Л. Рон Хабърд
Победа на злото (33)

Глава осма

Когато навлязоха в покрайнините на Търговското градче, отдолу беше тъмно като в рог. Един хълм блокираше пътя на лунната светлина, като оставяше в дълбока сянка онази част от равнината, която им трябваше.

Това беше добре дошло за Мадисън. Той не можеше да си представи по-голямо безразсъдство от това да използваш Модел 99, който си личеше отдалеч, за обир. Понеже не беше съвсем неук по отношение методите на престъпленията — защото те често вървят ръка за ръка с истински експертните връзки с обществеността — той знаеше, че обикновено се открадват коли и след като утихне шумотевицата, се зарязват някъде без отпечатъци.

Широк заводски комплекс, който се простираше на площ вероятно от шест квадратни мили се мержелееше в тъмнината под тях, като явно целият работеше за една компания — „Стъклени одежди“. Денем сигурно се изпълваше със стотици хиляди работници, мрежа от еднорелсови железопътни линии влизаше откъм града, въртеше се и се извиваше из цялата равнина и планинската част, след което продължаваше към друг район — сбор от небостъргачи, един миниатюрен град сам по себе си.

Нагласени на нощни честоти, екраните на Модел 99 показваха всичко много ясно, като цветовете при това бяха коригирани, за да изглеждат като през деня. След това беше много шокиращо да погледнеш навън и да видиш само черни петна и сенки.

Флик разглеждаше сградите. Той откри разните конструкции с комини, където се произвеждаха образците на тъканите и платовете, и ги отхвърли. Той можеше да маркира ниските и дълги сгради с много прозорци, всяка от които си имаше собствен парк, като дизайн и архитектура.

— Мислех, че си проучил мястото — каза Мадисън.

— Така е. Видях го по „Вътрешен обзор“ — отвърна Флик. — Само тук се произвеждат нула цяло и седем процента от цялото облекло за благородниците, персонала им и имотите им.

— Това не е толкова много — прекъсна го Мадисън.

— Но качеството му е недостижимо, така че това са НАЙ-ДОБРИТЕ нула цяло и седем процента. Или пък бяха седем: винаги имам проблеми с числата, защото те не означават нищо, нали така, и не е необходимо да се тормозиш с тях. Но ще те убедя: платовете, които се произвеждат в тия фабрики долу, са били използвани за сценични костюми на Хайти Хелър. А по-добро свидетелство от това няма!

Хайти Хелър? — помисли си Мадисън. А, да. Беше чул нещо: че това е сестрата на Джетеро.

— Това е звездата от „Вътрешен обзор“ — каза той.

— Звезда? — тросна се Флик. — Искаш да кажеш Богиня! Да не си посмял да подценяваш момичето на мечтите ми! А, ето го! Магазинът! Няма прозорци. Виждаш ли го в оная плетеница от еднорелсови линии? Тръгваме!

Спуснаха се към един път за камиони, който минаваше под релсите, и спряха. Намираха се в парк, близо до магазина, на около стотина фута от вратите му. Три въздушни карети се приземиха туп, туп, туп зад тях на пътя.

Мадисън го полазиха тръпки. Намираше се тук в една блестяща кола, която се вижда от километри, придружен от три превозни средства, пълни с голи осъдени. Той бързо огледа наоколо за пазачи.

Понеже лунната светлина не достигаше дотам, нощта беше много тъмна.

А, ето я и нея: кабинката на пазача, обозначена със синя светлина. Беше вградена отстрани на кръглия магазин и се намираше близо до главния вход.

Вниманието му беше привлечено от раздвижване на техния прозорец. Бяха катерачът, крадецът на чантички и специалистът по електронни устройства за охрана, до един чисто голи.

Спецът по електрониката каза на Флик:

— Всички контролни уреди сигурно са в кабинката на пазача. Цялото място ще светне като коледна елха, ако дори само се докоснем до дръжката на входната врата по това време. Ние обмисляхме това в каретата.

След което обаче той посочи прозорците на къщичката на пазача.

На Мадисън му се изправи косата. Виждаше се силуетът на пазача, който гледаше навън.

— Виждаш ли? — попита специалистът по електрониката. — Бандата ни не е пълна. Нямаме си човек, който да изведе пазача.

— О, напротив, имаме си, — прекъсна го Флик. — Шефът. Тай е първокласен убиец.

Мадисън изсумтя. Знаеше си, че си е изградил погрешен имидж.

— Айде де, шефе, не ни бави — каза Флик. — Отивай там и премахни оня пазач. Сър. Мадисън знаеше, че контролът му на бандата е под съмнение. Но да убие?

Когато влезеш вътре, шефе — намеси се специалистът по електрониката, — ще видиш голямо табло. И веднага щом изведеш пазача навън, измъкни от колана му активиращата пластинка и я притисни до една зелена точка, която ще видиш на таблото, при което всички аларми ще бъдат изключени.

Мадисън се взе в ръце. Той излезе от еърбуса. Двама от общите работници се бяха приближили и по всичко личеше, че са готови да го придружат.

