Джеймс Ролинс
Ключът (36)

31.

26 декември, 11:55

Плейнсборо, Ню Джърси

Лиза вървеше бързо по коридора на болницата.

Току-що беше разговаряла по телефона с Пейнтър, който й беше разказал за случващото се в Европа и как това се отразява на положението в Щатите. Изпитваше облекчение, че Монк не е предал „Сигма“, че всичко е било номер, целящ да убеди Валя да пусне заложниците си — което не се бе получило — или да се сдобият с някакъв хардуер, свързан с нея. Тази част от замисъла беше дала резултат и екип специалисти вече работеше върху устройството.

Лиза се замоли екипът да си свърши бързо работата.

Знаеше, че това й дава най-добрия шанс да спаси Хариет и Сейчан.

Много по-добър от онова, което опитваха тук.

Мина между двамата въоръжени охранители в коридора. Достъпът до Кат и до целия етаж на това крило беше отцепен по заповед на Пейнтър. Лиза все още изпитваше вина, след като вече знаеше, че Валя Михайлова е успяла да проникне маскирана тук и е записала незащитените й разговори с Монк.

Сега тя се вглеждаше внимателно във всяко лице. Покрай страховете й за Кат изобщо не й бе хрумвало, че може да се случи подобно нещо. Но от друга страна, като си помислеше за състоянието на Кат, за прогнозата й…

„Какво повече може да й причини онова чудовище?“

Влезе в стаята, отделена за Кат. Сърцето й се свиваше всеки път, когато идваше тук. Кат оставаше на командно дишане, цялата в тръби и системи. Бяха минали седемнайсет часа, откакто Джулиан беше нахлул в предишната й стая и беше попречил да й вземат органите.

Неврологът се обърна към нея и каза:

— Можем да опитаме след още няколко минути.

Седеше при компютъра до леглото на Кат. Машината беше свързана със сървърите в мазето. Лиза си представи високата машина със зелени светлини, съдържаща експерименталната дълбочинна невронна мрежа на Джулиан. Бяха я използвали вчера, за да интерпретират ЯМР скенерите на Кат и да различат образите, създадени от мозъка й — кинжал и островърха шапка. Тези улики бяха достатъчни да идентифицират Валя Михайлова.

Сега опитваха нещо още по-експериментално — нов инструмент, разработен от другия човек в стаята — д-р Сюзан Темпълтън, молекулярен биолог, с която Джулиан беше работил години наред в Принстън. Беше я потърсил, след като беше опитал всичко, за което можеше да се сети. Или може би постъпката му беше резултат от чувството за вина, че последният опит вероятно е бутнал Кат през ръба.

Лиза таеше надежда, че тази процедура ще е успешна. Със сигурност нямаше да спаси Кат. Приятелката й вече си беше отишла. Онова, което лежеше в леглото с ритмично повдигащи се гърди и рефлексивно туптящо сърце, беше само празна обвивка. Онова, което щяха да опитат — да получат информация от мъртвец — й изглеждаше страховито, граничещо с извращение.

Дори Пейнтър се беше усъмнил в това решение. „Откъде можем да сме сигурни, че Кат знае нещо повече? Може би ще е най-добре да я оставате да си отиде в мир.“ Но беше оставил окончателното решение на Лиза, като се доверяваше на избора й. И тя даде разрешение. Знаеше, че Кат не би имала нищо против, ако това предлагаше някакъв шанс за спасяването на дъщеря й, колкото и съмнителен да изглеждаше.

Имаше обаче и друга причина.

Лиза отиде до леглото и хвана ръката на Кат. Погледна обръснатата й глава, покрита с мрежа електроди и скрита под шлем, пълен с ултразвукови излъчватели. Беше до леглото на Кат от самото начало. Беше усетила как приятелката й се бори там вътре. Тя се беше доказала като боец до самия край. И ако й се дадеше възможност, Кат щеше да продължи да се бори дори от онзи свят.

Стисна ръката й.

„Смятам да ти дам тази възможност.“

— Готова съм — каза д-р Темпълтън.

