Л. Рон Хабърд
Победа на злото (43)

Глава трета

Почти си бяха стигнали вкъщи, когато Флик направи пълен завой.

— Шефе, току-що се сетих за нещо. Докато ти беше зает с Хайти Хелър, по видеотелефона се обади кралица Тийни.

Мадисън веднага излезе от еуфорията си. Цялото му влияние се дължеше на Тийни Хопър, която енергично създаваше фалшивото си реноме на кралска особа и поддържаше позицията си като превръщаше момчетата-пажове в педерасчета. За Мадисън обаче думата й беше като кралска заповед.

— Вдигай се и потегляй! — изкомандва той нервно. Ако ти е дала телефон за връзка, й се обади веднага! — Беше много изнервен: очевидно поради разликата във времето беше трудно да се звъни от Палас сити. Дали Тийни беше в града?

Част от тапицерията се разгърна и в лицето го зяпна един видеотелефон.

Появи се лицето на Тийни. Изглеждаше раздразнена.

Цял час чакам тук в пустинята до тоя бибипан съобщителен център! Това ще повреди тена ми!

— О, много съжалявам! — каза Мадисън.

— Защо не ми се обади? — изръмжа тя.

— О, възнамерявах да ти позвъня. Но ме задържаха.

— Задържа те Хайти Хелър! Дължиш ми доклад за напредването ти по въпроса за Грис!

— Ами, всъщност — каза Мадисън, — работя по това.

— Слушай, Мадисън. Тия празни обещания без покритие са типични за начина на работа на специалистите по връзки с обществеността. Знам това! Хващай се на работа, твърдоглавецо. Ще се върна в този съобщителен център по залез-слънце и ако не можеш да докладваш нищо за Грис дотогава, ще отнема празната ти глава! — Тя бясно затвори телефона.

Жени! О, майка му го беше учила съвсем правилно. Те носеха неприятности!

Той бързо обмисли ситуацията. Погледна часовника си „Омега“ и видя, че до края на деня му остават само два часа. Започна да мисли още по-бързо. Изведнъж каза:

— Откарай ме до Правителственото градче, в Кралския съд и затвор!

— Какво за Бога? Шефе, добре ли си? Да не би Хайти да ти е взела акъла?

— Една друга жена. Почти жена.

— Слушай, шефе, извадихме огромен късмет да влезем в Местния затвор на Конфедерацията и да излезем от него. Приближиш ли се до кралски затвор и край!

— Лети! — нареди Мадисън.

Стрелнаха се над пътните колони и продължиха към Правителственото градче.

Мадисън скоро видя отблъскващата сграда. Беше разположена върху един скалист хълм, крепост, която сякаш излъчваше презрение и стоеше настрана от светските страни на живота.

Флик не се приземи в никакъв двор: това не беше позволено за никой, освен за Императора. Вместо това той се приземи на наклонения път към портите на затвора. Не искаше да се приближи на по-малко от сто ярда под наклон.

— Сбогом, шефе — каза Флик. — Добре си поживяхме.

— Млъквай — нареди му Мадисън. Той излезе и тръгна с голям труд по настилката. Беше му много трудно да върви заради увеличената гравитация.

Над него се появиха извисяващите се колони на външната порта. Понеже беше още светло, там стояха пазачи, неподвижни като статуи, от другата страна на тежката решетка.

— Искам да видя един човек — каза Мадисън на най-близкия пазач.

Пазачът просто си остана неподвижен. Сякаш Мадисън не беше нищо повече от една муха.

Мадисън извади личната си пластинка и я показа. Пазачът даже не я погледна.

Приближи се един офицер, а електрическата му сабя дрънкаше.

— Какво е това безподобно нахалство тук?

— Не е нахалство — каза Мадисън. — Трябва да видя един човек вътре.

— Е, и това ако не е информация — каза офицерът. — Единственото, което й липсва, е името му, вашата работа тук и в какъв заговор сте замесен, за да саботирате работата на държавната машина. Омитай се.

— Вижте — замоли се Мадисън, — това е въпрос на живот и смърт.

— Тук има по много и от двете — отвърна офицерът. — Повечето от тях излежават доживотна, а и имаме различни видове смърт. Сега се махай оттук!

— Моля ви, моля ви — каза Мадисън. — Аз говоря за собствения си живот.

— Говори си на вятъра — отвърна му офицерът. — В живата памет никой не е имал смелостта да мине по тоя път до портала и да иска да влезе вътре…

Пазачът-статуя каза, без да си мърда устата:

— Поправка, сър. Грис го направи.

— Грис! — възкликна Мадисън. — За него говоря. Аз съм най-добрият му приятел. Трябва да го видя!

Офицерът наведе глава доста напред към Мадисън и го погледна през пръчките. Изведнъж се отдалечи, а Мадисън започна да се върти неспокойно. Виждаше как офицерът говори по един телефон в двора.

Офицерът се върна и даде знак да се отворят портите достатъчно широко, че да може Мадисън да се промуши. След това даде друг знак. Вратите се затвориха с дрънчене, двама пазачи престанаха да бъдат статуи, сграбчиха внезапно Мадисън за ръцете от двете страни и го подкараха напред като казваха: „Хип! Хип! Хип!“ — същото, което Мадисън беше чул своите престъпници да тананикат. Дали го бяха арестували?

