Сомая Дауд
Мираж (25)

24

— Като Баяд ли ще въздишаш? — промърмори Тала един следобед и ме накара да се засмея.

Примигнах срещу нея, сякаш да пропъдя мечтите, сред които витаех. После отговорих:

— Тази история имаше щастлив край, нали?

Легендата за Баяд и Рияд разказваше за любов, която беше достатъчно възвисена да преодолее препятствието на напълно различния произход и социално положение на влюбените. Баяд бил син на търговец, който се влюбил в Рияд — една от прислужничките на везира. Не ми беше от любимите — Баяд се прехласваше малко прекалено за мен — но все пак беше красива.

Тя изпръхтя.

— Въпросът си остава.

Зияана ми се струваше по-тиха, откакто се бях завърнала от Уздад преди три дни. Колкото и да беше изненадващо, Марам изобщо не ме потърси, нито пък видях Надин. Не бях болна от любов — или поне така смятах — но прекарвах извънредно дълго време в мечти за Идрис и мисли колко ми липсва. Колкото по-дълго време минаваше от посещението в Уздад, толкова повече то ми изглеждаше като някакъв красив сън.

Единственото доказателство против това беше комуникаторът, който ми даде Аринаас. Изпробвах го още първата вечер, след като се върнах, както тя ми беше показала, за да се уверя, че сигналът работи. Бях го скрила, като го прикрепих към гърба на висулката с ръката, така че цитатът й сякаш беше оживял от плетеницата нановериги.

„Вярвайте, защото Ние знаем неща, непознати за вас. И виждаме неща, невидими за вас.“

Усещането да го нося около шията си и да чувствам леко лепкавата му повърхност беше особено. Но ми се струваше, че е по-безопасно да го държа там, вместо да рискувам Тала или някой дроид да го забележи.

Четенето на приказки, с което бях започнала да се занимавам в Уздад, продължи и в Зияана и премина в четене на каквато поезия успявах да намеря. Разполагах с толкова много свободно време, че не знаех какво да правя с него — нямаше кози, за които да се грижа, овощни дървета, чиито плодове да бера, или ястия, които да готвя на селската фурна. Успехите ми на бала и в Уздад означаваха, че Надин и Марам ме оставяха да правя, в общи линии, каквото пожелая. Прекарвах възможно най-голяма част от времето си далеч от размислите относно следващия ми ангажимент. До този момент всичко беше протекло безсъбитийно, но знаех, че бунтовниците, а и целият свят, мразят принцесата. Знаех, че са ме довели тук, за да умра вместо нея. Това ме отрезвяваше и ме навеждаше на мрачни размисли.

Винаги, когато можех, държах подаръка на Хуснаин близо до себе си и често мислех за онова, което ми беше казал последния път, когато го видях. Донякъде ми се искаше да се опитам да пиша собствени стихове — в миналото имало цели салони, където се събирали тълпи кушаилци и се състезавали да напишат най-изящната творба и да спечелят наградата на градските управници. Но тук бях сама и нямаше кой да ме слуша. И все пак се опитвах.

„Съдбата я следва на всяка стъпка…“

— Няма да въздишам — уверих Тала и я потупах по ръката. После додадох: — А ти ли ще изпълняваш ролята на свръзка между разделените влюбени тогава?

Тя потрепери, но продължи да се усмихва.

— Не дай, Дихиа, да стигнем дотам, че аз да бъда свръзката между вас, разделените влюбени.

Широката усмивка още не беше изчезнала от лицето ми, когато се появи един дроид да ме отведе при Марам.

Светлината в сърцето ми помръкна леко, докато се намятах с пелерината и си слагах булото, което Тала ми подаде. Знаех, че няма да ми бъде преподаден урок — Марам и Надин смятаха, че съм се справила отлично в Уздад, и нямаше как да знаят за случилото се между мен и Фурат, нито пък за вдовицата и Идрис.

И все пак, щом отнесеното ми изражение беше като отворена книга за Тала, какво щеше да разбере Марам, като ме погледне?

