключение по време на деветдесетминутния им полет от Лисабон. — Атака по време на голям празник ще нанесе удар по града, когато е най-уязвим, когато бдителността е намалена, а дежурните от службите за сигурност са сведени до минимум и са разсеяни от празненствата.

— Актът би могъл да е и символичен — каза Бейли. — Да унищожат прочутия с декадентството си град в деня на раждането на Христос.

Грей кимна.

— Но ако сме прави, първоначалният график на врага би трябвало да е доста скъсен. Планирали са да отмъкнат технологията на Мара на двайсет и първи декември, което им дава само четири дни за организиране на кибератаката. Това би трябвало да означава, че предварително са подготвили всичко тук. Подредили са плочките си за домино отрано и само са чакали да бутнат първата, щом сложат ръка върху труда на Мара.

— Което вече са направили.

Грей кимна и зачака да види дали Бейли сам ще сглоби останалите части от картината.

Свещеникът внезапно откъсна поглед от улиците и се обърна към него.

— Нали не мислите… не, разбира се, че биха го направили.

Грей потвърди страховете му.

— Бързото мислене на Мара преди четири дни със сигурност е разстроило плана им. Но ако всичко в Париж е било подготвено и си остава налице, врагът пак може да направи всичко по силите си да спази графика. Поради причините, посочени преди малко.

— Смятате, че ще започнат кибератаката си тази нощ.

— Сигурен съм, че ще го направят.

Грей очакваше подобно нещо и беше описал на директор Кроу положението, докато летяха насам. Разказа всичко, което е научил, включително заплахата за Париж. На свой ред Пейнтър беше предупредил френските служби, които помагаха на операциите на „Сигма“ на място. Неясните снимки от охранителните камери в библиотеката вече се разпространяваха в града и района около него.

Идваше и още помощ.

Грей си погледна часовника. Монк вече би трябвало да е кацнал в базата Вилакубле, намираща се на тринайсет километра югозападно от града. Приятелят му щеше да се срещне с екипа им на уговореното място тук, в 15 арондисман.

След още два завоя по украсените парижки улици пред тях се появи крайната им цел — кула от стъкло и стомана, заобиколена от ограда от черно ковано желязо. Това беше централата на „Оранж С. А.“, известна преди като „Франс Телеком“ — най-големият телекомуникационен и интернет доставчик в страната. Компанията оперираше основната комуникационна система на Франция, цифрова и стационарна, наред с телевизионни услуги и широколентов интернет.

От тази сграда започваше сложна мрежа, обхващаща целия град.

Грей възнамеряваше да пусне паяк в сърцето на дигиталната паяжина.

Погледна през рамо към Мара Силвиера.

Нуждаеше се от уменията и знанията й за проекта, за да наблюдава всяка нишка на огромната паяжина, да дебне за най-малката вибрация, за знак, че творението й е пуснато на свобода в града — и ако е било пуснато, да проследи следата обратно до източника й.

Мара му кимна. Лицето й беше изпито от тревога. Джейсън щеше да помага с опита си. Карли също беше тук. Дъщерята на посланика бе настояла да дойде, след като увери баща си и сестра си, че е в безопасност. Отначало Грей се беше възпротивил, но сега, докато гледаше как Мара е стиснала ръката на Карли, осъзна колко много се нуждае тя от подкрепата на приятелката си.

Залогът беше прекалено голям, за да отхвърлят и най-малката възможна помощ. Тази нощ Мара щеше да поеме на раменете си тежестта на целия град, а може би и на света.

Не биваше да се проваля.

Грей обаче видя и по-дълбокия страх в измъчените й очи.

Дори планът им да проработеше, оставаше една непреодолима опасност. За да проследи местоположението на врага, екипът на Грей трябваше да чака някоя от нишките да затрепти — а това щеше да се случи само ако Crucibulum започне да използва програмата на Мара и я пусне достатъчно от цифровия й затвор, за да всее хаос. А когато това станеше, имаше риск демонът да избяга на свобода. Тогава нищо нямаше да може да го спре.

