Сомая Дауд
Мираж (31)

30

Денят сякаш се точеше по-бавно от обикновено. Тала беше минала сутринта да види как съм, но когато забеляза отнесения ми поглед, остави един чайник с чай и си тръгна. Почти се бях отказала от целта да бия компютъра на шатрандж, когато прозвуча кралският звънец — известяваше, че е пристигнал член на кралското семейство.

— Ваше Височество! — казах аз и се изправих на крака, щом се появи Марам. — Как мога да бъда полезна?

Изненадах се, когато тя сведе поглед, сякаш се срамуваше от онова, което иска да ме помоли.

— Не мога да помоля готвачите да ми сготвят… Дори не знам как се нарича.

Прехапах устни, за да не се усмихна.

— Разбирам. Гладна сте.

Тя отметна глава, сякаш ме предизвикваше да се засмея.

— Да.

— Същото ястие ли?

— Изненадай ме.

 

 

Направих харира^[1] и милуи^[2] — бяха бързи, лесни и, както се надявах, най-вероятно щяха да останат незабелязани от прислугата в кухнята. Марам седеше на същото място като преди и ме наблюдаваше как следя супата, докато не завря на слабия огън. После насочих вниманието си към палачинките.

— Трябва да ми дадеш да помогна — каза тя и изцъка с език нетърпеливо. — Няма защо да си толкова изненадана. Добре тогава, оттеглям предложението си.

— Не — казах аз и с усилие се сдържах да не се разсмея. — Моля ви, елате. Може да обръщате милуите.

— Мога много повече от това — каза тя с докачлив, почти детински тон, но въпреки това й нямах доверие да се заеме с друго.

— Нека първо опитаме с тях.

Марам бягаше от горещината, която се излъчваше от тигана, бавеше се твърде много, преди да го обърне, и не една палачинка се озова на пода.

— Ето — казах накрая и й подадох чиста кърпа. — Щом толкова ви е страх от огъня, използвайте това.

Тя се втренчи продължително в кърпата.

— Как може това да предпази пръстите ми?

— Няма — обясних аз, — но може и да ви заблуди. Освен това майка ми все повтаряше, че няма как да се научиш, без да се изгориш поне веднъж.

— Звучи като казано от очарователна жена.

— Не повече от всяка друга майка в селото — усмихнах се аз.

И принцесата отново се съсредоточи върху палачинките. И все пак забелязах няколко несвойствени за нея неща — беше мълчалива, а когато не гризеше крайчеца на палеца си, засмукваше нервно долната си устна. Марам винаги бе демонстрирала забележителното умение да изразява или пълна апатия, или извънмерен гняв, притеснението не беше чувство, което да съм наблюдавала у нея до този момент.

— Всичко наред ли е?

Очите й се разшириха.

— Какво? Разбира се, че е наред.

— Палецът все още е в устата ви.

Тя го измъкна рязко и скри ръка в полата си. За секунда не каза нищо, само впери ядосан поглед в мен.

— Знаеш, че трябва да придружа Идрис до източните райони, нали?

— За пръв път чувам — излъгах. — Има ли причина да отивате с него?

Тя се обърна настрани и се заигра с пръстена си.

— Майка ми… Майка ми го е включила в условията към завещанието си. Семействата им са били близки. Или поне така предполагам. Искала е да ги посещавам.

— Аха — успях да изрека аз.

— Всички ме мразят. Наистина. Страшно. Силно.

Вероятно беше глупаво от моя страна да се учудвам толкова. И все пак.

— Защо?

Марам явно беше на същото мнение като мен, защото ме измери с поглед, който би ме накарал да трепна — преди няколко месеца.

— Заради дребния проблем с баща ми може би? — каза тя. — Трябва да спреш да се изумяваш чак толкова. Всички ме мразят. Свикнала съм.

— Но те… Това е народът на майка ти — казах, без да се замисля.

— Не смятам, че някой вижда нещата по този начин.

