Стивън Кинг
Тъмната кула (9) (Тъмната кула VII)

Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тъмната кула (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Dark Tower, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 78 гласа)

Информация

Сканиране
sir_Ivanhoe (6 януари 2008)
Разпознаване и корекция
NomaD (20 януари 2008 г.)

Издание:

Стивън Кинг. Тъмната кула VII. Тъмната кула

 

Издателска къща Плеяда, 2005

Адриан Лазаровски, преводач, 2005

Димитър Стоянов — ДИМО, художник, 2005

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от meduza)

Втора част
Синият рай
Девар-той

Първа глава
Девар-тет

ЕДНО

Четиримата събрали се отново пътешественици (всъщност петима, ако броим и Ко от Средния свят) стояха до леглото на Мия и се взираха в онова, което бе останало от близначката на Сузана (разбирай „близначка“). Ако ги нямаше смачканите дрехи, едва ли някой от тях щеше да е в състояние да каже със сигурност що за същество е лежало тук. Дори в разрошената коса над разцепената куха кратуна, представлявала някога главата й, нямаше нищо човешко — тя приличаше на необичайно голяма четка за бърсане на прах.

Роланд погледна към разпадащия се труп, замислен колко малко бе останало от жената, чиято обсебеност — мъничето, мъничето, мъничето — едва не бе провалила завинаги тяхното начинание. Кой щеше да се опълчи срещу Пурпурния крал и коварния му канцлер? Джон Кълъм, Арон Дипно и Моузес Карвър. Трима старци, единият от които страдаше от болестта, която Еди наричаше „а, не мога, сър“.

„Направи толкова много — помисли си Стрелеца, докато се взираше унесено в прашното, разпадащо се лице. — Направи толкова много и още повече щеше да направиш, лишена от каквито и да е угризения или колебания, и така щеше да доведеш до края на света — той щеше да стане жертва по-скоро на любовта, отколкото на омразата. Защото любовта винаги е бича по-страшното оръжие и е имала пагубни последствия.“

Роланд се приведе и усети мириса на нещо, напомнящо стари цветя или древни подправки, и издиша. Онова, което приличаше с големи уговорки на глава, се разпръсна във въздуха като цвят на глухарче.

— Тя не искаше да стори нищо лошо на вселената — изрече Сузана с треперещ глас. — Единственото, за което копнееше, бе правото на всяка жена да има дете. Да си има някого, когото да обича и да отгледа.

— Право думаш — съгласи се Роланд. — Точно затова гибелта й е толкова ужасна.

— Понякога си мисля, че щеше да е къде-къде по-добре, ако всички онези, които имат добри намерения, просто не се заврат някъде, където да пукнат.

— Това означава да умрем и ние, Еди — изтъкна Джейк.

Всички се замислиха над тези думи и младият мъж запрехвърля в съзнанието си всички онези, които бяха убили, ръководени от добрите си намерения. За изродите не му пукаше изобщо, но сред загиналите имаше и хора, които определено не заслужаваха това — първата любов на Роланд, Сюзан, бе само една от тях.

Стрелеца обърна гръб на разпадащите се останки на Мия и се приближи до Сузана, която бе седнала на едно от съседните легла, притиснала ръце между бедрата си.

— Разкажи ми всичко, което те сполетя, откакто ни изостави на Източния път след края на битката — рече техният дин. — Трябва да…

— Роланд, никога не съм искала да ви изоставя. Това беше Мия — тя пое командването. И ако не бях открила къде да отида — в своя Коган, — щеше да ме подчини напълно.

Стрелеца кимна, давайки знак, че я разбира напълно.

— Добре, ала искам да ми кажеш как стигна до този девар-тет — нареди, след което се обърна към момчето. — Искам същото и от теб, Джейк.

— Девар-тет — повтори Еди. Фразата му звучеше познато. Дали я беше чул покрай Чевин от Чайвен, бавния мутант, чиито злочестини Роланд бе прекратил в Ловъл? Май беше така. — Какво е това?

