Сомая Дауд
Мираж (3)

2

По-голямата част от хората от селцето ни се бяха отправили на път преди изгрев-слънце, но Азиз, Хуснаин и аз потеглихме по-късно заедно с още някои семейства. Бях прибрала подаръка от Хуснаин в джоба си — сърце не ми даде да се разделя с такова скъпо съкровище веднага.

— Амани, не съсипвай пергамента, преди още да си имала възможността да го прочетеш — промърмори Хуснаин достатъчно тихо, че да не го чуе Азиз.

Хвърлих поглед на големия ни брат. Азиз се беше родил преди окупацията. Той единствен от тримата помнеше живота преди нея, помнеше родителите ни извън сянката. Годините на окупацията го бяха превърнали в стомана. Беше мъдър, може би дори прекалено за годините си, и непоколебим. Хуснаин се впускаше, без да се оглежда, но Азиз следеше случващото се упорито, неотклонно — като че ли в края на краищата светът ще разкрие тайните си пред него. Включително и тези на немирните му по-малки брат и сестра.

— Няма — обещах аз и се опитах да прикрия широката си усмивка.

— Трябваше да изчакам и да ти го дам после — каза, но и той се усмихваше.

Въздухът навън беше злокобно притихнал, като се изключеше жуженето на ватийските разузнавателни дронове, които прелитаха над главите ни и сканираха земята с ослепително белите си лъчи.

Отляво се намираше овощната градина, вече превърната в пепел, а въздухът над нея трептеше в бледочервено заради пушека на пожарогасителните контейнери, които ватийците бяха хвърлили отгоре, когато огънят се разгоря най-бурно.

Преди няколко седмици имаше три ниви, съседни една на друга — нарове и маслини на запад и поле с рози, които отглеждахме за продан и производство на парфюми на изток. Сега западните градини приличаха на гробище със стотици тънки обгорени ръце, протегнати нагоре към червеното небе. Розовите храсти и дървените решетки бяха изчезнали сред пламъците. Пушекът и червеният дим продължаваха да се носят към небето. Тук нямаше да поникне нищо повече, не и в продължение на много години. Наложих си да извърна поглед. Нямаше да спечеля нищо с разтревожено взиране в раната, нямаше да спечеля нищо, като се питам как щяхме да се изхранваме през идната зима или каква работа ще можем да си намерим напролет.

Твърдяха, че са запалили пожара заради „бунтовниците“ тук. Но единственото доказателство, че сред нас е имало укрити бунтовници, с което разполагаше стражата, беше фразата, за която разказваха, че е била издълбана на стената на къщата до портата на селото.

„Кръвта никога не умира. Кръвта никога не забравя.“

Беше от „Заветът на Дихиа“ — повечето хора я приемаха като символ на издръжливостта и способността ни да оцеляваме. Но според някои означаваше, че Масиния може да се завърне — че кръвта й ще я призове да се възроди под една или друга форма. Независимо в кое значение вярваха повече, напоследък бунтовниците я използваха като боен вик по-често от всякога.

Сега малката групичка колиби и къщи в покрайнините, както и къщите около портата, представляваха купчини отломки. Хората, които бяха живели там — онези от тях, които бяха оцелели — се бяха скупчили около запаления на открито огън. Когато ги погледнах, сякаш ме жегна вина — семейството ми нямаше много, но домът ни още беше непокътнат и нямаше да гладуваме като тях.

Пъхнах ръка в чантата си и намерих хляба, който бях опекла сутринта за празненството по случай навечерието на пълнолетието. С майка ми прекарахме часове пред фурната на селцето заедно с останалите момичета, които щяха да празнуват, и бяхме приготвили достатъчно хляб за цялото село. Имахме толкова много — можех да си позволя да отделя няколко самуна.

Азиз положи длан на рамото ми и поклати глава, сякаш беше отгатнал какво смятам да направя.

— Наблюдават ги — каза с тих глас. — От стражата подозират, че сред тях има прикрити бунтовници.

Преглътнах яда си и извърнах поглед.

— Трудно е — продължи той, като ме стисна леко за рамото. — Но помисли за родителите ни, Амани. Какво ще правят те, ако те арестуват, задето си дала храна на бунтовниците?

Втренчих се в земята. Беше прав. Той знаеше по-добре от мен каква цена плащаш, ако те помислят за бунтовник. В крайна сметка отдръпнах ръка от чантата си и го оставих да ме поведе напред, далеч от нивите и бежанците.

