Сомая Дауд
Мираж (17)

16

Стоях сред мрачното подземие, замаяна от шока.

— Кога…

— Кога разбрах ли? — довърши той. — Заподозрях още на бала, когато попита прислужницата дали е добре. Марам дори не забелязва слугите. Но оттогава ми го подсказаха още милион дребни неща. Лицето ти е прекалено открито. Марам никога не си позволява да сваля защитите си така. Гледаш хората, когато им говориш, вместо погледът ти да минава през тях по начина, характерен за нея. Слушаш ги — всичко, което ти казвам, предизвиква някаква реакция, независимо колко дребна или безобидна е тя. Изглеждаше дълбоко впечатлена, когато кацнахме в Гибра, а Марам дори не би хвърлила на двореца втори поглед. И може би най-показателно от всичко беше обстоятелството, че ме слушаше и забелязваше всяка моя грешка по време на… слабия… ми преразказ на легендата за Масиния. Виждах го изписано на лицето ти, макар че имаше благоразумието да не споделиш истинските си чувства.

Тръпките на ужаса полазиха нагоре по гръбнака ми. Наистина ли съм била така прозрачна? Толкова очевидни ли са били грешките ми? Една малка част от мен беше впечатлена — знаех, че Идрис трябва да е умен, щом е оцелял в Зияана толкова години, но това… Колко ли внимателно наблюдава всички, за да усети разлика в Марам, която дори баща й беше пропуснал?

— Щом си бил толкова сигурен, защо изобщо имаше нужда да ме подмамваш? — попитах ядосано.

— Защото никога нямаше да признаеш, че не си Марам, ако те бях попитал любезно — засмя се той развеселено. — И така. Коя си ти? И защо си тук вместо Марам?

Стиснах зъби. Цялата ми усилена работа, всичко, което бях изтърпяла, беше изгубило всякакъв смисъл само за миг. А Идрис не се беше доказал като достоен за доверие — само като умен.

— Ами ако откажа да отговоря?

За пръв път лицето му придоби изненадано изражение и той пристъпи напред.

Побързах да направя крачка назад.

— Уплашена си — отбеляза той, разширил очи.

— Разбира се, че съм уплашена — казах аз, а гласът ми трепна. — Живееш в Зияана! Знаеш каква е цената на…

— Провала — довърши той вместо мен. — Не помислих, че…

— Естествено, че не си помислил. Това е било просто игра за теб. Загадка, която да решиш — казах и си поех дъх треперливо. — За мен това не е игра. Животът ми зависи от успеха ми.

Той кимна и ме изгледа проницателно.

— Разбирам. Но не мога да ти помогна, ако…

Изпръхтях презрително, преди да успея да се възпра.

— Да ми помогнеш? Не можеш да ми помогнеш. С предишния ми живот е свършено. Няма път за бягство, няма къде да се скрия от тази истина. Животът ми вече е такъв. Ако това изобщо може да се нарече живот.

Той се втренчи в мен, а аз вирнах брадичка, сякаш да го предизвикам да оспори думите ми.

— Говориш като една от нас — каза той вместо това.

Стиснах зъби още по-яростно.

— Благодаря ви, саиди^[1] — отвърнах, подчертавайки благородната кушаилска титла като напомняне, че не съм една от тях. — Ласкаете ме.

— Не те…

Вдигнах ръка. Толкова бях ядосана — на себе си, задето се оставих да ме хванат в този капан, на него, задето не разбираше какво означава за мен разкритието му, на съдбата, задето ме беше пратила в Зияана преди толкова месеци.

Фонтанът, разположен по-напред в сумрачния тунел, се включи и внезапният прилив на вода накара една малка птица да отлети покрай нас нагоре по стълбите, към слънцето. Светлината проблесна меко по обагрените й като скъпоценни камъни криле и миг по-късно от нея вече нямаше следа. Съчувствах й — да я стреснат така, след като най-после беше намерила място, където да си отдъхне. И й завиждах, задето можеше да избяга така бързо и лесно.

