Сомая Дауд
Мираж (18)

17

Събуди ме мелодия на лютня. Струните звънтяха бавно, лениво, сякаш свирещият имаше всичкото време на света. Не се чуваше песен или друг акомпанимент. Останах в леглото, затворила очи, и се насладих на мелодията — стара, традиционна, но вдъхновила нови вариации. В цялото ми село имаше само един музикант, който можеше да свири на лютня — един старец, който беше починал две нощи преди навечерието на пълнолетието ми.

Стаята ми беше изпълнена със сенки — завесите още бяха спуснати. Два фенера блещукаха слабо, а лъчите им хвърляха по пода и стените особени петънца светлина, подобни на съзвездия. Беше ранна утрин. Все още се усещаше нощният хлад на пустинята и не се чуваха птичи песни. Но долавях внимателните стъпки на слугините пред стаята ми, тихия им шепот, прокарването на метли по пода. Тала нямаше да идва да ме буди по време на посещението ни — благородните гости можеха да спят колкото пожелаят.

Музиката стихна и мислите ми се върнаха към предишната вечер и признанието ми пред Идрис.

Малка частица от мен ми нашепваше да не му се доверявам. В Зияана нямаше доверие — обитателите й не можеха да си го позволят. Но сега не бяхме в Зияана. Доказателството за неговото доверие беше самият факт, че не ме беше застигнало никакво наказание. Поне засега тайната ми беше в безопасност, както и аз самата. За момент ме обзе тревога — какво щеше да се случи, ако решението да му се доверя се окажеше грешка? Можех ли да си позволя такъв риск? Но после си напомних, че няма значение — вече нямах избор.

Покоите на Марам и Идрис се намираха близо до центъра на двореца, но същинското му ядро представляваше въздушен просторен комплекс от открити дворове и пътеки във всички посоки. Извадих една от многото книги, подредени на лавицата в стаята ми, и излязох навън. След като разпитах една от прислужничките, се отправих по посочения от нея път към един от малкото басейни в Уздад. Катакомбите невинаги водеха към празни стаи или храмове. Този пасаж излизаше в една изкуствена пещера, издълбана направо в скалата на каньона. Стените й бяха загладени, а дъното на басейна — настлано с яркооранжеви и зелени камъни. Тревата около него беше подрязана, имаше пътеки и павилиони. Различих силуета на Идрис в отсрещния край на басейна, близо до ръба. Плуваше с бавни лениви движения под водата.

Нито аз, нито Марам можехме да плуваме, затова се настаних на една от големите възглавници и се излегнах по дължината на дивана с книгата в ръка. Бях я взела, без да я погледна, но сега забелязах, че е детска книжка, изцяло на кушаилски. Представляваше сборник от народни приказки и легенди, с позлатени ръбчета на страниците и десетки умело нарисувани илюстрации на митични създания.

Историите ме погълнаха. Не бях чела на кушаилски, откакто бях пристигнала в Зияана, и също като толкова много от останалите неща, които бях открила в Уздад, това преживяване будеше у мен смесица от скръб и радост. Част от мен се чувстваше така, сякаш отново се намирам на пазара в Кадиз. В средата седяха старици, безобидни в очите на ватийците, и разказваха стари приказки. С Кхадижа редовно се измъквахме от задълженията си и отивахме да седим в краката на един или друг разказвач и да слушаме историите им за теслити и афарити, пристигнали в света ни, за да отнесат със себе си един или друг герой. Кхадижа открай време обичаше най-много романтичните истории, любима й беше легендата за Бадр, който пътешествал чак до града на теслитите и се оженил за една от тамошните принцеси.

Плискането на вода в стените на басейна и нечие изпръхтяване ме изтръгнаха от унеса. Идрис беше излязъл от басейна и сега стоеше на ръба му с лице към мен, приглаждайки тъмната си коса назад от лицето. Бях свикнала с широкоплещестите фигури на фермерите в нашето село. С приятелките ми ги наблюдавахме тайно, докато жънеха на полето — голи до кръста, тъмнокожи, красиви и може би някой ден — съпрузи. Колкото повече приближаваше навечерието на пълнолетието, толкова по-опасно до границата на благоприличието флиртуваше Кхадижа. Първо започна да им носи храна и вода, а после — нищо друго, освен самата себе си. Беше по-смела от мен и по-решена да вземе онова — и онзи — когото пожелаеше, без да се обръща назад.

