Стивън Кинг
Тъмната кула (31) (Тъмната кула VII)

ЕДНО

В последните дни на дългото им пътешествие, след като Бил — вече само Бил, а не Бил Пелтека — ги закара до Федералния, на границата на Бялата шир, Сузана Дийн често започна да плаче. Тя усещаше предварително тези емоционални пристъпи и се оттегляше от останалите, като им казваше, че трябва да отиде в храстите, за да си свърши работата. След като се усамотеше, сядаше на някое повалено дърво или направо на студената земя, обгръщаше лицето си с ръце и оставяше сълзите да рукнат необезпокоявано. Дори и да знаеше какво става, Роланд не казваше нищо (тъмнокожата жена бе убедена, че със сигурност бе забелязал колко зачервени са очите й всеки път, когато се връщаше при тях).

Дните й в Средния свят — и Крайния свят — бяха към края си.

ДВЕ

Оранжевият снегорин на Бил ги отведе до една самотна ламаринена постройка, пред която стърчеше избеляла табела със следния надпис:

Тъмнокожата жена предполагаше, че технически погледнато, „Федерален аванпост 19“ се намира в пределите на Бялата шир на Емпатика, ала откакто се бяха спуснали по Тауър Роуд, въздухът се бе затоплил значително, а снежната покривка бе станала тънка като дантелено перде. В далечината се виждаха малки горички, но Сузана смяташе, че дърветата съвсем скоро ще изчезнат и ландшафтът ще заприлича на прериите от американския среден запад. Наоколо се виждаха храсти, които навярно даваха плодове, когато станеше по-топло, ала сега голите им клонки се полюшваха печално под напора на несекващия вятър. Най-разпространената растителност беше високата трева, избуяла от двете страни на Тауър Роуд, който навремето е бил павиран, ала сега от него не бе останало нищо освен два изровени коловоза — сивите й стръкове надничаха над тънката снежна покривка. Те шептяха на вятъра и Сузана веднага позна песента им: „Комала-ела-ела, краят вижда се сега.“

— Не мога да отида по-нататък — каза Бил, изключи двигателя и бесните крясъци на Литъл Ричард изведнъж секнаха. — Прощавайте ви думам, както казват в Дъгата на Пограничните земи.

Пътуването им бе отнело ден и половина и през това време роботът ги забавляваше с песни, които наричаше „стари, но златни“. Някои от тях изобщо не се струваха стари на Сузана — парчета като „Захарна къщичка“ и „Топлинна вълна“ редовно звучаха по радиото, когато се завърна от кратката си ваканция в Оксфорд, Мисисипи, — докато други чуваше за пръв път. Музиката бе записана не на плочи или касети, а на блестящи сребърни дискове, наричани от Бил „сидита“. Той ги пъхаше в тесен прорез в отрупаното с всевъзможни инструменти табло на снегорина и песните звучаха от поне осем различни тонколони. Тъмнокожата жена си каза, че всяка музика би й се сторила приятна в настоящия момент, ала две от парчетата направо я омагьосаха. Едното беше бързашко и диво и се казваше „Тя те обича“, а другото бе тъжно и замислено и се наричаше „Хей, Джуд“. Роланд веднага разпозна второто — дори си го затананика, макар че думите, които знаеше той, бяха по-различни от онези, които звучаха от множеството колонки в кабината на снегорина. Когато попита, Бил й каза, че съставът се казвал „Битълс“^[1].

— Смешно име за група — отбеляза безногата жена.

Патрик, който седеше на задната седалка заедно с Ко, я потупа по рамото. Тя се обърна и младежът й показа листа, над който работеше в момента. Под изображението на Роландовия профил пишеше „БИЙТЪЛС, а не Битълс“.

— Пак си е смешно, без значение как точно го пишеш — каза Сузана и внезапно й хрумна нещо. — Патрик, владееш ли дарбата на докосването? — Когато момчето се намръщи и разпери ръце — „Не разбирам“, казваше жестът му — тя перифразира въпроса си: — Можеш ли да четеш мислите ми?

Той вдигна ръце и се усмихна. Това означаваше „Не знам“, ала тъмнокожата жена не мислеше така. Художникът знаеше. Знаеше го много добре.