През цялото време, докато вървяхме към покоите й, се опитвах да се подготвя за следващата си задача. Сигурно щеше да бъде нещо в самия Уалили; не ми се струваше вероятно принцесата втори път да трябва да пътува до някое място, отдалечено колкото Гибра. В пустините около Уалили се спотайваха достатъчно скорпиони. Дроидът ме поведе през вратите на покоите й, а после — надолу по стълбището. Накрая излязохме във вътрешния двор, който бях видяла последния път, когато посетих принцесата.

Продължихме към уединена ниша, обградена от дървета и изпълнена със светещи летящи сфери. Марам се беше разположила на една възглавница на земята, а пред нея имаше ниска масичка с дъска за шатрандж и подредени по нея фигури. Явно беше потънала в размисъл върху следващия ход, но когато дроидът се появи пред нея, очите й се проясниха и тя се обърна към мен.

— Свободен си — каза на дроида.

После махна с ръка към булото ми, за да го сваля.

— Е — вдигна тя вежди, — ще седнеш ли, или трябва да ти заповядам да го направиш?

Страхът и подозрението се бореха в мен — ту едното, ту другото вземаше надмощие. Но когато свалих наметалото си и седнах на възглавницата до нея, по-скоро ми се стори, че изглежда отегчена. На дъската различих една от задачите, които Идрис ми беше показал, докато бяхме в Уздад — засега решена само наполовина.

— Вие и Негова светлост обичате тази игра, доколкото разбирам? — отбелязах аз.

— Играли сте на Уздад? — попита Марам с широка усмивка, която ни най-малко не ме успокои.

— Убивахме времето с нея.

Не беше пълна лъжа. Определено бяхме прекарали доста време над играта.

Тя изхъмка в знак на съгласие.

— Та как ти се стори той?

Вдигнах вежди изненадано.

— Как ми се стори?

Тя опря брадичка на юмрука си.

— Чувала съм, че годеникът ми се счита за страшно популярен сред кушаилките — поясни тя. — Не си ли съгласна?

Дали това не беше поредният капан, заложен от Марам? Обмислих думите си внимателно, преди да отговоря:

— Негова светлост беше много мил и любезен. Много предразполагащ.

— Дипломатично казано — отговори тя сухо. — И нито дума за красотата му.

— Има ли нужда той от моите уверения? — попитах със същия тон.

Тя се засмя.

— Бих могла да бъда и по-мила, или поне така ми казват.

— Защо? — попитах озадачено. — Става дума за политически въпрос. Не за любов.

— Изненадваш ме, селско момиче. Предполагах, че провинциалистките са големи романтички.

Поклатих глава.

— Родителите ми са се оженили по любов.

Бях скътала в сърцето си безброй спомени за дребните неща, които правеха един за друг — те говореха по-ясно от всички показни вричания в любов, които правеха някои други двойки по време на празниците ни. Дланта му, опряна на кръста й, нежността в очите й, докато го наблюдаваше как минава от една стая в друга. Чувствах се късметлийка, задето бях отраснала в къща с толкова любов, макар и да знаех, че собствената ми съдба надали ще ме отведе към нещо такова.

— Но аз знаех, че няма да имам този късмет — продължих. — Най-вероятно щеше да ми се наложи да избера такъв, който няма да ме обрече на още по-голяма бедност, вместо някой, който ме обича.

— Колко меркантилно! — отбеляза тя.

Аз свих рамене.

— Празният стомах може да направи всекиго меркантилен, предполагам.

Дъската остана забравена помежду ни, докато тя се взираше в мен, сякаш бях някаква гатанка, която не можеше да проумее.

— Ние не сме влюбени — каза накрая с нехаен глас. — Бракът ни е част от условията, включени в мирния договор, който осигурява на баща ми властването над тази планета.

Направи кратка пауза и добави:

— Каква странна загадка си ти!

После насочи вниманието си отново към дъската. Аз се засмях.

— Толкова ли са безинтересни обичайните ви събеседници, Ваше Височество?

Тя направи гримаса и се отдръпна от масичката.

— Нямаш представа.

