Л. Рон Хабърд
Победа на злото (60)

Глава шеста

Капитан Болц се усмихна и почеса косматите си гърди. Хангарът и базата, които сега бяха празни от всичко, с изключение на „Бликсо“, бяха престанали да съществуват като част от властта на Апарата. Той си имаше свои собствени планове.

Отиде в каютата си и се облече в Западни дрехи. Сложи в портфейла си пачка турски лири. Изплашеният Оу Диър го зяпаше.

— Нали трябва да изчакаме товара и да заминаваме — каза Оу Диър. — Сигурен съм, че офицер Хелър е прав. Ако не предам пакета и Хист открие, че не съм, мога да се считам за мъртъв.

— По дяволите да върви офицер Хелър, — изруга Болц. — Оставиха оня „Даймлер-Бенц“ в двора на вилата. Даже старият шофьор, дето се смее много смешно, е още наоколо. Отивам там, за да го спра, преди да е откраднал колата, ще я взема и ще отида в Истамбул да се видя с моята приятелка — вдовицата.

Болц спря, за да даде на другаря си заповед да вземе товара, когато пристигне по въздуха, и да го натовари, след което въпреки вида си тръгна с високомерна крачка и намери Терс, който след съответното заплащане не след дълго го возеше в луксозната кола към нощния Истамбул.

Оу Диър прекара целия следващ ден в изплашено очакване. Той не обърна почти никакво внимание на товара, когато следобеда го донесоха помощниците и екипажът от летището. Оу Диър си мислеше, че Болц може да е дезертирал, което щеше да го остави без капитан и без начин да се върне на Волтар. Не говореше нито един от Земните езици: виждаше се как е загазил.

Здрачът се спусна, светлината изчезна над електронната илюзия. Никакъв Болц. Ако беше там, можеха да потеглят след час.

Горната дупка на планината стана черна. Часовете се влачеха. Оу Диър започна да се страхува от хангара. Беше толкова празен, че когато той ходеше, го плашеха собствените му стъпки. Започна да му се струва, че мястото вече е населено с духове.

Полунощ дойде и си замина. На един часа му трябваше цяла вечност да дойде. Стрелките на часовника му сякаш бяха неподвижни и отказваха да се придвижат напред към два часа. После стана два, а след това и два и половина.

Силен шум отнякъде накара Оу Диър да изпищи.

Беше Болц.

Беше докарал цял камион с фалшиво уиски. Повика екипажа си и те го качиха на борда.

Самият Болц беше доста пиян и значително оплескан с червило.

Беше три часа сутринта, когато капитанът най-сетне започна да навива стълбата към херметичната камера, защото се беше качил последен.

Над тях се чу внезапен рев.

Учудено и като си мислеше, че някой товароносач се връща обратно, Болц слезе по стълбата и се взря към дупката на планинския връх.

Замръзна.

Черната опашка на един боен кораб тъкмо влизаше вътре!

Върху него ясно си личеше символът, който изглеждаше като озъбена змия. Както и някакви букви!

243-ТИ БАТАЛЬОН НА СМЪРТТА!

Корпусът му, който беше твърде голям за този хангар, се спусна надолу с извадени оръдия. Приземи се с грохот.

Стотина мъже в черни униформи се изляха от шестте люка с приготвени бластери!

Болц, който беше твърде шокиран, за да помръдне, беше хванат веднага.

Един отряд се втурна в „Бликсо“.

След малко целият екипаж на товароносача, заедно с Оу Диър бяха завлечени надолу по стълбата към пода на хангара.

Болц не можеше да схване какво става. Нямаше начин да знае, че това е батальонът, изпратен от Ломбар „да претърси за всякакви предатели, които помагали на Хелър или изпълнявали заповедите му, и да ги унищожат“. „Бликсо“ беше тръгнал от Волтар два дни, преди да излезе заповедта под ръката на съсипания Ломбар Хист.

Един мъж в черна униформа и алени ръкавици, по-висок от Болц, се наведе над него.

— Аз съм полковник Флей от 243-ти батальон на смъртта. Вие кой сте и къде са всички останали?

— Аз съм… аз съм… капитан Болц на „Бликсо“ — този кораб. Имам спешна пратка от наркотици за Волтар.