ТРИ

Достигнаха „Федералния“ малко преди пладне и там Бил им поднесе страхотен обяд. Патрик лакомо омете своя дял, отдръпна се настрани с Ко, който се сгуши в краката му, и започна да скицира останалите, които продължаваха да седят на масата в някогашното общо помещение. Стените бяха покрити с телевизионни екрани — Сузана предполагаше, че бяха поне триста или повече. Явно бяха произведени така, че да издържат доста време, защото част от тях все още работеха. Някои показваха хълмовете, заобикалящи постройката, но на повечето се виждаха предимно снежинки, а един бе прорязван от вечно падащи линии, от които й призля. Тези със снежинките, каза им Бил, навремето приемали сигнали от сателити, намиращи се в земната орбита, ала техните камери отдавна били престанали да работят. Що се отнася до онзи с линиите, само допреди няколко месеца той показвал Тъмната кула, но неотдавна картината внезапно изчезнала.

— Мисля, че Червеният крал никак не обича да го дават по телевизията. — Особено ако чака гости. Искате ли още сандвичи? Има предостатъчно. Не? Ами супа? Какво ще кажеш, Патрик? Много си окльощавял, да знаеш — само кожа и кости си станал.

Момчето обърна листа си и им показа какво бе нарисувал. Бил, поклонил се пред Сузана, с поднос сандвичи в едната ръка и гарафа студен чай в другата. Също като другите му рисунки, и тази нямаше нищо общо с карикатурата, ала бе създадена с поразителна бързина. Тъмнокожата жена изръкопляска, а Роланд се усмихна и кимна. Патрик се ухили широко, стиснал зъби, за да не гледат зеещата дупка на мястото на езика му, след което отгърна страницата и започна нещо ново.

— Отзад има цяла армада возила — каза Бил — и въпреки че повечето за нищо не стават, някои от тях още са в изправност. Ако искате, ще ви дам камион с четворно предаване — може да не вози много гладко, но поне ще ви закара до Тъмната кула, която е на не повече от двеста и двайсет колела оттук.

Сузана усети как стомахът й внезапно се сви. Сто и двайсет колела бяха сто и петдесет километра, а може би дори и по-малко. Бяха близо. Толкова близо, че чак страх да те хване.

— Едва ли ще искате да достигнете Кулата след здрачаване — продължи роботът. — Поне аз не бих го сторил, като се има предвид новият й обитател. Но какво е още една нощ, прекарана край пътя, за такива славни пътешественици като вас? Нищо, бих казал аз! Ала дори и да прекарате тази нощ навън, ще зърнете бленуваната си цел утре преди обяд.

Роланд се замисли над думите му. Междувременно безногата жена трябваше да си напомни да диша, защото част от нея просто не искаше.

„Не съм готова — мислеше си тази част. А още по-дълбоко в нея имаше и друга част — част, помнеща и най-беглите нюанси на онзи повтарящ се (и развиващ се) сън, — която си помисли нещо съвсем различно: — Не ми е писано да стигна дотам. Няма дори да я зърна.“

Накрая Стрелеца рече:

— Благодаря ти, Бил — всички ти казваме „благодаря“, сигурен съм в това, — но ще отклоним любезното ти предложение. И ако ме попиташ защо, не бих могъл да ти отговоря. В състояние съм да ти кажа само едно — че част от мен смята, че утре е прекалено рано. — Той си пое дълбоко дъх, след което го издиша. — Още не съм готов да ида там. Не съм съвсем готов.

„И ти ли? — учуди се Сузана. — Значи и ти.“

— Трябва ми още малко време, за да подготвя ума и сърцето си, а може би дори и душата си. — Той бръкна в задния си джоб и извади ксерокопието на поемата на Робърт Браунинг, което бяха намерили в аптечката на Дондейл. — Тук пише за това как човек си припомня старите времена, преди да се хвърли в последната битка… или последното изпитание. Много добре е казано. Мисля, че и аз се нуждая точно от това — „да глътна от живата вода на дните прежни“. Не зная. Но освен ако Сузана няма нещо против, мисля, че трябва да продължим пеша.

— Сузана няма нищо против — рече тихичко безногата жена. — Сузана е на същото мнение. Сузана само възразява срещу това да я влачат напред-назад като раздрънкан ауспух.

