Л. Рон Хабърд
Победа на злото (19)

Глава девета

При едно махване с ръка от страна на Тийни, наизскочи много персонал. Всички бутаха колички, върху които се мъдреха планини от кексчета, огромни кани с газирана вода и големи чаши. Всичко беше подправено с масло от хашиш. Пъхнаха количките под въжетата и момчетата ги нападнаха свирепо, за да облекчат стегнатите си челюстни мускули и сухите си гърла, които Мадисън знаеше, че димът от марихуана им е причинил.

Беше докарана друга голяма дъска и когато гюрултията утихна и всички доволно пиеха и дъвчеха, Тийни застана пред новата сцена и вдигна скиптъра си, за да въдвори тишина.

— Радвам се, че ви хареса танцът — каза тя, — но това беше само за обучение — винаги трябва да довършваме обучението си. Направих го, само за да демонстрирам контрол на мускулите. Защото контролът на мускулите е ВСИЧКО!

Беше хванала пълното им внимание.

— Сега искам от вас друг девствен доброволец.

Няколко щяха да се втурнат, но тя посочи висок кестеняв младеж, може би шестнайсет годишен. Сержантите го пуснаха да мине през сините въжета. Той мина напред: беше много красив и вървеше с благородническа, леко подскачаща походка. Дрехите му проблясваха с всички цветове на дъгата.

Изведнъж зад гърба на Тийни се появи някакъв вестоносец, прошепна й нещо и се оттегли.

— Аха! — извика тя, когато младежът се приближи. — Сред нас е още един благородник: синът на Снор, наследник на баща си, лордът на Вътрешния! Минете напред, милорд, ако сте дошъл да дадете тържествен обет за верността си към вашата кралица.

Момчето хукна напред и изведнъж падна на колене пред нея. Посегна, сграбчи края на златната й пелерина и я притисна с обожание към устните си.

— Тържествено признавам, че съм твой васал, о, кралице Тийни, и само чакам всяка заповед при най-малката ти прищявка.

— Мадисън се стегна от вълнение. Лорд Снор контролираше „Вътрешен обзор“, а това момче беше един от двамата, които имаха достъп до него. О, Боже, помисли си той, каква награда! Но Тийни и влиянието, което имаше, бяха на светлинни години от него. Боже, трябваше да измисли нещо, за да я накара да му съдейства и да се откаже от намерението си да го екзекутира. Тя даже не знаеше цената на това лордче, което сега беше в краката й.

Тийни го докосна леко със скиптъра си.

— Приемам твоята вярност. Стани, васале мой, и прегърни кралицата си.

Момчето стана и те се прегърнаха формално, докато из залата се носеха завистливи стонове. Момчето застана настрана и погледна тълпата с напереност, с която искаше да каже, че се досеща какво означава тя за тях.

Чу се друг шум от търкаляне и слугите избутаха нагоре платформата, на която беше стоял първият доброволец. Сега върху нея имаше тапицирана масичка.

Тийни даде знак и Туу-Туу изпълзя под въжетата и побягна от тълпата към нея. Беше изпратен с възгласи и викове „Късметлия си, Туу-Туу!“.

Оркестърът засвири отново — не толкова силно, но в твърд и секси рок ритъм.

Двамата златни пажа поведоха Туу-Туу и синът на Снор нагоре по стъпалата на пиедестала, като се катереха в такт със секси ритъма. Стигнаха до върха и се обърнаха.

Музиката премина в тежък рок ритъм, а с него затанцуваха цветни светлини нагоре-надолу по тълпата.

Тийни постави короната над конската си опашка и се приближи към новото табло. Тя посочи рисунката — със скиптъра си. Върху него се спря единствената бяла светлина между цветните лъчове.

— Художникът е нарисувал една красива картина тук и вярвам, че всички ще се съгласите. Внимавайте! — Тя насочи скиптъра си. — Това е сфинктерният мускул! Както виждате на тази рисунка, той се намира точно във вътрешността на ануса. Той е пръстенообразен мускул, който обикновено поддържа свиването на този телесен отвор и може да се стяга и отпуска.

Тя се обърна и ги фиксира с поглед. Музиката загърмя, а светлините запулсираха.

— Значи, ако този мускул. НЕ е под контрола ви, това би било катастрофа, нали?

— Така е! — отговориха всички в хор.

— ТОВА Е МУСКУЛЪТ НА ЖИВОТА И СМЪРТТА! — извика Тийни.

Те се вторачиха в нея със страхопочитание.

— Когато хората умират — извика тя, — той се отпуска!

Въздишка на ужас се надигна над гърмящата музика.