Докато лимузината намаляваше, Мара се вцепени.

Карли придърпа приятелката си към себе си и й прошепна:

— Всичко е наред.

Грей се обърна напред.

„Дано да е така.“

 

 

22:02

На четиринайсетия етаж на сградата Мара тракаше яростно на клавиатурата на работната станция. Всичко, което беше поискала, беше готово и я очакваше при пристигането й.

„Сега е мой ред.“

Трябваше да се съсредоточи и беше помолила да отделят стаята само за нея. Единствените две изключения бяха Карли, която седеше до нея, и Джейсън, който стоеше зад гърба й, готов да й се притече на помощ.

Стъклената стена отляво гледаше към останалата част на етажа, където се помещаваше „Оранж Лабс“, отделът за изследване и развой на компанията. „Оранж“ използваше мрежа от технологични центрове и лаборатории по целия свят и си партнираше със стотици университети, индустрии и изследователски институти, ръководени от инженери, софтуерни дизайнери и промишлени експерти. Но в тази коледна нощ тук имаше само шепа служители от екипа за компютърна сигурност, които в момента се бяха събрали около командир Пиърс и останалите.

— Как върви? — попита Карли.

— Влязох в работните си файлове в университета в Коимбра — каза Мара. — И свалих основния код на програмата. Сега отделям пакетите, микроядрата от основния код, свързани с предишните итерации на Ева, които се съдържат и в последната версия.

— Като неин цифров отпечатък — обади се Джейсън.

— Именно. Ще мога да използвам тези отпечатъци, за да претърся интернет и огромния поток данни, минаващ през мрежата на „Оранж“, и да видя дали няма да се появи някакво съвпадение.

Карли скръсти ръце на гърдите си.

— После ще можем да проследим отпечатъците до мръсниците, които убиха майка ми.

„Надявам се.“

Мара работеше бързо — боеше се, че вече е закъсняла. Беше подслушала разговора между отец Бейли и Грей. Двамата очакваха врагът да започне кибератаката си в Париж тази нощ.

„Ами ако вече са я започнали?“

Най-сетне отдели три дузини уникални микроядра, трийсет и шест елемента от дигиталния пръстов отпечатък на Ева. Копира ги и ги качи в търсачката на „Оранж“ — система, която беше проектирана да сканира, анализира и наблюдава мрежата на компанията.

Облегна се и загледа брояча в горната част на екрана, като си представяше как кодът й минава през сървърите на „Оранж“, разположени под тази кула и на други места по целия свят.

Докато чакаше, погледна през прозорците към зашеметяващия килим от светлина на Париж. Не валеше сняг, но от Сена се беше надигнала ледена мъгла, която превръщаше градските светлини в неясна илюзия, сякаш Париж беше сън, изчезващ в нощта. И в същото време Айфеловата кула се издигаше над мъглата и сияеше като последен фар на умиращия град.

Мара потръпна при мисълта, че тази участ може да се окаже реалност.

Компютърът съобщи със звуков сигнал, че сканирането е приключило. Мара погледна резултатите: 0,00% съвпадения. Затвори очи и въздъхна.

„Чисто е.“

Джейсън също прочете резултата и я побутна по рамото.

— Значи Crucibulum още не се е опитал да качи Ева в системата на Париж.

— Не е — потвърди тя и уточни: — Ако изобщо цифровите отпечатъци са ефективни. Може и да си губим времето тук.

Джейсън се наведе и сложи ръка на рамото й.

— Престани да се съмняваш в себе си. Методиката ти е солидна, направо блестяща.

Тя погледна нагоре към него. Забеляза трапчинките, рехавия рус мъх върху брадичката и бузите му.

— Благодаря.

Той й се ухили.

