Сомая Дауд
Мираж (21)

20

Същата нощ спах спокойно. Дочувах свистенето на вятъра през каньона и бълбукането на фонтана в дворчето ни, както и десетките други шумове, характерни за голямо имение, което се готви за сън. Звуци, които почти изцяло липсваха в моето крило в Зияана. Събудих се освежена преди изгрева, докато дворецът още спеше. Вместо да будя Тала, се облякох сама. Тя сигурно щеше да получи пристъп, когато забележеше, че съм излязла от покоите си в прост стоманеносив кафтан, с оскъдни бижута и коса, сплетена на обикновена плитка.

Загърнах се с едно наметало и се запътих през палата към храма.

Дихийският храм изглеждаше аскетичен в сравнение с останалата част от Уздад. Входът му представляваше арка, на която бяха издълбани стихове от „Заветът“, поддържана от две семпли бели колони. Дворът беше постлан с обикновени плочки от сив и зелен мрамор, с един-единствен каменен фонтан в средата и широк пръстен пейки и тръстикови рогозки около него. От три страни го обикаляха коридори с бели колони, които завършваха с елементи от тъмно дърво. Керемидите на покрива бяха боядисани в светъл и весел зелен цвят и се открояваха ярко дори в сумрачната светлина на ранното утро. Тази постройка беше легендарна. Половината й стени бяха докарани на тази луна от развалините по време на една древна междуособна война.

Нямаше нито икони, нито стенописи, които да изобразяват водачите ни или техните последователи. Стените и колоните бяха покрити с надписи в стар стил — стихове от „Заветът“ които напомняха на хората за Дихиа, мира и вярата. Дочувах топуркането на боси крака по каменния под, шепота на дълги роби, приглушеното мърморене на хора, които се молят. В отсрещната страна на двора се издигаше двойна врата от тъмно дърво, украсено с фигури на дървета, натежали от плод: вратата към завията^[1]. От другата й страна имаше подслон за всеки, който имаше нужда от него, място, където си добре дошъл, ако имаш нужда от почивка, лек за болест или помощ.

Усетих аромата на току-що запалени благовония, както и отчетливата остра миризма на самия храм, която се излъчваше от камъните, хората и вярата. Не можах да си наложа да вляза в същинската част на храма, затова седнах под тентата на двора и вдишах дълбоко.

За пръв път от месеци насам усетих как ме обзема нещо, близко до мир. Стегнатите ми гърди и мускули се отпуснаха. Когато издишах, сякаш се отървавах от десетки дребни, но дразнещи камъчета. За секунда не бях нито Марам, нито Амани. Бях просто момиче в храм, обзето само от жажда и очаквания. Слънцето се издигаше и лъчите му бавно пълзяха през двора, като го деляха на светли петна и сенки. Една птица беше кацнала на извития ръб на фонтана и гукаше меко на водата, сякаш очакваше да й отговори.

На рамото ми се отпусна ръка, украсена с пръстени. Скочих на крака, изненадана, обърнах се и се озовах лице в лице със застаналата от другата страна на пейката Фурат. Косата й се спускаше на свободни къдри по раменете, без украшения — също като моята — и беше облечена в също толкова семпъл кафтан като моя. Не бях единствената, която бе успяла да се изплъзне от прислужницата си тази сутрин.

Фурат ми се усмихна.

— Не исках да те стряскам, Амани.

Звучеше спокойно и изискано, явно в свои води в храма. От нея се излъчваше безметежност — дълбоко душевно равновесие, което усещах, че не бих могла да наруша. Съмнявах се да има много хора, които са способни на това.

Седнахме една до друга на пейката в мълчание, докато слънчевите лъчи бавно огряваха двора.

— Това е любимото ми място в целия свят — каза тя. — Няма друго, което да ме изпълва с такъв покой.

— Изглеждаш като у дома си тук — отбелязах. — В Уздад, имам предвид.

— Истината е, че никога не съм искала да го напускам — каза тя, без да ме поглежда. — Плаках, когато баба ми го предложи. Цял живот бях успявала да избягвам ватийците и братовчедка ми — те нямат власт над това място. А после изведнъж…

— Защо си си тръгнала тогава?

Не можех да я разбера. Ако ми се предоставеше възможност, бих останала в Уздад завинаги. Не беше съвършено място, но беше убежище — далеч от ватийските политически игри и машинации.

