Сомая Дауд
Мираж (8)

7

Този ден Надин не седеше зад бюрото си. Нито пък ме изчака да разкрия лицето си. Вместо това сама дръпна булото ми. Втренчих се в една точка над рамото й, докато тя обръщаше брадичката ми ту на едната страна, ту на другата.

— Е — каза най-после, — определено приличаш на нея.

Не казах нищо.

— Колко покорна изглеждаш само! Ела — продължи тя. — Може да седнеш до мен.

Посочи два стола до масата, на която беше сервирана закуска. Поколебах се.

— Мадам? — казах въпросително.

— Трябва да се научиш как да седиш до по-вишестоящите от теб, щом ще имитираш Нейно височество.

— Да, мадам.

Тя ме изгледа критично, докато сядах.

— Разбираш ли колко е висок залогът на задачата ти? Няма място за грешки.

Проследих движенията й, докато наливаше чая.

— Разбирам, мадам.

— Ще видим — каза тя и махна с ръка към храната. — Яж.

Пресегнах се за парче хляб, но преди да го докосна, Надин ме удари по опакото на дланта с ножа си. Трепнах от болка и дръпнах ръка.

— Виждам, че ще трябва да започнем от самото начало — озъби се тя презрително. — Не си на село. Тук не ядем с ръце.

— Хляб е — казах безпомощно.

— Ще даваш заповеди да ти подават каквото искаш — обясни тя. — Ако ли не, ще използваш вилицата си. Разбра ли ме?

— Да, мадам.

— Направи го отново.

Така измина сутринта. Докато слънцето изгрее над хоризонта, на ръцете ми вече се бяха появили десетки лилавеещи синини и почти не бях успяла да хапна нищо. Надин изобщо не я беше грижа. Разпореди да раздигнат масата и закрачи към центъра на двора.

— А сега — каза, когато седна пак на привичния си стол с висока облегалка. — Ще вървиш напред и назад по тази пътека.

Изгледах я от стола, на който бях седнала.

— Да не си глуха, момиче?

Побързах да скоча на крака.

— Не, мадам.

Бях направила едва три крачки, когато нещо остро се заби в глезените ми. Спрях, затворих очи и дълбоко си поех дъх.

— Не си селянка — каза Надин, когато отворих очи. — Вече не си плячка. Не искам да виждам нито страх, нито колебание.

Каза „Не си плячка“ с такъв тон, сякаш бях именно това от момента на пристигането си насам.

— Не разбирам.

— Върви с изправен гръб — нареди тя, като ме шибна с тънкия си камшик между плешките, а после, с нов удар, този път по тила, добави: — С рамене назад и високо вдигната глава. Отново.

И отново, и отново…

 

 

След като физическата ми промяна бе завършена, Надин удвои усилията си да ме обучава. През следващите дни прекарвах сутрините си в препитвания заедно с нея, после уроци по танци с някой дроид, а накрая се прибирах в покоите си, за да уча следобеда. Прекарвах часове в усърдно наизустяване на имена, факти и исторически събития. Следобед се срещах с Надин за уроци по маниери. На повечето от тях присъстваше и Марам.

Тази сутрин явно не бях достойна нито едната от двете да ме удостои с вниманието си. Може би Надин бе твърде нетърпелива да се занимава с мен и болезнено бавния ми напредък. Така или иначе обучаваше ме само един дроид.

— Да започнем със старите родове на Зияана — каза той. — Изброй ги.

— Има пет велики рода, които са живели в Зияана в продължение на четиристотин години — започнах аз.

Дроидът почука с ръка по стената.

— Не. Кажи го като Нейно височество. Не ни интересуват твоите знания, а само умението ти да имитираш.

Преглътнах гневния си отговор. Упорствахме над тези уроци вече две седмици, а още не можех да наподобя високомерния тон на принцесата — независимо от факта, че животът ми зависеше от това. Въпреки всичко имах чувството, че не съм се приближила и на крачка по-близо до способността да заемам мястото на Марам. Липсваше ми нещо, което бе така дълбоко вродено у принцесата — нейната арогантност и гордост придаваха на гласа й характерно звучене. Аз не ги притежавах и в най-малка степен — и нямах представа как да се престоря, че ги притежавам.

Изправих рамене, вдигнах брадичка и продължих. Слънцето се беше издигнало високо в небето и виждах как маранята трепти над купола на палата. Повечето от жителите на Зияана се бяха оттеглили за следобедната си дрямка.

— Има четири рода — започнах отново. — Зияд, чийто пряк потомък съм аз. Във вярност са им се врекли Агадаан, Оуиж и Фарс. После Салнхите, чийто последен наследник е годеникът ми. Във вярност са им се врекли Мелас и Азру.

Дроидът отново почука на стената — ужасяващо, тънко „трак-трак-трак“, като от паяци, които се щурат по пода.

— Гласът ти не се припокрива с вокалния й регистър — каза хладно.

— Не знам какво означава това — сопнах се аз, неспособна да сдържам повече гнева си.

Весел смях огласи въздуха. Цялото ми тяло се вцепени от страх.

