Сомая Дауд
Мираж (15)

14

Денят на отпътуването ми настъпи скоро. Седях пред тоалетката, докато Тала сновеше между гардероба ми и множеството отворени сандъци и куфари, пръснати из стаята.

— Какво представляват Портите? — попита тя.

Препитваше ме, докато работеше.

— Портите на Уздад са непревземаемите стени на имението на вдовицата, докарани от един древен храм на Андала на луната Гибра по време на тераформирането й. Случило се е преди космическата ера.

— Изброй живите роднини на вдовицата — каза Тала, като кимна бързо.

— Имала е две по-малки сестри и по-малък брат преди нашествието — отговорих. — Братът започнал бунт по време на дванадесетата година от властването й и с това дал начало на гражданската война. После бил заточен на Кадиз и убит по време на първата вълна.

— А сестрите й?

— Починали по време на третата вълна на нашествието.

— Населението на Гибра?

— В по-голямата си част е кушаилско — отговорих. — Макар че преди около двеста години там се е преселила и ограничена на брой група тазалжити.

Тала изхъмка одобрително, приключила с изпита.

Втренчих се в отражението си — косата ми беше сплетена като на Марам, на челото ми блещукаше диадема, а тъмнозеленият ми кафтан отразяваше меката светлина на един фенер.

Оставих молива за очи и се изправих, готова с приготовленията. Малки обици, два пръстена, вместо обичайните за Марам четири или пет, и една-единствена гривна. Дори нямаше да нося колие — в съответствие с вкусовете на вдовицата Султана, които бяха взети предвид при подготовката ми.

На двора ме чакаше един дроид, а на ръката му беше преметнато едно от наметалата на Марам. Не беше сам.

Принцесата стоеше до него, несвойствено тиха и търпелива. Беше облечена така, както обикновено се обличах аз — строг тъмносин кафтан с оскъдна бродерия, без бижута и с наметало с вдигната качулка. От една от ръцете й висеше булото, което явно щеше да си сложи пак след разговора ни. Когато ме видя, се усмихна леко.

— О, хайде — няма нужда от такова сериозно изражение — каза, като пристъпи напред и прехвърли плитката ми от лявото на дясното рамо. — Ще си прекараш чудесно на Гибра, после ще се върнеш тук и толкова.

Явно беше в добро настроение — усмивката й беше така широка, че си личеше трапчинката на лявата й буза. У нея не се долавяше никаква злоба, никаква ярост или прикрит сарказъм. Не се доверих на това и за секунда.

— Къде ще бъдете вие? — попитах, вместо да рискувам да разваля настроението й с някой коментар.

Тя засия насреща ми.

— Някъде далеч. Нямам никакви намерения да си стоя затворена като птица в клетка, докато ти се шляеш из катакомбите на баба ми.

— О! — промълвих.

Не се бях замислила за това. Аз определено бях като затворена в клетка, докато Марам се разхождаше из Зияана или пътуваше из планетарната система. Но аз не бях принцеса. Нямаше причина да правят компромиси, за да угаждат на мен.

— Значи някъде на по-хладно? — предположих.

Тя изхъмка, като вдигна едното си рамо, и стисна полите на роклята ми.

— Може би. Не е твоя работа да знаеш.

Дроидът до нея вдигна наметалото — знак да се приготвя за тръгване. Наметнах го на рамене, пъхнах ръце през малките отвори в плата и вдигнах качулката.

— Селско момиче — повика ме тя, преди да се отдалеча.

Спрях се и усетих как косъмчетата на тила ми настръхват.

— Грижи се за Идрис — каза Марам и ме заобиколи, за да се изправи лице в лице с мен.

Очите ми се разшириха. Не ми бяха казали, че и той ще идва. Едва се бях справила с няколкото часа, които бяхме прекарали заедно. А сега трябваше да се занимавам с него — да се преструвам пред него — в продължение на седмици.

— Той… Често му е трудно да ходи на Гибра.

Намръщих се объркано.

— Трудно?

Тя ме изгледа, сякаш се опитваше да разчете някаква скрита истина. После поклати глава.

— Той е… Двамата сме приятели — каза тя, сякаш я болеше да го признае. — Но той се отегчава лесно, а на Гибра няма нищо, освен пясък и скали.

Ококорих се още повече и се поколебах дали да не попитам за подробности. Идрис явно не се затрудняваше с каквото и да било. Не можех да си представя, че на Гибра, далеч от интригите на Зияана, ще му бъде трудно.

— Селско момиче — стисна ме здраво за лакътя Марам. — Разбираш ли?

Кимнах, усетила как предупредителните гласове в ума ми заговарят още по-силно.

— Да, Ваше Височество.

Тя кимна в отговор.

— Отлично.

 

 

Нямаше да потеглим от главната летателна площадка, както когато отпътувахме за Аталазия. Този път бяхме много по-ограничена група, всички придворни дами на Марам щяха да останат, така че отивахме само аз, Идрис, Тала и няколко прислужнички. Тази площадка приличаше повече на градина, отколкото на отправна точка, от която да напуснеш планетата. Навсякъде имаше дървета, натежали от плодове. Корабът, на който щяхме да пътуваме, беше по-малък от луксозния круизен кораб, на който се бяхме качили само преди месец. Имаше формата на животно от морските дълбини — широки, извити криле и объл корпус, само с два етажа, но достатъчно дълъг, за да може обслужващият персонал да бъде отделен от личната ни прислуга, а тя — от Идрис и мен.

