Сомая Дауд
Мираж (7)

6

Посрещнах утрото на пресекулки, постепенно. Дочувах как лекият ветрец шумоли в завесите, как проскърцва някаква врата, как дрънчат верижки. Не чувах гарваните и първите петли, нито блеенето на старата ни коза в кошарата й. Нито пък чувах стъпките на родителите си на долния етаж или тихия призив на баща ми за молитва — традиция, която той настояваше да продължим да спазваме въпреки опасността.

Нямах сили да отворя очи или да помръдна. Цялото тяло ме болеше и мъчително бавно успявах да се откопча от кошмара, който ме беше споходил. Но ако не станех скоро, майка ми щеше да дойде да ме сгълчи и да ми напомни, че съм се съгласила да доя своенравната коза, когато я купихме. И по-лошо — мое задължение беше да я хващам, когато избягаше, а това изглеждаше доста вероятно, като се имаше предвид подозрителното й мълчание тази сутрин.

— Мамо! — простенах.

Леглото ми беше като облак и цялото ми тяло се беше сгряло от топлината под завивките.

— Мамо! — казах пак и се насилих да седна в леглото.

Замръзнах. Не беше кошмар. Дроидът, раните ми, принцесата — всички те бяха истински. Намирах се в двореца Зияана в столицата Уалили.

За миг ужасът изличи всяка мисъл. Едва бях оцеляла през първата си вечер тук. Как щях да се справя със следващата, и другата след нея, и другата след нея, да не говорим какво щеше да се случи, щом заемех мястото си като двойничка на Марам. Свих се в леглото и се опитах да се преборя със сълзите.

Някой вече беше влизал в новото ми жилище и ми беше оставил чай и хляб. На една закачалка до входа висеше кафтан в кремав цвят като слонова кост. Предполагам, че за богаташките от Зияана би изглеждал доста обикновено — беше оскъдно обшит с мъниста, само около шията и краищата на ръкавите. Но беше изкусно изработен, мънистата проблясваха в златисто и сребристо, а платът беше лек и се надипляше под пръстите ми като повърхността на вода. Струваше повече от фермата на семейството ми, бях сигурна.

Измих се и се облякох, като внимателно избягвах раните си. Тъкмо когато приключих, се появи Тала, тиха като призрак. Беше облечена в кафтан, подобен на моя, но черен и с ръкави и ревери, избродирани в бяло. Носеше и твърд кадифен колан в стар стил — над кафтана и елечето си.

— Ела — каза тя и посочи една тоалетна масичка, пред която бяха подредени възглавници. — Нямаме много време, а трябва да те приведем в приемлив вид.

Седнах предпазливо и се загледах в начина, по който работеше върху прическата ми. Трябва да беше работила като прислужница при някоя от дъщерите на махзените, които заемаха по-ниските рангове на новото правителство. Пръстите й се движеха бързо, докато втриваше ароматни масла и разделяше на път гъстите ми дребни къдрици. Очаквах просто да разреши възлите, но вместо това тя вплете сребристи и златисти нишки в плитките, преди да ги върже всичките на голяма плитка.

— Обици — нареди после. — И колие. Ето.

Отвори малко шкафче, в което имаше още по-малка кутия за бижута, и избра чифт златни обици с тъмнозелени камъни и колие в комплект с тях. Остави три пръстена в дланта ми, без да каже нищо, и изчака да ги сложа на пръстите си.

— Мисля, че бижутата са последната ми грижа — казах.

Тя не отговори. Тала не ме придружи до двора на Надин. Дроидът от вчера — Номер 62 — ме изпрати дотам вместо нея. Не ми каза, че мога да стана, след като коленичих, за да я поздравя, затова останах на колене, взряна в хладния каменен под. Надин не пророни дума, работеше по същия начин като вчера — методично, без да се разсейва. Ходът на събитията тревожно ми напомни вчерашните, но се насилих да изправя гръб и да потисна треперенето на ръцете си.

Острото почукване на токчета на женски пантофи по плочките предизвести пристигането на принцесата. Марам се появи с бързи крачки сред вихър от плат в черно и розово, който се развяваше зад нея. Дори да бяха сметнали, че розовото ще омекоти чертите й да изглеждат по-меки или нежни, преплетените черни шарки от мъниста разваляха напълно този ефект. Косата й се спускаше по раменете, без бижута или златни шноли, а на лявата й китка имаше една-единствена огромна гривна с голям черен камък. Изглеждаше бясна, озлобена. Очите й бяха подчертани с тежка линия черен молив и когато се обърна към мен, побързах да забия поглед в пода и потиснах тръпката на страха.

По изражението й не можеше да се прочете нищо, а стъпките й бяха отмерени, но стискаше полите на роклята си така, че кокалчетата на юмруците й бяха побелели. Седна до Надин и ми направи знак да се изправя.

— Ваше Височество — промърморих.