Последваха офицера през главния вход и по широките отекващи коридори. Офицерът отвори една врата и те се озоваха в съдебна зала. Бутнаха Мадисън да мине през цялата зала и го спряха пред една врата.

Офицерът го обискира, приватизира личната му пластинка и влезе през вратата. Върна се и я задържа отворена.

Двамата от охраната катапултираха Мадисън в стаята. Беше с каменни стени, но на пода имаше скъп килим. Един голям каменен блок, нещо като бюро, беше застлан със скъпа покривка. Един старец, облечен в черно седеше в едно кресло зад бюрото и гледаше през прозореца.

Мъжът завъртя креслото. Вдигна пластинката на Мадисън и я погледна. Фиксира Мадисън с леден поглед.

— Значи си приятел на Солтан Грис. Добре, добре. Аз пък съм Лорд Търн. Тук можеш да говориш спокойно.

Мадисън прие думите му като знак, че са сами, но чу дрънчене зад себе си. Офицерът стоеше до отсрещната стена и го държеше под око.

— Исках само да се уверя, че той е наред — каза Мадисън тъжно. — Искам да го видя.

— Имаш ли кралска заповед?

— Не — отвърна Мадисън.

— Тогава как можеш въобще да очакваш, че ще можеш да видиш някой затворник тук?

— Аз съм много близък с Ломбар Хист, говорител на Негово Превъзходителство.

— Хм — каза Лорд Търн. — Кажи ми… Мадисън, знаеш ли нещо за престъпленията на Грис?

— Ама, сър, аз не съм дошъл тук, за да свидетелствам. Той може…

— Не, не. Не се намираш в съда. И без това не би могъл да свидетелстваш, ако съдът няма сесия. Нека ти го кажа по друг начин. Познаваш ли кралски офицер Джетеро Хелър?

— Ами да, сър, Ваша чест…

— Ваша светлост — коригира го офицерът от петдесет фута разстояние.

—… Ваша светлост — каза Мадисън. — Наистина познавам Джетеро Хелър.

— Знаеш и къде е той?

— Ами не, Ваша че… Ваша светлост.

— По дяволите! — рече Лорд Търн.

— Зная, че за него е издадена генерална заповед — продължи Мадисън. — И бих бил щастлив да…

— Генерална заповед, празни приказки — прекъсна го Лорд Търн. — Аз държа затворника му тук. Освен това съм почти сигурен, че Джетеро има достатъчна причина да постави Солтан Грис под кралска опека. Но НАИСТИНА ми се ще това приятелче да ми беше дало бележка или нещо, на което пише какво е НАПРАВИЛ Грис!

Целият разговор се беше обърнал с краката нагоре за Мадисън. Той си даде сметка, че сега не може да каже, че Грис е престъпник на престъпниците, тъй като вече беше казал, че му е приятел, като си мислеше, че му разрешават да има посетители. Може би можеха да го арестуват за несъобразяване с или лъгане на съдия. Студените тръпки от това мрачно място проникваха дълбоко в него.

— Аз самият търся Хелър навсякъде! — каза той в отчаяния си опит да се окаже полезен.

— И не си го намерил?

— Не, Ваша светлост, но съм задействал нещата.

Лорд Търн го погледна, след което се изсмя сухо, смехът му наподобяваше лай. Натисна няколко бутона на бюрото си и първи се появи един съдебен служител, понеже беше в съседната стая.

Лорд Търн каза:

— Това е един човек на име Мадисън. Сега разбирам каква е цялата работа. Просто още един груб опит от страна на Ломбар Хист да заобиколи всички нормални процедури. Поради някаква причина Хист не иска да покаже Кралска заповед или дори Кралски пропуск. Изпратил е още един човек да види Грис. — Той се обърна към офицера от охраната. — Намерихте ли някаква отрова в този човек?

— Не, Ваша светлост.

— О, небеса — възкликна Мадисън, — не съм изпратен тук от Хист!

— Нали току-що каза, че си — попита го Търн.

— Само исках да проверя дали приятелят ми Грис е добре! — изхлипа Мадисън.

Търн беше звъннал повторно и сега се появи един надзирател. Той дрънчеше с пластините за отваряне на килиите.

— Затворникът Грис добре ли е? — обърна се Лорд Търн към него.

— Радостен като пойна птичка, Ваша светлост. Просто си седи по цял ден и половината нощ и диктува признанието си. Вече е на третата си ролка хартия за вокоскрайбер. И си пее като птичка, Ваша светлост.

— Е, може би някой ден ще разберем за какво става въпрос — каза Търн. — Това е всичко, Надзирател. Чиновник, погледни личната му пластинка. Направи печат с нея някъде. И остави заповед на портала, че този Мадисън трябва да бъде пуснат вътре, ако въобще успее да разбере къде се е дянало това момче Джетеро.

Мадисън погрешно взе това за учтивост и каза:

— Мога ли да видя Грис само за секунда?

— И — продължи Лорд Търн към чиновника — издайте още една заповед за Грис — да не му се разрешава да стои до прозорци. Мисля, че Хист се опитва да го убие. — Той се обърна към Мадисън. — А що се отнася до теб, ако разбера, че си открил къде е Джетеро Хелър и НЕ си ми казал, ще накарам да те приберат със съдебна заповед и да те хвърлят в килия за задържане, докато не ми кажеш защо си задържал информацията. — Той се обърна към офицера от охраната. — Изхвърлете го!