Стрелеца я погледна и й се усмихна с благодарност (макар и малко разсеяно) — през последните няколко дена сякаш се бе дистанцирал от нея, — след което отново насочи вниманието си към Бил.

— Питам се дали имаш някаква количка, която мога да дърпам? Защото трябва да вземем провизии… а и Патрик е прекалено слаб, за да може да върви през цялото време.

Момчето изглеждаше обидено. То вдигна ръка, сви пръстите си в юмрук и стегна бицепса си. Ала резултатът — мъничкото топче (колкото гъше яйце), което се надигна под кожата му — явно го засрами, защото бързо отпусна ръката си.

Тъмнокожата жена се усмихна и го потупа по коляното.

— Не се коси, сладурче. Не е твоя вината, че си прекарал Бог знае колко време затворен като Хензел и Гретел в къщата на вещицата.

— Сигурен съм, че имам нещо такова — каза Бил, — както и захранвана с батерии количка за Сузана. А каквото нямам, мога да го направя. Няма да ми отнеме повече от един-два часа.

Роланд започна да пресмята наум.

— Ако тръгнем оттук пет часа преди здрачаване, ще можем да изминем дванайсет колела до залез слънце. Или петнайсетина километра, с други думи. Още пет дни със същия спокоен ход ще ни доведат до Кулата, към която се стремя през целия си живот. Ще гледам да я достигна по залез, ако е възможно, защото в сънищата ми винаги съм я съзирал така. Какво мислиш, Сузана?

В този миг гласът вътре в нея — онзи глас от дълбините — прошепна: „Четири нощи. Още четири нощи, в които да сънуваш. Това трябва да е достатъчно. Навярно дори повече от достатъчно.“ Естествено, нямаше да мине без намесата на ка. Ако наистина се бяха изплъзнали от влиянието й, това нямаше — и не можеше — да се случи, ала Сузана си мислеше, че ка бе в състояние да достигне навсякъде — даже и до Тъмната кула. Навярно дори бе въплътена в Тъмната кула.

— Чудесно — смутолеви безногата жена.

— Патрик? — попита Роланд. — Ти какво ще кажеш?

Художникът вдигна рамене и махна с ръка, без да отделя поглед от скицника си. „Както кажете“, гласеше жестът му. Сузана предполагаше, че новият им спътник знае малко за Тъмната кула и пет пари не дава за нея. Защо изобщо трябваше да му пука за нея? Бе освободен от чудовището и коремът му беше пълен. Това му бе напълно достатъчно. Беше изгубил езика си, ала за сметка на това пък можеше да си рисува на воля. Жената бе сигурна, че за Патрик сделката изглеждаше дори справедлива. Ала въпреки това… въпреки това…

„На него също не му е писано да стигне дотам. Нито на него, нито на Ко, нито на мен. Ала какво ще стане с нас тогава?“

Не знаеше, но колкото и странно да изглеждаше, това не я интересуваше особено. Ка щеше да каже. Ка и сънищата й.

ЧЕТИРИ

Час по-късно тримата човеци, рунтавелкото и Бил роботът се скупчиха около една количка, която изглеждаше като по-голяма версия на луксозното такси на Хо Фат. Колелата бяха високи, ала тънки, и се въртяха с шеметна бързина. Сузана си каза, че дори и да бе натоварена до краен предел, сигурно щеше да се движи леко като перце. Поне докато Роланд не се умореше, де. Продължителното й теглене по някое нагорнище със сигурност щеше да изцеди силите му, но нали все пак храната им щеше да намалява и „Хо Фат 2“ да става все по-лека… пък и едва ли ги чакаха кой знае какви баири. Бяха стигнали до прерийните земи; всички покрити със сняг и дървета стръмнини бяха останали зад тях. Що се отнася до нея, Бил я снабди с електромобил, който напомняше повече на скутер, отколкото на количка за голф. Дните, в които я влачеха назад-напред („като раздрънкан ауспух“) явно вече бяха част от миналото.

— Ако ми дадете още половин час, ще мога да загладя това — каза Бил, прокарвайки трипръстата си метална ръка по грапавия ръб, където бе отрязал предната половина на някогашната вагонетка, която се бе превърнала в „Хо Фат 2“.

— Казваме ти благодаря, сай, ала няма да е необходимо — рече Роланд. — Ще метнем няколко кожи отгоре му и ще стане тип-топ.