Накрая пристигнахме в старата касба, далеч отвъд границите на селото. Представляваше стара сграда, поредното запуснато имение сред множество запуснати къщи сред палмови и смокинови дървета. Някога може би бе принадлежала на заможно семейство, но сега предоставяше подслон на фермерите и селяните по време на такива нощи. През счупените прозорци се процеждаше светлина, а свистенето на вятъра и звуците на животните се смесваха с далечни мелодии. Сред нощното небе над касбата се носеше родната ни планета, Андала, увиснала отгоре като узрял портокал. При тази гледка беше лесно да забравиш всичко останало — бедността ни, господството на ватийците и призрака на загубата, който витаеше около родителите ни всеки ден.

Пристигнахме достатъчно рано, че да можем да подредим двора и да се облечем. Всички момичета, които щяха да навършат пълнолетие тази вечер, разполагаха със собствени стаи, в които да се приготвят преди церемониите. Приятелското бъбрене около нас ту стихваше, ту се усилваше отново, докато майка ми ми помагаше да си облека кафтана и да си сложа бижутата.

Трепнах от нервно вълнение, когато се погледнах в огледалото. Приликата между мен и майка ми беше почти зловеща. Тя беше по-висока, но кожата ни имаше един и същ оттенък на кафявото, имахме еднакви остри скули и още по-остра брадичка. Косата й беше гъста и къдрава и откриваше твърде високо чело — също като моята.

Но приликите свършваха дотук. Майка ми беше преживяла безброй ужаси и никога не говореше за тях. Но силата й беше очевидна за всекиго, който си направеше труда да се вгледа в нея. Беше непоклатима, а аз — аз не бях като нея. Допадаше ми да си мисля, че съм смела и изпълнена с решимост, но още не се бях изправяла пред никакви изпитания. Не бях страдала така, както беше страдала тя, и при самата мисъл за това ме побиваха тръпки. Как можех да започна живота си като възрастен човек, как можех да очаквам да стана жена, когато не можех дори да си наложа да си представя през какви трудности е преминала майка ми? Как щях да преодолея трудностите пред мен?

— Да пораснеш, е плашещо — каза тя, сякаш беше прочела мислите ми. — Умно е от твоя страна да се боиш. Това означава, че ще се отнасяш към предстоящите си задачи с достатъчно внимание и, да се надяваме, с мъдрост.

Подкани ме да седна на стола пред огледалото и се залови за работа. Нямаше кой знае колко бижута за вплитане в косите ми — нямахме достатъчно пари. Но семействата на родителите ми не са били бедни преди окупацията и майка ми беше успяла да запази някои от собствените си украшения. Както и тези на сестрите й — беше ги наследила, след като всички те били убити.

Това беше всичко, което ми беше останало от миналото ни — бижутата на майка ми и традициите като предстоящата тази вечер. Скоро щях да получа даана си — малко, но значимо наследство.

Имаше диадема, украсена с верижки, която обожавах от дете — стара и направена от железни елементи с формата на врати, а от всяка от тях висяха наситеночервени камъни. Кафтанът беше на майка ми — бял и избродиран с червени шарки по тялото и в средата на полата отпред.

Тя ми се усмихна отново в огледалото, докато закопчаваше обиците с червени камъни.

— Ето — каза нежно, хвана брадичката ми и я повдигна леко. — Би могла да бъдеш кралица.

Дворът, където щеше да се проведе церемонията, беше окичен с лампички. Старата сграда се намираше на самата граница на покрайнините на столицата. Музиката приповдигаше духа ми. Палмите с фурми бяха украсени с гирлянди златисти ярки лампички, чиято светлина блещукаше по златните бижута и бродериите на кафтаните на жените, лъщеше по металните чайници и чашите за чай. По целия двор бяха пръснати ниски маси и възглавници и цялото село се беше стекло да присъства на тържеството. В северния край имаше малка сцена, на която свиреха група музиканти. Певицата беше подела една стара кушаилска песен с дълбок мек глас.

Дърветата също бяха покрити със светлинки, а около фонтана в центъра на двора весело се поклащаха фенери. Ромоленето на водата приглушаваше бъбренето на множеството семейства, които се бяха събрали в тясното дворче. Още единадесет момичета и майките им се бяха скупчили на прага до мен и чакаха. Присъстващите започнаха да се обръщат към нас. Хуснаин улови погледа ми и ми намигна. Усетих как обтегнатите ми нерви се отпускат леко.

Майка ми ме стисна за ръката.

Изведнъж ритъмът на барабаните секна, а разговорите замлъкнаха. В продължение на една дълга минута настъпи пълна тишина, като се изключеше тихото плискане на водата във фонтана. Някой наду рог — дълбок, сякаш гърлен звук — след което барабаните подеха отново.