Никога не съм била такова момиче — спомените за споровете с братята ми се открояваха ясно в съзнанието ми. Освен това, никога не бях желала някого от тях. Не и истински. Бях флиртувала, да, но бягах от сериозните връзки. Бях доволна във фермата на родителите си, със стиховете за компания.

Но днес усетих как бузите ми поруменяват и не можех да откъсна очи от широкия гръб на Идрис, когато той се извърна — или от капките вода, които се стичаха от косата му по раменете. Не бях забелязала колко е дълга досега, тъй като бе къдрава около ушите и на нивото на брадичката, но мокра и прилепнала към тила стигаше почти под раменете му. Кожата му имаше топъл, тъмнозлатист оттенък, но няколкото часа на Гибра вече я бяха накарали да придобие загар, по-близък до бронзовото. Все още мокър и окъпан в слънчеви лъчи, той сякаш сияеше — като че ли се беше появил тук от някакъв друг свят. Духовете, наречени афарити, които крадяха любовници, за да ги отведат със себе си, обикновено бяха жени, но днес бях готова да повярвам, че Идрис е пристигнал в Уздад, за да си намери невеста.

Принцът се обърна, за да си вземе кърпа, все още без да забележи, че седя в павилиона зад него. Над лакътя му имаше татуиран черен кръг, приблизително с размера на дланта ми. Взрях се в него в опит да проумея значението му. Не успях да потисна изненаданото си възклицание, когато осъзнах какво представлява.

Идрис се сепна, вдигна глава и впери очи в моите. Почувствах се като дете, хванато да тършува из шкафовете с храна. Горещината в бузите ми се разпростря още повече и колкото и да се опитвах, не можех да си наложа да откъсна очи от неговите. За него явно се отнасяше същото. Беше се втренчил в мен с уста, увиснала от изненада. Внезапно над главите ни се разнесе птичи вик и двамата рязко извърнахме поглед един от друг. Придърпах колене към себе си, сякаш да се защитя от него, и насочих отново вниманието си към книгата с надеждата той да се върне във водата или да влезе в двореца.

Звукът от боси ходила, които шляпат по камъните, се отдалечи от мен и се насочи към палата. След малко си позволих да въздъхна облекчено и да се опитам пак да се съсредоточа върху книгата. Но въпреки цялото си старание не можех да проследя думите на страницата.

Знаех, че символът на ръката му трябва да е бил плод на въображението ми — или поне да съм разбрала грешно какво точно представлява. Приличаше на кхитаам — кралски печат. Преди окупацията всички членове на кралското семейство имаха такива татуировки на гърба, точно под основата на врата. Обикновено бяха два пъти по-големи от тази на ръката на Идрис и също като даана обозначаваха техния род, вярата и наследството им. Но кхитаамите означаваха и нещо повече. Когато някой член на кралския род навършеше пълнолетие, семейството му татуираше надеждите си за тяхното бъдеще в кожата им. Нека бъдеш справедлив, нека бъдеш състрадателен, нека бъдеш силен и така нататък. Когато Матис забрани със закон дааните на благородниците, забрани заедно с тях и кхитаамите. Старите родове нямаше да бъдат удостоени с никакво признание, освен неговото, същото се отнасяше за родовите им връзки.

Видът на кхитаама на Идрис ме беше разсеял така, че не усетих кога се е върнал, преди сянката му да падне върху мен. Беше се преоблякъл с дълъг панталон и бяла риза, все още залепнала за мократа му кожа. Косата му, още влажна, беше привързана назад, с няколко по-къси кичурчета, които се къдреха отстрани на скулите му. Под ръка носеше дървена дъска, а в другата — кадифена торбичка.

— Целия диван ли си заела? — попита той, подчертано втренчен в изтегнатите ми крака.

