Сомая Дауд
Мираж (10)

9

Всяка сутрин куполът над двора изсветляваше в имитация на изгрева на слънцето. Дълбоко в Зияана, където бях затворена, нямаше прозорци — нито следа от истински слънчеви лъчи или вятър. Само куполът, кухото му слънце и тихо жужащите сфери, които изпълваха двора нощем. Седях в павилиона, наметната с плащ и с чаша чай в ръце. От отсрещната страна на градината един дроид бръмчеше тихичко, докато подкастряше едно дърво. То не беше дало плод, дори не беше цъфнало и се запитах дали дроидът няма да реши, че не си струва да бъде запазено.

Майка ми ми беше разказвала, че брат ми е имал такова дърво някога — млада фиданка, която успял да съхрани в парника през цялата окупация с намерението да я засади в градината и да види как цъфти. Но също като останалите ни мечти и надежди в края на окупацията дръвчето изсъхнало и накрая умряло.

— Амани!

Сепнах се и се върнах в настоящето. Тала беше застанала точно пред мен с ръце на кръста.

— Откога стоиш там?

— Не съвсем отскоро — каза тя. — Побързай, моля те. Имаме да спазваме график.

— Защо? — попитах, докато вървях след нея към банята.

Напоследък програмата на дните ми беше станала предсказуема — разполагах свободно със сутрините си, но следобедите прекарвах почти изцяло в наблюдение на придворните на Марам и в преглеждане на списъци и бележки, за да науча всичко, което още не знаех. Вечер обикновено ме водеха при Надин, за да ме изпита върху наученото през деня, но Марам в последно време почти не си правеше труда да следи процеса.

Част от мен се питаше защо и дали случката от последната ни среща не я кара да стои по-далеч.

„Ами добре“ — помислих си с ожесточено задоволство.

— Ще те подложат на последен изпит преди бала — каза Тала простичко, а после, с по-мек глас, додаде: — Съжалявам. Не знам нищо повече.

Вгледах се в отражението си в огледалото, докато Тала се суетеше около мен — пристягаше пояса около кръста ми, подреждаше диплите на полите на роклята ми. Имаше и бижута — едра гривна за дясната ми китка и няколко пръстена за лявата ръка. Пръстите ми трепереха, докато вървях след дроида през двора. Изпитите ми дотук бяха прости. Но днес бях облечена като Марам. Залогът щеше да е по-голям.

Дроидът ме поведе към северното крило на Зияана, където се намираха покоите на Марам и краля. Обучението ми се провеждаше в изоставеното източно крило, където беше и моето жилище — покоите, които, както бях научила, бяха принадлежали на кралицата преди смъртта й, а сега бяха обезлюдени, затворени.

Тази част от двореца превъзхождаше по красота крилото, обитавано от последната кралица. Полираните до блясък каменни стени бяха изваяни с арабескови арки с инкрустирани яркосини и оранжеви плочки. Много от пътеките водеха към градини и дворове и с ромоленето на водата се преплитаха птичи песни. През стъклените тавани струеше истинска слънчева светлина. Преведоха ме през множество портици и закътани ниши, през облаци парфюм и места, огласени от звънка музика. Тук можех да си представя как е изглеждала старата Зияана.

Накрая дроидът отвори вратата в дъното на поредния коридор и излязохме на една ротонда. Въздухът беше чист и свеж, озарен от слънчевите лъчи, които проникваха през отвор в купола горе. Подът беше бял и гладък и стъпките ми отекваха на фона на шумоленето на дългата рокля, която се влачеше след мен. Точно под отвора в купола седеше Марам, а зад нея — Надин и още един дроид.

Марам се подсмихна, когато коленичих пред подиума, на който беше седнала. Изглеждаше безупречно, облечена в рокля точно като моята, разпростряна около нея като цвете. Протегна се напред и опря меката си ръка с изящен маникюр под брадичката ми.

— Божичко! — каза тя, оглеждайки ме внимателно. — Почти бих могла да повярвам, че си красива.

Изправи се с елегантни движения и ми махна с ръка да се кача на подиума.

— Как мога да ви бъда от полза, Ваше Височество? — промърморих аз, докато се настанявах до нея и подреждах полите си.

Гласът ми прозвуча твърде пренебрежително дори в собствените ми уши. Част от мен се чувстваше така, сякаш парченце от душата ми се беше издигнало чак до тавана и наблюдаваше разговор между двойка жестоки близначки. Удивих се на новопридобитата си способност да запазя хладнокръвие дори при вида на усмивката на Марам.

— Покажи ми, че можеш да бъдеш мен, селско момиче. Покажи ми какво си научила.

С тези думи Марам се отдалечи и се скри зад една колона. Надин не каза нищо, когато огромните врати се отвориха и през тях влязоха група прислужници.

Слугите подредиха в градината няколко гардероба с тоалети, втори подиум, няколко манекена и набор от платове. Застанаха така, че наподобяваха продавачи на малък пазар, разпрострян точно пред подиума. Наблюдавах ги с отегчено изражение. Знаех, че Марам едва скланяше да се облича в дрехите, съчетаващи кушаилски и ватийски елементи, които често носеше — едно напомняне за връзката между режимите, между културите. Всеки път, когато й взимаха мярката и правеха проби, беше мъчение.

