Сомая Дауд
Мираж (24)

23

Сутринта, когато трябваше да отпътуваме, настъпи още преди да се почувствам готова за нея. Силен вятър фучеше през каньона и виеше яростно, като че ли предупреждаваше за приближаващите пустинни бури. Самият Уздад беше притихнал, засенчен от облаците в небето. Беше ранно утро, а аз стоях пред едно огледало, докато Тала ме обличаше в тоалета, който бях получила като подарък от вдовицата. Прислужничката, която беше донесла кафтана, стоеше малко по-встрани и наблюдаваше ръцете на Тала критично, докато тя оправяше колана и наметалото ми.

Кафтанът беше прекрасен, гълъбовосив на цвят и с ръкави, украсени по ръба с тъмни кристали и тъмнолилава бродерия. Над него облякох дългото до земята палто без ръкави, което беше в същия оттенък на тъмнолилавото, а от раменете му се спускаше пелерина от множество пластове сив копринен шифон, която се влачеше зад мен. Тала беше изтрила къната от ръцете ми предишната вечер и сега ми се струваха голи, макар и да бяха отрупани с пръстени.

— Ето — каза тя и ме заобиколи, за да ме погледне. — Прекрасна сте.

— Вдовицата би желала принцесата да отиде при нея, преди да потегли — каза прислужницата на кушаилски.

Тала ми го преведе, преди да успея да отговоря, и аз кимнах.

Отправих се към покоите на вдовицата и спрях пред прага на двойната врата. Щеше да мине много време, преди да видя изображение на теслит отново, и исках да запомня добре очертанията им. Масиния била съпътствана от такава птица през по-голямата част от живота си — с корона от пера в наситено изумруденозелено. Някои смятаха, че Азул, теслитът, който й се беше явил в пустинята, и белегът, който тя носеше, са дар, който ги свързва неразривно. Не бях сигурна дали вярвам в това, но птицата безспорно беше вестител на промяната и мощта. А сега беше изличена.

— Мадам? — обади се прислужницата на ватийски с тежък акцент.

Кимнах и вратите се отвориха със стон.

Вдовицата Султана седеше на обичайния си, подобен на трон стол с лице, обърнато към отворения прозорец.

— Жалко е, че се налага да си тръгнеш, момиче — каза тя на кушаилски. — С удоволствие бих се разхождала отново по пътеките в градината с теб. Тези няколко следобеда не бяха достатъчни.

Наложих си да се усмихна и се наведох да я целуна по бузите и опакото на двете длани.

— Ако съм още жива — отвърнах също на кушаилски, — вероятно ще ме видите следващата година.

Тя изсумтя и махна с ръка.

— Една година е твърде дълго време за старица като мен.

Фурат влетя с бързи крачки в залата, все още в одеждите си за сън и с пусната коса, която се развяваше свободно зад нея.

— Мислех, че съм изпуснала заминаването ти.

Едва сварих да стана, преди тя да ме притегли към себе си в прегръдка. Отвърнах й, обзета от благодарност. Не бяхме прекарали много време заедно, но онова, което бях научила за нея, ми вдъхваше утеха и спокойствие. Тя беше добър съюзник — както тук, така и в Зияана. А сега се чувствах така, сякаш сме и посестрими в общата борба. Тя щеше да ме пази и защитава, както и аз нея.

За момент ми се прииска да имах истинска сестра — сестра, която да ме пази и защитава само и единствено защото така иска. Но животът ми не се беше развил така и желанието изчезна също толкова бързо, както се беше появило.

— Когато се върнем в Зияана, ще бъдем врагове — каза тя на раздяла.

— Но ще знаем истината — отговорих и стиснах дланта й.

Следващия път, когато се видехме, аз щях да бъда шпионин, работещ срещу ватийците. Тази мисъл будеше у мен както страх, така и ентусиазъм, но фактът, че ще имам съюзничка, значеше за мен повече от всичко друго.