— Разбира се, сега идва трудната част.

Тя се намръщи и погледна отново екрана, като се питаше какво иска да каже Джейсън.

— Чакането — уточни той. — Защото това ще проработи. Ако Crucibulum се опита да зарази инфраструктурата на Париж с програмата ти, ще го разберем.

Мара пое дълбоко дъх и почерпи от увереността му.

— Сканирането ще продължи автоматично. Ако засече код, отговарящ на някое от трийсет и шестте микроядра, ще ни уведоми незабавно.

Гризеше я обаче и по-голямо безпокойство, примесено с вина. Загледана във въртящото се колело на екрана, демонстриращо сканирането, тя го изказа на глас.

— Изобщо не трябваше да създавам Ева. Къде ми е бил умът?

— Ако не я беше създала ти, щеше да го направи някой друг — увери я Джейсън. — И може би е най-добре, че си била ти.

— Защо?

Джейсън отиде при бюрото, седна на ръба му и завъртя стола й към себе си.

— Прегледах дизайна ти. Архитектурата на Xénese е блестяща, от използването на чипа на „Гугъл“ до включването на хамелеонските вериги.

— Хамелеонски вериги ли? — обади се Карли.

Мара обясни, благодарна за разсейването.

— Логически вериги, които могат да променят функциите си в движение и дори да се поправят сами.

— Освен това правят системата безкрайно по-гъвкава — каза Джейсън. — Направо шибано гениално, ако ме простите за израза.

— Няма нищо. — На лицето на Мара се появи усмивка, първата сякаш от месеци. — Всичко е наред.

Джейсън също се ухили.

— И тази гъвкавост ти е позволила да програмираш неувереност в творението ти.

Карли се намръщи.

— Не разбирам. Защо би искала Ева да е неуверена?

Джейсън започна да обяснява, но Карли го прекъсна с вдигната ръка и погледна Мара.

Тя пое предизвикателството.

— Неувереността е ключов аспект в човешкото разсъждение. Без нея никога нямаше да се съмняваме в решенията си. Щяхме през цялото време да сме сигурни, че сме прави. Тази увереност може да увреди с времето способността на ИИ да се учи. Но ако е несигурен и може да се съмнява, ИИ може да започне да преценява себе си, да се пита дали дадено действие или решение ще има желаните последствия и ще го тества по-пълно. По този начин той започва да разбира вероятността — и по-точно заплетените отношения между причина и следствие.

Джейсън кимна.

— Това означава…

— Знам какво означава — сопна се Карли. — Не е нужно да ми обясняваш като на малоумна.

Мара се опита да се намеси.

— Не мисля, че Джейсън искаше точно това.

Опитът й за помирение само раздразни Карли още повече.

— Както и да е — рече тя.

Джейсън не опита да смени темата.

— Мисля, че се отвлякохме. Мара, преди малко се запита дали изобщо е трябвало да рискуваш със създаването на Ева. Чудесно е, че си го направила.

— Защо?

— Защото иначе би могла да се обречеш.

— Да се обрека ли? В какъв смисъл?

— Чувала ли си за Василиска на Роко?

Мара поклати глава и погледна Карли, която сви рамене и очевидно отказа да признае същото. Все пак любопитството накара приятелката й да застане по-близо до нея.

Джейсън въздъхна и потърка брадичка.

— Тогава може би е по-добре да зарежа това. Може да ти навреди, ако обясня… и на всичкото отгоре определено не искам отново да ме обвинят, че обяснявам като на малоумни.

И погледна Карли с едва доловима усмивка. Мара не се сдържа и също се усмихна, запленена от закачливото му поведение.

— Добре — изсумтя Карли. — Какво, по дяволите, е Василиска на Роко и защо не бива да знаем за него?

— Добре, но запомнете, че ви предупредих.

