Сомая Дауд
Мираж (19)

18

Заспах и сънувах.

Навечерието на пълнолетието отиваше към своя край. В ефирния свят на сънищата празненството продължаваше, необезпокоявано от нищо. Дърветата бяха обкичени с малки светещи сфери, а мелодията на лютня изпълваше въздуха, водена от ритмични удари на бендир. На вятъра прошумоляха криле, но не се появиха птици. От раменете ми се свлече наметало — черно, с избродирани със златни конци пера. „Същото като на Масиния“ — каза гласът на майка ми. Засмях се, макар сама да не разбирах на какво. В средата на двора танцуваха приятелите ми и ми махаха с ръце да се присъединя към тях.

— Виж — прошепна седналият до мен Хуснаин. — Вдясно от теб.

Идрис!

Беше застанал до по-големия ми брат, облечен като един от нас, ведро усмихнат. Азиз беше по-висок от него, знаех това със сигурност, но тази вечер изглеждаха еднакви на ръст. Азиз го потупа по рамото, после посочи към мен.

Усмивката на Идрис се измени, когато очите ни се срещнаха. По-нежна, по-смела, обагрена от друг вид щастие.

А после сънят избледня. Мекият звън на друга лютня ме беше разбудил. Мелодията, която звучеше в съня ми, не беше спряла. Изправих се от леглото така, сякаш от гърдите ми се точеше нишка, която бавно ме придърпваше все по-близо и по-близо до звука.

В задния ъгъл на двора се виждаше ниска дървена порта, която водеше към малка градинка. Там открих Идрис, седнал до една маса върху купчина възглавници. Градината не беше и наполовина толкова голяма, колкото вътрешния ни двор, и от всички страни я заобикаляха дървени решетки, покрити с цветя. Точно до Идрис имаше дърво, в чиято сянка той се беше настанил с лютнята в скута.

Положи длан над струните, за да затихнат, когато дървената портичка се затвори след мен.

— Събудих ли те?

Поклатих глава. Толкова много приличаше на онзи негов образ, който бях сънувала! Косата му падаше под брадичката, а наболата му брада беше пораснала още малко. Носеше джелаба, макар че ръкавите й бяха по-къси от обичайното, и нямаше качулка.

— Ще… Ще те оставя да свириш — казах най-после и се обърнах да си вървя.

— Добре дошла си да останеш — каза той.

Поколебах се. „По-добре да си тръгна“ — помислих си. Колкото по-дълго време прекарвах с Идрис, толкова по-лесно беше да забравя кои сме. Той — принц, а аз — на практика робиня. Тази история нямаше да завърши с щастлив край. Нямаше как да стигнем до него.

И все пак…

— Закуси ли вече? — попитах.

Върнах се с поднос с чай, хляб и малко масло. Той си играеше със струните на лютнята, докато аз му налях чай и оставих чашата до лакътя му. Беше облегнал една възглавница на дървото и ми направи знак с ръка да се настаня на нея. Седнах удобно, с чашата чай, която приятно затопляше ръцете ми, и затворих очи, заслушана в мелодията, която той засвири.

Сърцето ми откликваше без усилие на всяка промяна в музиката, всяко ускоряване и забавяне на темпото. Запитах се кой ли го е научил да свири. Не можеше нито да говори, нито да чете на кушаилски, затова кой ли си беше направил труда да му помогне да усвои кушаилски инструмент така добре? Положението му на принц сигурно означаваше, че би му било лесно да се сдобие с учител, но да се научи да свири беше нещо съвсем друго. Ватийците не бяха забранили всички културни и религиозни практики, но позицията им по тези въпроси беше ясна. А сред махзените щеше да бъде още по-лесно да надушат такова хоби.

Мелодията се промени отново и аз отворих очи.

— Знам тази песен — казах с усмивка.

Той ми се усмихна в отговор.

— Ще я изпееш ли?

Засмях се.

— Имам глас на селянка.

— Значи със сигурност е прекрасен.