Усетих как думите му накараха нервния възел в стомаха ми да се разплете, просто ей така. Устоях на изкушението да въздъхна и придърпах крака под себе си да му направя място.

— Благодаря!

От предишното му стреснато изражение не беше останала и следа, макар че когато стрелнах с очи мястото, където ризата му беше прилепнала към гърдите, улови погледа ми, а после извърна очи. Седна до мен, без да казва нищо, отвори дъската и я разположи на масата пред нас. От торбичката извади двайсетина фигурки, разделени поравно на червени и зелени.

— Играла ли си преди? — попита ме.

Изчервих се пак — беше ме хванал да го зяпам втори път.

Дъската беше подредена, но така, сякаш на нея вече течеше игра, спряна по средата.

— Шатрандж^[1]? Да. Децата я обичат.

Той вдигна вежда.

— На по-възрастните сред нас също им допада.

Вдигнах една от червените фигурки, оформена като старовремска колесница. Очертанията й се бяха заоблили от дълга употреба, макар че още се забелязваха прашинки от златни инкрустации, останали тук-там по улейчетата.

— Не — казах и я оставих обратно. — Не и ако не желаят да ги обвинят в държавна измяна и подривна дейност.

Идрис изпръхтя, а крайчето на устните му се повдигна в полуусмивка.

— За какво им е на фермерите да разбират от стратегия, ако не за да се разбунтуват? — додадох и се облегнах назад, по-далеч от игралната дъска.

Той присви устни, сякаш се опитваше да устои на изкушението да прехапе долната си устна. По кожата ми пробягваха електрически искри, когато погледнех устните му, а нямах никакво право изобщо да го правя.

— Е — прекъсна той мислите ми, — една принцеса трябва да владее стратегията. Даже повече от обикновено, в твоя случай. Кога си играла за последно?

Вдигнах рамене.

— Значи ще ми бъде лесно да те победя?

Не се хванах на примамката. Той въздъхна и продължи:

— Наистина се опитвам да ти помогна. Лицето ти те издава твърде много, а досега не си се изправяла пред благородниците от кръга на Марам сама. Ще се наложи да овладееш стратегическото мислене, за да оцелееш.

— Добре — отвърнах след кратко колебание. Оставих книгата встрани и свалих крака на пода. — Но ще трябва да подредиш дъската като за нова игра.

Той поклати глава.

— Това е мансуба — обясни. — Дъска задача. Фигурите ти вече са хванати в този капан. Как ще ги измъкнеш?

Бях играла на девет-десет години, но лесно си припомних правилата и тактиките, които бях научила. Идрис играеше добре и с лекота увличаше в играта. Не се изненадах да установя, че е също толкова добър в прикриването на емоциите си, докато играехме, колкото и при всякакви други обстоятелства. Беше хитър, умееше да отвлича вниманието и аз неведнъж забравях да следя развоя на играта, докато се заливахме от смях.

— Не мислиш по-далновидно от два хода в бъдещето — каза, когато протегнах ръка към фигурката с форма на слон. — Трябва отсега да се подготвяш за края на играта, иначе няма как да решиш задачата.

— За тази цел трябва да познавам другия играч извънредно добре — отбелязах аз и вдигнах фигурата.

Той се ухили широко, когато я преместих.

— Можеше да го направиш, ако не се разсейваше. Ето така.

С един-единствен ход той се озова от моята страна на дъската. Ясно можех да видя, че след още четири-пет хода ще спечели. И нямаше как да променя това.

— Ти мамиш.

Дори аз усетих хленчещата нотка в гласа си.

— Използвах достъпните ми възможности — отвърна той и вдигна един от везирите ми от дъската. — Не съм виновен аз, че обичаш да се смееш. Да пробваме пак?

Кимнах. Книгата с приказките лежеше на масата до мен, затова я отворих, докато той разчистваше дъската и подреждаше фигурите.

— Можеш ли да четеш?

Застинах и зачаках да повтори въпроса. Когато видях, че няма да го направи, вдигнах очи от страницата, все още без да обеля дума. Той се намръщи, видимо объркан, но най-после разбра и очите му се разшириха.