Молекулярната биоложка седеше от другата страна на леглото срещу Джулиан. Компютърната й станция беше двойник на тази на невролога, само че на монитора й се виждаше въртящо се триизмерно сиво изображение на мозък. То беше получено от няколко скенера на мозъка на Кат, които бяха хванали и най-малките подробности. Повърхността му беше осеяна с хиляди червени точици, покриващи всяка гънка на мозъчната кора, малкия мозък и надолу по ствола.

Точките на екрана маркираха местоположението на тела в мозъка на Кат. Докато гледаше, Лиза видя как някои от тях се преместват на нови позиции от пулсирането на малки капиляри или от движението на мозъчните течности.

Д-р Темпълтън наричаше тези молекулярни частици „невронна прах“. Всяка прашинка представляваше всъщност устройство с обем петдесет кубични микрометра, съдържащо набор полупроводникови сензори. Всяко имаше полимерна обвивка, която го правеше биологически неутрално, така че да не бъде изхвърлено от организма. Устройствата бяха инжектирани през порт в основата на черепа направо в гръбначномозъчната течност. Оттам пиезоелектрически заредените частици се разпределяха по повърхността на мозъка, привлечени от слабия ток, който все още течеше между невроните.

— Готова ли си, Лиза? — попита Джулиан.

Тя кимна. Ролята й оттук нататък беше съвсем проста.

Джулиан се обърна към молекулярната биоложка.

— Да видим дали можем да възкресим мъртвец.

Д-р Темпълтън чукна един клавиш и шлемът на Кат забръмча тихо като пчелен кошер. Лиза си представи как предавателите в него излъчват ултразвукови вълни, които минават през мозъка на Кат в търсене на някаква реакция.

— Кристалите се зареждат — каза д-р Темпълтън.

Лиза погледна и видя, че всички червени точки на екрана са светнали в зелено. Ултразвуковите трептения бяха възбудили пиезоелектрическите кристали, които захранваха малките транзистори, свързани с мозъка на Кат.

— Като че ли се получава — каза д-р Темпълтън. В гласа й се долавяше изумление.

Тази система беше разработена от Центъра за невронно инженерство на Калифорнийския университет. Учените бяха постигнали успехи с плъхове и сега в други университети, включително в Принстън, се провеждаха опити и върху хора.

Кат беше едно от първите морски свинчета на този експеримент.

Целта на невронната прах беше да поеме сигналите на невроните и да ги предаде на вградените в шлема приемници. Това позволяваше изключително фино сканиране на мозъка, много по-добро от всичко, получено с ЯМР.

Лиза погледна Джулиан.

— Има ли нещо?

— Още чакам данните от Сюзан.

Д-р Темпълтън се наведе над компютъра си.

— Предавам.

Лиза затаи дъх. Вчера бяха използвали ЯМР скенера на Джулиан, като програмата му беше интерпретирала сигналите в образи, докато Кат се съсредоточаваше. Надеждата днес беше, че невронната прах ще успее да постигне още по-голямо чудо.

— Добре — каза Джулиан. — Получавам. Изпращам данните ти към сървърите.

През изминалия половин ден Джулиан и Сюзан бяха настройвали системите си да работят в унисон. За изумление на Лиза, дълбочинната невронна мрежа се беше научила как да конвертира данните от невронната прах в картини, еквивалент на ЯМР скенерите, с които беше запозната. С тази разлика, че новите изображения бяха милион пъти по-детайлни и точни.

Джулиан се обърна към Сюзан.

— Вдигни напрежението.

Биоложката завъртя някакво копче на станцията си и шлемът забръмча по-силно.

Зелените точки на екрана светнаха по-ярко. Ултразвуковите вълни възбуждаха не само пиезокристалите, но и мозъка на Кат.

Изчакаха цяла минута, докато всичко се зареди.

Накрая Джулиан кимна на Лиза.

— Ти си на ред.

Лиза преглътна и се наведе към главата на Кат. Прочисти гърлото си и извика в шлема.

— Кат, трябва да ни помогнеш!

