Сомая Дауд
Мираж (12)

11

Идрис ми подаде лакът и двамата се отправихме към източния ъгъл на помещението, където бяха подредени масите с храна. Не един път се наложи да се разделим — балната зала беше просторна и дълга, а Идрис явно се ползваше със симпатиите на мнозина. Не биваше да се изненадвам, когато пред мен се появи и Фурат.

Падна на колене с изящно движение, а после се изправи също толкова грациозно. Носеше рокля в стар зидейнски стил — в нюанси на златистото, които се приближаваха до червеното и кафявото, с широки ръкави и красив пояс. По ръцете й се преплитаха тъмните шарки на къната — традиция, която Марам никога не си беше позволявала. Приличаше на Идрис повече, отколкото на Марам — високо чело, мургава кожа. За разлика от косата на Марам — и моята — която се виеше в упорити ситни къдрици, нейната падаше на вълни около лицето, гъста, с кестенов цвят, по който слънцето хвърляше червеникави отблясъци. Имаше лице, закръглено като на кушаилка, и бузите й бяха съвсем леко пухкави. Даанът й трябваше да е бил забележителен, докато го е имала — наситеното черно на фона на кожата й се е откроявало така, че да привлича вниманието на всеки.

Изгледах я със сдържана предпазливост и се опитах да открия логиката в поведението й. Щом се беше отказала от даана си, защо беше избрала такива дрехи? Защо не се беше постарала да се слее с останалите?

И в този миг осъзнах защо Марам изпитва такава ненавист към нея. От Фурат се излъчваше вродена изисканост и безстрашие — независимо от всичко, което беше загубила и което може би й предстоеше да загуби. Марам се беше вкопчила в лъскавия щит на ватийското си потекло. Фурат, от друга страна, си оставаше изцяло андаланка — независимо от факта, че я бяха лишили от даана й. И от нея пак се излъчваше остър блясък, който не отстъпваше на никой ватийски придворен.

Разбрах, че Марам има двойна причина да я мрази — не само защото продължаваше да поддържа замиращите ни традиции с такава лекота въпреки господството на ватийците, но и защото притежаваше такова хладнокръвие.

А аз й завиждах. Тя беше всичко, което аз копнеех да бъда — свободна, независимо от факта, че е напълно подвластна на другиго.

— Братовчедке! — поздрави ме тя, когато се изправи.

— Не смятах, че ще дойдеш — казах аз. — Провинциалните ти обичаи явно ти доставят далеч по-голямо удоволствие.

— Бях поканена — отвърна тя. — И реших, че трябва да видя такова празненство поне веднъж. Не можеш да съдиш онова, което не познаваш.

Изхъмках замислено и я заобиколих.

— Трябва да свикнем с взаимната си компания — каза тя, докато я подминавах.

— Не виждам защо — отговорих сухо и се опитах да продължа нататък.

Вместо това обаче се блъснах право в една прислужница.

— Добре ли си? — попитах инстинктивно.

После осъзнах грешката си. Слугинята обърна глава и се втренчи в мен с рязко движение, пребледняла, с разширени от ужас очи.

Марам никога не би казала такова нещо.

— Марам? — обади се гласът на Идрис зад мен.

Без да удостои прислужницата с поглед, той ми протегна ръка.

Затаих дъх, но той така и не каза нищо.

Заведоха ни на маса, поставена на висок подиум над всички останали. Между двама ни беше поставена една-единствена голяма чиния, както и комплект за чай с чаши с инкрустирани сребърни орнаменти във формата на пера. Самата храна включваше ястия от множество райони и все такива, които се ядяха с ръце. Малки ватийски бисквити, кушаилска баница с агнешко, норгакски вилготи. По ръба на чинията бяха подредени кушаилски чебакия^[1], един от любимите десерти на Марам. Отляво и отдясно, малко под нас, имаше и други маси, но разположени така, че на практика бяхме изолирани в малкото си кътче.

Идрис наведе глава към мен — явно искаше да ми каже нещо, и доближи устни до ухото ми, както го бях виждала да прави с Марам. Застинах, питайки се какво ще каже, но се оказа, че само иска да ми разкаже малко клюки. Сочеше ми разни благородници и децата им и ми споделяше последните новини от най-различни места.