„Гори от нетърпение да тръгне — помисли си Сузана. — Напълно го разбирам — след цялото това време… Мен също не ме свърта повече тук, след като знам колко сме близо.“

— Щом казвате, нека бъде тъй — въздъхна Бил. По тона му си личеше, че е натъжен от заминаването им. — Мисля, че просто не искам да си тръгнете. Кога ли ще видя хора отново?

Пътешествениците мълчаха. Не можеха да отговорят на въпроса му.

— На покрива има изключително мощна сирена — каза Бил, сочейки към Федералния. — Не знам за какви точно аварии е трябвало да сигнализира — радиация или нападения, — но знам, че се чува поне на сто колела оттук, а може и повече, ако вятърът духа в подходящата посока. Ако видя юнака, който ви следва, или сензорите за движение го засекат, ще я включа. Почти съм сигурен, че ще я чуете.

— Благодаря ти — каза Роланд.

— Ако бяхте взели камиона, лесно щяхте да го оставите да ви диша праха — изтъкна роботът. — Щяхте да стигнете до Кулата, без да го зърнете повече.

— Право казваш — рече Стрелеца, ала не промени решението си, за което Сузана му беше благодарна.

— Какво ще предприемете с онзи, когото наричате Червения му баща, ако той наистина владее Кан’-Ка Но Рей?

Роланд поклати глава, макар че вече бе обсъждал това със Сузана. Предполагаше, че могат да заобиколят Кулата от разстояние и да се приближат до подножието й от такава посока, че Пурпурният крал да не може да ги види. Ала щяха да разберат дали това е възможно едва след като стигнеха до Кулата и проучеха прилежащия й терен.

— Ами, ако Господ е рекъл, ще вали — каза роботът, известен някога като Бил Пелтека, — или поне така обичат да казват старите хора. Най-вероятно ще ви видя отново, но това ще стане чак на полянката в края на пътя. Стига на роботите да им е позволено да отиват там, разбира се. Силно се надявам да е така, защото там има мнозина, които копнея да зърна отново.

Металният човек говореше толкова безнадеждно, че Сузана се приближи до него и вдигна ръце, за да я вдигне, без да си мисли колко абсурдно бе желанието да прегърнеш един робот. Ала го направи, и то доста пламенно. Бил я бе накарал да забрави за злобния Анди от Кала Брин Стърджис и дори само заради това си струваше да го прегърне. Докато титаниевите му ръце се сключваха зад гърба й, безногата жена си помисли, че може с лекота да строши гръбнака й, стига да поиска, но Бил беше изключително нежен.

— Дълъг живот и приятни нощи, Бил — рече тя. — На добър час!

— Благодаря ви, мадам — каза той и я положи на земята. — Бъ-бъ-бъ, бла-бла-бла… — Фиууууууу! — Той се удари по главата. — Благодаря ви от все сърце. — Кратка пауза, след която продължи: — Наистина оправих пелтеченето си, ала както ви казах, не съм изцяло лишен от чувства.

ПЕТ

Патрик изненада и двамата, като вървя почти четири часа до електрическия скутер на Сузана, преди да се умори и да се качи на „Хо Фат 2“. Бяха наострили уши за сирената, която щеше да ги извести за появата на Мордред, ала не я чуваха, въпреки че вятърът духаше в тяхната посока. Малко преди залез слънце оставиха и последните снежни преспи зад гърба си. Теренът ставаше все по-равнинен и сенките им се простираха далеч пред тях.

Когато най-накрая спряха за нощувка, Роланд насъбра достатъчно съчки за огъня и Патрик, който бе заспал, се събуди, за да похапне солидна порция виенски наденички и печен боб. (Като го видя с какъв апетит гълта боба, Сузана си напомни да постели кожите си по-далеч от него и от подветрената му страна.) Тя и Ко също си хапнаха добре, но Стрелеца почти не докосна храната си.