Неговият дин протегна ръка и посочи към десетките легла, всяко от които бе снабдено с подобни на шлемове приспособления и сегментирани стоманени маркучи; креватчета, където само боговете знаеха колко дечица от Калите биваха полагани и съсипвани.

— Означава малък затвор или килия за изтезания — обясни Роланд.

— На мен хич не ми изглежда малък — обади се Джейк. Не можеше да каже колко точно са креватчетата, но предполагаше, че надхвърлят триста. Минимум.

— Не е изключено да се натъкнем и на по-голям, преди да сме приключили с работата си. Разкажи историята си, Сузана, и ти също, Джейк.

— Накъде ще поемем след това? — попила Еди.

— Навярно историята сама ще ни покаже — отвърна му Роланд.

ДВЕ

Роланд и Еди изслушаха с безмълвен интерес как Сузана и Джейк разказват приключенията си до момента, в който жената започна да говори за Матиесен ван Вик, който й бе дал парите си и й беше наел хотелска стая. Тогава Стрелеца попита Еди за костенурката в подплатата на торбата.

— Не знаех, че е костенурка. Мислех си, че е някакво камъче.

— Разкажи ми отново тази част — каза Роланд.

Еди се замисли, опитвайки се да си припомни (струваше му се, че това се е случило преди стотици години) как той и татко Калахан бяха отишли в Пещерата на портала и бяха отворили кутията от призрачно дърво, където се намираше Черната тринайсетица. Очакваха магическата сфера да отвори вратата, и точно така беше станало, ала преди това…

— Сложихме кутията в торбата — рече Еди, — тази с надписа „УДРЯЙ САМО В СРЕДНИЯ УЛЕИ“ в Ню Йорк и „УДРЯЙ САМО В СРЕДНИЯ СВЯТ“ — в Кала Брин Стърджис. Нали си спомняте?

Помнеха.

— Тогава напипах нещо в подплатата. Казах на Калахан и той ми рече, че… — младият мъж се замисли, — че сега не му е времето да се занимаваме с това. Или нещо подобно. Съгласих се. Май си помислих нещо от сорта, че си имаме достатъчно мистерии, за да се блъскаме и над тази. Спокойно можеше да почака. Роланд, кой, в името на Бога, е сложил това нещо в торбата, как мислиш?

— Като заговорихме на тази тема, кой е оставил торбата в празния парцел? — попита Сузана.

— А ключа? — добави Джейк. — Намерих ключа за къщата на Дъч Хил в същия парцел. Възможно ли е да е била розата? Дали розата по някакъв начин… не знам… ги е сътворила?

Роланд заумува над това.

— Според мен — каза той след малко — по-скоро сай Кинг е оставил тези знаци и сигули.

— Писателят — поясни Иди. Гой обмисли идеята, после бавно кимна. Имаше смътни спомени за нещо от гимназията, наречено „бог от машината“. Имаше си и засукан латински термин за него, ала младият мъж не можеше да се сети за него. Навярно бе зает да драска името на Мери Лу Кенопенски на чина, докато другите деца си записваха прилежно в тетрадките. Основната идея се състоеше в следното — когато някой драматург се озовеше в задънена улица, можеше да се измъкне от ситуацията с помощта на бог, който се спускаше на сцената в изрисувана с цветя каляска и спасяваше героите, изпаднали в беда. Този похват най-вероятно доставяше голямо удоволствие на по-религиозната част от театралната аудитория, която вярваше, че Господ — не тази спецефектова версия, спускана на сцената от някаква невидима за зрителите платформа, а Този, който бе на Небето — наистина спасяваше хората, които го заслужаваха. Подобни представи без съмнение бяха излезли от мода през последните векове, ала Еди бе убеден, че популярните романисти — какъвто сай Кинг щеше да стане — вероятно продължаваха да използват тази техника, само дето я вплитаха по-умело в произведенията си. Аварийни шлюзове. Карти с надпис „ИЗЛИЗАШ ОТ ЗАТВОРА“, „ИЗПЛЪЗВАШ СЕ ОТ ПИРАТИТЕ“ или „НЕОБИЧАЙНА БУРЯ ПРЕКЪСВА ЕЛЕКТРИЧЕСТВОТО И ЕКЗЕКУЦИЯТА СЕ ОТЛАГА“. Богът от машината (който всъщност бе авторът) правеше всичко възможно да спаси героя си, за да не завърши историята с изречение като това например: „И тъй ка-тетът бе избит до крак на Джерико Хил и лошите победиха, да живее Дискордия, колко тъжно, но пък следващия път може да имат повече късмет (какъв следващ път, ха-ха), КРАЙ.“

Малки спасителни въжета като ключа. Да не споменаваме миниатюрната костенурка.