Сдържах се да не го нарека „ласкател“, но по погледа му прочетох, че е забелязал насмешливото присвиване на устните ми. Запях. Песента беше стара, навлязла в Кушаила от юг. Разказваше се за момиче, което се разхождало в една градина и срещнало един мъж, който се люлеел и пеел. И макар че умолявала за милост, нищо вече не можело да я спаси от любовта — нито пък самата тя била сигурна, че наистина иска да бъде спасена. Звуците на лютнята отшумяха, преди да свърши песента, и думите увиснаха във въздуха.

— Ти… — започна Идрис, но млъкна.

— Аз?

Смущавах се, когато той се вглеждаше в мен така, както в този момент. Не критично, но зорко. Не пропускаше нищо, когато ме наблюдаваше така — и в крайна сметка винаги научаваше по нещо, което не исках да разбира. Спомних си как се беше досетил коя съм, как беше прозрял истината след седмиците усърдно обучение. Щеше ли да бъде в състояние и друг да направи същото? Ядосвах се сама на себе си, задето се провалих, но истината беше, че той не просто беше видял, че не съм Марам — беше забелязал всички онези следи, които подсказваха коя съм аз.

Седяхме така близо един до друг, така че той с лекота протегна ръка, отметна косата ми зад рамото и подръпна верижката, окачена на шията ми. Хванах го за китката, за да го спра, но пръстите му вече бяха намерили висулката. Беше дълга колкото половината ми палец и съвсем малко по-широка. От едната страна беше изваяна така, че да изглежда като реалистично очертана ръка, а от другата беше гравиран стих от „Заветът“.

„Вярвайте, защото Ние знаем неща, непознати за вас. И виждаме неща, невидими за вас.“

Марам никога не би си сложила такова украшение.

— Останало е от предишния ти живот? — промърмори той.

Желанието да му отговоря остро се изпари, когато срещнах погледа му.

— Не ми е останало нищо от него.

Бях го открила преди два дни, скътано сред бижутата на Марам. Вероятно беше подарък от вдовицата, който принцесата така и не си беше сложила, или пък бижу, изработено по поръчка преди смъртта на майка й. Тези висулки бяха често разпространени сред дихийците и особено сред кушаилците. Носеха ги, за да пъдят злото и да привличат доброто, да отблъскват завистливите погледи и да пазят най-ценните притежания.

Идрис сведе поглед към висулката, за да я разгледа пак.

— Не ти ли харесва? — попитах го.

— Не се уповавам на такива неща да ме пазят.

— На какво тогава?

— Сам на себе си — отговори той и остави висулката да падне от пръстите му.

— Никой не може да оцелее сам, Идрис.

Той се загледа в мен за момент.

— Ти си била сама.

— Не напълно — казах, като обвих пръсти около висулката. — Имах надежда.

— Амани… — започна той, а аз застинах. Все още беше ново за мен да го чуя да ме нарича по име. — Имам една молба.

— Да?

— Искам да разкриеш истинската си самоличност пред вдовицата, когато се срещнеш с нея днес — каза той. — И пред Фурат. Аз няма да издам тайната ти. Никой от нас няма да го направи. Но те заслужават да знаят. Това е техният дом.

Вече бях рискувала живота си, като му се доверих да знае истината. Да кажа и на други… Не можех и да си го помисля.

— Знаеш, че искаш от мен твърде много, затова защо изобщо си правиш труда?

— Вдовицата ми е като родна баба — каза той. — Много съм привързан към нея. А вече е понесла предостатъчно. Тя е кушаилка, но никой от наследниците й не говори на родния й език. Никой от тях не знае старите песни, легендите. Прекалено опасно е. Отстъпила е дома и трона си пред чуждоземците.

Всички ние бяхме отстъпили домовете си пред чужденците. Такова беше положението навсякъде. Но повечето от нас имаха семейства, които да ни утешат в трудните моменти — баби и дядовци или внуци, или поне приятели, които бяха преживели ужасите на войната. Имахме роден език, който да ни служи за пристан, и легенди, които да ни топлят. На вдовицата не й беше останало нищо такова. А тя не беше започнала като кралица на малка ферма — някога беше управлявала света, а сега беше затворена в плен на тази луна. Усетих как сърцето ми омеква, а това беше опасно.

— Ами Фурат?

— Ясно ти е какво е отношението на Марам към нея. Когато посещава Уздад… Тя мрази да бъде тук и си го изкарва на нея. Братовчедка ми се чувства така, сякаш всяка минута е като бомба, която може да избухне. Искам да й позволя да си отдъхне от това.