Когато приключиха с вечерята си, Патрик отново взе албума си, ала щом видя в какво състояние е моливът му, се намръщи и протегна ръка към тъмнокожата жена. Тя веднага разбра какво иска и бръкна в торбата си, за да извади стъкленото бурканче — беше го запазила, защото там бе единствената им острилка и тя се боеше да не я изгубят. Естествено, Роланд можеше да наостри моливите му с ножа си, ала това щеше да се отрази на формата на върховете им. Сузана изсипа съдържанието й в шепата си и затърси острилката сред гумичките и кламерчетата, след което я подаде на Патрик. Момчето наостри графита с няколко бързи завъртания, върна й я и отново се захвана с рисуването си. За миг безногата жена остана загледана в розовите гумички и отново се зачуди защо Дондейл си бе играл да ги отстранява. За да дразни момчето? Ако бе така, явно не бе успял. Много по-късно, когато (и ако) изумителната връзка между мозъка и пръстите му закърнееше, гумичките можеха да му потрябват, ала засега всяка негова грешка се превръщаше в блестяща идея.

Той не рисува дълго. Когато Сузана го видя как клюма над скицника под оранжевото зарево на залязващото слънце, тя взе блока от ръцете му и положи момчето в задната част на „Хо Фат 2“ (бяха подпрели предната част на количката на един голям камък), зави го внимателно с кожите и го целуна по бузата.

Изведнъж Патрик се протегна унесено и докосна пъпката до устата й. Тъмнокожата жена потръпна, ала стисна зъби и остана на мястото си, за да не събуди художника. Циреят отново бе хванал коричка, но пулсираше болезнено под нея и всяка усмивка сякаш раздираше кожата й. Накрая ръката на Патрик се отпусна покрай тялото му и момчето заспа дълбоко.

Роланд наблюдаваше замислено звездите.

— Какво виждаш? — попита го тя.

— А ти? — контрира я мъжът.

Тя погледна небесния пейзаж.

— Ами — започна, — виждам Старата звезда и Старата мечка, но имам чувството, че са се преместили на запад. А това там — о, боже! — Тя го хвана за наболите, покрити с остра четина бузи (все не можеше да му поникне нормална брада) и завъртя главата му. — Това не беше там, когато потеглихме от Западния океан, сигурна съм в това, Роланд! Това съзвездие е от нашия свят — казва се Голямата мечка!

Нейният дин кимна.

— А някога, според най-старите книги в библиотеката на баща ми, то се е виждало и в небето на нашия свят. Наричало се е Черпакът на Лидия. Ето че отново е тук. — Той се обърна към нея и Сузана забеляза усмивката му. — Поредният знак на живота и възраждането. Представям си как се чувства Пурпурният крал, когато погледне нагоре и го види точно над главата си!

ШЕСТ

Малко след това тъмнокожата жена заспа. И засънува.

СЕДЕМ

Отново в в Сентрал Парк, а небето над главата й е яркосиво от първите снежинки, които прехвърчат наоколо; наблизо обаче пеят не „Тиха нощ, свята нощ“ или „Що за дете е това“, а Оризовата песен: „Оризия ще гледа, оризо-ни зелен-о, буйно избуе-но, буйно и зелен-о! Ком-ком-кома-ла! Ком-ком-комала!“ Тя маха шапката си, изплашена да не би и тя да се е променила, но на нея все още пише „ВЕСЕЛА КОЛЕДА!“ и

(тук няма двойници)

Сузана е доволна.

Тя се оглежда наоколо и вижда Еди и Джейк, които й се усмихват. И двамата са гологлави — тя е взела шапките им. Тя е съчетала шапките им.

На пуловера на Еди пише: „АЗ ПИЯ НОЗ-А-ЛА!“

А на този на Джейк: „АЗ КАРАМ «ТАКУРО СПИРИТ»!“

Това не е нещо ново, ала когато поглежда към алеята, водеща до Пето Авеню, дъхът и спира. Там има врата, висока поне два метра, която изглежда изработена от солидно желязно дърво. Дръжката е от масивно злато и върху нея е гравиран някакъв символ, който съумява да разпознае, макар и след напрегнато взиране. Два кръстосани молива. „Еберхард-Фабер 2“, без всякакво съмнение. С отстранени гумички.

Еди й подава чаша горещ шоколад. Идеалната чаша горещ шоколад, mit schlag отгоре, поръсен с индийско орехче.

— Заповядай — казва й Еди. — Донесъл съм ти горещ шоколад.

Тя не обръща никакво внимание на предложената чаша, защото е погълната от вратата.

— Като онези на плажа е, нали? — пита тя.

