Сомая Дауд
Мираж (28)

27

— Какво ти става? — сопна ми се Марам и се отдръпна, за да ме огледа. — Слушаш ли ме въобще?

— Какво?

Бях твърде разсеяна. Както в повечето случаи, Тала беше права и за това: не биваше да оставям дребните прояви на елементарна любезност от страна на Марам да приспят вниманието ми и да ми вдъхнат фалшиво чувство за сигурност. Не можех да си позволя да не внимавам в нейно присъствие.

— Извинете!

— Какво изобщо може да е погълнало вниманието ти така?

— Роклята? — направих немощен опит за отговор аз, докато се опитвах да си събера мислите.

Не биваше да я оставям да ме улови, докато мислех за Идрис и онова, което ми беше разкрил: че колкото повече й помагам, колкото по-големи успехи бележим заедно, толкова по-скоро ще го загубя.

Тя изсумтя презрително.

За втори път щеше да ми се наложи да се облека в традиционен ватийски стил. Този костюм не беше така строг, колкото последната официална рокля, но нямаше ръкави, а от раменете ми се спускаше тежко наметало, което този път минаваше не зад тях, а пред тях. Чувствах се оголена и никак не ми беше удобно, но присъствието ми се очакваше на предстоящото събрание на Ватийския съвет.

Марам можеше да се появи в кушаилски дрехи, но щеше да направи по-добро впечатление, ако предпочетеше тези.

— Може би ще е по-добре да отрежеш косата си? — предположи тя и подръпна отново наметалото.

— Тогава и вие ще трябва да се подстрижете — изтъкнах аз.

— Хм… Не, така е добре. Ще минеш за мен — каза тя и се отпусна небрежно назад на един диван до огледалото. — Не забравяй, че не бива да говориш. Трябва да слушаш и нищо повече. Не мога да ти позволя да изтърсиш нещо глупаво и да рискуваш положението ми.

— Ами ако вие бяхте там?

— Щях да съм си приготвила бележки и да съм готова да участвам — провлачи тя лениво. — Нали ще бъда кралица. Трябва да знам как да управлявам планетата си.

— Защо е толкова опасно за вас това събрание?

— Ще присъстват търговски представители от планети извън системата ни. Всичките са проверени, но Надин сметна присъствието ми за ненужен риск.

— Защо изобщо трябва да присъствате тогава?

— Това е изпитание от баща ми… Иска да знае дали мога да се справям с подобни неща. Ако наследя планетата, това ще бъде едно от задълженията ми.

Кимнах. Макар увеселението по случай рождения ден на Галена да беше протекло успешно, бащата на Марам не беше споменавал нищо за наследството й оттогава. Всяко събитие преди рождения й ден беше възможност да се докаже както пред него, така и пред останалите Висши ватийци.

— Освен това, ако не присъствам, ще оставя впечатлението, че съм слаба. „Ако ватийците не разполагат с достатъчно добра охрана да пазят наследницата на империята, защо да сключваме търговски договори, които да ни обвързват само с тях?“, и прочее, и прочее — махна тя с ръка пренебрежително.

— Договори, които да обвързват търговците само с ватийците? — повторих аз. — Не разбирам. С кого другиго биха могли да търгуват?

— С бунтовниците — обясни тя. — Ако успеят да си осигурят достатъчно средства, могат да съберат арсенал. Всички трябва да бъдат разубедени от сключването на сделки с тях.

Потиснах усмивката си. Не знаех, че е необходимо да се разубеждават останалите народи в галактиката да не се обединяват с бунтовниците — мислех си, че това е борба, която ще трябва да водим сами. Обстоятелството, че ватийците трябва да спират трети страни да ни помагат, ме изпълни с неизразимо задоволство, но не отлепих очи от пода.

 

 

Предишният интериор на залата на Съвета е бил напълно разрушен и заменен с нов от ватийците. Червените и оранжеви колони, както и надписите на стар кушаилски, които опасвали стените през средата, бяха изчезнали. Сега стените бяха бели и богато украсени с изваяни позлатени цветя в ъглите. По всяка стена се редяха огледала, а около овалната маса бяха подредени тапицирани столове. Самата маса имаше кръгъл отвор в средата, над който се носеше холограма на системата Уамалих.

Членовете на Съвета и придружителите им се разхождаха бавно около холограмата в очакване да обявят началото. Присъстваха неколцина от далечните роднини на Марам, които ме поздравиха с леки усмивки или докосвания по рамото. Забелязах, че Галена също е тук, макар че беше седнала в противоположния край на масата. Кимна, когато ме видя — едно-единствено хладно движение.