Един офицер се провикна от „Бликсо“:

— Полковник, в кораба има контрабандно пиене!

Полковникът се вторачи в Болц.

— Контрабандист!

— Аз съм капитан на товароносач на Апарата!

— В тия дрехи? Отговаряй. Защо не ни поискаха паролата? Къде е персоналът на тази база?

— Отидоха си! — разтрепера се Болц.

— Къде си отидоха?

— Не знаем! — извика Оу Диър, който беше в ръцете на един войник от батальона. — Аз съм куриер на Лорд Индау!

— Ха! — изсмя се полковник Флей. — И пътуваш с контрабандист? Наклонете това красиво приятелче към една пушка и го накарайте да говори.

— Не! Вижте личната ми пластинка…

Двама войника хванаха двата края на една пушка. Трети хвана Оу Диър за главата, а четвърти — за краката. Първите двама задържаха пушката хоризонтално по средата на гърба му. Другите двама дръпнаха. Гръбнакът на Оу Диър започна да пука. Той изпищя.

— Кажи ми къде отидоха другите! — изрева Флей.

— Не знаем! — изпищя Оу Диър. — Вижте документите ми!

Един офицер прерови джобовете на Оу Диър. Погледна пластинката, която намери.

— Тук пише само, че е чиновник в Секция 451. Това е тази планета. Значи не е куриер.

— Накарайте го да говори! — нареди Флей.

Те дръпнаха Оу Диър по-силно.

— По-добре говори! Знаеш много добре къде са отишли. Недей да лъжеш пак! ГОВОРИ!

Оу Диър започна да крещи пронизително, когато гръбнакът му се разпъна и запука. Успя да извика:

— Имам телеграма! Имам телеграма! Имам телеграма! Трябва да я предам!

— По дяволите да вървят телеграмите ти — каза Флей.

Оу Диър беше припаднал.

Флей даде знак и войниците сграбчиха Болц. Единият дръпна главата му назад, след като беше хванал косата му с цяла шепа, а друг го удари в корема с юмрук.

Болц изгрухтя от силата му.

— Къде отидоха? — запита го Флей.

— Не ни казаха! — извика Болц.

Полковникът щракна с пръсти и един войник сложи в ръката му фенерче. Флей се приближи към Болц и светна с фенерчето в окото му.

— Лъжеш ли ни?

Болц се заизвива като се опитваше да избяга от светлината. Единственото нещо, което беше важно за него, бе, че полковникът можеше да разбере, че той е възнамерявал да запази базата за своя употреба.

— Реакцията на зениците му показва, че лъже! — каза Флей. — Бийте го!

Ударът проехтя из хангара.

— Още веднъж — каза Флей — ще те питам учтиво и после наистина ще се захванем здравата с теб. Къде отиде екипажът на тази база?

— НЕ ЗНАМ! — извика Болц.

— Ударете го! — нареди полковникът.

И това беше последната заповед, която издаде през живота си.

Ударът попадна върху бутона на дистанционното устройство в джоба на Болц!

През ханагара премина съскащ пламък!

Батальонът на смъртта, бойният кораб, „Бликсо“, капитан Болц и Оу Диър проблясваха изведнъж и се превърнаха в силуети от нажежено бяло. Промениха цвета си отдолу нагоре от червено през жълто до виолетово. Станаха черни. Превърнаха се в силициев двуокис като за момент си запазиха формата, но след това се превърнаха в разтопено стъкло.

Никой в базата не остана жив.

Стенните кутии, които държаха на едно място лъчите, се превърнаха в пясък, който пък под силата на температурата се превърна в течно бълбукане.

И тогава с разтърсващ рев стените на хангара се огънаха и започнаха да поддават.

За известно време скалите се приплъзваха.

Невероятна горещина изпълни вътрешността на планината.

След това не остана нищо от Земната база.

А погребана там заради забавянето и личните интереси на Болц, лежаща под купчината тресящо се стъкло, което някога е било Оу Диър, както и под неизброимите тонове врящ силициев двуокис, беше пепелта от телеграмата, написана, с цел да отмени нахлуването на Земята.

Съобщението никога нямаше да пристигне.