Самият Идрис стоеше на другия край на площадката с по един дроид от двете страни. Не си беше направил труда да пристегне косата си назад тази сутрин и изглеждаше така, сякаш нещо му липсва — като че ли не си беше облякъл цялата броня. Осъзнах, че изглежда уморен. Под очите му не се виждаха торбички, а гърбът му беше изправен, сякаш през него минаваше стоманен прът — но не се забелязваше обичайният му изискан блясък.

Бях свикнала с тишината, затова мълчанието му, докато се качвахме по мостчето ръка за ръка, не ми направи впечатление. Заведоха ни в дневна с разкошни дебели килими и широк илюминатор в далечния край. Имаше и ниска масичка в кушаилски стил, както и няколко възглавници за сядане. С Идрис се настанихме на местата си и зачакахме. Появи се дроид с чай и ни наля по чаша.

Бързо се издигахме през пелената от облаци на повърхността на Андала. Единственият друг път, когато бях летяла така високо, беше пътуването ми до планетата — спомнях си го само откъслечно. Слънцето тъкмо беше започнало да изгрява, а въздухът над облаците беше обагрен в кадифени оттенъци на синьото, розовото и виолетовото. Можех да видя Кадиз — бледозелена, обсипана със златистите светлини на десетината й града.

Усетих как гърдите ми се свиват от тиха болка. През последните месеци рядко ми се беше удавала възможност да погледна към небето и не бях виждала дома си, откакто го напуснах. Сега го изпивах жадно с поглед. Липсваше ми силуетът на планините, откроен на фона на изгрева, липсваха ми звуците на селото ми и ароматът на приближаващия сняг. Бях решена, с благоволението на Дихиа, да намеря някакъв начин да се върна.

Гибра беше по-голямата от двете луни, кръгъл гигант в ръждивочервено. Ботаниците се бяха заселили на Кадиз и не ми беше известно кой е тераформирал Гибра. Повърхността й явно беше лишена от тучната пищна растителност, която беше видима на Кадиз от милиони километри разстояние. Нямаше видими водоеми, макар да бях чувала, че голяма част от водите там са подземни. Светлините, които обсипваха Кадиз, почти липсваха на тази луна. По-малко градове, по-малко граждани и население — като цяло по-сурово място от родната ми планета.

Не можех да си представя как живее вдовицата Султана там. Знаех, че животът й зависи от доброволното оттегляне от андаланската политика — както физически, така и във всяко друго отношение. Но да се превърнеш от кралица на свободните хора в поборник за тяхната свобода и накрая в затворник на далечна луна — това трябва да е било горчива, трудна за преглъщане съдба. През дългия си живот вдовицата се беше изправяла срещу узурпаторите, ламтящи за трона й, срещу гражданската война, предателите в семейството си и ватийските ни покорители. Да бъдеш изпратен на заточение след всичко това… Никой не я беше виждал оттогава. Няколко пъти бях зървала лицето й на стари холоизображения отпреди окупацията. Живееше тих живот — далеч от миналото, далеч от настоящето.

Лек гъдел по тила ме накара да откъсна поглед от илюминатора. Идрис ме наблюдаваше. Беше се извърнал леко от масата, положил едната си ръка до себе си, а с другата си играеше с пръстена-печат, който носеше. Когато погледът ми се спря на пръстена, той го скри, като стисна юмрук. Вдигнах очи отново към лицето му и видях, че е също толкова съсредоточен, колкото преди малко.

— Знаеш ли защо ти разказах историята за Масиния? — попита ме накрая. — Исках да видя колко ще си спомниш.

— Да си спомня ли?

Ако действително беше разказвал някакви легенди на Марам, тя не ми го беше споменала. Навлизах в опасни води.

— От детството ти — поясни той.

Вдигнах вежди.

— Изпитвал си ме?

Той ми се усмихна.

— Да.

— И взех ли изпита? — наложих си да попитам.

— Не добави нищо.

— Доколкото знам, не е възпитано да се прекъсва чужд разказ. Независимо колко е неумел.

Усмивката му се разшири. Забавлявах го. Прекрасно.

— Не удовлетворих ли изискванията ти?

Извърнах поглед. Нямаше да се хвана на примамката. Понякога, когато нямах други задачи, убивах времето да изброявам всички грешки, които бе допуснал — както в историята, така и в начина, по който я разказа. Лоша дикция, еднообразни изречения, липса на интерес — на Идрис явно не му пукаше за историята на Масиния. Защо да се вълнува от нея който и да било, щом представлява просто поредица от дати и събития, лишени от страст или отношение?

— Тишината е най-жестоката критика — засмя се той.

Вече наближавахме луната и аз се вгледах в ръждивочервените форми, които постепенно придобиха по-сложни очертания. Повърхността представляваше плетеница от нюанси на оранжевото, жълтото и червеното. Не се забелязваше почти нищо, освен необятни морета от пясък.

Странно място, но то щеше да бъде новият ми дом през идните две седмици.