Сомая Дауд
Мираж (29)

28

Имах чувството, че носителят с данните ще прогори дупка както в джоба, така и в ума ми. Нищо не можеше да ме накара да се успокоя и мислите ми се въртяха в непрекъснати кръгове, докато изреждах наум всичко, което знаех — бъдещата бомбардировка, какво щеше да струва тя на хората — като че ли това щеше да намали чувството ми на безпомощност, докато чаках Аринаас да уреди прехвърлянето на данните. Имах нужда от нещо, с което да се разсея, нещо, което да запълни времето.

Мислех, че може да съм забравила да готвя — особено в чужда кухня. Но мерките и движенията изплуваха от паметта ми без усилие. Семейството ми винаги празнуваше края на лятото със сладък тажин^[1] — вместо маслини, майка ми слагаше смокини или кайсии, каквото ни беше останало повече в дадената година. Питах се какво ще направи сега. Дали Азиз ще се навърта около кухнята, както правеше всяка година, и ще се опитва да си открадне по малко, докато тя готви. А може би този път ще им е по-трудно да си набавят плодовете заради всички проблеми, които беше донесла тази година на селото.

Бях оставила тажина да къкри на тих огън, докато месех тесто, потънала в размисли, когато в откритата кухня прозвуча острото изсвирване на един дроид.

Марам беше застанала в средата на двора с наметало, което се влачеше зад краката й, и було, преметнато през рамо. Огледа откритото помещение с дистанцирано любопитство. Оскъдната растителност бледнееше в сравнение с нейната тучна градина, но тя не изрази презрение, което сметнах за малка победа.

— Ваше Височество? — обадих се аз, за да забележи присъствието ми. — Какво… Мога ли да ви помогна с нещо?

Тя продължи да се оглежда няколко секунди, после спря поглед върху мен.

— Не. Нищо, с което да можеш да ми помогнеш. Осъзнах, че не съм била в тази част от двореца от дълго време насам, и исках да я разгледам.

— О!

Принцесата присви очи.

— Защо си покрита с брашно?

— Когато човек пече хляб, понякога става така, Ваше Височество.

Явно беше очарована.

— Значи не ми се е сторило, че надушвам храна — заяви тя и мина покрай мен. — Умееш да готвиш. Колко провинциално!

— Ваше Височество! — повиках я аз в опит да я спра.

Носителят с данните беше скрит в спалнята ми, но близостта й до него опъваше нервите ми до краен предел. Вместо да се обърне, тя подмина спалнята ми и влезе в кухнята.

— Недейте! — извиках, когато протегна ръка към тажина.

Марам вдигна вежда.

— Бомба ли е?

— Горещо е — обясних аз и взех една кърпа. — Но е просто храна, вижте.

— Това плодове ли са?

— Да, Ваше Височество.

Беше ново усещане да установя, че Марам започва да изчерпва търпението ми. Бях свикнала с отчаянието, гнева и немалкото мигове, в които я мразех. Но сега имах чувството, че в кухнята ми е нахълтало дете, устремено към поредната пакост.

— Е — каза тя и седна, — не спирай заради мен. Никога преди не съм виждала как готвят на село.

Предполагах, че не е виждала как се готви въобще, но запазих тази мисъл за себе си. Оставаше ми да направя само хляба, а той беше най-лесната част от обяда. Бях решила да направя питка, но ако Марам искаше да остане, надали щеше да се съгласи да си я разделим. Пъхнах две питки във фурната, сложих да заври вода и извадих чаши, чайник и чинии за храната.

— Ще ме храниш ли? — попита Марам, опряла брадичка на юмрука си.

— Ако желаете — отговорих с възможно най-неутрален глас.

Тя изхъмка.

— Досега не съм яла месо с плодове.

— Ватийската представа за хубаво ястие е суха и безвкусна, Ваше Височество.

Тя се ухили широко. Когато чайникът засвистя, посочих към двете чаши.

— Чай?

Тя сви рамене.

— Нека да е чай.

 

 

— Така и не ти благодарих — каза принцесата, след като се преместихме в двора.

Застинах с чиния, наполовина поднесена към нея.

— Да ми благодарите?

— За изпълнението с Галена, а и за заседанието на Съвета — обясни тя. Когато оставих чинията, продължи: — Баща ми е много доволен. Благодарение на теб е повярвал, че е възможно да съм по-добре подготвена да заема престола, отколкото е предполагал. Даже е решил, че аз трябва да държа речта по случай основаването на новата библиотека, а не някой от градските управници.

Вдигнах вежди.

— Уалили ще се сдобие с нова библиотека?

— Толкова ли е изненадващо?