— Кралят е конфискувал всички имоти на рода Дион — каза той и остави едно парченце пропита с мед чебакия в чинията ми. — Не са останали без пукната пара, но никой от тях не иска да се връща на Луна-Ваксор.

Устоях на изкушението да взема чебакията, за да не покапе медът по роклята ми.

— Защо не? Това е техният дом.

— О, не, мила моя — каза той, а аз се преборих с инстинкта да повдигна вежди. — Не биха били и наполовина толкова заможни, ако се занимават с добив на екселсиор на своята луна, отколкото ако наследяха от тукашните земи, освободени благодарение на окупацията.

Гласът му беше пропит със сарказъм. Наистина ли говореше на Марам с такъв тон? За миг се поколебах и му хвърлих кос поглед.

Сигурността заради мястото му до принцесата ли му позволяваше да говори така, или поемаше риск?

Никога не се бях замисляла какво би било да бъдеш махзен и заложник на ватийците едновременно. Исках да разбера на коя страна беше лоялен. Дали искаше да стане крал на ватийците? Или положението му на заложник изискваше от него да играе роля, както го правех аз?

Не бях сигурна как би отговорила Марам на такова изказване, затова предпочетох да замълча. Обходих с поглед балната зала и групите хора — ватийци, таифи, норгаки и представители на всяко друго племе и народ от цяла Андала и луните й се бяха събрали тук тази вечер.

Идрис продължаваше да се усмихва, но в изражението му се беше прокраднала острота, сякаш хладната ми реакция го беше накарала да се отдръпне. Настъпи неловка тишина, докато той не положи длан на рамото ми.

— Още един танц?

Думите прозвучаха едновременно като предизвикателство и като призив за мир. Така ли умилостивяваше Марам? Толкова много ли обичаше тя да танцува? Оставих го да ме поведе към салона за танци в момента, когато музикантите подеха нова мелодия.

— Би ли искала да чуеш една легенда? Кушаилска. Много стара.

Преди да успея да се спра, вдигнах рязко глава към лицето му.

Играеше си с мен, сигурна бях — макар че не можех да определя дали го прави, понеже подобно изказване би подразнило Марам, или понеже усеща нещо необичайно. Усмихна се почти незабележимо, сякаш триумфално. Пръстите ми стегнаха болезнено рамото му по инстинкт, без да се замисля.

— Сега вече ти е интересно — каза той.

Замълчах си, макар че заслужаваше да му дам да разбере. Бях ядосана — на себе си, задето се оставих да бъда подмамена така лесно със споменаването на дома, и на него, задето беше извоювал тази малка победа.

— Легендата е за Масиния — продължи той. — И брака й.

Сдържах се да не затворя очи. Знаех тази история — повечето хора я знаеха. Но аз бях наизустила и вдъхновените от нея стихове — прозата на Ибн Садж, различните анекдоти в биографичните книги. Не исках да я слушам. Не и тази вечер. Но ако го прекъснех сега, щеше да заподозре нещо. Идрис наведе глава към моята, докато танцувахме, и заразказва с равен мелодичен глас:

— Масиния принадлежала към тазалжитите, господарите на ездата в пустинята. Били разделени на племена и всяко от тях се управлявало от жена.

Гласът му беше силен и спокоен, макар че ватийският не беше подходящ да предаде историята. Кушаилският имаше ритъм и историите му се разказваха в рими — така накрая оставаш с усещането, че си чул песен, която слушаш от малко дете. Преразказът на Идрис не ми доставяше удоволствие. Вместо това ме обзе носталгия по дома, горчива и мъчителна. Не исках да слушам легендата на този студен чужд език. Исках прозата на Ибн Садж, или стиховете, които бях оставила в Зияана.

— Влюбила се в един овчар — продължи Идрис. — И за известно време била щастлива.

— Но? — подканих го аз.

Ръката му стегна кръста ми по-плътно.

— Но сърцето на Масиния не принадлежало на нея самата — продължи той. — Принадлежало на племето и семейството й. И ако някой разкриел влюбената двойка, това можело да предизвика война.

— И станало ли е така? — попитах.

