Сомая Дауд
Мираж (2)

1

На една малка луна, която обикаляше около една малка планета, в една малка ферма в едно малко селце имаше кутия, а в кутията — перо.

Кутията беше стара и по дървото вече не беше останала следа от украса или боя. Ухаеше на шафран и канела, остро и сладникаво. До перото бяха оставени стар пръстен с печат, червено цвете, запечатано в смола, и ивица зелено кадифе, протрито по краищата.

Когато бях малка, често се промъквах в стаята на родителите ми и всеки път желанието ми бе да надникна в кутията. Загадката, която представляваше, само ме заинтригува още повече, когато майка ми започна да я крие от мен. Перото ме очароваше. Едно петгодишно дете няма какво да прави с цветя или плат. Но перо от вълшебна, вече изчезнала птица! Също като всички останали предмети от стария свят, то ме привличаше неустоимо.

Беше черно и в него се преливаха сто различни оттенъка, като тъмни скъпоценни камъни. Когато го вдигнех към светлината, по повърхността му се плъзваха и преплитаха сини, зелени и червени шарки, като магическо заклинание, предизвикано от невидима ръка. То принадлежало на птица, наречена теслит, беше ми обяснила майка ми, птица, която някога била смятана за вестоносец на Дихиа.

Когато Дихиа пожелаел да ти даде знак, той плъзвал перото в ръката ти. Когато искал да ти повери важна задача, да те подтикне към действие, изпращал самата птица. Това бил свещен призив и трябвало да се приема сериозно. Войни, поклонения, събития, които определяли съдбата на цели народи — за такива неща призовавал теслитът хората.

Дядо ми бил посетен от такава птица, макар че майка ми така и не ми разказа защо или дори кой всъщност е бил той.

„Смел до безразсъдство мъж, който почина, потънал в скръб заради всичко, което не бе успял да постигне“ — бе всичко, което ми каза веднъж.

Взирах се в старата кутия с разфокусиран поглед, замислена, вгледана всъщност в самата себе си. Слънцето скоро щеше да залезе и нямах време за губене в съзерцание на някакво старо перо. Но то продължаваше да ме зове, също както когато бях малко момиче и плъзгах палец по извитата му дъга напред и назад, без да съзнавам какво правя.

Както на Кадиз, така и на родната ни планета Андала вече нямаше останали теслити. Като много други неща от детството на майка ми, които също бяха изчезнали — унищожени или загубени. Всичко, което ни оставаше, бяха някои реликви, следи, които показваха какъв е бил светът и какъв най-вероятно нямаше да бъде никога повече.

Подскочих, когато майка ми се изкашля предупредително, застанала на прага в коридора.

— Амани! — каза кратко с вдигната вежда.

Беше твърде късно да скрия кутията и не можах да потисна прилива на вина, задето се бях вмъкнала в стаята на родителите си.

Но майка ми не каза нищо — само се усмихна и пристъпи напред с протегната ръка.

— Баща ти… Баща ти ли ти даде перото? — попитах аз най-после, като й подадох кутията.

Очите й се разшириха леко. За миг ми се стори, че няма да ми отговори.

— Не — каза тихо и затвори капака на кутията. — Намерих го малко след като птицата си отиде. В момент на слабост в един храст.

Рядко бях виждала майка си такава, каквато беше в този момент — с меко мечтателно изражение, сякаш си спомняше за по-добри времена. Беше преживяла две войни — гражданската и нашествието на ватийците, както и последвалата окупация. Беше твърда, като от стомана — неукротима, непоклатима и несломима.

— Какъв е бил моментът ти на слабост? — попитах.

Знаех, че няма да получа отговор. Никога не получавах. Но тя ме изненада, като се усмихна:

— Бягах от любовта. От баща ти, по-точно. Припомних си начина, по който моят баща бе способен да се изгуби напълно в отдадеността си на другиго, и това ме уплаши.

Изгледа ме развеселено, когато челюстта ми увисна от учудване. Знаех, че родителите ми се обичат, беше очевидно за всеки, който ги видеше, въпреки различията им. Но никога не я бях чувала да го казва и да го признае доброволно ми се стори…

— Но както и да е. Ти какво правиш тук? Би трябвало да се подготвяш за довечера.

Не знаех как да го обясня, затова само поклатих глава и свих рамене.

— Не зная. Просто… Обичам го. Предполагам, че просто ми се прииска да го видя пак.

Тя се приближи към мен и повдигна брадичката ми. Вече бях пораснала, но тя пак се извисяваше с цяла глава над мен. Погали бузата ми леко с обратната страна на пръстите си и проследи линиите, където щеше да се намира даанът ми — острите татуировки в геометрични форми, които щяха да отбележат първите ми стъпки в живота като възрастен човек. Надявах се да приличат на нейните — строги и внушителни, сякаш още от пръв поглед оповестяваха на всеослушание коя е и откъде идва.

