Сомая Дауд
Мираж (30)

29

— Да се надяваме, че простолюдието ще се държи мирно днес — каза Марам мрачно сутринта преди речта по случай откриването на библиотеката.

Явно искаше да се пошегува, но не се усмихваше. Любопитно ми беше да я гледам. Представяше ли си как ще умра? Или пък как самата тя ще умре? Запитах се какво би означавало за нея, ако цялата слънчева система види как умирам. Щеше ли да й бъде трудно да ме гледа, или щеше да мисли само за себе си?

— Пази се — добави тя и очите й се срещнаха с моите.

Този път в тях се четеше топлина. Оставих я и се отправих към площадката за тръгване. Думите й продължаваха да отекват в главата ми, докато Идрис ми помагаше да се кача в затворената карета и се качваше след мен. Не ми допадаше да се чудя какво й е на Марам — какво ли е усещането да знае, че ако напусне Зияана, я грози смъртна опасност. Че голяма част от народа, който щеше да наследи, я ненавижда и я възприема като символ на робството си. Че се беше сбогувала с мен с ясното съзнание, че всичко, което може да ми се случи, е предназначено за нея. Усещаше ли го? Разразяваше ли се в нея война всеки път, когато ме погледнеше?

Гледах през затъмнените прозорци как напускаме двора и се насочваме към огромните порти на северната стена, от които каретата излезе на широкия главен булевард, който водеше към останалата част от града. Идрис бе положил ръката си върху моята, както винаги, и опрял брадичка на другата.

Ако Марам беше в северните райони на Андала, надали щеше да има такова значение. Те бяха по-безопасни, антиватийски настроения почти не съществуваха. Разполагаха с малко ресурси и внедряването им във ватийското общество беше минало бързо и безпроблемно. Но столицата Уалили беше седалището на кралското семейство. Жителите му обичаха кралица Наджат — както бедните, така и богатите. Тя беше техният идол — млада, красива и неумолима.

В техните очи Марам беше върхът на обидата, осквернила дома им. Тя покваряваше кръвта им. Предполагах, че това е основната причина Матис да обича толкова много да парадира с нея. Щом не можеше да качи чистокръвната си ватийска дъщеря на престола, щеше да си го връща, като напомня на всички каква цена трябваше да платят, задето са били победени. Идрис изглеждаше по-тъжен от всякога — бледо подобие на човека, когото познавах.

— Идрис?

— Семейството ми — или поне това, което е останало от него — живее в Ал Хосеима — каза той и пак извърна лице.

Поклатих глава.

— Не разбирам.

— Ватийците го наричат „източните райони“ — обясни той, а когато стиснах ръката му по-силно, добави: — Да. Сега разбираш.

— Присъствах на събранието на Съвета вместо Марам — казах аз.

Бях се преместила по-близо до него, за да усещам топлината му през тъканта на кафтана си. Само бегло ми бе минало през ум, че семейството на Идрис се намира там, и не бях обмисляла как ще им се отрази това. Жегна ме вина, когато си спомних каква роля бях изиграла за решението на Матис.

Идрис прокара длан през лицето си. Сега, след като ми беше казал, тревогата и страхът му сякаш бяха нараснали още повече.

— Не разбирам защо някой там би рискувал второ клане. Чистката не беше толкова отдавна, че да не си го спомнят. Знам, че никой не е забравил.

„По-добре смърт, отколкото робство.“ Хуснаин го беше казал веднъж, когато се разгневи на Азиз — това беше тема, спорна за всички ни, но най-вече за тях, двамата. Тогава си бях помислила, че думите му са продиктувани от безразсъдната смелост, типична за младостта, и че след още няколко години пламенният му нрав ще се смири. Но имаше хора, които вярваха в това. Които биха предпочели да умрат, вместо да страдат под чуждо владичество. Хора, които по-скоро биха рискували живота си с надеждата, че децата им може да доживеят едно по-добро бъдеще.

Аз бях станала една от тях.

— Проблемът не е твой — каза принцът внезапно. — Ще стане каквото ще става.

— Разбира се, че е мой проблем — казах и обърнах лицето му така, че очите ни да се срещнат отново. — Приятелите ги е грижа един за друг.

Той се усмихна широко.

— Приятели? — повтори тихо.

— Повече от приятели — казах, а той целуна вътрешната страна на дланта ми. — Защо не ги посетиш? Това би помогнало, нали?

Стиснах ръка, сякаш да задържа целувката му. Имах чувството, че са минали цели векове, откакто го бях видяла за последно. Ненавиждах ограниченията, с които трябваше да се съобразяваме. Срещите ни зависеха напълно от решенията на Марам и Надин къде да ме изпратят и от това дали той щеше да бъде там. Искаше ми се да мога да го виждам по-често, но от самото начало знаех, че нещата не зависят от мен. Шепнех, за да не ни чуят стражите извън купето на каретата — поредното ограничение.

— Не… не се бях сещал за това — каза той. — Би им вдъхнало кураж, ако не друго. Скоро ще настъпи сто и шестият рожден ден на леля ми и Марам не би отхвърлила молбата ми да я посетя по този повод.

— Би ли отишла? — попитах, като внимавах да поддържам гласа си спокоен.

— Не зная — намръщи се той. — Сигурно знаеш какво е отношението й към роднините й в Андала.

Кимнах.