— Ако той е написал за тези неща в книгата си — рече Еди, — това трябва да е станало, след като го видяхме през 1977 година.

— Право казваш — съгласи се Роланд.

— Пък и не ми се вярва да си ги е измислил добави младият мъж. — Наистина. Той не е…

— Шарлатанин? — попита с усмивка Сузана.

— Не! — изведнъж се обади Джейк. Беше потресен. — Той е нещо като изпращач. Предавател. — Момчето си мислеше за баща си и за работата му в телевизията.

Бинго! — възкликна Еди и посочи с пръст към него. Тази идея автоматично водеше до друга — в случай че Стивън Кинг не останеше жив достатъчно дълго време, за да вплете тези неща в историята си, ключът и костенурката нямаше да са налице, когато щяха да имат нужда от тях. Джейк щеше да бъде изяден от Пазителя на вратата в къщата на Дъч Хил… ако приемем, че изобщо стигнеше толкова далеч. Дори и да съумееше да избяга от чудовището от Дъч Хил, щеше да бъде разкъсан от Предците — вампирите от първи тип на Калахан, — когато стигнеше до „Дикси Пиг“.

Сузана си помисли дали да им каже за видението, което имаше, когато Мия започваше последното си пътешествие от хотела „Плаза Парк Хаят“ до „Дикси Пиг“. Намираше се в затворническа килия в Оксфорд, Мисисипи, а до слуха й достигаха гласове от някакъв телевизор наблизо. Чет Хънтли. Уолтър Кронкайт, Франк Макджий-телевизионни говорители, които повтаряха имена на мъртъвци. Някои от тези имена — като това на президента Кенеди и братята Дием — й бяха познати, ала други — като Криста Маколиф например — чуваше за пръв път. Тъмнокожата жена бе абсолютно сигурна, че името на Стивън Кинг също беше споменато. Партньорът на Чет Хънтли

(добър вечер, Чет, добър вечер, Дейвид)

беше казал, че Стивън Кинг е бил блъснат от микробус „Дояж“, докато се разхождал недалеч от дома си, и е починал при катастрофата. Според Бринкли писателят бил на петдесет и две години.

Ако Сузана им кажеше това, много неща можеха да се развият по различен начин — или изобщо да не се случат. Тя понечи да включи тази информация в разговора — едно камъче се удря в по-голям камък, който повлича два други и така се получава лавина, — когато бяха сепнати от изщракването на отваряща се врата и шума от приближаващи се стъпки. Всички мигом се обърнаха и Джейк сграбчи една оризия, докато останалите насочиха пистолетите си.

— Спокойно, момчета — измърмори Сузана. — Всичко е наред. Познавам този тип. — После се обърна към ДНК 45932, ДОМАШЕН ПОМОЩНИК, и му рече: — Не очаквах да се видим отново толкова скоро. Всъщност изобщо не очаквах да се срещнем отново. Какво става, Найджъл, стари приятелю?

Ето защо онова, което трябваше да бъде казано, остана неизречено, и deus ex machina, която можеше да се спусне в сублимния момент, за да спаси писателя, застрашен от смъртоносна среща с микробус „Додж“ през късната пролет на деветдесет и девета, си остана там, където си беше — високо над смъртните, улисани да играят ролите си в низините.