— Не смятах, че ватийците ценят подобни неща.

— Какви?

— Четенето — отговорих сухо.

— Острият ти език определено ми харесва — ухили се тя.

— Целта им е да заменят Библиотека „Фихри“ така ли?

— Кое?

— Библиотеката, основана преди двеста хиляди години, която оплячкосаха — казах равно. — И опожариха.

— Не зная — отговори тя с необичайно сериозен глас. — Не съм правила такова нещо преди.

Когато видя обърканото ми изражение, поясни:

— Не излизам сред андаланците извън Зияана. Никога. Безпокоя се… че няма да се справя със задачата. Да се изправя срещу хора, които се постараха да направят омразата си към мен очевидна. И които нямат никакви причини да се преструват, че ме харесват.

Вдигнах вежди още повече, стъписана от думите й.

— О, няма нужда да си придаваш вид на оскърбено изумление — сопна ми се Марам. — Мен мразят, не теб.

— Просто ми е трудно да го повярвам.

— Защо? Ти също ме мразиш.

— Не е така!

Думите прозвучаха по-високо, отколкото имах намерение да ги кажа, и с изненада установих, че са верни. Марам се разсмя.

— Много умела си станала в лъжите.

— Не лъжа — настоях аз. — Тоест… Преди беше така. Много е трудно да харесваш някого, чиято птица едва не те е осакатила по негова заповед.

— Но сега, когато не те пребивам до безсъзнание, ме намираш за очарователна?

Трепнах от неудобство. Казано така, наистина звучеше повече от нелепо.

— Просто… Нямате нужда от моето одобрение. Но като цяло съм забелязала, че когато човек не е жесток с околните, има шанс те да го харесат.

— Не съм дете — отвърна тя, а на лицето й се изписа смесица от привързаност и насмешка. — Тук си вече от месеци, а още си мекушава.

— Значи ви харесва да ви мразят?

— Страхът и омразата са успешни защити срещу наемните убийци.

Беше мой ред да изсумтя насмешливо. Звукът накара Марам да разцъфне в усмивка, хищна като на някоя акула.

— Сподели, моля те.

— Къде се е чуло и видяло едно селско момиче да съветва Нейно кралско височество?

— Не мога да разбера винаги ли си имала такъв остър език, или си го придобила тук. Питам те, селско момиче.

— Ще ви бъде трудно — също толкова, колкото на баща ви в момента — да управлявате народ, научен да ви мрази. Доколкото ми говори опитът, страхът и омразата могат да вдъхновят хората за чудовищни жестокости.

Принцесата ме наблюдаваше зорко, а предишната й веселост бе почти изчезнала.

— И какъв опит би могло да има едно селско момиче в управлението на империи и мотивите, които движат хората?

Свих рамене.

— Никакъв. Но знам, чувала съм да говорят за баба ви с много любов и уважение. А ватийците се споменават в разговорите между обикновените хора само с клетви и ругатни.

Марам се беше заиграла разсеяно с пръстена си, макар че очите й не се откъсваха от лицето ми.

— Не можеш да твърдиш, че баба ми е управлявала планетата в мир. Знам, че е воювала с брат си.

— Брат й е започнал война срещу нея — възразих аз, но все повече усещах колко нелеп е разговорът, който водехме. Сякаш можех да променя настоящето. Сякаш можех да поправя всичко, което тя беше направила. — А когато войната приключила, вдовицата помогнала на хората, пострадали от нея, да възстановят домовете си. През годините след това нямало никакви бунтове или недоволство. Народът искал тя да властва.

— Да — провлачи лениво Марам. — Хайде да оставим фермерите и пастирите на козе да избират кой да ги управлява.

„Да“ — едва не отговорих аз, но си замълчах. Бях казала достатъчно. И независимо от подигравателния й тон виждах, че обмисля думите ми. Не очаквах да се промени — не и веднага. Сигурно нямаше да се случи въобще. Но ако имаше някаква надежда, ако беше готова да се вслуша дори мъничко, исках да опитам.

За моя изненада Марам опразни чинията и изяде цялата питка. Бях се надявала да ми остане малко, за да дам на Тала, но явно щеше да ми се наложи да готвя пак. След като разчистих масата и прибрах всичко, Марам стана от мястото си, но спря и сякаш се поколеба за момент.

— Да? — попитах, когато видях, че няма да заговори първа.

— Ще ми помогнеш. С речта. Нали?

Помъчих се да прикрия усмивката си. Молбите никак не бяха в характера на Марам.

— Разбира се, Ваше Височество. Сега също съм свободна, ако бихте желали да започнем веднага.