Представи си как думите трептят в тъпанчетата на Кат, как раздвижват костиците в ухото й, възбуждат слуховия нерв и пращат електрохимичен заряд в мозъка.

Въпреки че Кат си беше отишла, тази система би трябвало все още да функционира.

Освен това имаше надежда, че някъде в мъртвата мозъчна тъкан спомените на Кат все още биват кодирани и разкодирани и чакат да бъдат прехванати и свалени.

— Кат! Ако знаеш нещо за Хариет или Пени, представи си го!

Лиза се надяваше, че имената на момичетата ще предизвикат рефлексивен отговор, ще задействат нещо. Обърна се към Джулиан.

— Има ли нещо?

Той се дръпна, така че тя да вижда аморфната сивота на екрана му.

— Не. Ако имаше дори намек за реакция, чувствителната прах на Сюзан щеше да я улови.

— Ами ако вдигнем още напрежението? — попита Лиза и се обърна към другата станция.

Сюзан сви рамене и завъртя копчето докрай.

— Намираме се в непознати води.

Шлемът забръмча още по-силно. Прашинките на екрана станаха още по-ярки и се сляха в изумрудено изображение на мозъка на Кат.

Лиза се наведе към приятелката си и извика:

— Кат! Хариет! Пени! Коледа! Атака!

Опита всяка ключова дума, за която успя да се сети, без да откъсва поглед от екрана на Джулиан.

Пикселите се раздвижиха, завихриха се, сляха се и после се разшириха. Приличаше на слаб пулс, на борба нещо да бъде изтикано напред.

„Кат, ти ли си това?“

— Може да е само шум — каза Джулиан, когато видя промяната.

— Не е — заяви Лиза.

„Сигурна съм, че не е.“

Тя се наведе и опря буза до бузата на Кат. Челото й докосна края на шлема. Той трептеше свирепо, сякаш самата Кат се бореше вътре в него.

Лиза си спомни думите на Пейнтър.

„Откъде можем да сме сигурни, че Кат знае нещо повече?“

Лиза знаеше отговора.

„Знае, мамка му.“

— Кат! — изкрещя Лиза. — Хариет! В беда е! Помогни ни!

 

 

12:08

„Нямаме повече време.“

Застанала права в килията, Сейчан се вслушваше във виковете на Валя. Поредицата руски ругатни отекваше от горния етаж. Някой я беше вбесил много сериозно.

„И се досещам на кого ще си излее гнева.“

Беше очаквала да се случи нещо подобно. Мислено беше следила времето. Бяха минали малко повече от двайсет и четири часа, откакто Валя беше извела Хариет, за да отправи искането си за откуп. Ако беше дала краен срок на „Сигма“, един ден изглеждаше логичен избор.

Което означаваше, че времето е изтекло.

Сейчан крачеше напред-назад в килията: беше прекалено нервна, за да стои на едно място. Хариет седеше по турски на малкото си легло и оцветяваше книжката си, без да обръща внимание на сандвича с риба тон, макар че беше гризнала малко сирене като плашливо мишле, криейки лицето си под кестенявите си къдрици. Не беше изрекла нито дума, откакто отведоха сестра й, но все пак беше пуснала Сейчан в леглото. Двете се бяха сгушили една до друга и дремнаха за два часа. Когато Сейчан се събуди, мъничките пръсти на Хариет бяха преплетени с нейните.

Това направо скъса сърцето й.

„Трябва да направя нещо.“

Продължи да крачи напред-назад. Знаеше, че не може да надвие физически похитителите. Особено като се имаше предвид, че те бяха постоянно нащрек, макар тя да беше бременна в осмия месец. Знаеше също, че никакви заплахи няма да доведат до освобождаването им.

„Ако не мога да изляза от тази проклета клетка с бой или с думи…“

Изсумтя и погледна другото малко легло.

Поне Пени беше в безопасност.

По-рано Сейчан си бе изкарала акъла, когато чу изстрела малко след като бяха извели момичето от килията. Но жертвата не беше Пени. Хората на Валя бяха убили човека, който я беше прегледал с ултразвук — очевидно не искаха никакви очевидци. Един от пазачите им го беше казал, най-вече за да накара Хариет да спре да ридае.