Въздъхнах — същинско олицетворение на раздразнението — когато главната шивачка изпусна един топ плат и го остави да се развие към подиума. Лицето й видимо пребледня и тя замръзна, сякаш не беше сигурна дали да се приближи и да го прибере отново, или да го остави така. Беше възрастна и предполагах, че е изпуснала топа заради треперещите си ръце.

— Е? — сопнах се точно както беше навик на Марам. — Цирк ли ръководиш? Да не би да очакваш аз да го вдигна?

— Н-не — заекна жената. — Т-тоест да, разбира се, Ваше Височество.

— Не виждам защо това да е необходимо — обърнах се аз към Надин.

— Шивачката е донесла нов плат за зимна рокля, който би искала да одобрите — отвърна Надин, а ъгълчето на устните й потрепна.

Собствените ми устни останаха стиснати в мрачна тънка линия. Положението не ми се виждаше никак смешно; какво щеше да стане, ако тези хора разберат, че съм измамница?

— Подредихте цял подиум, само и само да одобря някакъв плат? — попитах с хладен глас.

— Имаме и нова рокля за вас — обади се главната шивачка, без да я е питал някой.

Гърбът ми се изопна и усетих как ме обзема яростта на Марам. Оставих я да обърне главата ми към главната шивачка и се втренчих в нея, а тя пребледня. Беше над три пъти по-възрастна от мен, по-стара дори от Надин, а ето че се свлече на колене пред мен, стиснала юмруци така, че кокалчетата й се белееха на фона на диплите на роклята.

— Колко шивачки имаме? — попитах, без да откъсвам поглед от нея.

— Няколко — отговори Надин.

— Не желая да виждам тази повече. Би трябвало да наредя да отрежат езика ти, задето се обаждаш, когато не ти е дадена думата. Но за твое щастие днес съм в добро настроение и не желая да го помрачавам с гледката на кръв по пода.

— В-ваше…

Вдигнах вежда, жената преглътна думите си и наведе глава.

За миг успях да го проумея. Така ли се чувстваше Марам през цялото време — сигурна във властта си? Уверена в себе си? Убедена, че държи всяко положение под контрол, защото знае, че дори най-силното старо дърво ще се превие пред волята й само с една дума? Усещането беше едновременно опияняващо и дълбоко отблъскващо.

— Изведете я — наредих аз и дроидът до Надин се понесе напред.

В продължение на няколко минути единственият звук идваше от токчетата на шивачката, които се плъзгаха по мраморния под, докато дроидът я влачеше през градината.

— Къде е платът? — попитах, след като вратите се затвориха.

Раменете ми се отпуснаха със заучено движение — същата рязка промяна от напрежение към леност, която бях наблюдавала у Марам стотици пъти.

Една шивачка пристъпи напред, стиснала топ плат, коленичи пред мен и го вдигна над главата си. Беше кадифе или нещо много подобно на кадифе — мека луксозна тъкан, по която се преливаха оттенъци на синьото и черното. Прокарах стабилна длан по него и за момент ме обзе жестокият импулс да стисна юмрук, да отскубна топа и да го захвърля далеч от ръцете на момичето.

— Нюансът никак не ми се струва подходящ — казах най-после. — Какво смятате да изработите от него?

Тишина.

— Не беше ли ясен въпросът ми? — попитах след секунда. — Или от мен се очаква да го увия около себе си като някой варварин?

— Още н-не сме…

Ехидната усмивка на Марам изплува на лицето ми, без дори да положа усилие.

— Отнехте време от сутринта ми, за да ми покажете парче плат, без да имате предвид някакъв модел?

Тишината се проточи, докато въздухът наоколо не се обтегна като кожа на тъпан.

— Напуснете.

Жените се завтекоха да съберат всичко — задача, с която се справиха забележително чевръсто — и побързаха да излязат в коридора. Вратите се затръшнаха зад тях. В продължение на няколко мига ехото от този звук беше единственото, което нарушаваше тишината.

Марам излезе от сенките и се появи зад мен. Беше се усмихнала до уши — искрена, сияйна усмивка. Острите гневни черти на лицето й се бяха превърнали в нещо красиво — и щастливо.

— Беше великолепно — каза тя, като ме стисна за ръцете. — А бях почти сигурна, че няма да се справиш. Нали, Надин?

— Дааа — проточи Надин с развеселен глас. — Човек не би си помислил, че някое селско момиче би било в състояние да нахока първо една възрастна жена, а после всичките й подчинени.

Марам продължи да ме гледа, светнала от радост, макар че пусна ръцете ми. Усетих как на лицето ми се прокрадва усмивка в отговор на нейната — боязлива, изпълнена с надежда — и се помъчих да я овладея. Защо да се наслаждавам на нейните похвали?

— Много съм доволна — каза принцесата.

Удовлетворението й явно направи Надин по-строга.

— Остават броени дни до бала, на който ще направиш своя дебют — обърна се тя към мен. — Имаш ли някаква представа къде ще се състои? За кого? Заради какво?

Гласът, който се разнесе от устните ми, не беше моят, а на Марам.

— Фестивалът се провежда ежегодно в северния континент, в планинската държава на Аталазия. Празник по случай първия снеговалеж, вдъхновен от ватийския обичай на зимния марш.

За пръв път от началото на краткото ни познанство досега Надин ми се видя впечатлена.

— Много добре — заяви след няколко секунди. — Предполагам, че си готова.