Сомая Дауд
Мираж (36)

35

Един дроид ме заведе под стъкления купол, където се помещаваше птичарникът и където се бяха състояли някои от първите ми уроци в Зияана. На дървото над нас дремеше рухът, накокошинил пера и свирукащ тихо от време на време. Подминахме местата, които ми бяха познати, и стигнахме до една ниша, обрасла с гъста зеленина. Марам стоеше сама посред нея, с наметало и строг черен кафтан, без никакви бижута — като се изключеше кралският печат, чието значение ме бе помолила да й обясня.

Не вдигна поглед, когато се появих, нито когато паднах на колене пред нея. В продължение на дълги минути останахме неподвижни — господарка и робиня, бъдеща кралица и настояща поданица.

— Кажи ми — проговори тя най-сетне с равен глас, — че присъствието ти на церемонията днес се дължи просто на лошия ти късмет. Кажи ми, че не си знаела за бъдещия опит за покушение върху живота ми.

Вдигнах очи от пода в мига, в който тя откъсна поглед от фонтана. Знаех какво може да прочете по лицето ми: скръб, загуба, но най-вече — истината. Можех да отричам колкото искам, но тя нямаше да ми повярва. Бе прекарала целия си живот в страх от евентуален опит на сестра й да си присвои властта й, а сега аз бях сторила именно това — или поне така изглеждаше.

Изправих се бавно на крака.

— Не исках да… — започнах.

— Да ме нараниш ли? — изсмя се тя. — Не лъжи. Под достойнството ти е. Това правят всички около мен, откакто се помня. Лъжат ме, използват ме за собствена облага. Докато…

Тя спря и ме погледна, вбесена, че думата се е изплъзнала от устните й, преди да я спре. Ръцете й се разтресоха от гняв, стиснати в юмруци сред гънките на роклята й.

Стъписана, осъзнах, че Марам не беше ядосана, че някой се е опитал да я убие. Беше ядосана, защото аз бях знаела за това, защото не й го бях споделила, защото я бях манипулирала. Беше ядосана на всичко, което означаваше това. Бях спечелила доверието й, бях се сприятелила с нея, бях се шегувала, бях й готвила. Бях предложила да заема мястото й на събития, където не й се ходеше, бях й давала съвети, когато се чувстваше тъжна или объркана. Но всичко това е било лъжа. В очите й вече изглеждах като подла змия, която се беше прокраднала в сърцето й и я беше нападнала, когато бе най-уязвима.

— Аз… — започна тя, но гласът й потрепери.

Поклати глава и стисна зъби, сякаш така можеше да прогони колебанията си.

— Моля ви, оставете ме да обясня — опитах отново.

— Не можеш да кажеш нищо, което да оправи нещата — каза тя. — Нищо. Доказа, че си същата като всички останали около мен.

Трепнах при тези думи. В началото се бях присъединила към заговора срещу нея със съзнанието, че всеки мой успех — всеки успех, който бунтът постигнеше — означаваше крах за нея. Целта ни от самото начало беше да я лишим от наследството й, да победим ватийците, да ги изгоним от планетарната ни система. Имаше ли значение, че мнението ми се е променило — макар и само относно Марам? Че наистина ме беше грижа за нея, че я виждах като моя сестра? Че бях рискувала живота си заради нейния? Би ли имало значение каквото и да било от това за нея? Трябваше да има. Нали?

Протегнах ръка към нея, но тя трепна точно както аз преди малко.

— Каквото и да мислите сега — казах накрая, — бях искрена.

— Усойниците никога не са искрени — изплю жлъчно Марам.

Обзе ме тревога и пристъпих назад — почти съвършено нейно копие, стиснала с юмруци полата си.

— Моля ви, Марам — опитах аз пак. — Заех мястото ви и рискувах живота си заради вас. Разбирате това.