Лицето ми сигурно беше придобило скептично изражение, защото тя продължи:

— Всичко, за което могат да говорят, е предстоящият ми осемнадесети рожден ден.

— Сигурно се вълнуват — казах, докато я гледах как пренарежда дъската. — Определено трябва да е по-интересно да слушате тях, отколкото да говорите с мен.

Ъгълчето на устните й се повдигна леко — сякаш далечно отражение на самодоволната усмивка на Идрис.

— Би било така, ако не губеха половината време да ми хвърлят коси погледи и да си мислят, че са дискретни.

— О?

Тя приключи с подреждането и наклони глава, загледана в мен.

— Глупостта не ти отива, нито пък на мен, предполагам. Не ни отива. Правото ми да наследя властта над тази планета и прилежащите й планети още не е потвърдено. А трябва да бъде, преди да навърша осемнадесет, защото иначе ще бъде прехвърлено върху по-голямата ми полусестра Галена.

Замислих се какво означава това. Да възприема мисълта, че всъщност беше възможно тя да не наследи Андала. Че можеше да станем поданици на някой по-лош от нея. Искаше ми се да попитам защо биха прехвърлили правото на наследство по този начин, но си наложих да си държа езика зад зъбите. Любопитството ми щеше да й се види странно, а не желаех да насоча вниманието й към новите тайни, които трябваше да пазя.

В комплекта за шатрандж на Марам фигурите бяха в сапфиреносиньо и бяло. Беше подредила сините фигури на моята половина от дъската, а белите — на нейната. Вместо слоновете в комплекта на Идрис, този имаше птици. Вдигнах една, за да я разгледам по-отблизо.

— Защо птици?

Тя сви рамене.

— Комплектът беше в покоите, когато пристигнахме. Предишният им обитател трябва да е обичал птици.

Потърках човката с палец, после главата и изведнъж замръзнах. На нея се виждаха няколко пера, пригладени назад и с очертания, които почти се бяха изтрили с времето.

— Какво? — попита тя и изтръгна фигурката от пръстите ми. Намръщи се пак. — Какво е това?

— Мисля, че е теслит — казах и прокарах пръст през средата на челото си. — Почти изчезнало е, но…

— И защо това да е нещо особено?

— Не е, предполагам.

Това беше птицата, която символизираше кралското семейство — или поне преди възкачването на ватийците на престола. Странно беше, че Марам е запазила тези фигурки заедно с всички останали предмети и украси, типични за зиядския стил.

Принцесата премести една от фигурите си.

— Белите винаги са първи.

След това настъпи тишина. Явно наистина я бе измъчвала скука и не бе пожелала да играе срещу някой компютър или благородник, който би се видял принуден да я остави да спечели. Силите ни бяха равни, иначе казано, нито една от двете ни не беше особено добра. Също като мен, Марам никога не мислеше за повече от два-три хода напред и в крайна сметка стигнахме до положение, в което никоя от нас не можеше да се измъкне.

Тя се изсмя.

— Отначало?

Свих рамене.

— Как беше в Уздад? — попита принцесата. — Как беше баба ми?

Трябваше да бъда подготвена за такъв въпрос, но не бях. Предполагах, че тя ще избегне да споменава пътуването изобщо. Значи все пак щях да науча нов урок: винаги бъди готова да докладваш на Марам.

— Стара — успях да промълвя аз, като потиснах в съзнанието си образа на Идрис точно преди първата ни игра.

Тя изхъмка.

— Е, да.

Хъмкането й прерасна в изненадано възклицание, когато взех една от птиците й с поредния си ход.

— Ами Фурат? Тя се върна там точно преди вие да заминете.

Спомних си последния път, когато двете с Марам бяхме разговаряли за Фурат.

— Видях я за кратко.

— И? — попита нетърпеливо принцесата.

Отдръпнах се от игралната дъска.

— Може би би помогнало да ми зададете по-конкретен въпрос, Ваше Височество.