— Зная, че тази седмица беше тежка — каза тя най-после. — По-тежка от обикновено. Но и това ще отмине като всичко друго.

Прехапах език, за да възпра отговора си. Не би трябвало да ни се налага да ги чакаме да отминат. Не биваше изобщо да се случват. Тази седмица бяхме принудени да понесем опожарените ни полета, а и все по-засиленото присъствие на ватийците.

Но майка ми ме стъписа, като ми подаде кутията обратно. Отново млъкнах от изненада.

— Мисля, че ти трябва да я наследиш — каза ми със същия мек тон като преди малко. — Надеждата се удава повече на младите, а и ще намериш в нея по-голяма утеха от мен.

Отворих уста, но бях останала без думи от изумление.

— Наистина ли? — успях да кажа най-после.

Тя ми се усмихна.

— Наистина — потвърди и ме целуна по челото. — Може би Дихиа ще ти прати второ перо и ще получиш своя знак в тези смутни времена.

После ме остави сама в нейната спалня, все още притиснала кутията към гърдите си. Миг по-късно станах с намерението да я скрия в стаята си, за да не вземе да промени решението си.

Слънцето вече клонеше към заник, затова трябваше бързо да си взема нещата. Кхадижа сигурно вече ме чакаше и никак не ми се щеше да ме нахока, задето съм закъсняла. Селото отвън беше притихнало. По това време обикновено се разнасяха тихите песни на полските работници, които се прибираха по домовете, и звънтенето на камбанката, което обозначаваше края на работния ден. Шумът от маршируващите ботуши, виковете на продавачите, които рекламираха стоките си на малкия площад на селцето, лаят на кучетата и блеенето на козите — всички те бяха стихнали.

Не бяха останали ниви — не и след пожарите, които беше подпалила имперската стража миналата седмица. Група бунтовници — или по-вероятно гладуващи разбойници — се бяха подслонили в една от къщите около портите на селцето. Вместо да ги претърсят една по една, стражите бяха подпалили полетата. Чухме виковете на бунтовниците чак на площада. Сега, когато нивите вече ги нямаше, селото броеше седмиците до зимата и глада, който със сигурност щеше да дойде с нея.

Защо да искам собствено перо, собствен знак? Сега, след като се беше случило това — животът — нямах нужда от знак. Исках нещо друго, нещо по-конкретно и осезаемо. Исках света.

Ватийците не бяха заселници от нашата мъглявина — бяха живели на своята планета Ваксор относително мирно и спазваха галактическите закони. Но бяха отровили собствената си атмосфера и бяха принудени да се преместят на една от луните. Временна мярка, като се имаха предвид главоломно нарастващото население и липсата на ресурси. Някои твърдяха, че е било неизбежно да се опитат да се разселят и в други системи.

Имаше мигове, в които успявах да зърна света такъв, какъвто е бил преди окупацията на ватийците. Когато майка ми или баща ми кажеха нещо прибързано, преди да се усетят, или някоя от лелите в селото започнеше с „Когато бях млада“, или когато някой възрастен мъж запееше стара песен, която не бях чувала преди. Костите на стария свят още бяха тук, макар и едва откриваеми, и исках да си ги върна. Исках всички да си припомним какви сме били, колко силни бяхме. И издръжливостта е вид сила, няма спор — но дори скалите може постепенно да изчезнат, ако са изложени на безкрайни проливни дъждове.

Можех да продължавам да искам чак до смъртта си и нямаше да се случи нищо. Никой проблем не е бил решаван само с искане. Скътах кутията с въздишка, извадих наметалото и обувките си и слязох по стълбището.

Опаковах последните вързопи храна, която щяхме да вземем с нас. Щяхме да отпразнуваме навечерието на пълнолетието ми. Аз и още дванадесет други момичета най-после бяхме навършили годините и според обичая цялото село щеше да се събере в една от изоставените касби. Там щяхме да бъдем удостоени с даан и да се превърнем във възрастни в очите на хората от селото, а после щяхме да го ознаменуваме с вечеря и танци.

— Амани!

Обърнах се към Хуснаин, брат ми, който беше застанал на прага зад мен. В семейството сме три деца — Азиз, най-възрастният от нас, е с повече от десет години по-голям от мен. Аз съм най-малката, а Хуснаин е с петнадесет месеца по-голям. Уповавам се на Азиз заради мъдростта му, но Хуснаин е като другата ми половина — като близнак, въпреки месеците, които ни делят. Отличава се с онези жар и самонадеяност, така типични за по-малките синове, и само моето присъствие може да го укроти.