Тя не отговори. Когато рискувах да хвърля поглед към нея, видях, че се е втренчила в мен, сякаш ме намираше за също толкова странна гледка, колкото аз нея.

— Почистили сте я — каза най-после и ми махна с ръка да се приближа. Когато коленичих в краката й, ме стисна за брадичката, а изящно обработените й нокти се впиха в бузата ми. — Приликата…

Предполагам, че косата, пригладена назад, и новите дрехи от скъпи платове й помагаха да види по-ясно колко си приличаме. „Не просто си приличаме“, — помислих си. Бяхме почти като близначки.

— Какъв варварски обичай! — каза тя и аз трепнах. — Мислех, че вече сме обявили тези неща извън закона.

— Сред благородническите семейства, да — отвърна Надин. — Но не ни вълнува особено какво правят диваците.

Изумена, осъзнах, че говорят за даана ми. Бузите ми се сгорещиха, докато се борех да държа езика си зад зъбите. Майка й беше носила тези символи с гордост на собственото си лице — също както и баба й, вдовстващата предишна кралица Султана, която беше оцеляла след окупацията, но оттогава се беше затворила в пълна изолация, далеч от всички. Даанът беше обявен за незаконен сред махзените, но продължаваше да бъде високоценен племенен обичай — и не само сред кушаилите. Щеше ми се да я попитам защо е намразила така половината от родовото си наследство. Как беше заприличала така смайващо на баща си?

— Ще се погрижим за лицето й, разбира се — прибави Надин.

В този миг ми прилоша. Знаех какво смятат да направят.

— Не можете — казах, отвратена от боязливото трепване на собствения си глас.

Марам не отговори, но погледът й не се откъсваше от мастилото по бузите ми. Изражението й беше почти безметежно, макар че се готвеше да ми отнеме единственото нещо, което беше наистина мое. Даанът ми беше всичко за мен — семейството ми, вярата ми, наследството ми.

Това беше то: щяха да ме затворят тук и да променят всяка моя черта по образ и подобие на господарката, да ме лишат от едно от малкото неща, които ме отличаваха от нея. Знаех толкова малко за принцесата на империята, но знаех, че е наполовина кушаилка и че годеникът й е бил кушаилец. Не питаеше ли някаква обич към този народ, някакво съчувствие?

— Умолявам ви — прошепнах, докато тя стисна пръсти около бузата ми.

— О! — възкликна тя и в този единствен звук успях да усетя твърдостта в гласа й, ненавистта й. — Никога недей да умоляваш.

Искаше ми се да изкрещя, исках целият дворец да разбере какво се готви да направи тя с мен. Но в следващия миг усетих леко ощипване в основата на шията. Погледнах надолу и забелязах дребна, подобна на паяк машина да пълзи бързешком надолу по полата ми. Последното нещо, което видях, беше Марам — с все така безизразно лице и юмрук, здраво стиснал на топка плата на полите й — която ме проследи с поглед, докато падах на земята.

Заспах — или поне мислех, че спя — измъчвана от кошмари. Огромен лазер, който се приближаваше бавно към лицето ми. Дроиди с форма на насекоми, които пълзяха по мен, усещането за метал, който пронизва плътта ми до кокал. Острото жужене на малък трион. Горещина, докато изпиляваха скулите ми и закръгляха очертанията на челюстта. Изплувах от бездната на безсъзнанието бавно. Колкото повече приближавах повърхността, толкова по-мрачен ми се струваше светът. Бях на ръба на ужаса, крещях наум — а може би и в действителност. Никой не дойде да ме утеши. Останах пленена в капана на кошмара, докато най-после не се събудих.

Втренчих се в тавана и зачаках преплетената шарка с форма на звезди на дървения таван да се избистри пред очите ми. Чувствах тялото си така тежко, сякаш беше от олово. Леглото беше отрупано с множество завивки, а завесите, които отделяха тази стая от останалата част от покоите, бяха дръпнати. Седнах с усилие в леглото. Преди умът ми да успее да се ориентира в обстановката, изпитах момент на пълна безметежност. Не можех да си спомня кога съм се върнала в стаята си, нито какво се е случило от последния ми урок насам. А после вдигнах длани към лицето си и напипах превръзките.

От гърлото ми се изтръгна неравен измъчен стон. Чувствах се… Нямаше логика да се чувствам предадена, но беше именно така. Свих се на леглото, притиснала увитото си в марля лице към коленете, и захлипах. Силни дълбоки ридания разтърсваха цялото ми тяло и отекваха от каменните стени на новото ми жилище. И без да проверявам, знаех, че новият белег на гърба ми е изчезнал — кожата беше излекувана, за да е като тази на Марам. Бях загубила битка, за която изобщо не бях подготвена. Бях лишена от всички неща, които трябваше да бъдат само мои, с които Дихиа ме беше благословил, а сега… Как можех да оцелея, да съхраня самата себе си, след като не ми беше останала и частица от мен? След като всичко, което ми оставаше, беше Марам?

