Сомая Дауд
Мираж (16)

15

Не след дълго започнахме заход към повърхността на Гибра. Мътните шарки на пясъка не се проясниха в пейзаж, докато се приближавахме към площадката за приземяване. Виждаха се няколко сгради, високи лампи и настилката на площадката.

Корабът изсъска и подскочи, когато докосна земята. Гледката от илюминатора разкриваше само невъзможно бледото синьо небе без облаци и пустинята, осеяна с пясъчни дюни в продължение на километри.

На площадката ни очакваше малък комитет по посрещането. Отдръпнах се по-назад, все още до мостчето за слизане, както би направила Марам, и проследих с поглед как Идрис се усмихна широко и прегърна предводителя на групичката хора.

— Какво е станало с лицето ти? — попита го мъжът, като го потупа по рамото.

Отне ми една секунда, за да позная лицето му от холочетеца — Набил, незаконен син с нисък ранг. Марам го мразеше, както мразеше и Фурат. Независимо от произхода им вдовицата ги обичаше, затова им беше позволено да живеят с нея.

— Каквото става винаги — ухили се Идрис. — Обръснах се.

Набил изпръхтя невярващо и поклати глава.

— Един ден ще ти позволим да си я пуснеш, приятелю.

За миг се почувствах така, сякаш отново съм на Кадиз и слушам братята си. Хуснаин беше успял да си отгледа брада едва през последните месеци, а и думата „брада“ беше доста щедра за онова, което се беше получило. Азиз не се умори да го подкача весело заради това. Не бях очаквала да чуя същите шеги тук и едва успях да потисна усмивката си. Марам рядко е намирала Набил за забавен по време на посещенията си.

Погледът му мина над рамото на Идрис и се насочи към мен. Усмивката му се разшири още повече, макар да имах чувството, че по-скоро си е напомнил къде се намира и как следва да се държи.

— Ваше Височество — каза той с любезен, ведър тон. — Както винаги е удоволствие да ви приветстваме на Гибра.

Не отговорих нищо, но протегнах ръка към Идрис.

Пристигна лека пътническа кола, подобна на каретите, които бях виждала по улиците на Андала, със свален гюрук. Посрещачите яздеха коне вместо пустинните мотори, които бях очаквала да видя. Дълго време тишината беше нарушавана само от колелата на каретата по пясъка и мекото тупкане на копитата на конете. Пейзажът не се променяше по никакъв начин и ми беше чудно как водачите ни знаят накъде да вървят. Изглеждаха уверени и целенасочени, независимо от липсата на ориентири и компаси.

Изведнъж теренът се промени. Каретата подскочи, а мекият звук от копитата на конете се превърна в отчетливо чаткане. Полегатият наклон пред нас ни поведе надолу, далеч от пясъка и подвижните му планини. От двете ни страни се извисиха каменни урви — невероятно високи, прасковенорозови на цвят и потънали в сянка. От входа на каньона мястото изглеждаше така, сякаш някаква огромна ръка се е заровила в пясъка и е разполовила земята.

Придвижвахме се бързо по гладката пътека и сякаш само миг по-късно пейзажът — и въздухът — се промениха отново. Усещах присъствието на вода, хладно, едва забележимо, но все пак осезаемо. То носеше със себе си аромата на лимони и портокали и тихото шумолене от клоните на десетки дървета на вятъра.

Не ахнах, защото Марам беше виждала всичко това и преди, но застинах като вкаменена от почуда и възхищение.

Портите на Уздад бяха легендарни. Бяха високи точно колкото стените на каньона, направени от огромни тухли, с врати, обсипани с бляскави сребристи шипове, и бяха оцелели след десетки хиляди нападения. Никой никога не беше успявал да ги откърти от стените на каньона, нито пък да влезе през тях. Също като шиповете, плочките, с които бяха покрити стените, сякаш грееха на слънцето — оранжеви, зелени, сини и бели, подредени така, че да образуват цветя с остри венчелистчета. На върха им се виждаше как знамето на вдовицата Султана се вее весело на лекия ветрец, а войниците й маршируваха по пътеката, за да държат под око както хората вътре, така и онези вън.

Проследих с поглед стената, която се издигаше по стената на каньона, почти до върха. Спираше на няколко десетки метра под ръба, но очите ми продължиха да се катерят нагоре. Нито в Уалили — столицата, в която се намираше Зияана — нито на Кадиз имаше нещо подобно.

Дузина жени на коне, облечени в черни роби, се бяха наредили от лявата страна на стената. Фигурите им се открояваха на фона на голия пейзаж и синьото небе. Няколко коне разтръскаха глави и среброто на сбруите им проблясна на слънчевата светлина. Тазалжитите. Тазалжитските племена бяха народът на Масиния — обединени под владението на майка й и силните ездачки, които бяха управлявали пустинята преди издигането на Зиядите.