Не бях сигурна защо, но ми беше трудно да го повярвам. Знаех точно каква е Марам. Бях изпитала жестокостта й на собствен гръб. Но както ми беше показало запознанството с вдовицата, много от андаланските членове на семейството й скърбяха за загубата й. Само жесток човек би съдил едно дете заради постъпките на родителите му. И макар че Марам се беше доказала като достоен наследник на режима на Матис, хората, които бяха наясно с положението — с това как я бяха третирали всички на Луна-Ваксор, включително собствената й полусестра — нямаше да я мразят за това. Нали?

— Ти си късметлийка — каза тя.

— Така ли?

— Знаеш точно къде ти е мястото. Имаш семейството си, традициите и никой… никой не ти крещи да бъдеш нещо друго. Всичко, което ватийските ми роднини виждат в мен, е низшата кръв, която тече във вените ми. Където и да отида, се държат с мен като с лоша поличба, която ще им донесе само нещастие.

Беше странно да усетя такъв силен прилив на съжаление към Марам. Но двете с нея бяхме извървели дълъг път. Докоснах я по ръката, без да искам позволение, и изчаках да ме погледне.

— Можете да изберете каква да бъдете — казах й. — Можете да изберете в какво ще се превърнете.

Тя изсумтя.

— Всички вече са решили какво няма да бъда — не съм ватийка, не съм и андаланка.

Стиснах ръката й леко.

— Вие сте родната дъщеря на последната кралица на Андала. Нямат думата относно това каква сте.

Изненадах се, когато принцесата вдигна обсипаната си с пръстени ръка и я положи върху моята, въпреки че все още отказваше да срещне погледа ми.

— Знам, че не е честно от моя страна да го казвам, но… радвам се, че си тук. Радвам се, че си ти. Не мисля, че има друг, който би проявил добрина към мен след онова, което направих.

Нямаше какво да отговоря. Не можех да й кажа защо съм толкова мила, какво съм прозряла. Тя щеше да ме възненавиди, задето я съжалявам и се тревожа така.

— Защо не отида вместо вас? — предложих.

Бях се усъвършенствала в изкуството да контролирам лицето и тона си и това ми служеше отлично с принцесата. Трябваше аз да отида в източните райони, за да предам информацията на агента на Аринаас. Исках и да прекарам още време с Идрис. Но за своя собствена изненада установих и че искам да й помогна. Независимо от всичко, което ми беше сторила, сега виждах пред себе си само едно уплашено момиче, което не иска да се сблъска с неодобрението на собственото си семейство или още по-лошо — с тяхното отхвърляне.

— Наистина ли?

Гласът й прозвуча като на малко дете — по-млад дори от моя.

— Наистина — казах и побутнах леко рамото й със своето.

— А каква е тази миризма? — попита тя секунда по-късно.

Въздъхнах.

— Прегорихте палачинката.

 

 

Все пак обядът не беше съсипан. Супата беше готова, затова взехме неопропастените палачинки, чая и две купички и отидохме в двора. Хранехме се в уютна тишина. За пръв път не се усещаше напрежение или страх. Чувството беше особено, но ми допадаше.

От време на време тя си играеше с едно колие, което не бях виждала — разхождаше златния медальон ту нагоре, ту надолу по верижката между пръстите си.

— Исках да те питам нещо — каза изведнъж, улови медальона с една ръка и обви пръсти около него.

— Разбира се.

Тя свали колието от шията си и ми го подаде. Златната висулка се залюля бавно насам-натам.

— Можеш ли… Знаеш ли какво е?

Огледах го по-отблизо и вдигнах вежди.

— Вероятно не по-добре от вас…

Но когато го обърнах, гласът ми секна.

— Какво? Какво е?

— Нищо — засмях се аз. — Това е кралски печат. Ако бяхте родена преди окупацията, щяхте да имате същия знак, татуиран на гърба.

Марам завъртя очи.

— Благодаря за гениалното умозаключение. Поне това ми беше ясно заради руха на лицевата страна.

— Не е рух. Теслит е.

— Какво?

— Теслит — повторих аз. — Птицата-покровител на рода Зияд е теслит. А на гърба е изписано името ви и тези думи: „Бях белязана преди съпруга си. Ще бъда белязана и след него“.

— Какво изобщо значи това?

— Цитат, който приписват на Масиния — тя е имала белег със златист цвят на гърба. Мнозина го приели като знак от Дихиа, че я е избрал да бъде Негова пророчица преди смъртта на съпруга й. Историците обичат да твърдят, че смъртта му е била определящият фактор за нейния път, но не е така.