Той положи длан върху моята и леко сведе очи.

— Не прави така — засмях се аз. — Не сме в Зияана.

Той се ухили широко и ме стисна за ръката.

— Това „да“ ли означава?

— Действал ли е този номер на някого преди?

— Амани!

Устоях на импулса да прехапя долната си устна.

— Това е огромен риск — прошепнах.

— Ще се погрижа нищо да не ти се случи.

— Колко кавалерско от твоя страна — казах сухо, а той само се усмихна още по-широко.

— Това „да“ ли означава? — попита пак.

— Да — казах най-накрая. — Ще го направя.

— Благодаря. Нямаш представа колко много значи това за мен — усмихна ми се той ослепително и ме целуна по бузата.

Замръзнах на място, с ръка, все още в неговата, и се втренчих в лицето му неразбиращо. Отне му секунда да осъзнае какво е направил. После вдигна ръка към бузата ми и прокара палец по мястото, което току-що беше целунал.

Не помръднах, нито пък можех да откъсна очи от неговите. Чувствах се така, сякаш пазим равновесие на ръба на нож — на опасна територия, в която си бях обещала да не навлизам. Той ме следеше също толкова внимателно, колкото аз него, с все още опряна на бузата ми ръка и с очи, впити в моите.

— Ето къде сте били — нахлу Тала задъхано в градинката. — Търсих ви навсякъде! Очакват ви в покоите на вдовицата за обяд. Дихиа! Та ти дори не си облечена още.

Идрис ми помогна да се изправя на крака, но не ме пусна, когато понечих да се отдалеча. Гледаше ме по същия начин, както вчера — сякаш се опитваше да чуе истината в мълчанието ми. Пръстите му докоснаха бузите ми леко като перце, после се спуснаха надолу към шията ми. Усетих гореща тръпка в стомаха, пръстите ме сърбяха, а очите ми не можеха да се откъснат от него. Остротата в погледа му беше изчезнала напълно, но онова, което я беше заменило, ме плашеше още повече. Изражението му беше като на човек, прекрачил границата.

Почувствах как търси да му откликна със същото.

— Ваше Височество — сопна се Тала, но дори това не беше достатъчно да ни изтръгне от унеса и да ни раздели.

— Ще кажеш на вдовицата днес, нали? — попита той достатъчно тихо, че да не ни чуе Тала.

Кимнах, все още неспособна да проговоря. Отстъпих крачка назад, но той продължаваше да стиска здраво ръката ми.

Накрая се усмихна и посочи към Тала:

— Вече става нетърпелива.

Отдалечих се, без да се обръщам назад.

Тала втри благоуханни масла в косата ми и я разреса. Долових как ми хвърля тревожни погледи, но не казваше нищо.

— Да я сплета ли в гибрански стил? — попита ме тя, след като остави гребена.

— Какво представлява той?

— По-малки плитки, обвити с плат — обясни тя.

Кимнах.

В покоите настъпи продължителна тишина, като се изключеше звукът на гребена през косата ми и едва доловима мелодия — струнни и ударни инструменти се чуваха от някой далечен коридор. Усетих как възелът в стомаха ми се разплита, докато минутите се точеха една след друга. В Зияана имах чувството, че прекарвам половината си време да разделям света между този на Марам и своя собствен. Границите никога не бяха ясно обособени — или поне на мен ми се струваше така. Това донякъде се дължеше и на факта, че не можех да се разгранича от ролята, която играех. Всеки път, когато излизах от стаята си като Марам, усещах как в тъканта на образа на Нейно височество се вплитат все повече нишки от самата мен.

Но този миг сякаш принадлежеше само на мен. Идрис вече ме познаваше по име, а скоро същото щеше да се отнася и за вдовицата и Фурат. Молбата му ме плашеше, беше рисковано, независимо колко голямо доверие му имах. Но изпитвах и известно въодушевление при мисълта, че още хора ще разберат коя съм в действителност, че щях отново да мога да бъда Амани, че ограничените мигове на облекчение и спокойствие, което Идрис ми беше дал, можеха да се разраснат още.