— И все пак ще е хубаво както за теб, така и за тях — казах аз, като стиснах леко ръката му. — Присъствието ти ще ги успокои. А и ще бъдеш в безопасност на Ал Хосеима — решиха да съсредоточат нападението по-далеч по крайбрежието.

Той погали бузата ми, наведе се и ме целуна по челото. Известно време единственият звук в каретата беше приглушеният шум на самия град. По лицето на Идрис бе изписана вътрешна борба, сякаш не можеше да овладее чувствата си.

— Какво има?

— Ти… — започна той. — Ти си ми голяма утеха, Амани.

С усилие потиснах насмешката си.

— Утеха? Това ли е всичко?

Той отвори уста, но аз поклатих глава.

— Само се шегувах. Няма нужда да отговаряш.

— Ела с мен — каза той изведнъж.

— Какво?

— В Ал Хосеима. Моля те!

Понечих да му обясня защо това е ужасна идея, но спрях. Не беше ужасна идея. Разполагахме с толкова малко време заедно и това… Това би било прекрасно. И може би щях да успея да се откъсна от останалите за известно време, за да предам информацията на някой от агентите на Аринаас в източните райони.

— Добре — казах накрая. — Ще се опитам.

Речта — обръщението към народа на Уалили — трябваше да бъде произнесена в един обедняващ квартал на града. Според картата, която Тала ми показа, мястото беше търговска област — някога процъфтяваща и оживена. Но бизнесът беше преминал в ръцете на ватийците и макар че много от местните търговци успяваха да се прехранват, положението явно беше доста различно от някогашното.

Ел Мактабатил „Фихри“ беше просъществувала в продължение на две хиляди години и съхраняваше архив литература от цял свят. Там се пазеше най-голямата колекция кушаилски стихове, преди ватийците да унищожат библиотеката. За неин заместител се използваше постройка, която дори не се намираше в близост до нея и която съдържаше само статистически данни за населението и записки по история на окупацията.

Двамата с Идрис бяхме застанали точно до издигнатата платформа, под която се бяха събрали хората. Всички жители на квартала бяха задължени да присъстват и сега се бяха подредили пред нас — тихи, облечени в официални, но тъмни дрехи, и изпълнени с ненавист. Усещах напрежението и шепота, които изпълваха въздуха — разпознавах ги от времената, която самата аз бях принудена да присъствам на подобни събития. От двете страни на улицата, на която се бяха събрали андаланците, бяха подредени високи скамейки, сякаш ватийците, които щяха да ги заемат, очакваха да се насладят на някакво зрелище.

Над платформата се издигаше огромна статуя на Масиния. Неволно направих крачка напред. Имаше много начини, по които обичаха да я изобразяват — в екстаз, с отворена книга в скута, с взор, обърнат към небето. Но никога не я бях виждала такава — с вдигнати към небето ръце и с воал, спуснат пред лицето й чак до земята. Ако не беше „Заветът“ в краката й, нямаше да съм сигурна, че е Масиния.

Статуята беше красиво изваяна от камък, но при все това зловеща на вид. Имах усещането, че всеки момент може да вдигне воала и да тръгне към нас. Беше нетрадиционна и необичайна и вместо да предизвика у мен радостта, която винаги изпитвах, когато я видех, ме накара да се почувствам неспокойна. Може би това беше причината ватийците да са я оставили невредима.

Поех дълбоко дъх и стиснах ръката на Идрис.

— Спокойно — прошепна той в ухото ми. — Всичко ще е наред. Тук съм.

Кимнах и застанах до стълбите към платформата с Идрис плътно зад мен.

— Братя андаланци — заговори един андалански сановник, наведен над подиума. — За мен е чест да приветствам Нейно кралско височество Марам вак Матис сред нас. Неизменното благоволение и щедрост на нашия покровител ни изпълват с признателност, която не може да бъде изразена с думи.

Андаланците останаха тихи и мълчаливи. Откъслечните аплодисменти дойдоха от неколцина ватийци и андаланските махзени, застанали от двете им страни. Наблюдавах с безизразно лице, докато сановникът приключи с речта си и ми направи знак да се кача на подиума.

Шепотът се засили, докато се изкачвах по стълбите, но се смени със злокобна тишина, когато потупах холочетеца пред себе си с показалец, за да отворя записките по речта си.

— Днешният ден бележи едно щастливо събитие — започнах с висок глас. — Първото от много такива, първото откриване на библиотека в Уалили от над десетилетие насам. Символ на безценната сила на знанието и способността ни да продължаваме напред, обединени като един пред лицето на трудностите.

Говорех с гласа на Марам, но моите чувства бяха основата, около която се беше оформила речта. Избягвах да споменавам ватийците и се надявах, че когато видеха Марам — когато видеха мен — да носи стария андалански печат, онези, които бяха станали свидетели на поругаването на предишната библиотека, щяха да бъдат обнадеждени и щяха да си спомнят за надеждите и издръжливостта ни. Още повече се надявах Марам да се замисли над думите, които ми беше помогнала да напиша, и да си представи свят без жестокостите, за които бе станало причина господството на баща й.

Слаба надежда, помислих си, докато обхождах с поглед тълпата. Но важна — ако Марам можеше да се превърне във владетеля, който баща й така и не беше успял да стане, владетеля, който майка й бе желала да бъде, имаше надежда за нас — за всички нас.

Нали така? Трябваше да вярвам в това.