Сомая Дауд
Мираж (35)

34

Посрещнах утрото с една-единствена мисъл — нямаше да мога да си го простя, ако смъртта на Марам тегнеше на съвестта ми. Тя беше жестоко момиче, отгледано от още по-жестоки роднини, но искаше да постъпи правилно. И беше способна на това — повече от всеки ватиец. Ако бунтовниците успееха да я убият — дори да убиеха и Матис — щяха да влязат във война с Галена, която мразеше андаланците със същата сляпа ненавист като Матис.

Мислите ми препускаха в опит да измисля някакъв начин да избегна всичко това, докато се обличах с бързи движения. Знаех, че единственият шанс е да направя онова, което бях казала на Аринаас. Блъфирах, но вероятността Аринаас да не успее да се свърже с наемника ме глождеше. Щеше да ми се наложи да заема мястото на Марам и да се надявам, че ще успея да му изпратя съобщение навреме. И единственият начин да го направя беше да убедя Марам да ми позволи да се появя вместо нея.

Принцесата беше сама в покоите си, застанала насред стаичката с гардероба си и вперила поглед в огледалото. Ръцете й се щураха нервно около гънките на роклята й, после застинаха, сякаш се опитваше да си наложи да стои мирна. Когато забеляза отражението ми, очите й се разшириха от изненада.

— Какво правиш тук?

Насилих се да се усмихна.

— Не сте вие единствената, която се отегчава понякога. А и си помислих, че може да ви помогна да се облечете.

Тя прие идеята с явно облекчение.

— Да, моля. Колебая се между три рокли и не мога да реша. Бързо навлязохме в обичайната си рутина — тя се е излегнала на дивана, а аз обличам рокля след рокля от гардероба, за да види как стои. Усетих, че се поуспокоява, макар и малко. Въпреки неподвижната й стойка на дивана продължавах да долавям превъзбудата и нервното й напрежение.

— Ваше Височество!

— Какво?

— Бихте ли предпочели да отида вместо вас?

Тя вдигна очи от кутията с бижута, чието съдържание преглеждаше.

— Какво?

— Бих могла да отида вместо вас — повторих.

Тя поклати глава.

— Не. Този път трябва наистина да бъда аз. Това е церемонията по обявяването на наследството ми.

Не седнах до нея, както ми се искаше. Вместо това наклоних глава.

— Просто изглеждате нервна. А това ми е работата.

Тя се засмя невярващо.

— Доброволно предлагаш да се изложиш на смъртна опасност заради мен?

С удивление си дадох сметка, че наистина е така. Колко много се бяха променили взаимоотношенията ни само за няколко месеца! Все пак реших да седна до нея.

— По-големите сестри защитават по-малките. Нали помните?

Тя прехапа ъгълчето на палеца си, обезпокоена, и се поколеба за миг.

— Добре — каза тихо и положи длан върху моята. — Благодаря, Амани. Ти… Благодаря.

Отново наклоних глава и въздъхнах от облекчение. Един проблем по-малко. Сега трябваше само да измисля начин да се свържа с наемника, за да не ме убие.

 

 

Бях свикнала с тежестта на официалните рокли и бижута на Марам, но за първи път щях да нося короната й. Хвърлих поглед към възглавничката, на която беше поставена. Онова, което се очакваше от мен да нося днес пред очите на стотици, ако не и хиляди андаланци, на ръба на открития бунт беше андаланската корона, за последно носена от Наджат, майката на Марам.

Беше прекрасна — златен теслит с криле, разперени под формата на широк кръг, и с огромен зелен скъпоценен камък вместо тяло. Изглеждаше невъзможно тежка. Повечето хора вече вярваха, че птицата на кралската корона е ватийската ловна птица, рухът. Но теслитът красеше кралския печат на Зиядите векове, преди ватийците да се появят в света ни.

Марам не каза нищо. Двете стояхме притихнали с короната помежду ни. Мълчаливо коленичих пред нея в очакване да я постави на главата ми.

„Дихиа да ми е на помощ!“ — помислих си.

 

 

Надин ме поведе към северния край на двореца. Въздухът беше натежал, сякаш някой беше запалил твърде много ароматни пръчици, за да прикрие миризмата на нещо много по-лошо. Колкото повече се приближавахме към северната част на палата, толкова повече нарастваше шепотът, който ни заобикаляше. Припомних си историите, които майка ми ми беше разказвала за Зияана. Всички говореха за двореца като за живо гладно същество, което очакваше да погълне онези, които навлезеха в сянката му. Някога, в старото време, сигурно не е бил така жаден за кръв. Но сега изстискваше всяка капка, сдъвкваше всеки кокал. Когато се отвори двойната врата, която водеше към крилата, шепотът на Зияана се превърна в рев.