— Толкова много приличаш на нея — каза той. — Винаги ли е било така?

Вперих поглед в едно цвете точно над лявото му рамо.

— Имах даан — отговорих.

Бях ли говорила — или мислела — за даана си в минало време преди?

— Отнеха ми го — добавих.

Той не каза нищо.

Усетих как гневът ми отново се надига в тишината и си наложих да потисна изкушението да докосна бузите и челото си. Не усещах фантомна болка там, където някога беше мастилото, никакво по-необичайно чувство. Някога бяха част от мен, а сега просто ги нямаше. Бях се примирила с това.

Когато Идрис заговори, гласът му прозвуча по-меко. Явно беше проумял каква висока цена бях платила.

— Как попадна тук?

— Как попадат всички в Зияана? — отговорих аз с въпрос и скръстих ръце.

— Била си отвлечена — каза той. Аз замълчах. — Ще прекараме тук доста време заедно. Ще ти бъде от полза да ми се довериш, саидати^[2].

Кушаилската дума далеч не прозвуча толкова тромаво в устата му, отколкото бих очаквала.

Поклатих глава.

— Би трябвало да знаеш по-добре от мен колко е трудно да се довериш на някого в Зияана.

Той се приближи към мен като към уплашено животно.

— Можеш да ми се довериш — не е в мой интерес да разкрия тайната ти.

Насилих се да го погледна.

— Ако исках да използвам това срещу теб — допълни той тихо, — вече щях да съм го направил.

Поколебах се, докато обмислях думите му. Беше прав. Щом се беше досетил още вечерта на бала или по време на полета от Андала до Гибра, значи бе имал предостатъчно възможности да ме издаде, да се възползва от откритието си. Да съсипе живота ми. Но не го беше направил. Това беше добре за мен.

— Отвлякоха ме през навечерието на пълнолетието ми — прошепнах, втренчена невиждащо в тъмната вода. — Пред очите на приятелите и семейството ми. Пред очите на брат ми. Не разбирах защо им трябвам, преди да я видя.

— Марам? — каза той.

Кимнах.

— Тя властва над живота ми, откакто пристигнах в Зияана.

След като първите думи се изплъзнаха от устните ми, сякаш вече не можех да спра потока. Надпреварваха се, сякаш се изливаха от мен — разказах му за пристигането си в Зияана и как ме бяха затворили като в гробница. Част от мен се чувстваше изолирана от всичко, което бях преживяла — самотата, загубата на даана, животът под зоркия поглед на Марам и Надин. Но момичето, което бе хлипало по време на първата нощ, още живееше в мен, и усетих как гласът ми потреперва задавено.

Идрис се облегна на стената, тих, но зорко вгледан в мен, и ме остави да говоря, като ту ме подканяше да продължа с въпроси, ту ме оставяше да помълча, когато чувствата ми дойдеха в повече. Докато говорех, започна да ме изпълва необичайно чувство за лекота, сякаш бях очаквала възможност да сваля този товар от плещите си. Не бях говорила с никого, а и кой ли би ме изслушал? Тала, която правеше дребни мили жестове, но се боеше да се сближи твърде много с мен? Дроидите, които не можеха да изпитват нито съчувствие, нито разбиране?

— От колко време си пленник? — попита Идрис, когато завърших разказа си.

Засмях се сломено.

— Не зная. Седмици? Месеци? Балът беше първото ми излизане от Зияана.

— Идните седмици може да се окажат благодатен отдих и за двама ни — каза той замислено. — Без непрекъснатото наблюдение.

Не се усмихнах, но тази мисъл ме очарова. Време, през което да бъда себе си, без маска, без заплахата от Надин и Марам да тегне над всеки мой ден.

— Да — прошепнах. — Възможно е.

Тишината изпълни тунела отново, но този път — по-уютна, сякаш ме изкушаваше да приема предложението му за отдих, за доверие.

— Как да те наричам? — попита той накрая.

Вдигнах брадичка. Бях взела решение.

— Наричай ме с името ми. Амани.