— Затова — извика Тийни — активният сфинктерен мускул е знак за живот! — Тя се изпъна тържествено и попита: — Вашият активен ли е?

Тълпата катамити и начинаещи катамити отвърна с твърдо „ДА!“.

Тийни изкрещя:

— Значи сте ЖИВИ!

Радостни възгласи полетяха из залата над бумтенето на музиката.

— Стига толкова за технологията — каза Тийни. — Във вашата власт е да контролирате сфинктерния мускул. О, вие казвате не, не, не е възможно. Добре, млади господа, трябва да ви информирам, че това не само е възможно, ами можете да го карате да се върти и върти!

Викове „Не!“ и „Това не може да бъде!“.

— О, да! — извика Тийни. — Можете да се научите да го контролирате и аз ще ви накарам да опитате по време на обучението ви в бъдеще в класните стаи на подземието. Това е лесна работа, не по-трудна от намирането на контролните точки и научаването да си мърдате ушите. А, виждам, че не ми вярвате. И заради това, благородни господа, съм ви подготвила демонстрация!

Тя отиде до стъпалата на платформата и ги изкачи под ритъма на музиката. Лъчът я беше последвал и сега падна и върху двете момчета, които стояха там.

Тийни постави ръка на рамото на Туу-Туу.

— Този красив експерт беше обучен и е доста опитен. — Туу-Туу я погледна с обожание, а очите му светеха на фона на боядисаното лице. Беше ясно, че привилегията да бъде докоснат от нея беше повече, отколкото той можеше да понесе.

Тийни даде знак и двамата придворни започнаха да разсъбличат Туу-Туу и сина на Снор.

Мадисън внезапно разбра от опита си на „Бликсо“ какво ще се случи.

— Не! — изпищя той. — Не, Тийни, недей!

Пазачът незабавно се оказа пред него.

Електрическата брадва изглеждаше огромна пред лицето на Мадисън.

— Мълчи! — изръмжа гардът.

Мадисън вдигна очи за молитва. Гласът на Тийни стигна до него.

— Наведи се, скъпи Туу-Туу — каза тя. — Вие, придворни, накарайте младия лорд да застане прав зад него и не му давайте да мърда, нито един мускул!

Оркестърът засвири тържествено.

Момчетата зад въжето се взираха, когато цветните лъчове минаваха над тях. Нададоха заинтересуван стон на внимание.

— Туу-Туу — долетя гласът на Тийни, — започвай!

Мадисън не можеше да вижда заради брадвата пред лицето си.

Той се измести леко. На острието имаше дупка. Можеше да вижда само лицето на сина на Снор. Беше потънало в екстаз.

— Не му давайте да мърда изобщо! — долетя гласът на Тийни.

Диригентът даде сигнал и музиката се усили.

Момчетата зад въжетата стояха с широко отворени от изненада уста.

Диригентът поиска още по-силен звук и от тежките удари завесите заподскачаха.

Мадисън се опитваше да погледне през дупката на острието.

Едно момче от публиката каза:

— Не мога да повярвам — със задушен от страст глас.

— Тия придворни го държат като статуя! — отвърна приятелят му с широко отворени очи.

На хоризонталното лице на Туу-Туу сияеше усмивката на познавач.

Тълпата гледаше с широко отворени очи и се задъхваше.

Както се взираше, Мадисън подскочи при вика на екстаз от сина на Снор.

Стон премина през цялата зала. Той съдържаше напрежението от сексуален копнеж, желание, което гърмеше толкова силно, колкото тежкият ритъм на музиката.

Тийни скочи от платформата и изприпка по стъпалата към трона си. Лъчът я последва и тя застана с високо вдигнати ръце. Музиката стана още по-силна и по-тежка. Тийни започна да се поклаща с нейния ритъм, скиптърът й беше високо вдигнат, а златната й корона проблясваше.

Робата й се свлече от нея и тя продължи да се извива, а фалическите символи се гърчеха по нея.

— Васали и благородни господа! — извика тя. — Чуйте кралската ми заповед! ДЕРЗАЙТЕ!

Всички нададоха благодарствени викове! Нападаха зад въжетата един върху друг като разгонени бикове. Музиката, марихуаната, таблата и пулсиращите цветни светлини ги бяха подлудили от похот, която повече не можеше да бъде удържана.

Въздухът над заградените с въжета пространства се превърна във внезапна експлозия на разкъсани костюми и други дрехи.

Подът зад въжетата започна да се спуска, а заедно с него потънаха дивашката музика, светлините, купищата кексчета и газирана вода и виковете на момчетата.

Втори под го замести с хлъзгане и тълпата изчезна.