ТРИ

Според Сузана най-добрата черта на роботите беше, че повечето от тях изобщо не бяха злопаметни. Найджъл й каза, че не е успял да открие никой, който да поправи визуалното му оборудване (домашният помощник добави, че би могъл да свърши тази работа и сам, стига да имал достъп до необходимите компоненти, дискове и каквото там още му трябвало), ето защо се върнал, разчитайки на инфрачервеното си зрение, за да прибере останките от разбития (и абсолютно ненужен) инкубатор. Роботът-иконом й благодари за проявения интерес и се представи на приятелите й.

— Приятно ми е да се запознаем, Найдж — каза Еди, — но сигурно искаш час по-скоро да започнеш с ремонта, затова няма да те бавим. — Младият мъж говореше с приятен глас и прибра револвера си в кобура, но ръката му остана на дръжката. Всъщност беше малко обезпокоен от приликата между домашния помощник и вестоносеца в Кала Брин Стърджис. Онзи определено бе злопаметен.

— Не, остани — намеси се Роланд. — Може да ни потрябваш по някое време, но засега е по-добре да мълчиш. Изключи се, ако ти е угодно. — И ако не ти е угодно, се подразбираше от тона му.

— Разбира се, сай — отвърна Найджъл със звучния си британски акцент. — Можете да ме активирате отново с думите „Найджъл, трябваш ми“.

— Много добре — рече Стрелеца.

Роботът-домакин скръсти гънките си (ала без съмнение силни) ръце от неръждаема стомана пред гърдите си и замря неподвижно.

— Върнал се да събере строшените стъкла! — възкликна Еди. — Защо и корпорация „Тет“ да не продава такива роботи? Всяка американска домакиня ще поиска два — един за къщата и един за двора.

— Колкото по-малко се забъркваме с технологиите, толкова по-добре — мрачно изрече Сузана. Въпреки краткия сън, който бе успяла да си открадне до вратата между Федик и Ню Йорк, изглеждаше изтощена до смърт. — Виж докъде е стигнал този свят.

Роланд кимна към Джейк и той разказа за онова, което бе преживял с татко Калахан в Ню Йорк от 1999 година, като започна с таксито, което почти беше прегазило Ко, и завърши с безразсъдната атака на малобройния им отряд срещу армията от вампири и отрепки в „Дикси Пиг“. Не пропусна да разкаже как се бяха отървали от Черната тринайсетица, слагайки я в сейф за дългосрочно съхранение, където щеше да бъде на сигурно място до юни 2002, и как бяха открили костенурката, която Сузана им бе оставила — също като съобщение в бутилка — в канавката пред ресторанта.

— Храбра постъпка. — Тъмнокожата жена разроши косата на Джейк, след което погали главата на Ко. Рунтавелкото изпъна вратлето си, за да се наслади по-пълно на удоволствието, притворил очи и отдръпнал устните на лисичата си муцунка в усмивка. — Дяволски храбра постъпка. Благодаря, сай Джейк.

— Сай Ейк! — изджавка Ко.

— Ако не беше костенурката, да са ни убили и двамата. — Гласът на момчето звучеше спокойно, но лицето му бе пребледняло. — А така татко Калахан… той… — Изтри една сълза с опакото на дланта си и се взря в Роланд. — Ти използва гласа му, за да ми изпратиш съобщение. Чух те.

— Да, налагаше се — съгласи се Стрелеца. — Той искаше същото.

— Вампирите не успяха да го докопат — продължи момчето. — Той използва рюгера ми, преди да са успели да изпият кръвта му и да го превърнат в един от тях. Макар че не смятам, че щяха да направят точно това — по-скоро щяха да го разкъсат на парчета и да го изядат. Направо бяха обезумели.

Роланд кимаше.

— Последното нещо, което изпрати — мисля, че го изрече високо на глас, обаче не съм много сигурен, — беше… — Джейк се замисли. Сълзите вече бликаха неудържимо от очите му. — Той каза: „Нека откриеш своята Кула, Роланд, да влезеш вътре и да се изкачиш до върха й!“ После… — момчето подсмръкна — издъхна. Като пламъче на свещ. Отиде в някой друг свят, ако има подобно нещо.

Джейк замълча. За известно време никой от тях не пророни нито дума, сякаш предварително се бяха уговорили да почетат татко Калахан с безмълвието си. Накрая Еди каза:

— Добре, вече отново сме заедно. Какво, по дяволите, ще правим оттук насетне?