Не знаех дали тази част от двореца съществува отпреди ватийските ни завоеватели. Представляваше стена от балкони, построени така, че от тях да се открива гледка към целия Уалили, а и градът да може да вижда нас. Сега те гъмжаха от хора — всеки благородник и член на придворната свита беше тук, в многобройната тълпа, която се притискаше към перилата. Вееше горещ, задушен вятър.

Пред Зияана се бяха стекли хиляди. Блъскаха се между стените, наблюдаваха от страничните улички, покатерили се бяха на покривите. Задължени от заповедта на краля да присъстват, хората нетърпеливо очакваха церемонията да започне, за да може час по-скоро да ги освободят да си вървят. Два огромни, излишно натруфени трона очакваха Матис и Марам, бяха направени от тъмно дърво с инкрустации от черен метал. Облегалките им бяха украсени с гравюри в сложния стил на ватийците, изпълнен с елементи, подобни на цветя, позлатени и лъскави на дневната светлина. Долетя зов на боен рог, сякаш ни бяха очаквали, и аз откъснах очи от трона. Кралят вече се беше настанил, а от двете му страни се носеха два летящи дроида. Стори ми се, че различавам на слънчевите лъчи блещукането на защитното поле, което бяха вдигнали около него. Предполагам, че бе успял да оцелее сред такова гнездо на усойници като собствената си свита, защото винаги беше подготвен за нападение. Тази предвидливост със сигурност щеше да му е от полза тук.

Толкова малко ли го бе грижа за Марам, че не беше взел никакви подобни мерки за нея или просто двойничката й не се нуждаеше от тях? Знаех какъв човек е кралят, но все пак останах изумена от нехайното му, безмилостно отношение към собственото му дете и хората, които го заобикаляха.

Срещна погледа ми, без да се усмихва. Не бях сигурна, че исках да го прави, като си спомних момента, в който бях спечелила одобрението му на Съвета, по гръбнака ми полазиха тръпки. Той сякаш не изпитваше никаква гордост от успехите на дъщеря си, нито от бъдещото й възкачване на трона. Не я ли обичаше? Обичаше ли изобщо някое от децата си?

Във въздуха се носеха няколко екрана, за да могат всички да наблюдават церемонията. Един дроид ми подаде огромен меч, прибран в ножница. Бе принадлежал на бащата на Матис, преди той да го убие, и беше символ на империята му. Вдигнах го високо, стиснала дръжката с една ръка и хванала плоската страна на ножницата с другата.

— По волята на Ватийската камара на лордовете… — отекна гласът на един министър на ватийски. Аз закрачих напред. — И по волята на краля лорд Матис, Покорител на звездите…

Побиха ме тръпки. Церемонията се излъчваше не само в Андала, но и във всички владения на Ватийската империя. Целият свят беше вперил очи в мен — както андаланците, така и ватийците. И ако Аринаас не беше успяла да предаде съобщението на агента си, един от чифтовете очи, вперени в мен, принадлежаха на убиец.

— В съответствие с Върховния закон провъзгласяваме Марам вак Матис за наследница на империята, престолонаследница на системата Уамалих и съответните й планети и бъдеща кралица на Андала, Гибра и Кадиз, покровителка на Килбир, Вердан и Шелифа.

Коленичих в краката на Матис, все още високо вдигнала ватийския меч, и сведох очи. Министърът свали андаланската корона от главата ми. Миг по-късно друга корона — ватийска, изработена от екселсиор и обсипана с десетки скъпоценни камъни от Шелифа — бе положена върху косата ми.

— Коленичете — нададе вик министърът. — Коленичете пред кралицата.

Чух как сто хиляди души коленичиха едновременно.

— В името на кралицата!

Церемонията беше приключила. Оставаше само да се изправя и да седна на трона до Матис. Ако наемникът изпълнеше задачата си, щеше да го направи точно сега, докато бях пред очите на андаланците. Въпреки страха ръцете ми не потрепериха, когато станах на крака и се обърнах към множеството.

И тогава прозвуча писък.

Трепнах, но не можех да определя откъде идва звукът и се вгледах в тълпата, която бушуваше като бурно море. Чу се друг писък и тълпата се втурна напред, към балконите. Към мен.

Макар че знаех, че този момент рано или късно ще настъпи, замръзнах от ужас, докато хората прииждаха от всички посоки, събаряха преградите, които ги деляха от зрителите ватийци, и прескачаха въжетата, които трябваше да ги ограничават. Един от стражите пристъпи напред и стовари палката си в лицето на ужасен андаланец. После още един, и още един — избухна хаос, огласен от викове и тропот на бягащи крака.