Тя извърна поглед и за миг си я представих като малко дете, скръстило ръце на гърдите си. Предполагах, че е свикнала да получава каквото поиска. Поне за известно време. Беше ли обичала Наджат дъщеря си, независимо от нейния баща? Нима е била в състояние да устои на дете, което толкова прилича на нея и което не знае нищо за ужасяващите обстоятелства на зачеването си?

Може би не. Може би Наджат е била жена, способна да прости на дъщеря си греховете на баща й.

— Как ти се стори Фурат? — попита Марам най-после.

Спомних си за разходката ни заедно и за споделения ни заговор.

Вече бяхме съюзнички, обединени в бунта срещу короната. Срещу Марам.

— Искаше да играе шатрандж с мен. С вас. Отказах й. Предположих, че бихте направила същото.

След кратка пауза тя кимна и отново насочи очи към дъската между нас. Не можах да устоя на изкушението да я наблюдавам, макар че трябваше да следя как напредва по игралната дъска. Сега тя изглеждаше като обикновено момиче, но това определение ми звучеше твърде слабо. Беше на моята възраст и се тревожеше как са я приели баба й и братовчедка й, същевременно ненавиждайки онези, които се ползваха с благоволението на вдовицата.

Никой не й бе дал възможността да израсне сред тях и когато се беше завърнала от родната планета на ватийците, вече й е била насадена омраза към тази част от собственото й семейство. Предполагах и че братовчедите й са отишли не за да й дадат възможност да говори с тях. Вече гледали на нея със страх и подозрение, но дълбоката й ненавист може би е щяла да се стопи, ако бяха проявили добрина към нея.

А може и да бях наивница, която очаква твърде много от хората. Марам улови погледа ми и присви очи.

— Какво?

Знаех, че не бива, но…

— Не мисля, че баба ви се опитва… се опитва да започне бунт.

— Казах ти вече, че глупостта не ни отива. Какво би могло да разбере едно селско момиче за плановете на вдовицата?

— Аз разбирам кушаилски, нали помните? За разлика от вас. Не говореха много около мен… — свих рамене. — Началникът на стражата й беше твърде предпазлив, че да го допусне. Но все пак ми се стори, че се опитват да ви защитят.

Не беше чак такава лъжа. На вдовицата й липсваше внучка й; беше й жал за начина, по който можеха да се развият нещата. Скърбеше за разрива в отношенията им. Нямаше да се обърне срещу нея — не и по такъв жесток начин. И колкото повече време прекарвах там, толкова повече се превръщах в нещо като заместител — средство да облекчи тъгата, причинена от загубата на единствената й внучка.

Марам хвана внимателно фигурка колесница, сякаш да я претегли.

— Сигурна си в това?

— Дотолкова, доколкото ми е възможно.

Изведнъж тя се усмихна и остави фигурата обратно на дъската.

Не исках да се ровя из скритите кътчета в душата на Марам.

Нищо не можеше да изличи това, което ми беше причинила, след като ме отвлякоха, нито пък начина, по който се отнасяше с всички наоколо. Въпреки това не можех да пренебрегна факта, че ватийците я бяха направили такава. Ранната загуба на майка й. Тежкото й детство. Бяха я превърнали в жестоко озлобено създание, каквото беше сега. Явно не вярваше, че има избор по отношение на поведението си. Оцеляването сред ватийците трябва да я беше научило на това. Възкликна победоносно, с което ме накара да погледна пак дъската. Беше спечелила.

— Никога не съм успявала да победя Идрис — каза победоносно ухилена. — Трябва да играем пак.

Твърде късно си дадох сметка, че трябваше да потисна усмивката си. Очите ни се срещнаха и видях как Марам се опитва да си спомни коя е, да си спомни какви сме. Нито приятелки, нито близначки. Господарка и робиня.

— Един от дроидите ще те изпрати — каза тя и махна с ръка към пътеката, по която бях дошла.

Изправих се на крака, поклоних се и взех наметалото си. Знаех, че няма да ме покани пак. Видях как се опомни, забелязах странното пламъче на гняв в очите й. Но не можех да не се питам какъв би бил животът в Зияана, ако тя винаги беше такава, какво би било бъдещето, ако нравът й омекнеше дори само мъничко.