Знаех отговора, но Марам най-вероятно не го знаеше.

— Сестрите й я видели и го убили — отговори той. — И последвала война с неговото семейство.

Затворих очи и оставих Идрис да ме води през последните стъпки на танца. Сигурно никога нямаше да намеря любов, като тази на Масиния. Когато бях по-малка, си мечтаех за това — тихи моменти заедно, които да се надграждат един над друг, докато не се превърнат в нещо трайно. Но вече живеех в Зияана. Макар сърцето ми да ми принадлежеше, за тялото ми не можеше да се каже същото. Да открия такава любов щеше да бъде невъзможно.

— Каква тъжна история ми разказа — отбелязах най-после и вдигнах очи към него.

Той ми се усмихна широко.

— Има щастлив край.

— О?

— Знаеш ли какво е станало с нея? В края на живота й?

Знаех, но Марам определено не беше религиозна, затова го изчаках да продължи.

— Изчезнала — каза той.

Трудно ми беше да не изсумтя. Не беше изчезнала — или поне не в онзи смисъл, който историците влагаха в това. Теслитът, който я беше спасил, Азул, се върнал при нея — след войните на обединението, след като написала в книга словата на Дихиа, след като любовта й била убита — и й занесъл наметало от пера.

„Върни се, о, скърбяща — рекъл й той. — Нека краката ти стъпят в нашата цитадела.“

И тя се загърнала в наметалото и се изплъзнала от ръцете на всички онези, които искали да се възползват от нея и нейното наследство. Гласът на Идрис ме изтръгна от унеса:

— Икономката е дошла да те изведе от бала.

Завършихме танца с едно последно завъртане. После, без да каже и дума повече, Идрис ме поведе към Надин, която ме чакаше, облечена в обичайното й черно, с неизменния дроид до нея.

— Кралят заповяда да се явите при него — каза тя, когато се приближих.

Наложих си да изправя гръб и да не издавам напрежението си. Ако не можех да мина за принцесата пред Негова Светлост, значи всичко беше загубено. Отново чух в главата си гласа на Марам, думите, които ми беше казала по време на първата ни среща: „Животът ти зависи от това“. Но нямаше нужда да го казва на глас, за да разбера какъв е залогът. Известно ми беше как действат ватийците, на всички беше известно. Нямаше място за провал.

Идрис ме целуна леко по бузата, после ме пусна. Сърцето ми биеше лудешки, докато вървях след Надин към трона в отсрещния край на залата — в течение на по-голямата част от празненството той беше останал празен, но сега кралят бе заел мястото си. Крал Матис, бащата на Марам. Крал Матис, Покорителя на звездите. Мразех го повече от всеки друг на света.

— Тази вечер сте в добра форма — каза Надин, докато вървяхме през тълпата, която се разделяше пред нас. — Надявам се да се наслаждавате на бала.

— Благодаря ви, мадам. Така е.

Справих се с цяла зала, пълна с благородници, казах си. Дори Идрис, който явно познаваше Марам по-добре от всички, изглежда, не подозираше, че съм нейна имитаторка. Можех да се справя и с друго изпитание. Още ми беше трудно да дишам, но въпреки това изправих гръб. Можех и да не дишам, ако това беше начинът да доживея да видя утрото.

Мъжът, седнал на трона с висока облегалка, настоятелно обясняваше нещо на съветника до себе си. Когато се приближихме, той му махна да се оттегли.

Матис, син на Хергоф, върховен крал на ватийците, император на Външния пръстен на система Уамалих, покровител и наследник на звездите на Вътрешните владения, седеше пред мен.

И преди бях виждала лицето му, разбира се. Невъзможно беше да избягаш от краля. Профилът му красеше новата ни валута, както и сградите на повечето административни институции. Беше по-висок, отколкото очаквах, с широки рамене и гърди, мускулест под черното военно сако. Сребристата му коса блещукаше на светлината на факлите, подстригана късо, почти до черепа. Сините му очи сякаш излъчваха меко сияние и аз си спомних всички истории за чуждоземните странни ватийци, които бях чувала. Бавно коленичих пред него, както бях направила пред Надин неотдавна, и забих очи в пода. Усещах тежестта на погледа му.