ЧЕТИРИ

Роланд седна и отправи намръщен поглед към Еди, чието значение — по-ясно от каквито и да било думи — беше: „Защо си играеш с търпението ми?“

— Добре де — вдигна рамене младият мъж. — Просто навик. Стига си ме гледал така.

— Какво е навик, Еди?

Напоследък съпругът на Сузана се сещаше все по-рядко за последната си година с Хенри, но ето, че сега споменът за брат му изплува в съзнанието му. Младият стрелец не искаше да си го признае, но не защото се чувстваше засрамен, а понеже неговият дин се дразнеше, когато Еди заговореше с гласа на своя по-голям брат. И навярно така бе честно. Хенри беше оформящата, определяща сила в живота на Еди, тъй както Корт бе определящата сила в живота на Роланд… ала Стрелеца не говореше за някогашния си учител през цялото време.

— Това да задавам въпроси, когато вече знам отговора — рече съпругът на Сузана.

— И какъв е отговорът този път?

— Преди да поемем към Кулата, трябва да се върнем до Тъндърклап, където или ще избием Разрушителите, или ще ги освободим. Каквото там е необходимо, за да опазим Лъчите. А, да не забравя — трябва да убием Уолтър, Флаг или както там се нарича, защото той е фелдмаршалът, нали така?

— Точно така — съгласи се Роланд, но ето, че в играта се включи нов играч. — Погледна към робота. — Найджъл, трябваш ми.

Домашният помощник разпери ръце и вдигна глава.

— Как мога да ви бъде полезен?

— Като ми дадеш нещо за писане. Имаш ли подръка подобно нещо?

— Писалки, моливи и тебешир има в кабинката на надзирателя в далечния край на Залата за екстракции.

— Залата за екстракции — повтори Роланд, оглеждайки десетките легла. — Така ли я наричате?

— Да, сай. — След което добави почти боязливо: — Елизиите на гласни и фрикативните съгласни подсказват, че сте ядосан. Така ли е?

— Хиляди деца са били отвличани и докарвани тук — предимно здрави деца от един свят, където твърде много се раждат с увреждания, — след което са изсмуквали мозъците им. Защо трябва да съм ядосан?

— Сай, мога да заявя с положителност, че нямам никаква представа — каза Найджъл. Навярно вече съжаляваше за решението си да се върне тук. — Но мога да ви уверя, че не съм вземал никакво участие в екстракционните процедури. Аз отговарям за домакинските задължения и поддръжката.

— Донеси ми молив и парче тебешир.

— Сай, няма да ме разрушите, нали? През последните дванайсет-четиринайсет години екстракциите се извършваха под ръководството на доктор Скоутър, а той е мъртъв. Тази лейди-сай го застреля, и то със собствения му пистолет — каза роботът с укорителен тон.

Ала Роланд не обърна никакво внимание на това.

— Донеси ми молив и парче тебешир — повтори той, — и то колкото се може по-бързо.

Найджъл се втурна да изпълни заповедта му.

— Когато каза нов играч, имаше пред вид бебето, нали? — попита Сузана.

— Да — потвърди Стрелеца. — Той има двама бащи, този ба-боу.

Тъмнокожата жена кимна и се замисли за историята, която Мия й бе разказала по време на тодашното им посещение в изоставения Федик — да, наистина се оказа изоставен от всички, с изключение на Сейър, Скоутър и мародерстващите Вълци. Двете жени — едната черна, а другата бяла, едната бременна, а другата не — бяха седнали пред кръчмата „Капан за младежи“. Тогава ничията дъщеря бе разказала доста неща на жената на Еди Дийн — навярно дори повече, отколкото всяка от тях знаеше.