— Донесох ти нещо — каза той, когато седнах.

Усмихнах се широко и протегнах длани.

— Дай ми го.

— Затвори очи.

Послушах го, но продължих да протягам ръце. Миг по-късно усетих тежестта на някакъв продълговат тънък предмет. Надзърнах, преди брат ми да ми позволи да отворя очи, и насмалко не захвърлих свитъка листове така, като че ли се бяха подпалили.

— Амани!

— Това да не би…

Близо месец по-рано бяхме пътували до Кадиза Прим, столицата на луната ни, за да напазаруваме припаси за малката ферма, която братята и баща ми поддържаха на мъничкото късче земя, което притежавахме. Бях тръгнала да обикалям открития пазар и там, скрит в дъното на малко павилионче за книги, бях открила сноп стари листа — масинийска поезия. Беше твърде скъп дори да си помисля да го купя, пък и повечето религиозни поеми вече бяха забранени със закон. Бунтовниците ги бяха чели за вдъхновение твърде често по време на окупацията.

Масиния беше пророчицата на нашата религия и макар всички да я обичахме, аз я обичах повече от всичко друго, свързано с вярата ни. Пеехме песни в нейна възхвала, имаше и цяло поетично течение, възникнало с цел да възпее живота и делата й. Обичах тези стихотворения повече от всичко и жадувах да ги имам, независимо от риска, който поемах, ако ги откриеха у мен. Ръцете ми се разтрепериха, когато ги протегнах към свитъка.

— Рискувал си страшно много, за да…

— Рискът не е важен — прекъсна ме той. — Те вече ти принадлежат. Това е всичко, което има значение.

Боях се да се усмихна или дори да ги докосна. Мои! Не можех да го повярвам. Никога преди не бях притежавала стихосбирка.

— О, Дихиа! — засмя се той, развърза връвчицата около свитъка и го постави в ръцете ми.

Трябваше да ги препиша на холохартия или да ги вкарам в база данни, или нещо такова. Не се знаеше дали тукашният климат няма да ги съсипе, или аз да ги изгубя, или какво ли още не. А и трябваше да ги скрия, за да не ми ги конфискуват.

„Душите ни ще се завърнат у дома, ний ще се завърнем — така започваше първото стихотворение. — Краката ни ще стъпят на розата в цитаделата.“

Затворих очи и си представих тази цитадела, която със сигурност вече се беше разпаднала на прах. Можех да вкуся болката на поета, да я усетя като рана в сърцето си, сякаш душата ми хвърляше последен поглед през рамо на нещо любимо, което беше принудена да изостави. Знаех какво е да проследявам очертанията на бързо разсейващ се спомен, да следя как избледнява с всяко припомняне, докато от него не остане само чувство — отъпкана пътека, по която можеш да вървиш, но която не можеш да си спомниш. Болката в написаното на страницата беше осезаема — всеки си имаше цитадела. Роден град, изпепелен до основи, отдавна загубено семейство, погребано и безименен гроб — поща, напълно недостъпни, освен след смъртта.

И това — стихове като тези — беше всичко, което ни беше останало, за да съхраним в него легендите си, музиката си, историята си.

— Благодаря — казах най-после и прегърнах брат си. — Нямаш представа…

— Имам известна представа — засмя се той и ме целуна по челото. — Ти си любимият ми човек в целия свят, Амани. Радвам се, че мога да ти го подаря. Дихиа! Ти плачеш ли?

— Не!

Но усещах буцата в гърлото си, готова да се разтопи и да се превърне в сълзи всеки момент. Така се страхувах, толкова бях напрегната заради тази вечер. А в крайна сметка тя се оказа момент на радост. Щях да прекрача прага на зрелостта не само със семейство и приятели, но и със съкровище, което щеше да ми носи утеха в нощи, по-мъчителни, отколкото можех да си представя.

— Сега може би ще напишеш и твои стихове — каза Хуснаин с по-мек глас.

Изпръхтях през смях. Определено не ме биваше като поет, а и в този свят, където никой не можеше да се прехранва от поезия, нямаше да имам възможности да се усъвършенствам.

— Добра си — настоя той. — Трябва да пишеш още.

Изчервих се от удоволствие, жадна за похвали. Хуснаин беше единственият човек, който беше чел стиховете ми, но знаех, че думите му са породени от лоялността помежду ни, а не от истинска представа как изглеждат способностите ми в сравнение с тези на истинските поети.

— В някой друг свят — казах и притиснах свитъка към сърцето си.

„Душите ни ще се завърнат у дома, ний ще се завърнем.“

Вдигнах поглед и се усмихнах на брат си, другата половина от сърцето ми.

— Но не в този. В този тези стихове са ми достатъчни.