Лесно беше да се съсредоточа върху това и да наподобя обичайните резки маниери на Марам. Съвещанието се точеше бавно, докато търговските пратеници се пазаряха и оспорваха предложените им данъчни ставки, стоките, които законът им позволяваше да внасят в системата, и какво навлизаше в пряка конкуренция с производството на ватийците. Неведнъж ми се наложи да запазя лицето си безизразно с изрично усилие — никога нямаше да свикна с небрежната лекота, с която ватийците обсъждаха планетата и живота на народа ми. За тях бяхме просто поредица числа във финансовите им отчети, нищо повече.

Съветът се закри за почивка също толкова бавно, колкото беше започнал, но аз не станах от мястото си. Някои от ватийските съветници си тръгнаха, докато други отидоха да си вземат напитки. Но много скоро почивката свърши и военният командир на име Изидор отново призова към внимание залата, в която бяха останали само ватийци. От двете му страни бяха седнали неколцина от подчинените му офицери, облечени в нощносините сака на ватийската войска и със значки под формата на сребърна мълния, които обозначаваха чиновете им.

Не се спомена нищо повече за търговия. Вместо това, триизмерното изображение на света, което се носеше над нас, се увеличи, докато не разкри в по-големи подробности източния край на главния континент на Андала. Острите ватийски букви изписваха името на най-големия град по крайбрежието: Гажлан. Преди окупацията той беше процъфтяващ мегаполис — както за търговията, така и за изкуството и културата — и известен с красотата си. Беше част от владенията на рода Салихи и беше съхранен след Чистката, но му липсваше централна крепост. Докато Салихите още властваха над него, той бе перлата в короната на народа ни и ни напомняше за миналото. Останах неподвижна, докато всички около мен се наведоха напред и замърмориха помежду си.

— Откъде да започнем? — попита Изидор с груб дрезгав глас.

— Гажлан е най-непосредственият ни проблем. Макар че недоволството и размирническият дух са обхванали целите източни райони.

Жената, която отговори, се казваше Кора. Марам не я познаваше добре — Кора обикновено прекарваше времето си в друг планетарен аванпост. Изидор й направи знак да продължи. Ръцете на Кора се плъзнаха бързо над индивидуалното контролно табло, което беше вградено пред всяко място на масата, и образът на източните райони изчезна, заменен от хололента. Каменните кули на Гажлан се открояваха внушително на фона на океана зад тях. Във въздуха се издигаха стълбове дим, които се виеха около бледосините знамена на ватийците, окачени на върха на кулите. Затаих дъх, когато дребна фигура с пушка на рамо се покатери ловко по едната стена на кулата. Лентата нямаше звук, но можех да си представя виковете — буйни и високи — от улицата долу, докато човекът сваляше ватийския флаг. Старото знаме на Андала, отпреди окупацията, беше бяло със зелен лунен сърп, обърнат с краищата нагоре, и дъга от звезди, които се издигаха над тях. Бялото символизираше благоденствието и дълголетието. Зеленото — растежа и прераждането. Но не това знаме окачи бунтовникът на кулата.

От окупацията насам знамето беше заменено с ватийския флаг и бунтовниците си бяха създали ново. Зелена пълна луна със силует на птица, прелитаща над нея, наполовина извън очертанията й, на червен фон.

Зелено — растеж и прераждане. Червено — кръв. Нашата кръв.

Никой не беше развявал бунтовническото знаме от Чистката насам — вече близо десетилетие. Кръвопролитията, които последваха след капитулацията, бяха покъртително жестоки и повечето хора вярваха, че всичко е приключило. Нямаше как да се опълчим на новите си господари. Независимо колко коравосърдечни бяха, независимо колко тежък беше животът — те бяха победили.

Ветровете от океана подхванаха плата и изгладиха гънките му така, че всички отдолу можаха да ги видят. Косъмчетата на ръцете ми настръхнаха, когато изображението на знамето се проясни и видях кушаилските думи под зелената луна:

Кръвта никога не умира.

Кръвта никога не забравя.

Същата частица от съзнанието ми, която застина в мига, когато дългите безформени сенки се появиха над нивите и чух свистенето на ватийските изтребители в небето, сега изпищя. Бях се съгласила да стана шпионин на страната на бунтовниците, но докато те празнуваха първата си победа, ватийците се бяха събрали тук и планираха гибелта им.

Как можеха — как можехме — да оцелеем?

— До този момент са успели да завладеят Гажлан и Сиди Уалид, град, който е част от един от основните ни търговски маршрути, както и няколко имения с плодородна земя.

Усетих как по тила ми полазват тръпки. Сиди Уалид беше свещен град. Първият храм в чест на Дихиа бе построен там, там беше и мястото, където бяха видели Масиния за последно.

— Те са селяни — обади се Галена за пръв път с глас, пропит от омраза. — Как е възможно?