Марам се наведе напред.

— А защо да е нещо особено това?

— Печатите са като даани. Обозначават семейството, наследството и вярата — всички неща, които кушаилците ценят. Човекът, направил този печат, е искал да го цените повече от всичко друго.

— Прекрасно — проточи тя, като го взе обратно. — Майка ми е искала да запомня, че е мразела баща ми.

Опитах се да устоя на желанието си да се засмея.

— Цитатът не означава това.

— Просвети ме тогава.

— Масиния е обичала съпруга си дълбоко. Според мнозина, той принадлежал на по-нисша класа, а тя била тазалжитка. Омъжила се за него тайно. Това е нечувано — дори до днес.

— Еи?

— Това означава, че нейната… Че вашата същност не се определя от мъжете в живота ви, независимо колко силни са те. Живяла сте преди тях и ще продължите да живеете след тях. Не можете да ги оставите да определят жизнения ви път.

Тя се вгледа замислено в печата.

— В края на краищата тя е изчезнала, нали?

Кимнах.

— Видели я още веднъж след това, но по-добре известната теория гласи, че народът на майка й я върнал обратно у дома и след това било невъзможно да я проследят.

Марам се подсмихна.

— А какво гласи по-малко известната?

— Че теслитът, който носела със себе си, разкрил истинската си същност на дух и й предложил да я отведе в небесното си кралство.

Ехидната усмивка стана искрена, копнежна. Печатът беше протъркан, вече изтънял и загладен на места. Явно беше, че го държи у себе си, когато може. Майка й сигурно го беше поръчала и й го беше подарила лично. Родителите решаваха как да изглежда даанът на децата им и предполагах, че с кхитаамите на благородниците е същото.

— Втората ми харесва повече.

— Баба ви може да знае още за печата — казах вместо отговор. — Онова, което аз знам, идва от книгите по история. А вашата баба е кралска особа. Тя със сигурност е определила как да изглежда печатът на майка ви.

Марам не каза нищо, но продължи да се взира упорито в медальона. Искаше ми се да я попитам за какво си мисли, но предполагах, че и без това й е било достатъчно трудно да ме попита за значението на печата. Майка й й беше оставила нещо безценно, не исках да отвличам вниманието й от това. А впоследствие то можеше да послужи за мост между нея и баба й — бил той и нестабилен.

Накрая тя вдигна очи, в които се четеше далечно и леко объркано изражение, и разтърси глава. Не казах нищо, но посочих към чинията й. Тя си сложи пак колието и се върна към ястието.

 

 

След като Марам си тръгна, измих чиниите и другите съдове, прибрах останалото от храната и се върнах в стаята си.

Мразех това място, мразех Надин, мразех онова, което ми бяха причинили. Бях преобразена — превърната в момиче, което семейството му не би могло да познае. Но бях открила… Бях открила толкова много нови неща и не знаех дали бих заменила едното срещу другото. Момичето, което бях, срещу всичко останало. И ако — когато — бунтовниците победят, къде ще отида? Къде щеше да отиде Марам?

И трябваше ли въстанието да жертва принцесата в името на свободата? Тя можеше да се превърне в ценен съюзник — водач, който никой не би отхвърлил.

Издърпах собственото си колие изпод роклята и залепих мъничкия предавател зад ухото си. Усетих как се загрява бързо, а секунда по-късно чух изпиукване.

— Да?

— Аз съм. Имам новини.

— Има ли някаква промяна? — попита Аринаас. — Или просто ти липсвам?

Засмях се.

— Има промяна. Марам ще се присъедини към пътуването до източните райони.

— В момента не целим да й направим нещо.

— Нито пък трябва — казах аз остро. — Но се реши аз да замина вместо нея.

— И можеш да донесеш данните, които открадна от залата на Съвета?

— Да.

Тя си пое дъх рязко.

— Амани! Да изнесеш нещо такова от Зияана… би представлявало огромен риск за теб.

— Всичко представлява огромен риск, нали?

— Ще изпратим някого да го вземе — каза Аринаас накрая. — Пази се през идните дни, чуваш ли?

— Ти също, Аринаас.