Фурат замълча за миг и ме изгледа внимателно. С изненада си дадох сметка, че е човек, който никога не би могъл да бъде принуден да направи каквото и да било — не и ако не се вписва в собствените й планове.

— Дълг. Имам дълг към семейството си, към баба си, към Андала. Ненавиждам това, в което се е превърнала планетата ни, и не мога само да си стоя тук и да се оплаквам. Трябваше да тръгна по-рано, но…

— Мога ли да попитам… Защо Марам не те харесва?

Фурат се изсмя тихо.

— Времето, прекарано в Зияана, те е превърнало в дипломат. Марам ме мрази. Почти сигурна съм, че ако можеше, щеше да заповяда да ме екзекутират.

— Защо?

— Преди Наджат да почине, Идрис и аз… Нашите майки са повели лоялните си поданици във военния преврат с надеждата да свалят Матис от трона и да издигнат на негово място брат ми.

„Началото на Чистката“ — дадох си сметка.

— Но не са успели — казах, сякаш изобщо имаше някаква нужда да се уточнява.

— Не са успели — повтори тя. — Всички наши хора в Уатаси са били избити. Освен мен — за да напомням на всички останали какъв е залогът, който жертваш, ако ватийците те победят.

— Това не обяснява защо Марам те мрази — смръщих се в отговор. — Или защо Идрис е сгоден за нея, а ти си била пратена в изгнание.

— Марам… Тя не е способна да мисли трезво за тази половина от родословното си дърво. Баща й я изпратил на Луна-Ваксор след преврата и мисля, че това само е подсилило параноята й. Ватийците не я обичат — не знам дали си наясно с това. Тя не е чистокръвен ватиец в техните очи и онези, които не я мразят открито заради произхода й, я ненавиждат, тъй като тя се превърна в очаквания наследник на имперския трон. Но успяха да й внушат дълбоко недоверие към нас — тя вярва, че ако ми бъде дадена твърде много свобода, бих започнала война срещу нея.

— А Идрис не би ли го направил?

— Ние сме две страни на една и съща монета — каза тя тихо. — Милост и безжалостност. Възпитаха ни да отправяме молитви за благоволението на ватийците и да правим всичко необходимо, за да го задържим.

Не можех да си представя какво е било за Марам да порасне в такава среда — презирана заради произхода си, преследвана от половината си семейство заради кръвта, която тече във вените й. В какъв човек би се превърнало дете, живяло по този начин? В непрекъснато подклаждани страх, омраза и жестокост в името на собственото оцеляване.

Нито пък можех да си представя какво им е било на Идрис и Фурат — ужасени, че до каквато и сигурност да успеят да се доберат, може да бъдат изтръгнати от нея само за миг. Сдържаността и самообладанието им ме изумиха.

— Греши ли тя? — попитах предпазливо. — За теб?

Фурат обмисли отговора си, без да бърза.

— Ако смятах, че съм в състояние, че който и да е би бил в състояние, да я настрои срещу ватийците, не бих се бояла така от бъдещото й властване. Бих се опитала да се сприятеля с нея, да й помогна. Дори бих й се заклела в преданост. Но тя е обърнала цялата планета срещу себе си. Надеждите, че с търпение ще спечелим, започват да отслабват.

Вдигнах поглед към небето. Приближавахме се опасно много до държавната измяна. Нямаше да настъпи нов режим — крал Матис се грижеше за това всеки ден. А приближените на Фурат сред махзените нямаше да я подкрепят независимо до каква степен пропаднеше светът.

Тя положи длан на ръката ми.

— Искаш ли да чуеш какво ми каза баба ми, преди да замина за Зияана?

Кимнах утвърдително.

— Каза ми: „Всички в Зияана ще ти кажат да се примириш с факта, че ще бъдеш сломена. Но не го прави. Дори щастието ти е бунт само по себе си“.

Не се сдържах и отговорих:

— Щастието може да е бунт, но няма да спечели войната.

Фурат пак ме изгледа замислено.

— Не, няма — каза най-после.

Вятърът изсвистя през градината.

— Но има и друг начин.

Тя ме стисна леко над лакътя. Прозвучаха звънчетата, които известяваха отварянето на външните порти, последвани от чаткане на копита.

— Ела. Искам да те запозная с някого.