„Ето там те ме преобразиха“ — й беше казала Мия, като под „те“ навярно имаше предвид Скоутър и лекарския екип. Дали е имало и магьосници? Хора като манихейците, но преминали на другата страна? Може би. Кой можеше да знае? В Залата за екстракции я бяха направили смъртна. Тогава със спермата на Роланд вътре в нея нещо друго се бе случило. Мия не си спомняше много от тази част — само червена тъмнина. Тъмнокожата жена се зачуди дали Пурпурният крал не бе навестил Мия лично, обладавайки я с древното си паякообразно тяло, или пък неописуемото му семе е било транспортирано по някакъв начин, за да се смеси с това на Стрелеца. Каквото и да се бе случило, мъничето се бе превърнало в отвратителния хибрид, който Сузана бе видяла — не върколак а паяколак. И сега се намираше някъде там, навън, а може и да се криеше съвсем наблизо и да слушаше как се съвещават и пращат Найджъл да донесе принадлежности за писане…

„Да. — помисли си тя. — То ни наблюдава. Ненавижда ни… но не в еднаква степен. Навярно дан-тетът мрази най-много Роланд. Първия си баща.“

Сузана потрепери.

— Мордред възнамерява да те убие, Роланд — каза тя. — Това е неговото призвание. За това е създаден. За да сложи край на живота ти, на делото на живота ти и на Кулата.

— Да — рече Роланд, — и да властва на мястото на баща си. Защото Пурпурният крал е стар и все повече се убеждавам, че е затворен нейде. Ако е така, значи той вече не е основният ни враг.

— Ще отидем ли в замъка му от другата страна на Дискордия? — попита Джейк. Това бяха първите му думи след продължилото му половин час мълчание. — Ще отидем, нали?

— Мисля, че да — отвърна Стрелеца. — „Le Casse Roi Russe“, както го нарича старата легенда. Ще отидем там ка-тет и ще избием всичките му обитатели.

— Така да бъде — съгласи се Еди. — В името на Бога, така да бъде.

— Да — продължи техният дин. — Ала първата ни цел са Разрушителите. Лъчетръсът, който почувствахме в Кала Брин Стърджис, точно преди да дойдем тук, показва, че почти са приключили с работата си. Дори и да не…

— Пашата работа е да сложим край на това, което вършат — обобщи Еди.

Стрелеца кимна. Изглеждаше по-уморен от всякога.

— Да — рече. — Да ги убием или да ги освободим. На всяка цена трябва да им попречим да разрушат последните два Лъча. Трябва да убием и дан-тета… който принадлежи на Пурпурния крал… и на мен.

ПЕТ

Найджъл се оказа доста полезен (макар и не само за Роланд и неговия ка-тет, както се оказа). Той донесе два молива, две писалки (едната беше доста голяма и имаше такъв старинен вид, че би изглеждала най на място в ръцете на някой писар от времето на Дикенс) и три тебешира, единият от които се подаваше от сребрист цилиндър, наподобяващ дамско червило. Стрелеца го взе и даде на Джейк едно от другите парчета.

— Не мога да пиша думи, които да разберете лесно — каза, но цифрите ни са същите или поне достатъчно сходни. Нарисувай това, което ти казвам, Джейк, и гледай да е четливо!

Момчето изпълни заръката му. Получи се груба, ала разбираема карта с легенда.

 

 

— Федик — каза Роланд, посочвайки „1“, след което го свърза с „2“ с къса линия. — А това е замъкът Дискордия с вратите под него. Ако това, което сме чули, е вярно, броят им е невъобразим. Трябва да има проход, чрез който да стигнем от тук до там под замъка. Сега, Сузана, разкажи отново как Вълците излизат от там и какво правят.

Той й подаде тебешира в сребристия цилиндър.

— Те минават през еднопосочна врата, която ги извежда тук — рече, докато прокарваше линия между „2“ и „3“, което Джейк бе отбелязал като „станция Тъндърклап“. — Навярно ще разпознаем този портал, когато го видим, защото би трябвало да е голям, освен ако не се движат в индийска нишка.

— Не е изключено — обади се Еди. — Стига да не греша, те са заимствали доста неща от древните.

— Не грешиш — каза му Роланд. Продължавай, Сузана. — Той не беше приклекнал, а седнал, изпъвайки единия си крак напред. Еди се замисли колко ли го болеше хълбокът и дали в чантата, която отново бе получил благодарение на Джон Кълъм, бе останало нещо от котешкото масло на Росалита. Съмняваше се.

