Сомая Дауд
Мираж (33)

32

Беше полунощ и дворецът беше замрял. Шумовете, които бях очаквала — пустинните животни, някое голямо семейство, което се готви за сън — липсваха. Долавях свистенето на вятъра, пращенето на огъня в дневната и тихия шепот на плат, докато се обличах. Наметнах сив плащ на раменете си и вдигнах качулката. Носителят с данните беше скрит на сигурно място в кафтана ми. Покрих лицето си и замръзнах, когато случайно зърнах отражението си в огледалото. Едва успях да позная момичето, което ме гледаше от сянката под качулката. Бунтовничка. Шпионка. Дъщерята на фермера от затънтената луна и двойничката на принцесата бяха пълни противоположности.

Поколебах се за миг пред вратата на Идрис. Опиянението ми от следобеда още не се беше разсеяло. Притиснах ръка към ребрата си, когато усетих поредната тръпка на болезнено щастие. Какво би си помислил той, ако знаеше къде отивам? Би ли се ядосал? Би ли ме разбрал?

„Това са въпроси, чиито отговори ще получиш по-късно“ — напомних си.

Коридорите бяха тихи, а светлината на стенните аплици бе приглушена. Придвижвах се възможно най-леко и бързо, забила очи в земята. Агентът на Аринаас не смееше да влезе в самия дворец, особено докато всички смятаха, че Марам нощува в него. Щеше да ми се наложи да сляза до най-ниските нива на двореца и да изляза през тунелите, които водеха до кладенците с питейна вода.

В тунелите не беше така тихо, както в палата — плискането на водата и кухото, глухо потропване на кофите от вятъра изпълваха мрака.

Тази вечер луната беше пълна, а небето — ясно. Лунните лъчи озаряваха входа на тунела и открояваха ясно силуета на агента — строга, сериозна фигура, облечена в черни дрехи, с тюрбан и було, покрити с тънък слой пустинен пясък.

— Ще се върнеш, о, скърбяща — каза той на кушаилски.

— Краката ти ще стъпят в нашата цитадела — отговорих.

Напрегнатите му рамене се отпуснаха леко и той дръпна булото надолу. Дихиа, колко млад беше! Твърде млад, за да е получил даан, твърде млад, за да си пусне брада. На четиринайсет, може би — петнайсет. Но лицето му беше слабо, със закоравяло изражение. Беше страдал — достатъчно, за да поеме риска да стане бунтовник, преди да навърши пълнолетие. Достатъчно, за да не го спрат.

— Е — подкани ме той. — Лицето ти. Да го видя.

Думите му бяха бързи и резки, с тежък акцент. Беше от източните райони.

Излязох от сянката на тунела и дръпнах булото си. Лицето му побеля, а устните му изтъняха като линия от изумление.

— Мислех, че се шегува — каза той дрезгаво. — Дихиа! Ти направо си й одрала кожата.

Не се усмихнах, когато отговорих:

— Това е целта.

Пръстите ми стиснаха малкия носител и го извадиха от роклята.

— Това е пратката, за която си дошъл. Тук има списък на всички депа за муниции на ватийците в източните райони, както и местоположенията на базите и ударните отряди.

Той вдигна вежди изненадан.

— И никой не знае, че си ги взела?

— Научих се да я имитирам доста добре — отвърнах аз. — Така че не. Никой не знае.

Пуснах носителя в дланта му. Беше толкова дребен предмет, но щеше да помогне толкова много за защитата на бунтовниците и цивилните тук. Повече от присъствието на Идрис, повече от всичко друго, което можехме да направим в момента. Войната нямаше да бъде спечелена с осуетяването на една поредица бомбардировки, но щяхме да спасим животи, да подкрепим надеждата у хората. Това беше стъпка напред, стъпка, от която отчаяно се нуждаехме.

— Сиха, якхоя — казах аз, когато той пое малкото пакетче. „Бъди здрав, братко“.

— Барака, якхти — отговори той. „Бъди благословена, сестро.“