Мадисън каза с твърд глас:

— Недейте да идвате с мен. Не искам никакви свидетели на начина, по който работя.

— Той ще е въоръжен — каза Флик.

— Вие, пиленца, стойте тук — не му обърна внимание Мадисън. И те го видяха как се отдалечава по пътеката, а силуетът му се виждаше само на фона на кабинката на пазача.

Видяха как Мадисън влезе, а пазачът изчезна от прозореца. Чуха едва доловим шум като от нещо падащо. След което последва затишие, което започна да ги изнервя.

— Сигурно има някакви проблеми с пластинката за отварянето. Тия табла са доста сложни. Ще отида да му помогна.

— Ще стоиш тук, както ти наредиха — изръмжа Флик. — Вече причини достатъчно неприятности за една нощ.

Ставаха все по-изнервени. И тогава изведнъж някой започна да бяга към тях и те настръхнаха.

Беше Мадисън.

Даде им знак.

Те го последваха нервно.

Мадисън посегна към входната врата и я отвори. При този негов жест четиридесет и осем затворника се промъкнаха като полъх в сградата.

Флик погледна към кабинката на пазача.

— Недей да ходиш там — предупреди го Мадисън. — Ще ти се обърнат червата.

Мадисън затвори плътно вратата зад тях, повървя по коридора с напипване и натисна някакъв панел.

Вътрешността на магазина се заля със светлина.

Имаше редици и редици рафтове с кутии, закачалки и закачалки с дрехи — мъжки и дамски.

Затворниците нададоха потиснати доволни викове и затърчаха напред-назад между редиците и закачалките. Започнаха да разкъсват кутии с елегантни обувки и да грабят шапки и пелерини.

Мадисън прошепна нещо на Флик и той им каза да се върнат.

Като държаха нещата, които вече бяха награбили, те се върнаха неохотно.

Мадисън отиде до една закачалка с блестящи бели рокли, които вероятно бяха невероятно скъпи. Той дръпна една от тях и я свали от закачалката. Избърса с нея ръцете си!

ТЕ БЯХА ЯРКОЧЕРВЕНИ!

Мадисън подхвърли на пода роклята, която вече беше окървавена.

Затворниците го зяпаха.

Той отиде до една кука и свали книгата, която висеше на нея, след което я разгледа.

— Да, така си и мислех — каза той. — Това е складовата книга за тези редици. Вътре са вписани всички размери. Това, което искам да направите сега, е всеки от вас да се снабди с дрехи за всяка роля, която може да му се наложи да играе. Пробвайте внимателно всичко.

— О, не — изпъшка Флик. — Ще отнеме много време. При акция като тази грабваш и бягаш!

— И в крайна сметка да имаш една опърпана на външен вид банда? — попита го Мадисън. — Действайте спокойно. До изгрев-слънце има много време.

— Понякога има и обикалящи пазачи! — каза Флик.

Мадисън изсумтя.

— Вече никой не обикаля.

Затворниците пак се засуетиха около рафтовете. Захванаха се със складовите книги. Започнаха да търсят размерите си. И скоро бяха наистина много заети.

Момичетата от цирка започнаха да дефилират, за да им кажат другите кои костюми намират за най-провокиращи, но накрая Мадисън им каза, че трябва да приличат на изискани дами, и при тази нова перспектива те трябваше да започнат всичко отначало.

Флик пробваше през цялото време различни костюми за лакейката си, за да види кои от тях очертават бюста й най-добре, но накрая Мадисън го накара да подбере най-напред дрехи за себе си, след което да намери подходящи на неговите за нея. Трябваше пак да се намеси, когато Флик намери някакъв кожен клин, който я оставяше напълно гола отпред.

— Но — заспори Флик, — аз намерих подобен и за себе си, а освен това пасва и на Дамаската!

Най-накрая Мадисън успя да ги облече в блестящи — виолетови униформи, но трябваше да им позволи да си вземат и клиновете: този път запротестира лакейката. Тя СЕ ВЛЮБИ в тях!

Двамата актьори, които бяха имитирали офицери, трябваше да бъдат убедени да си вземат костюми за по-ниски чинове, когато намериха цели закачалки за генерали и адмирали.

Авторът на трилъри не можа да си намери нищо достатъчно ужасно и Мадисън трябваше да го накара да си избере нещо от гардероба за учени и образовани мъже.

Режисьорът се побърка, докато реши дали ще режисира по-добре облечен като архиепископ или като лорд, и Мадисън много бързо трябваше да го уговори да си избере дрехи на работещ служител.

Най-трудното за Мадисън в цялата работа беше, че той наистина не знаеше кои стилове какво представят. Накрая го спаси секретарят на продуцентско студио, който намери големи справочници с мостри, които пък показваха какво е на мода в момента.

След това работата стана много лесна. Той категорично накара всеки поотделно да се облече като изискани личности, работещи хора, домашен персонал, служители и актьори.