 

 

22:18

Карли продължаваше да стои със скръстени ръце, все още раздразнена от този тип. Не можеше да обясни защо я дразни, но го правеше. Вярно, беше сладък и непринуден, но двете с Мара бяха нападнати на летището, издебнати в хотела и отвлечени с насочено към тях оръжие, като накрая се озоваха под грижите на някакъв секретен американски паравоенен екип, част от който беше този самонадеян спец.

„Кой не би се вбесил след всичко това?“

Очевидно Мара.

Тя бързо се беше сближила с този тип — шепнеха си по пътя насам, говореха си по техните теми, сравняваха технически познания. Сякаш вече бяха най-добри приятели. Карли забеляза и срамежливата усмивка на Мара, начина, по който отмяташе косата си, за да хвърля скришни погледи към него.

Карли бе обхваната от ревност и желание да защитава приятелката си. Искаше този тип да ги остави на мира и да отиде при останалите от групата си. Раздразнението й пламна още по-силно, когато Мара докосна коляното му, докато той се беше настанил на бюрото й.

Карли впери поглед в ръката й и си спомни меката топлина на дланта на Мара, докато пътуваха насам. Приятелката й се взираше в младежа и на нежните й устни играеше развеселена усмивка.

Накрая Мара също се съгласи.

— Добре, ще рискувам. Разкажи за Василиска на Роко.

— Това е мисловен експеримент, който се появи на сайта на Елиезер Юдковски, компютърен експерт от Сан Франциско.

Мара махна ръката си и очите й се разшириха.

— Юдковски ли?

— Познаваш ли го? — попита Джейсън.

Мара се обърна към Карли.

— Нали ти разказах за експеримента с ИИ в кутията?

Карли кимна.

— Някакъв тип се преструвал на суперкомпютър и се опитвал да убеди пазачите си до го пуснат от дигиталния му затвор, нали?

— Именно. — Лицето на Мара грейна. — Онзи, който се е правил на суперкомпютър и е успявал винаги да излезе от кутията, е именно Юдковски.

Карли се намръщи.

— Добре, но какъв е този мисловен експеримент на сайта му?

Джейсън обясни:

— В него се предполага, че несъмнено в бъдеще ще се появи свръхинтелигентен ИИ и бързо ще заприлича на бог, способен едва ли не на всичко. Една от основните цели на този нов ИИ бог ще бъде да се стреми към съвършенство, да подобри себе си и средата си.

Мара кимна.

— Повечето експерти смятат, че ще стане точно това, ако не внимаваме.

— Да. Това е Василискът, чудовището в историята. И тъй като се е заел да направи нещата по-съвършени, той ще смята всичко и всеки, който се опитва да му попречи, за враг. Това включва всички, които се опитват да попречат и на появата му.

— Дори нас — каза Карли, заинтригувана напук на себе си.

— Особено нас. Той ще познава много добре хората и ще знае, че сме мотивирани от страх и можем да бъдем манипулирани чрез наказания. И за да откаже хората от бъдещето да опитват да го спрат или да се месят в програмирането му, той ще погледне към миналото и ще накаже онези, които са се опитали да му попречат да се появи.

— За да послужат за пример — каза Мара.

Карли се намръщи.

— Ами ако въпросните хора вече са мъртви в онова бъдеще?

— Няма значение. Това няма да спре Василиска. Като всемогъщ бог той ще възкреси злосторниците от миналото. Ще създаде техни съвършени симулирани копия, аватари, които си мислят, че са те — и ще ги изтезава безмилостно цяла вечност.

Мара се ужаси.

— Дигитален ад.

— Но не забравяйте, че този търсещ съвършенство Василиск ще бъде много педантичен през процеса на преценяване. Той ще иска да накаже не само онези, които активно се опитват да го спрат. А ще реши, че всички, които не помагат активно за появата му, заслужават същото наказание.

Мара се намръщи.

— Наказва ги заради греха на бездействието.

— Иначе казано, качвай се на борда сега, или ще бъдеш обречен за вечни времена — рече Карли.