Скоро отпътувахме по същия начин, по който бяхме дошли — придружавани от Набил и стражите му през каньона, а после и през пустинята. Болка прободе гърдите ми, но си наложих да не се обръщам назад. Бях прекарала три седмици в сянката на стените на този каньон — щастлива и в безопасност. Бях свикнала с това усещане и обстоятелството, че се връщам в Зияана — място, което означаваше само страдание за мен — ме плашеше.

В далечината забелязах силуетите на шестима тазалжитки на коне. Един от тях се изправи на задни крака и изцвили раздразнено. Не знаех дали е този на Аринаас и дали изобщо тя беше изпратила жените да ни наблюдават, докато напускаме палата. Но присъствието им все пак ме окуражи. Знаех, че не съм сама.

Оттеглих се в каютата си веднага, щом корабът се вдигна във въздуха. Нямах желание да прекарам идните няколко часа погълната от присъствието на Идрис и от въпроса кога ще го видя отново.

Дремех на пресекулки, докато Тала не дойде да ме събуди и да ми помогне да се освежа.

— Добре ли си? — попита ме.

Кимнах и наметнах леката пелерина на раменете си.

— Не мисля, че съм готова да се върна.

Тала се усмихна.

— Би било странно, ако беше готова.

Когато излязох от личната си каюта в общото помещение, корабът вече беше започнал да се спуска към Уалили и летателната площадка на Зияана. Идрис вече беше там, застанал пред широкия илюминатор, и силуетът му се открояваше на фона на облаците, осветени от следобедното слънце. Косата му беше пристегната назад както винаги, когато беше в Зияана, а морскосиньото му сако беше закопчано до шията. Току-що избръснатото му, умишлено безизразно лице го караше да изглежда строг и суров. От саркастичното повдигане на веждата и малките бръчици в ъгълчетата на очите му нямаше и следа.

Когато се извърна от илюминатора и ме видя чертите му омекнаха. Усетих как се усмихвам, макар и съвсем слабо, в отговор. А когато той протегна ръка към мен, я поех без никакво колебание.

Дланите му бяха топли и сухи — длани на махзен, почти без белези и мазоли. Най-вероятно нямаше представа какво е да ореш нива или да пренасяш чували с пшеница до склад. Неговите тегоби бяха напълно различни.

Застинах, когато ръката му ме погали леко по бузата. Пръстите му се плъзнаха по косъмчетата над ухото ми и се заровиха в косата ми.

— Следващия път, когато се видим, няма да бъдем себе си.

Обвих пръсти около неговите. От самото начало знаех, че моментите ни заедно ще бъдат откраднати, оскъдни. Щяхме да ги очакваме дълго, от едно официално събитие до друго, докато целият свят ме гледаше, убеден, че съм Марам. Знаех, че това няма да ни е достатъчно, но засега все пак беше нещо, и знаех, че се връщам от Уздад много по-богата вътрешно, отколкото на отиване.

— Всички трябва да играем своите роли — отговорих. — Това не променя…

— Каквото и да било — прекъсна ме той и се усмихна. — Оковите, в които те ни плениха, бидоха строшени и Съдбата ни въздигна по пътя към свободата.

Не се сдържах и се ухилих широко.

— Много добър превод. И то на слабо известно стихотворение.

— Вдовицата помогна.

Смехът ми затихна, когато усетих да ме обзема ново чувство. Според собственото му признание, той не умееше да чете особено добре на кушаилски — но беше упорствал, за да открие нещо, което да ми поднесе в дар. Дар, който бе по-ценен за мен, отколкото той можеше да си представи.

Стиснах ръката му със своята. Не знаех кога ще се видим отново — колко седмици или месеци трябваше да изтърпим разделени.

— Ще се видим пак, нали? — прошепнах, опряла чело на неговото.

— Да — отговори той. В думите му се четеше обещание. — Да.