— Не… Нямах предвид, че не можеш изобщо.

— А какво имаше предвид? — попитах аз, като оставих леденият тон на Марам да обагри гласа ми.

Той сведе очи към книгата.

— Кушаилски. Можеш ли да четеш на кушаилски?

— Майка ми ме научи — казах аз и затворих книгата.

Не го попитах дали той може да чете на кушаилски. Вече ми беше станало пределно ясно, че докато долните класи бяха страдали от последиците на окупацията, кралските семейства бяха подложени на друг тип жестокости. Може да беше овладял кушаилския като малък, но после да е бил принуден да го забрави. Наблюдавах го как подрежда фигурите и се опитвах да намеря правилните думи. Знаех какво бих искала аз на негово място. Да си върна частица от мен, от семейството ми. Да вкуся от собственото си минало, колкото и да е горчиво, беше по-добре от това да знам, че част от мен липсва и няма как да запълня празнината.

Той отново изви устни в половинчата усмивка.

— Зяпаш ме.

Беше ми предложил отдих. Казах му името си, разказах му за живота си в Кадиз — в известна степен това ми беше помогнало да намеря път обратно към себе си. Не му ли дължах същото?

— Мога да ти я прочета — казах.

Сега беше негов ред да застине неподвижно, с увиснала над червения кон ръка. Знаеше, че имам предвид татуировката му.

— Написана е на официално писмо — отговори той най-после.

— А на какво според теб е бил написан „Заветът“?

Той мълча дълго и аз реших, че ще отхвърли предложението ми. Изведнъж кимна рязко и бързо, сякаш се боеше, че ще промени решението си, преди да довърши движението. Извърна поглед настрани, докато вдигаше ризата си над главата да я съблече. Отказваше да ме погледне в очите, а челюстта му бе така здраво стисната, сякаш се подготвяше за физически удар.

Предположението ми се оказа правилно — татуировката беше кхитаам. Докоснах я с върха на пръстите си, а той трепна и застина скован.

— Дори не зная какво е — каза.

Гласът му беше дрезгав, я дясната ръка — стисната в юмрук в скута му. Виждах го със свалена маска, без обичайната студена изисканост. Идеше ми да извърна очи, сякаш го бях заварила по-гол, отколкото когато излезе от водата. Вместо това го хванах над лакътя и насочих поглед към татуировката. Беше изящна и сложна, с чисто и ясно изписани букви, независимо от гъстия дълъг текст, събран на такова малко място.

— Това е кхитаам — обясних. — Кралски печат.

Той си пое дъх рязко.

— Обикновено се правят на гърба.

— Така е — отвърнах. — Този е бил направен точно след капитулацията, нали?

Той мълчеше, втренчен в игралната дъска.

— Идрис?

— Да — отговори той. — Малко след това.

— Сигурно са го направили на ръката ти, за да го скрият от ватийците. Знаели са, че те ще търсят даан или кхитаам на гърба ти, но на варварското писмо на ръката ти няма да бъде обърнато внимание.

— Това е нелепо.

— Все още го имаш — изтъкнах аз. — А си сгоден за престолонаследницата на империята.

Той не отговори.

Печатът беше разделен на три — горната половина беше от две части, а долната беше цяла. Проследих думите в левия ъгъл.

— Това е наследството ти. Потомък на древен род, с кралска кръв — усмихнах се. — Половината родове твърдят, че са преки наследници на Канса ел Увла.

— И моят ли? — попита той.

— Да — отговорих и притиснах пръст към стеснената част на раздела. — Това тук е името й. Всички останали думи извират от него.

Той кимна, сякаш виждаше логиката в това.

— Тук — продължих, като докоснах дясната част, — са непосредствените ти предтечи. Майка ти, баща ти, баба ти.

— Имената им? Има ли ги?

— Да — потвърдих. Той затвори очи. — В долната половина е името ти — ето тук, в средата. Има дихийска благословия. А това са надеждите на семейството ти за теб — да бъдеш милостив и справедлив. А това, мисля, е за здраве.