Вгледах се в нея, докато тя обмисляше думите ми. Знаеше, че съм права — каквото и друго да мислеше за мен, каквото и да беше предшествало днешното събитие, аз я бях защитила така, както би го направила една сестра. Бях нейна приятелка и знаех, че и тя иска да бъде така. Не искаше нещата да се връщат в предишното си русло повече от мен и ако само успеех някак да я накарам да проумее, че…

— Казах ви да не разговаряте с нея в отсъствието на стражите, Ваше Височество — нахлу изведнъж Надин в градината. Положи бледата си украсена с пръстени длан на рамото на Марам и продължи: — Тя спаси един бунтовник, нает да ви убие. Андаланците, и особено тази, са двулични до дъното на душата си. Какво щеше да стане, ако ви беше нападнала?

Знаех, че заради изтощението и спотаения ужас ръката й на рамото на Марам ми изглеждаше заплашително, сякаш всеки момент можеше да я стисне за гърлото. Принцесата вдигна поглед към икономката, отворила широко очи, почти умолително.

„Моля те — помислих си, — виж коя от нас е усойницата в действителност.“ Колебанието й се разсея постепенно, ужасеният й поглед изчезна, страхът и изненадата бяха заставени да потънат под повърхността. Усмивката на Надин се разшири леко, стана съвсем малко по-остра и опасна. Наблюдавах как Марам бавно издига прегради около сърцето си, докато лицето й не придоби безстрастно, каменно изражение. Когато ме погледна, момичето, което бях опознала и обикнала, вече беше изчезнало. На нейно място се беше върнала наследницата на империята, с която се бях запознала преди месеци — самотна, озлобена и изпълнена с гняв.

— Тя се е държала по начин, който аз никога не бих допуснала — каза Марам, без да ме поглежда.

Затаих дъх, уплашена как ще продължи. До този момент Надин знаеше само онова, което беше видяла на коронацията. Щеше ли Марам да й разкрие и останалото? Щеше ли да й каже, че съм бунтовничка?

— Затворете я в покоите й. Няма право да излиза от онова крило. Никога — каза принцесата и се обърна с гръб към мен. — И я накажете както намерите за добре.

Надин наклони глава.

— С готовност ще изпълним нарежданията ви, Ваше Височество.

— Марам! — извиках аз, но тя вече си тръгваше.

Усмивката на Надин разцъфна в жестока гримаса и тя даде знак на дроидите си. Накараха ме да падна пак на колене и извиха ръцете ми зад гърба. Марам беше изчезнала сред зеленината в птичарника. Бях изневерила на дълга си пред бунтовниците, за да я спася — как беше възможно да не го разбира? Каквито и други страни да подкрепях, бях я защитила.

— Моля ви! — извиках още веднъж. — Марам!

Но виковете ми се загубиха сред тучните листа и бяха заглушени от гневния крясък на руха, който скочи от клона и полетя.

 

 

След като ме върнаха в покоите ми, не можех да спра да кръстосвам наоколо с нервни крачки в очакване Надин да се върне и да ме накаже „както намери за добре“. Тревогата, породена от неизвестните причини, по които се бавеше, не ми даваше мира. Щеше ли да доведе пак руха в градината? Или щях да бъда подложена на някакво ватийско наказание, което не можех и да си представя? Бях оцеляла след изпитанията през първата си седмица в Зияана. Знаех, че имам волята да изтърпя почти всичко. Но продължавах да се боя и не можех да направя нищо, за да потуша страха си. Потърсих свитъка стихове, които Хуснаин ми беше подарил в навечерието на пълнолетието ми, но дори призивите им към спокойствие и упорство не успяха да възвърнат хладнокръвието ми. Всяка красива мисъл ми звучеше кухо.

Как бях успяла да се проваля така? Бях обрекла един бунтовник на смърт. Бях загубила доверието на Марам. По всяка вероятност бях предизвикала провала на въстанието.

В края на краищата се свих на една възглавница, където заспах. Събудих се внезапно и я видях да се извисява над мен в тъмната стая. Изглеждаше като привидение със сребристата си коса, меко блещукаща в сумрака, и черната рокля, която се сливаше със сенките. От нея се излъчваше същото безразличие, както винаги, и не успях да потисна ужаса, който ме погълна като гореща вълна, така силен, че започваше да ми се повдига.

— Ставай, момиче — нареди Надин с глас, рязък като плющене на камшик. — Каква беше единствената заповед, която ти дадох, когато пристигна тук?

— Да бъда Марам — отговорих аз със стегнато гърло.