Беше се получило.

Сейчан погледна вратата. Отново беше настъпила тишина, по-тревожеща от всичко друго.

Отново закрачи — и изведнъж спря и рязко си пое дъх. Преви се и опря ръка в коляното си. Спазмите обхванаха целия й корем. Помъчи се да диша дълбоко, докато болката заглъхне.

„Да, определено няма да се измъкнеш с бой.“

След още няколко издишвания се изправи и продължи да крачи, този път по-бавно, с по-предпазливи стъпки. През изминалия ден спазмите се бяха усилили. Сейчан беше принудена да носи само гащетата си. Дори ластичните панталони за бременни вече й създаваха твърде големи неудобства, за да ги носи.

Отвън се чу тежко трополене на кубинки.

„Започва се.“

Сейчан застана пред Хариет.

— Стой тук, скъпа.

Вратата се отвори. Първо влязоха двама мъже и застанаха от двете й страни. Сейчан ги беше нарекла Остена и Моряшката стъпка. Първият носеше обичайното си оръжие, чийто край пращеше заплашително. Моряшката стъпка беше сменил упойващите стрелички с „Дезърт Игъл“ 44-ти калибър. Явно времето на несмъртоносните оръжия беше отминало.

Валя прекрачи прага след тях. Подплатеното й с кожа яке беше разкопчано. В едната си ръка държеше брадвичка.

Дъхът на Сейчан секна, очите й се присвиха. Погледът й срещна този на Валя. Леденосините очи се стрелнаха към Хариет, после се насочиха обратно към Сейчан.

Това й каза за кого е предназначена брадвичката.

— Няма да я вземеш — каза Сейчан.

Изражението на Валя изобщо не се промени. Чертите й бяха замръзнали, личеше си, че е бясна. И че иска някой да страда.

— Вземи момичето — нареди тя на Остена.

Сейчан понечи да му препречи пътя.

Преди да успее да направи и една крачка, спазъмът на всички спазми стегна корема й. Тя извика и падна на колене. Кръвта бликна, намокри гащетата й, потече надолу по краката. Сейчан видя как стаята се завърта и падна на една страна. Очите й се подбелиха.

Чу раздразнената заповед на Валя.

— Разкарай я.

Остена пристъпи и я сграбчи за ръката.

„Не…“

И Сейчан го мислеше сериозно.

Рязко изрита със свития си крак и петата й улучи коляното му. То се пречупи назад. Остена политна към нея. Сейчан се претърколи, като в същото време протегна ръка, за да му вземе оръжието.

Продължи да се търкаля — право към Моряшката стъпка.

Щом се озова достатъчно близо, заби отнетото оръжие в чатала му.

Експлодираха сини искри.

Моряшката стъпка изрева като скопяван с електричество бик.

Валя й се нахвърли с брадвичката.

Сейчан отби удара с остена. Острието хвърли искри в пода до бедрото й. Тя пренебрегна заплахата и посегна към пистолета — Моряшката стъпка го беше изпуснал, докато падаше назад с димящ чатал.

Валя познаваше уменията на Сейчан и се хвърли към вратата.

Сейчан вдигна оръжието и стреля, както лежеше на пода. Валя залитна и леко се извъртя, очевидно одраскана от куршума. Сейчан стреля отново, но пропусна, тъй като Валя разпери якето си, превръщайки се в трудна мишена.

Рускинята стигна до стълбите и изчезна нагоре.

Сейчан скочи на крака.

— Хариет, ела…

Момичето не беше глупаво и моментално се втурна към нея.

Сейчан насочи оръжието към Моряшката стъпка, докато Остена хленчеше над счупения си крак.

— Ключовете.

Моряшката стъпка й се ухили подигравателно.

Сейчан насочи пистолета към Остена, бутна Хариет на другата страна и стреля.

Стоновете престанаха.