— Достатъчно — каза той и издърпа ръката си.

Не го направи рязко или грубо, но дори да беше така, нямаше да го обвиня. Кожата му беше посивяла, а жилите на врата му изпъкваха заради напрежението в челюстта. Потри лице с длани и прокара пръсти през косата си.

— Идрис — казах и се намразих мъничко, задето гласът ми прозвуча така нежно.

Той не беше някакво диво животно, което можех да уплаша.

Изглеждаше така уморен, облегнал лакти на коленете си и привел рамене напред, сякаш гърбът му се превиваше под тежестта на онова, което беше научил. „Не биваше изобщо да му го предлагам“ — помислих си.

— Трябва да знаеш — казах на глас. — Онзи, който ти е направил този кхитаам, те обича повече, отколкото можеш да си представиш.

— Не разбирам.

— Престъпление е да направиш даан или кхитаам на кралска кожа. Някой е рискувал собствения си живот, за да знаеш винаги откъде произлизаш.

Пресегнах се към него, без да мисля, положих длан върху неговата и се наведох по-близо. Той въздъхна. За миг останах така, омагьосано вперила очи в гледката на ръцете ни — моята, покрита с къна и отпусната върху неговата голяма длан. Въпреки презрителното отношение на Марам към украсите с къна си бях позволила да си угодя с това. Когато вдигнах поглед, видях, че ме наблюдава, приближил лице към моето, с открито любопитство. Изпитах усещането, че ме вижда такава, каквато аз бях видяла него — като истинския човек зад прикритието, не като имитация на Марам. Ръката му се обърна под моята и пръстите ни се преплетоха.

Ударите на сърцето ми забиха в основата на гърлото — толкова силно, че усещах как се разпростират върху цялото ми тяло.

— Ти ми направи подарък — каза той, когато вдигнах очи към неговите. — Не знаех, че ги нося със себе си. Една от опасностите, които крие това да забравиш майчиния си език.

„Не го зяпай!“ — заповядах си. Не се беше обръснал и кушаилският му произход личеше още повече. Приличаше на момче, което можех да срещна по някой от пътищата в селото си.

Той ме докосна леко по бузата и прокара палец до ъгълчето на устните ми. Имах чувството, че е също толкова неспособен да контролира какво правят ръцете му, колкото и аз.

Дланта му се спря на шията ми и палецът му мина точно над онова място на гърлото ми, където усещах ударите на сърцето си най-ясно. Знаех, че бие достатъчно бързо и силно, че да го усети и той.

— Аз… — продума Идрис.

— Братовчеде?

Не беше като развалена магия — но видях как той, също като мен, изведнъж си спомни къде сме. Кои сме. Отделихме се със спокойно движение, без коментари или видимо притеснение — макар че още чувствах как сърцето ми трепти в гърлото като птичка, която се опитва да избяга от клетката си.

Фурат беше застанала на стъпалата на павилиона и се усмихваше така, сякаш беше разкрила някаква тайна. Когато очите ни се срещнаха, усмивката й стана още по-широка.

— Учиш я как да играе шатрандж ли?

— Уча я как да стане по-добра — отговори той и успя да докара на лицето си неискрена усмивка.

— Да не сте залагали дрехите си? — попита тя, вдигнала вежда.

Горещата вълна на срама се надигна, два пъти по-силна.

— Да — каза Идрис, този път истински усмихнат, и се облегна назад. — Аз загубих първата игра.

— Струва ми се — казах аз, отново сложила маската на рязката нетърпелива Марам като втора кожа, — че днес не ми се играе повече.

Идрис не ме погледна, макар че миглите му трепнаха леко, когато си взех книгата. Играех — и двамата играехме — много опасна игра. Принцът беше тъкмо такъв, какъвто го беше описала Тала: красив и с драматична история. Но не беше мой и не съществуваше свят или действителност, където би могъл да бъде.

Разбирах какво диктува разумът, но все пак не можех да се отърся от мисълта, че той продължава да усеща присъствието ми също толкова остро, колкото аз неговото, докато излизах от пещерата, за да се върна на открито.