На масата имаше наскоро запалена ароматна пръчица, чиято струйка дим се издигаше във въздуха и се виеше лениво, осветена от слънчевите лъчи на късното утро.

— Тала?

Тя изхъмка.

— Какво е станало с родителите на Идрис?

Тя прекрати работата си за момент и срещна погледа ми в огледалото.

— Не знаеш ли? — попита после, а пръстите й отново се заловиха с плитките.

— Аз съм фермерска дъщеря от забутана луна, нали помниш?

Усмивката й изчезна.

— Знаеш ли за втората обсада на Уалили? — попита тя, а когато кимнах, продължи: — Салихите, семейството на Идрис, били начело. Имало и други, разбира се, но те били най-великата военна сила в света преди окупацията и се опълчили на нашествениците.

— По време на обсадата ли са загинали?

Тала поклати глава.

— Капитулирали, след като починала кралица Наджат, в съответствие с последната й повеля. Но всички знаехме, че Матис няма да ги помилва. Никога не беше проявявал милост, а и още беше началото на режима. Нямаше начин да склони на това.

Кимнах отново, вече разбирах и започваше да ме обзема страх. Човекът, оцелял след обсадата и татуирал кхитаама на Идрис, трябва да е разбирал, че на хоризонта се задава още по-ужасяваща буря. Че може да пристигне имперската стража, че може да избухне нова война, че Матис ще ги подложи на жесток необратим удар.

— Нямаше съд. Нямаше предупреждение. Мина една година. И една нощ ватийските войски нахлули в укрепленията на всички семейства, които им се противопоставили, извлекли ги от леглата и ги застреляли.

Сърцето ми се сви болезнено. Чистката.

— Идрис е оцелял?

— Пощадили живота му — поправи ме Тала. — Всеки, който оцелял след Чистката, бил оставен жив умишлено, като напомняне за всички останали.

— Трябва да е бил на не повече от…

— Бил е на десет — прекъсна ме Тала, докато връзваше яркочервена панделка в края на поредната плитка.

Достатъчно голям, за да си спомня. Не мъглявото знание, че ти се е случило нещо, а истински спомени — ярки и отчетливи в ума му. А аз в своето невежество ги бях събудила отново. Бях му дала да опита от сладкия, но и горчив вкус на онова, което беше загубил. Това беше наследството му, да, но наследство, неразривно свързано с кръвта и нещастието.

Почувствах се така, сякаш съм открила нова синина по собственото си тяло — прясна, уязвима и мека, тепърва на път да се оцвети от напиращата кръв.

— Амани?

Примигнах и съсредоточих поглед върху Тала в огледалото. Долната ми устна се беше зачервила от нервно хапане. Тала ме наблюдаваше загрижено, но и с доза от обичайната си сдържаност. Последната плитка вече беше готова, тя ги вдигна всичките наведнъж и ги завъртя на нисък кок на тила ми. Червените панделки се преплитаха през него, а крайчетата им се вееха леко. За завършек ги покри със сребърна мрежичка, украсена с дребни монети. Накрая дойде и седна до мен.

— Не можеш да оправиш нещата — каза тя, като ме хвана за брадичката. — Разбираш ли ме? Той не е твой, че да му помагаш, той принадлежи на друга.

— Зная — казах и се изправих на крака.

Колко ли от чувствата ми можеше да прочете тази жена по лицето ми? Предполагах, че никак не е трудно да се досети.

Тя замълча, докато се обличах. Едва когато се изправих пред огледалото и зърнах собственото си изражение, разбрах източника на безпокойството й. Изглеждах като замаяна, подчертаните ми с молив очи бяха разширени, долната ми устна — зачервена от тревогата. Не можех да позная момичето, което отвръщаше на погледа ми в огледалото — така дълбоко влюбено, както никога не си бях представяла, че е възможно. Обърнах се към Тала, която само поклати глава.

— Амани — продума после, когато се отправих към покоите на вдовицата. Изглеждаше истински разтревожена. — Спри. Докато можеш.

Спомних си дланта на Идрис върху моята и усетих как нещо стяга гърдите ми в болезнена хватка. Дори да можех, не бях сигурна, че искам.

Очите на Тала продължиха да се взират настойчиво в лицето ми, така че накрая кимнах и продължих напред.