— Откъде произлиза тази тъпота, така типична за всички вас, андаланците? — изсъска тя.

Свих се уплашено.

— Гледай ме, когато ти говоря.

Вдигнах поглед към нея и видях, че лицето й е разкривено от злоба. Но онова, което ме ужаси, бяха очите й — хитри и пресметливи, също толкова жестоки, колкото първия път, когато я бях видяла. Напоследък бях свикнала с одобрението й и бях забравила неумолимата омраза, характерна за всички ватийци. От гърлото й се изтръгна звук на погнуса и тя ми подхвърли едно наметало.

Вече бях изпитала нейната омраза. Отвличането ми се беше случило по нейна вина. Всичките й постъпки бяха продиктувани не от благородния й произход или възпитанието, както у Марам, а просто от убеждението й, че е по-добра от мен. Нямаше причина да ме мрази — не й бях сторила нищо. И въпреки това, докато си слагах наметалото с треперещи ръце, усещах омразата, която се излъчваше от нея.

— Последвай ме — заповяда кратко.

Вече беше късно и коридорите бяха празни, осветени от трепкащите пламъчета на стенните лампи. Всяка сянка сякаш криеше призрак и неведнъж ми се стори, че виждам как някакво бледо зловещо лице изчезва зад ъгъла точно пред нас. Надин не реагира, но аз се загърнах още по-плътно в наметалото и дишането ми се учести зад булото. Дроидите по коридорите, безжизнени като трупове, се будеха при звука на стъпките ни. Очите им се завъртаха и разширяваха на слабата светлина, а главите им се обръщаха след нас, докато ги подминавахме.

Стигнахме до подземната ротонда, от която влязохме в тъмна празна стая с огромен екран в противоположния край. За секунда не можах да повярвам на очите си. От него ме гледаше майка ми — лицето й изглеждаше огромно на холоекрана, но това бяха същите очи, същите бръчки, същите решителни очертания на устните. Не я бях виждала от месеци и едва не избухнах в сълзи.

Сърцето ми подскочи и пристъпих напред, протегнала ръка.

— Предаваме на живо — каза Надин.

Камерата се отдалечи по-назад.

Майка ми, баща ми и двамата ми братя.

Хуснаин! Жив и здрав въпреки случилото се през онази вечер в касбата.

Радостта ми угасна също толкова бързо, колкото пламна.

И четиримата бяха на колене, а зад тях стояха имперски стражници. И двамата ми братя явно вече бяха пострадали — устната на Азиз беше пукната, едното око на Хуснаин беше насинено, а на челото му се виждаше кървава резка.

Не можех да дишам. Питала се бях какво ново мъчение ще измисли Надин за мен, но нямаше нужда да се измислят нови, когато вече изпитаните методи щяха да свършат същата работа. Отвличаш семейството на размирника и ги измъчваш, докато той се пречупи или пленниците не умрат. Което от двете се случеше първо. Бях като вкаменена на мястото си.

— Не желая да те удрям. Боя се, че няма да мога да спра и ще ти нанеса щети, които няма да можем да поправим — разнесе се гласът на Надин зад мен. — Но никому не е нужно някакво семейство от затънтена луна, което едва успява да се изхранва. Ти обаче ги цениш и обичаш.

Не можех да откъсна поглед от екрана. Бях ги сънувала, бях се молила за тях, но не си бях представяла, че когато ги видя отново, ще е по този начин. Настъпи кратка тишина. После Надин каза:

— Жената.

Един от стражите на екрана стовари приклада на пушката си в тила на майка ми. Тя не издаде звук, макар че лицето й се разкриви от болка. Извиках и се втурнах напред, протегнала ръка, сякаш можех да я хвана.

— По-младото момче — каза Надин.

Бях забравила най-важния урок, който ми бяха преподали в Зияана — страхът няма край. Не може да закоравееш дотолкова, че да се спасиш от него. Прималя ми от ужас, когато видях един от стражите да вади нож. Подът сякаш пропадаше под краката ми. Беше като кошмар наяве, толкова по-ужасно от всичко, което се беше случвало досега. Хуснаин!

— Моля ви!