Изглеждаха точно толкова свирепи и безстрашни, колкото ги описваха в легендите. Знаех, че обичаят селата и градовете на територията на земите им да им плащат десятък все още се практикува. Опитах се да не ги зяпам твърде явно — не можеха да ме видят, но придружителите ни можеха, а Марам ми беше обяснила пределно ясно, че всичко на Гибра я отегчава.

Спряхме на няколко метра от портите и зачакахме Навил да удостовери самоличността си пред стражите. Вратите се отвориха с нисък стон. Ято птици се вдигна с ядни писъци от другата страна на портата. От време на време крясъците им се заглушаваха от волни детски викове.

Когато влязох в имението Уздад, видях Зияана, като по ватийски претворена версия на традиционните кушаилски стилове. Слънцето огряваше широка двуетажна сграда, построена срещу лявата стена на каньона. Една-единствена кула се издигаше в отсрещния й край, с покрит със злато връх, украсен с лъскави зелени камъни. Явно беше, че редовно почистват белите стени — напълно липсваха ръждата и избледнелите цветове на Зияана — стените блестяха почти толкова ярко, колкото плочките, които се редяха тук-там по тях. Портите на града бяха внушителни, но самият Уздад, с множеството си прозорци, малки оръдейни кули и висока златна арка на входа, беше прекрасен. Над терасите се показваха върховете на дърветата, птиците явно гнездяха където пожелаеха, а вратата беше открехната и през нея се точеше непрекъсната върволица от хора.

Самият град се разпростираше от палата, вместо от портите — добре организирана група сгради, всичките до два етажа високи, чисти и добре поддържани. Улиците бяха широки, пътищата — гладки и с подредени на равни разстояния фенери. Отвъд града се виждаха още овощни градини, а отвъд тях — друга кула, за която знаех, че принадлежи към дихийския храм в покрайнините.

Отвътре дворецът беше също толкова красив. Сияйно бели пътеки, високи каменни арки, сложно изваяни колони — всичко, което имаше и в Зияана, но по-ярко, по-живо, сякаш Зияана беше просто опит за имитация. Бях открила нещо истинско тук.

В двореца също имаше портокалови дървета, натежали от плод, смокини, които тепърва щяха да разцъфнат, и тънки като скелети маслинови дървета с лъскави листа, които се вееха лениво на вятъра, докато навлизахме все по-навътре в двореца. Покоите на Марам — моите покои — деляха един вътрешен двор с тези на Идрис — кръгъл, настлан с павета и с весело бълбукащ фонтан в центъра. Дъното на фонтана беше облицовано с оранжеви и сини плочки, подредени като цветя. От двете страни на входните врати към покоите ни имаше стълбове от оранжева скала като тази, която разкриваше каньонът, гравирани със стари надписи на кушаилски.

Останах права насред двора, докато Тала нареждаше на прислужничките къде да разтоварят багажа ни. Взети заедно, стаите, от които се състояха покоите ми, напомняха на малка касба — всички жилищни помещения бяха ориентирани към двора, включително на горния етаж — с портик и гравирани кепенци, отворени широко, за да може бризът да проветрява помещенията. Оттук можех да видя небето — преживяване, за което не си бях давала сметка, че ми липсва, преди да вдигна поглед.

За момент се разтревожих. Не бях предполагала, че ще настанят мен и Идрис така близо един до друг — макар че нямах представа защо биха ни разделили. Той беше сгоден за Марам и имаше логика да са наблизо — да вечерят и закусват заедно, да могат лесно да отидат при другия, ако пожелаят. Но…

Той се беше оттеглил почти незабавно с оправданието, че го боли глава. Вероятно можеше да останем разделени и нямаше да ми се наложи да се безпокоя за измамата, която трябваше да разигравам пред принца.

Това място оставяше впечатление за любов и грижа, за въздушност — тъкмо обратното на всичко в жилището ми в Зияана. В самото дъно на покоите си забелязах малка дискретна врата от тъмно дърво, а до нея висеше запален фенер. Взех го в ръка и след като хвърлих бърз поглед наоколо, отворих вратата. През нея полъхна свеж ветрец и когато осветих вътре с фенера, видях каменно стълбище, което водеше надолу.

Знаех, че би трябвало да води към катакомбите. Уздад беше известен с тях — километрични коридори, които свързваха различните подземни кладенци или пък водеха извън палата. Стотици истории за кралски особи, изпаднали в беда, завършваха с тяхното бягство през катакомбите, от които изходът беше някъде далеч в пустинята. За пръв път от месеци щях да прекарам няколко часа сама и да разполагам със собственото си време. Можех да проуча това място. Да бродя из катакомбите, останала без господар.