— Умни са — въздъхна Кора. — Никога не нападат места с многобройно ватийско присъствие. А и това са само два града, доста по-малко от мащаба на бунта, за който да се тревожим.

— Ако не потушим въстанието… — започна Изидор.

— Да — съгласи се Кора. — Засега е ограничено само до този район. Но ако завладеят цялата област? Тогава ще си имаме по-сериозен проблем.

— Защо не сте го избегнали още в зародиш? — настоя отново Галена.

До този момент не бях помръднала. Всъщност се боях дори да дишам, за да не се издам. Бяха прави — това бяха само два града. Но никой не беше успявал да отвоюва каквото и да било от ватийците от над двадесет години насам. Каквото покоряваха, си оставаше тяхно.

— Ресурсите ни се изчерпват — каза Изидор. — Андала се нуждае от по-многобройна войска, отколкото предполагахме. Като съчетаем това със загубите, които понесохме по време на втората обсада…

— Тази обсада свърши преди осем години — намръщи се министърът на финансите. — Крайно време е да се погрижим за недостига във войската.

— С какво? Неглижирахме инфраструктурата на планетата, за да насочим усилията си към потушаването на размириците. А Луна-Ваксор не разполага с достатъчно ресурси, за да ни помогне да я поправим. Не и до степента, от която се нуждаем.

Изидор вдигна ръка, за да спре отговора на министъра.

— Колко време ще ни отнеме да съберем необходимите ресурси?

— С помощта на дроидите и ако приемем, че няма да се случи саботаж, на мините ще отнеме шест месеца, а на фабриките — три-четири. За да подновим всичко, което загубихме заради войната — може би година. Но това е, ако не се броят екипажите, от които имаме нужда, за да управляват корабите ни.

Кръвта ми сякаш изстина. Така ли се решаваше съдбата ни? От безчувствени ватийски управници, които не се интересуваха от самата планета, а само от ресурсите, които можеше да им предостави? Не споменаха нищо за тази планета, за Гибра или дори за слуховете относно прераждането на Масиния. Бунтовниците щяха да се превърнат в нещо повече от дребен проблем за ватийците, това беше ясно. И все пак заобикаляха темата, сякаш ако признаеха случващото се, щяха да му вдъхнат още по-голяма сила.

Министрите продължиха да се препират относно разходите и очакваните загуби на ватийски войници, за да спорят ту в полза на евентуална кампания за възвръщане на източните райони, ту против нея.

— Бомбардирайте крайбрежните градове — разнесе се глас.

Думите накараха шумната дискусия да замре мигновено, гласът бе остър като наточен нож и всички глави едновременно се обърнаха към източника му.

Матис, крал и върховен господар, седеше в отсрещния край на масата, отпуснал едрото си тяло на стола като излегнал се лъв. Никой не го беше видял или чул да влиза в залата — дотолкова бяхме погълнати от споровете. Не за пръв път си спомних разказаното от Марам. Матис беше извършил отцеубийство, за да се добере до трона, бе извършвал още по-лоши неща, за да затвърди господството си над системата.

Не бях малко дете — добре известно ми беше, че красотата може да крие зад себе си зло. Но силата на Матис и заплашителният му нрав сякаш се излъчваха от него. Хвърляше дълга сянка, неподвижна и катраненочерна, имах чувството, че можех да усетя какъв хлад лъха от нея чак от противоположния край на масата. Дори Галена сякаш пребледня леко, когато забеляза присъствието на баща си.

— Ваше Високопреосвещенство? — обади се Кора.

— Не се ли изразих достатъчно ясно? — отговори той. — Не можем да си позволим да игнорираме такова дръзко отхвърляне на властта ни. Не и ако искаме да продължим да владеем както тази, така и всички останали планети в империята ни. Започнахме нашествието на Андала с цел печалба и завоюване на обитаеми земи, а вече изгубихме повече пари, отколкото е допустимо.

Гласът му беше равен, лицето — безизразно. Независимо от това усетих как страхът обвива хладна длан около врата ми, сякаш очаквах да избухне всеки момент.

— Изтеглете се от Гажлан — продължи той. — Не можем да си позволим да възстановим инфраструктурата му. Но можем да си позволим да загубим Тайрут и Сиди Уалид.

Насилих се да мисля трезво въпреки мъчителния възел, стегнал гърдите ми. Затова бях избрана за един от шпионите на Аринаас — за да й предавам такава информация. И всичко беше точно пред мен, в носителя на данни, включен в контролното табло пред мен. Галена ми се усмихна хладно и подигравателно, сякаш бе успяла да усети слабостта ми.

Знаех какво трябва да направя, колкото и да ме ужасяваше мисълта за това. Ръцете ми започнаха да се движат над таблото, докато продължавах да гледам напред, към Матис.