Най-накрая той успя да се погрижи и за личния си гардероб. Нямаше никакви проблеми с това. Намери закачалките за най-високопоставените служители като президенти на фирми, и по малко консервативен начин, но се облече по висша мода.

През цялото време си мислеше, че в магазина малко смърди, но след като помириса няколко дрехи, за да не се разкиха — понеже си имаше няколко дребни алергийки — си даде сметка, че банята в морето не е била достатъчна за някои от затворниците: те още миришеха на затвора; миризмата беше останала в сплъстените им коси и бради и сякаш се изпаряваше от кожата им.

Апаратът! Мадисън беше усетил тази миризма в центъра му за обучение. Беше я усетил и в старата им кола. Миризмата на Апарата беше миризма на осъдени! ЕТО ЗАЩО смърдеше!

Мадисън потръпна при мисълта, че могат да заразят тези нови дрехи. Преди да напуснат, ги убеди да облекат работните си дрехи, а не официалните.

— Скоро ще изгрее слънцето — каза нервно Флик. — По-добре е да се омитаме оттук. Ако не го направим, можем всички да се върнем отново в Местния затвор.

Занесоха плячката си до каретите на няколко курса, след което се върнаха по заповед на Мадисън още веднъж, за да изтрият отпечатъците си.

Той ги чакаше на вратата. Бандата почисти различните етажи и слезе долу.

Мадисън стоеше на входа. Тананикаше си някаква мелодийка. Режисьорът се опита да мине покрай него, за да надникне в кабинката на пазача. Мадисън препречи пътя му.

— Трябва да е жесток удар! — каза режисьорът. — Трупове, потънали в кръв.

— Стомахът ти няма да издържи на гледката — отвърна му Мадисън. — Не искам тия нови дрехи да се изцапат целите с повръщано.

— Боже, не е ли готин? — прошепна един осъден. — Затрива цял отряд пазачи и си тананика някаква мелодийка.

Друг затворник се опита да надникне вътре, но Мадисън го избута назад.

— С какво го направи? — попита го затворникът. — Та ти нямаше никакво оръжие.

— С голите си ръце — отговори му Мадисън. — Обичам усещането на рукваща кръв, когато разкъсвам артериите в гърлото. Толкова гладко и така мазно. А и миризмата е страхотна. Трябва да го опиташ!

Затворниците зяпнаха. На един започна да му се повдига. Зяпнаха Мадисън.

Той ги изблъска към въздушните карети и тръгна след тях като продължаваше да си тананика.

Даже Флик го погледна малко ококорено, когато се качваха в еърбуса.

Мадисън продължаваше да си тананика, когато излетяха.

А и имаше за какво да си припява.

Когато влезе в кабинката на пазача, обезоръжи трима набити пазачи, които бяха насочили пушките си към него. Той беше посочил видеотелефона и беше казал:

— Свържете ме със собственика, моля. С президента на компанията.

Беше показал личната си пластинка, както и те техните.

Когато изненаданият президент на „Стъклени одежди“ беше замигал от леглото си на екрана на видеотелефона, Мадисън му беше казал:

— Аз съм офицер от Апарата. Ще набавя облекла за един екипаж, който не бива да бъде разпознаван. Заради това вземаме дрехи от магазина без помощта на продавачи. Направете опис на сутринта, вижте какво липсва и го впишете в сметката.

— Почакайте малко — беше казал президентът. — Апаратът не е много платежоспособен!

— О, това е на личната ми сметка — му беше отвърнал Мадисън. И беше пъхнал личната си пластинка в отвора на видеотелефона.

— НЕОГРАНИЧЕН разплащателен статус — беше зяпнал собственикът. — Горещи светии! Дерзайте! Изнесете целия дяволски магазин! ПАЗАЧИ, СКРИЙТЕ СЕ! ДА НЕ СТЕ ПОСМЕЛИ ДА ДОКОСНЕТЕ С ПРЪСТ ТОЗИ ЧОВЕК!

Докато си припомняше случилото се, на Мадисън му беше доставило огромно удоволствие да вземе шишенцето с червено мастило от бюрото на пазача и да го размаже по дланите си.

Той завърши песента си със смях. Със сигурност беше поправил имиджа си пред бандата.

О, да, беше. Когато Флик чу смеха му, кръвта му се смрази.

С ГОЛИ РЪЦЕ! При това му беше харесало. О, каза си Флик, за Бога, трябваше добре да мислят, преди да разгневяват шефа си. ИСТИНСКИ убиец без съмнение! ПРОФЕСИОНАЛИСТ! И освен това, СИ ОБИЧАШЕ РАБОТАТА!

— Тръгваме веднага към Джой сити, сър — каза Флик.

Мадисън чу треперенето, страха и респекта в този глас.

Това постави край на начинанието му.

Той имаше пълен контрол над екипажа си!

Въобще не беше болезнено да се използват техниките на връзките с обществеността, за да подобриш собствения си имидж.

Сега той можеше НАИСТИНА да върже Хелър-Уистър с обществеността!