— Ваше Високопреосвещенство! — промълвих аз.

Тишина.

Насилих се да отпусна ръце в скута си, макар че чух как кралят се обръща отново към съветника си и прошепва нещо. Животът ми зависеше от тази среща. Целият ми свят се беше свел до този момент и стъпките, които ме доведоха дотук.

— Надин — каза кралят малко по-късно, — съобщи на прислугата. Ще отпътуваме за Риф утре, след като фестивалът приключи.

— Да, Ваше Високопреосвещенство.

— А Марам?

Вдигнах глава, сепната, и го погледнах в очите. Почувствах се почти сякаш извършвам някакво богохулство. Надявах се лицето ми да е останало безизразно. С усилие на волята успокоих сърцето и мислите си. Очите му сякаш проникваха отвъд всяка моя преструвка и виждаха направо в душата ми. За секунда всяка мисъл бе изличена от ужаса, че е прозрял истината. Отчаяно си наложих да възвърна хладнокръвието си и се насилих да продължа.

— Да, Ваше Високопреосвещенство?

Той протегна към мен облечената си в ръкавица длан. Отначало само я изгледах неразбиращо. Надин не каза нищо, но усещах присъствието й зад себе си — неодобрението й, задето се показвам така бавна и глупава. Плъзнах пръсти в ръката на краля и го оставих да ме изправи на крака с елегантно движение.

— Как смяташ да подходиш към осигуряването на потвърждение? — попита ме той.

— Ваше Високопреосвещенство? — повторих аз като прескачаща хололента.

Той смръщи вежди — страховито, гневно изражение. Толкова малко приличаше на собствения ми баща, от когото не се боях дори когато беше най-ядосан.

— Последния път, когато разговаряхме, се съгласи да изготвиш план за преговори със сената и потвърждение на положението ти като престолонаследница. Бездруго искам от теб толкова малко и…

Надин се прокашля тихо.

— Ваше Високопреосвещенство, обсъдихме дребния въпрос с…

Така и не довърши изречението, а аз не бях толкова глупава, че да обърна гръб на краля, но по лицето му прочетох разбиране и видях, че се успокоява. Отново насочи поглед към мен, критичен и остър, сякаш искаше да разкъса и свали всеки пласт от мен до ядрото.

— Ела тук — заповяда с тих глас.

Пристъпих напред. Усетих мекия допир на ръкавицата му в брадичката си. Не знаех дали ватийският обичай повелява нисшестоящите да се докосват по този начин — да се обръща лицето им ту на една страна, ту на друга, сякаш проверяваш дали отговаря на изискванията, които си поставил. Чувствах се като някоя дрънкулка, която непрекъснато вдигат към светлината, за да установят какво е качеството й. Най-накрая кралят се облегна назад и положи ръце на страничните облегалки на стола. Не сниших поглед и продължавах да го наблюдавам почти така внимателно, както той мен.

— Любопитни сме да видим дали ще оцелееш в Зияана — прошепна той едва чуто.

После вдигна ръка и ме отпрати. Коленичих изящно, затаила дъх, изправих се и се отдалечих. Но не можах да устоя на изкушението да хвърля поглед през рамо. Кралят се беше обърнал на стола с лице към широкия прозорец. Последното, което видях, бяха гърбът и твърде широките рамене на силуета му, откроен на лунната светлина.

Надин ме придружи до масата ми, като ми прошепна няколко одобрителни думи. С все още изопнати до скъсване нерви седнах на мястото си и се загледах в танцуващите двойки, които се въртяха и пристъпваха елегантно. Нощта ми се струваше сюрреалистична, светлините сякаш се отразяваха в странни ъгли от ледените скулптури и прозорците и хвърляха особени сенки и отблясъци хладни искри по пода.

Бях успяла да направя невъзможното. Усетих как ме залива гордост. Бях успяла въпреки очакванията на всички останали, че ще се проваля. А успехът ми означаваше, че ще живея. Достатъчно, надявах се, че да имам възможност да избягам. Достатъчно да открия път, по който да се измъкна от Зияана и да започна друг живот.

„Върни се, о, скърбяща, върни се.“