Една по една пристъпвахме напред, когато чуехме бащите ни да ни викат по име.

— Амани, дъщеря на Мулуда и Тарик.

Навечерието на пълнолетието не представляваше просто празненство. Истинският белег на настъпилата зрелост беше даанът, който щяхме да получим. Всички момичета седнахме на възглавниците в средата на двора и зачакахме.

Татуировчикът беше възрастна жена, чийто даан беше позеленял и набразден от бръчки заради годините. Но ръцете й бяха стабилни и уверени и въпреки парещата болка от иглата си наложих да стоя неподвижно. В миналото татуирането е било съпроводено с обилно кървене и минавали седмици, докато символите зараснат — но сега щяха да бъдат необходими само няколко часа, преди да се превърнат в неделима част от лицето ми.

Оформи се короната на Дихиа и Масиния, над челото ми се изви дъга от преплетени ромбоидни форми. На лявата ми буза се появиха остри линии, които обозначаваха произхода ми — дядо ми твърдеше, че е потомък на самата Масиния, и макар че нито аз, нито майка ми му вярвахме, символите й все пак се появиха на лявата ми буза. На дясната пък бяха символите на надеждите на родителите ми за моето бъдеще — щастие, здраве, чиста душа, дълъг живот. Не зная колко време мина, докато старата жена работеше, но най-после тя се отдръпна и се усмихна.

— Барака — прошепна тихо. „Бъди благословена.“

И така, сякаш само за миг се превърнах от дете във възрастен човек.

Майка ми се приближи и застана до мен — както винаги с хладнокръвно изражение — и ме стисна леко за рамото. Дааните ни бяха подобни, почти като огледални копия, и ми се прииска да се покажа достойна за тях — достойна за нея. Положих длан върху нейната и я стиснах. С тези символи можех да посрещна всяко бъдеще. Надявах се да ме насочат към щастие и любов, а не към скръб.

Тръгнахме с останалите момичета и майките им през двора към банкетната маса в северния край, като си проправяхме път през семействата, които ни наблюдаваха, смееха се и надаваха одобрителни възгласи. Ние трябваше да седнем в предната част на масата заедно с жените старейшини на селото ни и с майките си. На сърцето ми ставаше все по-леко, докато ги слушах как си говорят. На цялата ни малка луна нямаше друго такова събитие като тези сбирки. Повечето бяхме кушаилци — най-старото племе на Андала, семейството ми не беше единственото, чието родословно дърво датираше чак от дните на тераформирането на луната ни. Вместо от ватийски, въздухът се огласяше от думите и музиката, присъщи на родната ни земя. За миг успях да си представя, че времето се е върнало с десетилетия назад — преди сянката на ватийците да падне над луната ни и да покори планетата ни и системата й.

Трудно беше да не се увлечеш във веселбата, а когато певицата слезе от сцената, на нейно място се качи нова група и музиката забърза темпо. Обичах момичетата, седнали от двете ми страни — Кхадижа и Фара бяха най-близките ми приятелки в целия свят. Бях израсла заедно с Кхадижа. Родителите ни бяха обработвали земите си рамо до рамо, майките ни бяха обикаляли градините да берат плодове, преди да се родим — преди заплахата на ватийците да надвисне над нас. Бяхме направили първите си крачки заедно, бяхме се научили да четем заедно и бяхме тръгнали на училище заедно. Когато настъпи моментът да се регистрираме в администрацията на ватийците, бяхме отишли заедно в столицата на Кадиз.

Преди още да се усетя, двете ме стиснаха за ръцете и ме издърпаха на крака. Миг по-късно вече танцувахме и се смеехме и от време на време припявахме заедно с певицата.

Не зная колко дълго танцувахме — първо сами, а по-късно в компанията и на други приятели, с които също се смяхме и си говорихме. Въздухът беше натежал от уханието на ароматните пръчици и острия сладък аромат на печените сливи и агнешкото. Светът сякаш блестеше и се къпеше сред вълни от светлина, докато пламъците на факлите се отразяваха в пайетите и фалшивите скъпоценни камъни. Знаех как изглеждаме отстрани — едва миналата година бях едно от момичетата, които още бяха прекалено малки, за да участват в церемонията. Тогава копнеех да съм част от това и желанието ми се беше осъществило — бях щастлива сред останалите, докато викахме и се смеехме така, че накрая се превивахме от смях. За известно време успях да забравя всичките си грижи. Бунтовниците, гладът, бедността — нито едно от тези неща нямаше значение тази вечер. А после вратите на касбата се отвориха с трясък и музиката секна.