Един от стражите се свлече на земята пред мен. Втренчих се в него неразбиращо и видях как червено петно кръв бавно разцъфва на гърдите му. Когато вдигнах поглед, видях едно момче, застанало на няколко крачки и вдигнало с треперещи ръце бластер, насочен към мен. На лицето му нямаше даан, очите му блестяха свирепо, докато ме гледаше.

Дихиа! Това беше момчето пратеник от източните райони.

Хвърлих се на земята в мига, в който той стреля — веднъж, после втори път — и чух как нещо се взривява зад мен. Беше улучил трона, където трябваше да седна. На мястото на позлатената украса димеше широка дупка. Кралят вече беше изчезнал от балкона, придружен от стражите и дроидите.

Вдигнах поглед към момчето, което приближаваше към мен. Дори не бях разбрала как се казва. Бяхме говорили по същество. Той беше бунтовник, преживял невъобразими неща — какво би го накарало да спре?

— Сиха, якхоя — казах аз така, че да ме чуе само той.

„Бъди здрав, братко.“

Той замръзна, облещен от изненада, все още насочил оръжието към гърдите ми. Беше достатъчно близо да може да ме докосне. Стражата не се нуждаеше от повече време. Един ескадрон връхлетя върху нас и го притисна към земята.

„Не!“ — помислих си, ала беше твърде късно. Бях го спряла, но сега…

— Трябва да вървим — долетя иззад гърба ми гласът на току-що появилата се Надин, която вече се беше насочила към стълбите. — Веднага.

Дръпна ме далеч от бунтовника, а аз се опитах да си припомня защо всъщност правех това — заради Марам. За да спася нейния и своя живот. Не можех да загърбя тази задача, но и не бях просто нейна двойница, не това беше най-важно за мен. Бях бунтовничка, а сега бях обрекла един от своите на затвор или по-лошо. Прозвуча трети изстрел и ъгълът на трона на Марам избухна в парченца скала и прах, които се посипаха върху ни. Трепнах и най-после се оставих Надин да ме отведе.

Обърнах се, когато отново чух писък — животински, изпълнен с болка. Стражите влачеха момъка към платформата въпреки отчаяната му съпротива, а той риташе и се мяташе в безуспешни опити да се освободи.

Беше на не повече от четиринайсет години. Напомняше ми твърде много на момчетата в селото ми, на братята ми, когато бяхме малки — с лице, омацано с кал, бузи, хлътнали от глад. „Дори няма даан“ — помислих си отново. Ако на моето място беше Марам, щеше ли да успее да избяга и да се върне при семейството си? Имаше ли значение това? Беше ми даден избор — той или Марам. Неговият живот или нейният — и аз бях избрала нейния.

Бях избрала нея.

— Марам! — дръпна ме настоятелно Надин, за да продължим към стълбите, но аз не помръднах.

Стражата принуди момчето да падне на колене и осъзнах какво се готвят да направят. Ръцете му бяха извити зад гърба, лицето — мрачно и непримиримо, докато се взираше в земята. Един стражник извади оръжието си и се прицели в тила му. Знаех, че ще се случи така, бях го направила въпреки това и все пак усещах как в ушите ми вият оглушителни предупредителни сирени, по-силни от изстрелите, които продължаваха да отекват наоколо. Извих се и се освободих от ръката на Надин, без да мисля. Сърцето ми биеше така, че усещах как ударите му вибрират във всяка вена, когато скочих между момчето и стражника.

Знаех, че никой не вижда мен, която и да бях сега — виждаха Марам. И не можеха да я наранят. Бяха я провъзгласили за наследница на империята, за бъдеща кралица. Всички бяха станали свидетели, бяха коленичили пред нея.

— Ваше… Ваше Височество! — заекна стражникът. — Какво правите?

— Не можете да го убиете.

— Но, Ваше Височество…

— Да предизвикате въстание ли искате?

Гласът ми не трепна и някак успях да вложа най-силната част от Марам в поведението си. Надменна и властна, с високо вирната брадичка и хладнокръвно спокойствие. Твърде добре си спомнях цената на намесата в делата на ватийците. Но днес аз бях една от тях. Аз властвах над тях.

— Той е просто едно момче. Помислете какво ще се случи, ако го убиете сега.

Мъжът се поколеба, но за мое облекчение прибра оръжието и направи знак на двама други стражници.

— Отведете го — каза той в мига, в който Надин ме стисна за лакътя и ме повлече далеч от сцената.

Последното нещо, което видях, беше бъдещият трон на Марам — раздробен на парчета, а някогашната му красива форма, вече обезобразена от дупки, сякаш свидетелстваше за всичко, което се бе случило тук. А стражите влачеха момчето към една затворническа кола.