— Вълците яздят покрай железопътната линия поне докато не излязат от сенките… от мрака… или каквото и да е там. Ти знаеш ли, Роланд?

— Не, но съвсем скоро ще разберем. — Направи любимия си жест с пръстите на лявата си ръка, демонстрирайки нетърпението си.

— Те прекосяват река Уай, отиват в Калите и отвличат децата — продължи тъмнокожата жена. — Когато се връщат до станция Тъндърклап, мисля, че натоварват децата и конете на влака и отиват с него във Федик, може би защото вратите не са подходящи за тях.

— Да, мисля, че е така — съгласи се Роланд, — Така стигат до този девар-той — затвора, който маркирахме с „8“.

— Скоутър и нацистките му доктори са използвали тези подобни на шлемове приспособления, за да извлекат нещо от децата — каза Сузана. — Навярно това е нещото, което дават на Разрушителите. Хранят ги с него или ги инжектират, нямам представа. Децата и мозъчното вещество се връщат в станция Тъндърклап посредством портала. Хлапетата биват изпращани обратно в Кала Брин Стърджис и другите Кали, а в този така наречен девар-той…

— Господаую, вечеуята е сеувиуана — обади се мрачно Еди.

Найджъл изобщо не разбра за какво говори младият стрелец.

— Бихте ли искали да похапнете, уважаеми? — попита домашният помощник с ведър глас.

Джейк си даде сметка, че червата му къркорят. Бе ужасно да е тъй гладен толкова скоро след смъртта на отеца — и нещата, които бе видял в „Дикси Пиг“, — ала наистина умираше от глад.

— Тук има ли някаква храна, Найджъл? — попита той. — Има ли?

— Естествено, че има, млади човече — отвърна роботът-иконом. — Боя се, че менюто ни не е особено разнообразно — разполагаме само с консервирани храни, но пък сред тях можете да избирате между двайсетина вида ястия като печен боб, риба тон, няколко вида супи…

— Риба-стон за мен — каза Роланд, — но донеси повече, ако ти е угодно.

— Разбира се, сай.

— Може би няма да можеш да ми приготвиш един „Елвис Спешъл“ — рече замечтано момчето. — Това е фъстъчено масло, банани и бекон.

— Ти уби рибата, хлапе! — възкликна Еди. — Сигурно няма как да видиш на тази светлина, но съм сигурен, че позеленях.

— За съжаление не разполагам нито с бекон, нито с банани — каза Найджъл (произнасяйки „банани“ като „ба-НАААА-ни“), — но имам фъстъчено масло и три вида желе. Както и ябълково масло.

— Ябълково масло звучи добре — облиза се Джейк.

— Продължавай, Сузана — нареди Роланд, докато роботът-иконом се заемаше да изпълни поръчката им. — Май не трябва да те притискам толкова, защото след като се нахраним, ще трябва да си починем малко. — Не беше особено очарован от тази перспектива.

— Не мисля, че е останало нещо друго за казване — рече жената. — Звучи ми смущаващо — и ми изглежда смущаващо впрочем, тъй като нашата малка карта няма мащаб, — ала Вълците повтарят експедициите си на всеки двайсет и четири години или нещо такова; от Федик до Кала Брин Стърджис, после отново до Федик с децата, за да изгребат мозъците им. Накрая връщат малчуганите в Каните, а мозъчната субстанция отива в затвора, където държат Разрушителите.

— Девар-той — рече Джейк.

Сузана кимна.

— Въпросът е какво да направим, за да прекъснем този цикъл.

— Влизаме през портала към станция Тъндърклап — каза Роланд — и от нея се прехвърляме там, където държат Разрушителите. След което… — погледна към всеки от ка-тета си и вдигна левия си юмрук, изпъвайки само показалеца в сух експресивен жест.

— Там ще има стражи — обади се Еди. — И сигурно ще са много. Ами ако са повече от нас?

— Няма да ни е за пръв път — вдигна рамене Стрелеца.