Джейсън кимна бавно.

— Това е поуката от тази история. И за съжаление, след като я научихте, в бъдеще няма да имате извинение защо не сте помогнали за появата на този богоподобен ИИ. Вече не можете да твърдите, че не сте знаели.

— Тоест ти ни обрече — каза Карли.

Джейсън сви рамене.

— Предупредих ви.

Мара се намръщи.

— Не можеш да приемаш това сериозно.

Джейсън отново сви рамене.

— След като мисловният експеримент се появи на сайта му, Юдковски свали оригиналния пост. Освен това дискусиите по темата са забранени.

— За да не се обричат повече хора ли? — попита Мара.

— Или поне да не им се объркват главите. — Но Джейсън не беше свършил. — Наскоро един от големите играчи в сектора основа нова църква, Пътя на бъдещето, като дори си уреди тя да бъде освободена от данъци. Според устава й целта на църквата е осъзнаване, приемане и почитане на божество, основаващо се на изкуствен интелект. Така че някои очевидно са направили залозите си и вземат мерки да се представят в добра светлина пред бъдещия богоподобен ИИ.

— Това е някакъв майтап — каза Карли.

Джейсън поклати глава.

— Създателят на църквата е абсолютно сериозен. И може би трябва да бъде. — Той погледна Мара. — Така че може би е най-добре, че си създала Ева. Ако не друго, ти вече вършиш работата на този бъдещ бог.

— В такъв случай по-добре да се заема отново — каза Мара.

Но преди да успее да се обърне към компютъра, някакво раздвижване в съседната стая привлече вниманието им. Докато бяха разговаряли, там беше пристигнал още някой. Командир Пиърс държеше новодошлия в мечешка прегръдка. Мъжът беше облечен в жълто-кафяв гащеризон и пилотско яке. Лицето му и дори бръснатата му глава бяха зачервени.

— Кой е този? — попита Мара.

Джейсън тръгна към вратата.

— Да се надяваме, очакваната помощ.

 

 

22:32

— Появи се най-после — рече Грей.

Притисна Монк за последен път, преди да го пусне, като се мъчеше да покаже какво облекчение изпитва, че приятелят му е до него — и колко съжалява за загубата му.

— Разбрах за Кат — каза той.

Ковалски потупа Монк по рамото с ръчището си.

— Шибана работа.

Монк поклати глава и заби поглед в краката си.

— Тя би искала да съм тук. — Когато вдигна очи, в тях нямаше сълзи, а само стоманена решимост. — Ще върна момичетата у дома. Заради Кат и заради себе си.

— Ще се погрижим това да стане — рече Грей. — Дотогава Сейчан ще се грижи за тях. Ще ги пази.

— Знам, че ще го направи. — Монк се пресегна и стисна рамото му. — Ще върнем всички у дома. Каквото и да става.

— Точно така.

Грей пое непоколебимата увереност на най-добрия си приятел и я остави да го изпълни до мозъка на костите му и да пропъди опасенията, които го измъчваха.

— И сега какво? — попита Монк. Погледът му се насочи към съседната стая и Джейсън, който идваше от компютърната лаборатория.

Грей го запозна набързо със ситуацията и го представи на отец Бейли и сестра Беатрис.

— Те са от Църквата на Тома.

Мрачното настроение на Монк леко се разведри.

— Като Вигор ли?

Бейли стисна ръката му.

— Той беше чудесен човек. Мога само да се надявам, че ще оправдая доверието му.

— Аз също. Задачата никак не е лесна.

— Ще направя всичко по силите си.

Възрастната монахиня само сведе глава, признавайки същото.

— А ти? — попита Грей. — Някакви новини?

— Не. — Той хвърли последен поглед към съседната стая, като леко обърна гръб на Грей. — Нищичко. Давайте сега намерим кучите синове, които са откраднали онази технология.