Марам носеше обсипаните си със скъпоценни камъни пантофи в ръка. Тъмната й коса се стелеше по раменете — разкошен водопад от къдрици с вплетени тук-там златни нишки. Днес носеше наситеносиня рокля, по която, както и в косата й, блещукаха златни панделки. С неприятна тръпка на завист осъзнах, че тя е по-красивата от двете ни. Вече бяхме еднакви, но закръглените й бузи, зачервени от удоволствие, и изящно повдигнатото ъгълче на устните й я караха да изглежда несравнимо по-привлекателна от мен.

— Не зная как очакват да успееш — каза тя. — Какво знае просто селско момиче като теб за живота като принцеса престолонаследница?

Дроидът, вечно нащрек, опря върха на пръста си в тила ми и ме разтърси с остър електрически шок — напомняше ми да коленича пред нея в знак на почитание. Вперих очи в пода — настроенията на Марам бяха така непредсказуеми, както и пустинните бури. Но си спомних стоическото изражение на майка ми и вече изличената от кожата ми корона на Дихиа. Каквото и да смяташе Марам, че може да ми стори, бях в състояние да го понеса. Щях да го понеса и да оцелея. Нямаше да я оставя да ме пречупи колкото и да се опитваше.

Когато пак вдигнах поглед, тя ме наблюдаваше с любопитство. Сякаш намираше съществуването ми за също толкова странно, колкото аз — нейното. Очите ни се срещнаха и студена маска замени предишното й изражение.

— Не зяпай така открито, селско момиче — каза с мек глас. — Не е благопристойно.

 

 

Докато седмиците се нижеха една след друга, а уроците продължаваха, страхът ми не намаляваше — но същото можеше да се каже и за решимостта ми. Единствената ми надежда за свобода се състоеше в прилежното изпълнение на поставените задачи — една селянка, която не беше в състояние да се справи, само би предизвикала гнева им. Ако успееше обаче, можеше да й бъдат отпуснати достатъчно свободи, че да й се удаде шанс да избяга. Докато дните продължаваха да се точат, волята ми придаде на гласа ми онова, което гордостта беше придала на този на Марам: дълбочина и твърдост, които прозвучаваха отчетливо всеки път, когато проговорех. Гласните ми станаха по-тежки, изреченията — по-стегнати и резки, а интонацията на думи, които преди може би щяха да звучат като въпроси, вече ги превръщаше в заповеди. Свикнах до такава степен на електрическите удари между плешките или по глезените, че гърбът ми непрекъснато беше изправен, а главата — високо вдигната. Освен това беше по-лесно да избегна очите на Марам, ако вдигнех брадичка по точно определен начин — погледът ми падаше точно над рамото й. Взети заедно, всички тези неща ме правеха все по-добро нейно копие и докато някои от раните ми постепенно зарастваха и се превръщаха в белези, започнах да успявам.

Марам ме наблюдаваше с ням, но дълбок интерес, когато коленичих пред нея в края на ежедневната ни среща и оправих диплите на роклята си така, че да се прострат зад мен като разперената опашка на птица. Дроидът стоеше до нея — очите му бяха потъмнели, но продължаваше да жужи тихо, предупредително.

— Каква принцеса си станала само! — каза Марам. Когато замълчах, продължи: — Наистина ли изглеждам така послушна отстрани, Надин?

— Само пред баща ви — отвърна икономката. — Което е хубаво.

Предполагам, че не би коленичила пред другиго.

— Смяташ ли, че ще успее да ги заблуди?

— Да се надяваме — каза Надин, а аз свих в юмрук ръката, скрита в диплите на роклята ми. — За нейно добро.

Прошумоля плат и усетих как пръстите на Марам се плъзват под брадичката ми и вдигат лицето ми нагоре по привичния за нея начин. На лицето й се четеше изражение, което забелязвах все по-често напоследък. На любопитство, размисъл — но някак остро, опасно.

— Питам се коя от нас е прокълната с по-тежка орис — прошепна тя така, че Надин да не я чуе. — Ти, задето приличаш на мен — или аз, задето приличам на майка ми?

Необичайно чувство стегна гърдите ми. За миг зърнах в чертите й едно свое по-младо, по-нежно аз. Самотно, тъжно — сигурно никога не бе имала приятели. Нежността изчезна също толкова бързо, колкото се беше появила. Марам ме пусна и се отправи към изхода.

— Омръзна ми да те гледам — каза тя, обърна се на прага и добави: — Можеш да правиш с нея каквото намериш за добре, Надин.

Обърнах поглед към икономката, след като вратите се затръшнаха зад принцесата. Рухът не беше помръднал от стойката си, макар че беше накокошинил пера и свил глава под крилото си — готвеше се за сън. Надин направи остър жест с ръка и един от дроидите отиде да хване птицата и да я върне в леговището й. За миг останахме вгледани една в друга.

— Справи се доста добре — каза Надин. Усетих предателски прилив на гордост дълбоко в стомаха си. — И тъкмо навреме. Избрахме Заключителния бал, който ще се състои след две седмици, за дебюта ти. Кралят ще присъства. Трябва да го впечатлиш, разбираш ли ме?

Кимнах.

— Да, мадам.

— Ще бъдеш в безопасност на бала — продължи тя. — Смея дори да кажа, че може да си прекараш приятно. Но трябва да изпълниш задачата си умело, за да са доволни всички.

Накрая завърши:

— Утре ще присъстваш на срещата на кралския двор, за да опознаеш приближените на Марам не само по име, но и на вид. Засега си свободна.