Сейчан не беше откъснала нито за миг поглед от Моряшката стъпка. Насочи отново пистолета към димящия му чатал.

— Ще довърша работата.

Той вдигна ръка и затърси в джоба на якето си. Измъкна връзка ключове и я подхвърли към нея. Сейчан я хвана с едната си ръка, като забеляза символа на „Дукати“ на ключодържателя, и забърза към вратата с Хариет. Преди да излязат, насочи оръжието обратно в килията и стреля.

Коляното на Моряшката стъпка се пръсна.

Сейчан забърза към стълбите и тръгна нагоре, без да спира. Докато вземаше ключовете, бе чула стъпките само на един човек по дъските на горния етаж. На последното стъпало рязко вдигна капака и се озова в голяма празна плевня.

Огледа се и осъзна, че килията й всъщност е била старо мазе.

През отворената врата видя двор, в другия край на който имаше фермерска къща. В облачното небе се издигаше стълб дим. Като че ли се канеше да завали сняг, но не това я тревожеше. Докато подаваше глава от мазето, една странична врата на къщата се беше затръшнала.

„Валя.“

Чуха се крясъци — кучката викаше подкрепления.

Сейчан се огледа и видя редица мотоциклети, паркирани в отделенията за коне. За щастие само един беше „Дукати“. Тя се втурна към него, качи с една ръка Хариет на седалката и се настани зад нея.

Трябваха й два опита, за да яхне мотора.

Е, все пак беше бременна.

За щастие, като се изключеше това, беше добре.

Първото забелязване на кръв в тоалетната й беше дало идеята да се възползва от бременността си. Не й беше трудно да се преструва, че получава спазми. За да ги направи по-драматични, беше използвала счупен зъб от пластмасова вилица, за да разранява нежната плът, докато се преструва, че се бърше. Най-трудното беше да разчита на упражненията на Кегел, за да задържа кръвта в себе си и да я освобождава при желание за най-добър ефект. После, докато крайният срок на Валя приближаваше бързо, се преструваше, че използва тоалетната, за да раздразни раните, така че да кървят по-силно.

Това беше болезнено, но Сейчан предполагаше, че няма да е нищо в сравнение с онова, което ще изпита по време на раждането. Кат й беше описала всичко за епизиотомията, при това с почти садистично задоволство.

Така че това беше нищо.

От самото начало тя знаеше, че никога няма да се измъкне от килията само с бой или приказки. Единствената й надежда беше да надхитри Снежната кралица. За да постигне това, трябваше да вярва в незавидното си положение. Валя щеше да надуши и най-малкия опит за измама. Сейчан трябваше едновременно да се преструва и да вярва, да държи и двете мисли в главата си едновременно. За да си помогне, тя се вкопчваше в съвсем реалния страх за детето си.

Вече свободна, тя форсира двигателя, наведе се над Хариет, направи рязък завой и изхвърча през отворената врата на плевнята. Видя някакъв път вдясно, даде пълна газ и се насочи към заснежената гора.

Други двигатели изреваха зад нея.

В огледалото Сейчан видя друг мотоциклет и два джипа да заобикалят фермерската къща. Зърна сребрист проблясък и подплатено с кожа яке зад мотоциклетиста.

Валя нямаше намерение да губи плячката си.

Ожесточената стрелба потвърди това. Куршуми рикошираха и вдигаха искри от заледената настилка, откъсваха кора от стволовете на дърветата. Снегът по земята изригваше от ударите.

Сейчан стигна до завой и го взе, като за момент изгуби от поглед преследвачите си. Хариет беше забила пръсти в кожата на седалката. Сейчан остана снишена, като притискаше момичето с тялото си и с лакти и колене. Освен че защитаваше детето по този начин, тялото на Хариет беше като малък калорифер между голите й бедра.

Може би бягството по пуловер и гащета насред зима не беше най-добрата идея. Трябваше да стигнат до цивилизацията, но Сейчан нямаше представа къде се намира. Огледа се за някакъв знак за населено място наоколо.

Видя единствено гора и още гора.