Спомних си гласа на майка ми, начина, по който разресваше косата ми и прибираше къдриците ми зад ушите. Спомних си я как работи усърдно, с изпито сериозно лице, сякаш беше решена да води собствена война в кухнята. Бях наследила доста повече от въображението на баща си и по-малко — от силата на майка си. А сега повече от всичко ми се искаше тя да се появи и да ме прегърне; някак да ми предаде малко от желязната си воля със своето докосване. Исках да видя семейството си отново. Майка ми и баща ми, братята ми, стариците от селото, които бях наричала „бабо“, откакто бях малка. Не исках никога повече да сънувам дроидите или Зияана. Исках открито небе и планински въздух. Исках да съм сигурна, че семейството ми е в безопасност, че Кхадижа е здрава, че Хуснаин е жив. А повече от всичко исках да напиша собствената си история, свободна от намесата на ватийците. Но краят на дните като тези не се виждаше. Всеки ден щях да се будя като затворничка в Зияана, оставена на милостта на Надин и останалите Висши ватийци като нея. И независимо какво правех и колко добре се справях, шансовете ми да видя семейството си отново бяха почти никакви. Щяха ли да ми позволят да се върна в Кадиз някога? Щях ли да видя пак родителите или братята си? Щях ли изобщо да мога да разбера дали са живи?

Исках отговори, но никой тук нямаше да може да ми ги даде. Семейството ми, съдбата ми, домът ми — засега всички те бяха непостижими за мен. А може би — завинаги. Тъкмо бършех сълзите от очите си, когато я забелязах. Окачена на една от дървените прегради, между стаите висеше роклята ми от навечерието на пълнолетието. Беше изпрана, а скъсаните места — зашити. Кръвта и мръсотията от онази ужасна нощ бяха изчезнали, както и сълзите, които бях проляла, докато ме отвличаха. Вдигнах ръка да я докосна и отново усетих прилива на мъка да ме притиска под гръдната кост.

А на един стол под нея беше оставен свитъкът листа, който Хуснаин ми беше подарил за навечерието на пълнолетието. Дъхът ми спря, докато се взирах неразбиращо в стихосбирката. Бях забравила за нея, за онзи кратък миг на щастие. Тя беше оцеляла след пътуването ми до Зияана, след първата ми среща с Марам и след лечението на Тала.

Как?

Ръцете ми трепереха, когато развързах връвта, която още беше увита около свитъка, и разгърнах страниците. Отвътре изпадна твърдо парче хартия, по-дебела от пергамента, а на него разпознах почерка на Хуснаин.

„Нека тези думи продължат да отекват в мислите ти през целия ти живот.“

Очите ми се замъглиха от сълзи. Смятах, че съм загубила всичко — всяка връзка със семейството ми, миналото, хората и нещата, които обичах. Почеркът на Хуснаин беше като маяк, който ме насочваше по пътя след дълга тъмна нощ.

— Пъстроперен и забулен я навести той и сведе глава — изрецитирах на кушаилски. — И прикрепи към короната й звезда, златна като слънцето. И рече: „Коленичи, че да получиш благоволението на Най-възвишения“.

Усетих как думите ме пронизват като мълния. Обичах историите за Масиния повече от всички други. Тя беше дъщеря на тазалжитска кралица, отвлечена от търговци на роби като малка. Беше страдала под тежестта на оковите си, преди да намери начин да им се изплъзне. Бяха я дамгосали, бяха я лишили от свобода. Но тя беше успяла да избяга и Дихиа я беше върнал — вече белязан с Неговото докосване — при майка й и семейството й. По-късно, теслитът на име Азул, който я спасил, се върнал при нея със „Словото на Дихиа“, което тя първо вписала в собствената си кожа, а после — в „Заветът“. Посланието й обединило тазалжитските племена за пръв път в историята им.

През купола на двора се процеждаше смътна фалшива лунна светлина, а въздухът беше изпълнен от сфери от нишки, които сияеха като море от умиращи звезди. От време на време някои от тях започваха да светят по-ярко от останалите и да издават тих звук, като напев на дете. Тази част на палата беше пълна с такива — единственият източник на светлина през нощта. В съчетание с подаръка на брат ми, който току-що бях открила, те ми изглеждаха като знак — като надежда. Горещо се молех за друг знак, какъвто и да било, който да разкрие предназначението на пътя, който ме беше довел дотук. Не можех да губя надежда и нямаше да го направя. Но исках да вярвам — трябваше да вярвам — че има някаква причина да съм тук, че този внезапен обрат в съдбата ми не е случаен.

Короната на Дихиа ми беше отнета, лицето ми беше изменено, тялото — сломено. Но не бях робиня, нито пък резерва. Бях дъщеря на майка си и щях да оцелея, да издържа. Щях да намеря пътя обратно до дома си.