Чух ромолене на вода още преди да стигна до подножието на стълбите. Бях очаквала огромна пещера — открито пространство с щръкнали от земята сталагмити. Вместо това открих коридор, осветен с проблясващите пламъчета на стенни свещници. От едната страна минаваше канавка, чиито води се плискаха срещу редиците колони, а от другата страна имаше стенопис, на който беше изобразена Масиния и който сякаш продължаваше безкрайно напред в мрака с разказ за живота й. Детството й в пустинята, отвличането и бягството й, срещата й с теслита, юношеските й години и така нататък, и така нататък. Бях омагьосана от изображението й на гърба на кон, с черна роба, развята от невидимия вятър. Онова, което ме заплени, беше лицето й — тъмно и сурово, с пронизващ яростен поглед. Не знаех как да я опиша — беше така красива, сякаш парче от нощното небе бе паднало сред хората. Кожата й беше тъмна, челото — високо, а бузите й сякаш бяха изваяни от камък. Както винаги непокорната й коса беше сплетена на една-единствена плитка, започваща от темето и с преплетени в нея сребърни украшения.

Конят й се беше изправил на задни крака, но тя се беше задържала на седлото без капка страх, че може да падне. На челото й беше инкрустирана със злато короната на Дихиа. Вместо пустинното небе зад нея се простираха крилете на теслита, вдигнал високо глава.

Масиния бе направлявала собствения си път във всеки миг от живота си. Беше избягала от похитителите си, беше открила любовта — макар и да не беше успяла да спаси мъжа — и беше обединила племената. А в края на дните си, когато бе усетила, че е време за това, просто бе напуснала историята и се бе възкачила на небето.

Моят живот представляваше поредица събития, които ми се случваха — а исках така отчаяно да съм способна да упражнявам контрол върху него, като Масиния. Да видя отново семейството си, Хуснаин. Да се сдобия с нейната сила, нейната решимост, нейната вяра.

— Ето къде си била!

Гласът на Идрис ме накара сепнато да се завъртя на пета.

— Какво правиш тук?

Сърцето ми биеше лудешки, а гласът ми трепереше. Въпросът прозвуча не просто настоятелно, а направо ядосано.

Той вдигна вежда и взе фенера от ръката ми.

— Прислужницата ти ми каза, че си тук. Досега не си проявявала интерес към катакомбите, затова исках да проверя какво те е заинтригувало така — отговори той и присви очи изпитателно. — Не те смятах за масинийка, братовчедке.

Намръщих се.

— За каква?

Аз, разбира се, знаех думата, но това не се отнасяше за Марам. Той направи жест към стенописа.

— Поклонничка на Масиния.

Поклатих глава и пак се обърнах към стената.

— Не й се моля, ако това имаш предвид. Мъртва е — не може да ме чуе.

— Защо тогава изглеждаш така, сякаш си влюбена в нея?

Дори майка ми беше коментирала факта, че чувствата ми към Масиния са по-силни от тези на повечето вярващи. Упрекнах се, че си бях позволила да го покажа.

— Не е така — казах сопнато и си взех фенера.

Доколкото можех да разбера, Марам не вярваше в нищо. Майка й беше починала, преди да може да й предаде своята вяра, а и роднините й по ватийска линия не си бяха направили този труд.

Идрис ме хвана за китката и пак вдигна вежда.

— Никога не сме имали тайни един от друг.

Наложих си да демонстрирам твърдост въпреки усмивката му и поклатих глава.

— Никакви тайни нямам — казах. — Стенописите са красиви, затова слязох да ги поразгледам.

Той се отдалечи малко по-напред и прокара пръст по очертанията на кушаилските надписи. Това беше първото й откровение — скрита в една пещера, с книга с празни страници, отворена в скута й, а надписите представляваха първите редове от „Заветът“.

„Чуйте и разгласете — гласяха те — защото Ние знаем неща, непознати за вас.“

— Един ден ще се върнеш в крепостта. Така завършва стихотворението й — каза Идрис.

Поколебах се, преди да осъзная какво има предвид — за това стихотворение бяхме говорили на бала. Полетът на Масиния.

— Това е ужасен превод — казах сухо.

Принцът се обърна и ме изгледа продължително, преди да осъзная грешката си.

Марам не говореше кушаилски, но дори и да говореше, нямаше да е запозната със стиха, който той неуспешно се беше опитал да преведе.

— Почти също толкова лесно е да те подмами човек, колкото Марам — каза Идрис след дълго мълчание.

Не се усмихваше.

Усетих как кръвта се отцежда от лицето ми.

Марам. Името увисна във въздуха.

Бях разкрита.