— В Сиди Уалид се намира една от най-старите завии на планетата — проговорих изведнъж с глас, който прозвуча също толкова ясно и спокойно, колкото този на краля.

Галена ме погледна изненадано, сякаш беше изумена, че Марам въобще се изказва — пък и така властно.

— Това би бил сериозен удар върху морала на бунтовниците — добавих аз.

Прилошаваше ми, задето бях дала идея да разрушат завията. Дори след окупацията повечето от завиите продължиха да изпълняват дълга си — подслоняваха бедните и болните, предоставяха място, където да се подслониш и да се помолиш. Но Марам трябваше да изглежда непоколебима и имах нужда да привлека вниманието на околните към думите си, за да го отвлека от онова, което продължавах да правя с ръцете си. Матис се вгледа в мен, а после се усмихна.

— Чудесно предложение, Марам — каза той и добави към членовете на Съвета: — Пратете флота.

 

 

Върнах се в покоите си като в мъгла. Тала ми предложи храна и чай, но аз поклатих глава и влязох в спалнята. Сякаш насън свалих ватийската рокля, диадемата и останалите бижута на Марам и облякох собствените си дрехи. Продължаваха да ме побиват студени тръпки и се загърнах в една по-дебела роба, за да се стопля.

— Амани?

Подскочих от изненада, когато Тала положи длан на рамото ми.

— Какво има?

Втренчих се в нея невиждащо. Какво можех да й кажа? Само онова, което тя вече знаеше. Че ватийците не ни възприемат като хора. Че са готови да употребят всяко средство, с което разполагат, за да ни държат в подчинение. Че покореният народ не е от значение за тях — само ресурсите, с които разполага. Горчива жлъч се надигна в гърлото ми. Бях им помогнала — бях им дала съвет как да проведат военен удар, който да избие още повече от нас. Щяха да се насочат към завиите. Защото аз бях привлякла вниманието им към тях. Тези места бяха древни и все още служеха за дом на всички бедни и низвергнати. А аз бях направила това.

Направих го. О, Дихиа!

Поех си дъх с рязко вдишване.

— Нищо — казах накрая. — Ватийците са много… внушителни. Събранието на Съвета… Не бях подготвена.

Напомних си, че стореното беше необходимо. Нуждаех се от информацията на онзи носител. Бунтовниците се нуждаеха от нея. Тала ми се усмихна съчувствено.

— Да ти донеса ли чай?

Поклатих глава.

— Просто трябва да си почина. Може би ще остана в стаята през остатъка от деня.

— Добре. Знаеш къде да ме намериш, ако имаш нужда от мен.

Изчаках, докато стъпките й заглъхнаха, станах от леглото и заключих вратата. Ръцете ми се протегнаха към медальона, който си бях сложила в Уздад, и отлепиха тънкото лепкаво като гел правоъгълниче от гърба му. Когато го махнах, то светна в синьо за миг. Върнах се на леглото и го залепих зад ухото си. Не след дълго се разнесе глас.

— Да?

Ъгълчетата на устните ми потрепнаха в нещо като усмивка.

— Дала си ми предавател с пряка връзка?

Аринаас се засмя.

— Мога да пренасоча обаждането до друг, ако предпочиташ.

Облегнах се назад на възглавницата и си позволих истинска усмивка.

— Не, благодаря.

Осъзнах, че харесвам Аринаас. Изглеждаше ми пряма, а и суховатото й чувство за хумор ми допадаше. Никога не се съмнявах във взаимоотношенията ни, а тя никога не се опитваше да ме разсейва със заобикалки относно онова, което искаше от мен. В момента имах много малко такива хора в живота си.

— Какви са новините?

Радостта ми се изпари.

— Ватийците ще бомбардират крайбрежните градове в източните райони.

Тя промърмори под нос нещо, което ми прозвуча като ругатня.

— Моуха! — извика после нечие име. — Свържи ме със Саад. Бързо.

Тихо мърморене.

— Довлечи го от другия край на пустинята, ако трябва.

— Аринаас?

— Тук съм, Амани — каза тя вече с по-мек глас.

— Толкова ли е лошо, колкото ми се струва?

— Не. Още не. Все още имаме време да смекчим щетите от нападението им. Помощта ти ще ни бъде от голяма полза.

— Снабдих се с данни относно оръжейните депа и броя на взводовете, но някой трябва да ги вземе от мен.

— Браво, Амани! — каза тя топло, независимо от лошите новини. — Ще намерим как да ги прихванем.

— Има и още нещо. Те… ще съсредоточат удара върху завиите в Сиди Уалид.

Аринаас изруга отново.

— Ще се погрижим за това. Потърси ме пак, ако научиш нещо повече.

— Ще го направя — обещах аз.

Връзката прекъсна, без да си кажем „довиждане“.