В този момент мразех себе си. Мразех гласа си, мразех, че треперя и че още съм така уязвима за жестокостта на Надин, дори след всичко, което бях преодоляла.

— Каквото поискате…

Тя изви устни злобно.

— Знаеш какво искам, момиче.

Ножът опря до гърлото на брат ми.

— Няма да правя нищо подобно никога повече — трескаво обещах аз, а ножът притисна кожата, докато по него не се стече капка кръв. — Знам… Знам цената. Никога повече. Кълна се.

Стражникът продължи да притиска ножа неумолимо, а аз се задушавах, сърцето ми сякаш щеше да изскочи от гърдите.

— Моля ви! Кълна се в живота на брат си!

— Пуснете го — заповяда Надин с презрително нехайство и ножът се отдели от гърлото на брат ми.

Свлякох се на колене задъхана. Майка ми не можеше да ме види. Никой от тях не можеше. Но чух как от гърлото й се изтръгна задавен звук, когато стражите се отдръпнаха, звук, който аз повторих. Протегнах пръсти към екрана. Ръцете ми трепереха.

Надин ме заобиколи и ме хвана за брадичката.

— Помни какво мога да ти сторя — каза тя сурово. — Семейството ти има много членове и има много начини да им се причини болка. Разбираш ли?

— Да — промълвих въпреки буцата в гърлото си. — Да, мадам.

Тя ме пусна с отвратена гримаса.

— Ще останеш тук, докато не реша, че мога пак да изтърпя да те погледна.

Малко по-късно чух как вратата се затваря с глух стон.

В помещението нямаше прозорци — нищо, което да спре погледа ми, освен екрана. Тъкмо когато започвах да свиквам с ужасяващото последно изображение на семейството ми, замръзнало на този екран, всичко започна отначало — бяха го записали, осъзнах. Щяха да ми го пускат, за да бъда принудена да го гледам отново и отново, и отново. Измервах времето по това колко пъти започна отначало семейството ми, което тъкмо сядаше на вечеря. Вратата, откъртена от пантите. Как удряха Азиз, а после и майка ми. Не можех да забравя звуците. Когато ги чуех, забравях да дишам. Отново и отново се разнасяше звукът на удар по плът, после — вик на болка.

Всичко се сля в мъгла.

В края на записа те оставаха живи. Виждаше се как стражите излизат, а майка ми се изправя с олюляване на крака и надава вик.

— Къде е? — питаше тя и сграбчваше един от стражниците за ръката. — Къде е дъщеря ми?

Тогава той й нанасяше един последен удар — толкова силен, че тя падаше на една страна, а рамото й се стоварваше в пода с нетърпимо ясно изпукване. Семейството ми отново беше само, оставено да лекува раните си както може, с още повече въпроси без отговор и страхове, които да ги измъчват през нощта.

Всяко семейство живееше в непрекъсната заплаха от ватийците. Но сега родителите и братята ми щяха да се боят не само от тях, но и от онова, което може да се е случило с мен. Какво ли съм сторила, за да си навлека гнева им? Какви мъчения ще съм принудена да изтърпя и колко съм ги разгневила, че да ги предизвикам да си отмъстят и на близките ми? Майка ми беше издирвала братята и сестрите си с години, преди да си даде сметка, че са мъртви, а сега й предстоеше да прекарва всяка нощ в терзания дали съм оцеляла, или трябва да понасям нещо много лошо. Мисълта за ужаса, с който трябваше да живее семейството ми от тук нататък, ме накара да треперя до пълно изтощение.

„Можеше да бъде и по-лошо“ — казах си накрая.

По някаква причина Марам бе решила да запази тайната ми. Надин продължаваше да вярва, че съм полезна, че още съм им необходима в името на сигурността на принцесата. Но нищо не пречеше на Марам да й разкрие истината и да обрече както мен, така и семейството ми, на смърт или на нещо още по-жестоко. Ватийците винаги можеха да бъдат още по-жестоки. Отсега нататък семейството ми винаги щеше да бъде в опасност. Защото бях дръзнала да мечтая за свят без ватийците. Защото бях дръзнала да действам, за да превърна тази мечта в реалност. И опасността никога нямаше да отмине.