Пътят лъкатушеше, издигаше се и се спускаше плавно, позволявайки й да поддържа дистанция от преследвачите.

Изведнъж небето сякаш се разтвори и заваля тежък сняг. Само за минути светът побеля. Сейчан трябваше да намали скоростта, когато пътят стана хлъзгав и видимостта намаля до няколко метра. Наостри уши и чу рева на другите двигатели. Джиповете бяха с четворна предавка и нямаше да намалят. Гърленият рев на мотоциклета сякаш също приближаваше. Валя не беше обременена със задържане на малко дете между коленете си.

Уплашена от това, Сейчан отново даде газ. Пътят пред нея беше покрит само с един сантиметър сняг. На поредния завой обаче скрит под снега лед й изигра лоша шега. Гумите изгубиха сцепление и мотоциклетът се люшна. Сейчан се опита да овладее тежката машина — и в следващия миг през падащия сняг се появи друг остър завой.

„Няма да успея.“

Сграбчи Хариет и се катапултира от седалката. Прицели се в една пряспа край пътя, улучи я и се претърколи през нея и надолу по склона. Сви се на кълбо около момичето и корема си, докато не спря.

— Ставай! — нареди след миг на Хариет.

Бързо се отдалечиха от пътя в гората. Сейчан знаеше, че никога няма да може да стигне до мотоциклета, да го изправи и да продължи, преди преследвачите да са ги настигнали. Единствената надежда беше да останат пред врага и да използват падащия сняг като прикритие.

Разбира се, този план имаше два недостатъка.

Сейчан беше полугола, а Хариет беше само по пижамата си.

Освен това…

Тя погледна назад към ясната следа в снега.

„Лошо.“

Въпреки това нямаше други опции. Хвана Хариет за ръка и забърза навътре в гората, като се молеше само за едно.

„Господи, нека някой да знае къде сме.“

 

 

12:32

„… тук. Още съм тук.“

Кат усещаше, че времето е забуксувало. Не можеше да знае със сигурност, но всичко й се струваше различно. Преди падаше в кладенец, след като се бореше да достигне до някаква ярка звезда високо горе. Сега нямаше светлина, единствено мрак, който беше осезаем, гъста лапавица, която я държеше като в капан. Имаше чувството, че е на път да се задуши — и да изгуби не само дъха си, но и всичко останало.

Беше й трудно да мисли, да задържа мислите си. Смътно си спомняше…

Хариет!

Името на дъщеря й я разтърси и раздвижи тъмната лапавица около нея. Кат мислено се опита да се освободи, но не успя.

Беда!

Изведнъж спомените я изпълниха като проблясък на светкавица на стар фотоапарат. Образите бяха хаотични, фрагментирани, откъслечни.

… вкусът на бананова бебешка каша нощем, когато никой не гледа.

… миризмата на наакана пелена, последвана от облекчението на ухаеща бебешка пудра.

… как държи мънички пръсти, докато бебето лежи на гърдите й.

… как прокарва гребен през упорита сплъстена коса.

… смях от съседната стая.

И отново гръмък вик:

— В беда!

С това силен спомен изведнъж експлодира в мрака.

… две малки фигурки, носени към задна врата, ярко осветена кухня, тъмнина навън, после момичетата — моите момичета! — изчезват в нощта.

Помнеше. Всичко нахлу обратно, с ужаса и болката. Представи си кинжала и маскираното лице. Гневът също се върна и изблъска мрака. Но тя още не можеше да се освободи.

Кат! Помогни… Насока…

Сякаш слушаше зле настроена станция, но докато спомените от онази нощ ставаха все по-ясни, Кат разбра намерението, чу песента, пусната по радиото. Спомни си как я бяха молили да се съсредоточи върху образи.

Кинжал, шапка.

Нуждаеха се от още информация.

„За да спасят момичетата ми.“

Спря да се бори и остави мрака да я обгърне отново. Ридаеше в тъмното, но не виждаше повече смисъл в борбата. Ако можеше да предаде само едно нещо, то щеше да е просто.

„Не знам нищо, което би могло да помогне.“