— Да — казва Еди.

— Не — казва Джейк в същото време.

— Сама ще разбереш — казват двамата едновременно и се усмихват един на друг.

Сузана минава покрай тях. Вратите, през които Роланд ги беше изтеглил, бяха обозначени със следните надписи: „ЗАТВОРНИКЪТ“, „ГОСПОДАРКАТА НА СЕНКИТЕ“ и „УБИЕЦЪТ“, докато на тази се вижда

Под тези йероглифи пише:

ХУДОЖНИКЪТ

Тъмнокожата жена се обръща, ала Еди и Джейк вече ги няма.

Сентрал Парк също го няма.

Тя се намира сред руините на Луд и се взира в опустошените земи.

В този миг до слуха й достигат четири думи, понесени на крилете на студения и хапещ вятър:

— Не остана… време… побързай…

ОСЕМ

Тя се събужда, обзета от паника, и си мисли: „Трябва да го изоставя… и най-добре да го сторя, преди да съм зърнала Тъмната кула. Ала къде ще отида? И как мога да го оставя да се изправи сам срещу Мордред и Пурпурния крал? Нима Патрик би могъл да му помогне?“

Тази идея я накара да се замисли над следното — стигнеше ли се до сблъсък, Ко щеше да се окаже много по-ценен за Роланд, отколкото момчето. Рунтавелкото бе доказал куража и издръжливостта си в множество схватки и бе достоен да се нарича стрелец, ако имаше револвер и ръка, с която да стреля. Патрик, от друга страна… Патрик беше рисувач. Вярно, че беше бърз като светкавица, ала едва ли можеше да убива със своите моливи, дори и да бяха подострени като игли.

Сузана се надигна. Роланд, който се беше облегнал от другата страна на малкия й скутер и стоеше на стража, не забеляза нищо. Тя и не искаше да забележи, защото това би довело до излишни въпроси. Жената се отпусна назад, загърна се по-плътно с кожите и се замисли за първия си лов. Помнеше как самецът-годинак бе свърнал рязко и беше препуснал точно към нея и как тя го бе обезглавила с оризията си. Помнеше свистенето, прорязало слуха й, когато чинията бе литнала в хладния въздух — издаваха го малките приспособления, подобни на острилки, прикрепени към долната й част. Мислеше си, че съзнанието й

266

се опитва да направи някаква връзка, ала бе прекалено уморена, за да може да определи посоката на мислите си. А навярно просто се престараваше. Дори и така да беше, нямаше какво да стори по въпроса.

И все пак имаше едно нещо, което знаеше със сигурност, и престоят й в Кала Брин Стърджис й бе помогнал за това. Значението на йероглифите, изписани на вратата, беше „НЕОТКРИТА“.

„Не остана време. Побързай.“

На следващия ден започнаха риданията.

ДЕВЕТ

Храстите, зад които облекчаваше нуждите си (и изливаше сълзите си, когато не можеше да ги задържа повече), все още бяха много, ала земята ставаше все по-равнинна и открита. Около пладне на втория ден, откакто се разделиха с Бил робота, Сузана забеляза нещо като огромна сянка на облак да пресича земята пред тях, само дето небето бе лазурносиньо. След известно време тъмното петно започна да се движи по такъв начин, по който никой нормален облак не би могъл. Жената затаи дъх и спря електрическия си скутер.

— Роланд! — извика тя. — Отпред има стадо биволи, а може и да са бизони! Абсолютно сигурна съм!

— Така ли мислиш? — попита Стрелеца. По тона му си личеше, че не проявява интерес. — Наричахме ги „банноци“. Стадото е достатъчно голямо.

Патрик седеше в задната част на „Хо Фат 2“ и рисуваше с трескава бързина. Бе хванал молива с цяла длан и нанасяше щрихи. Сузана можеше да подуши облаците прах, които вдигаше нарисуваното от него стадо, макар да й се струваше, че художникът си е позволил свободата да го премести десетина километра по-близо, освен ако зрението му не бе доста по-добро от нейното. Което бе напълно възможно. Както и да е, след малко очите й се адаптираха и тя вече бе способна да разгледа животните. Не можеше да откъсне поглед от големите им рошави глави и черните им очи.

267

— В Америка вече от сто години няма толкова големи стада бизони — въздъхна тя.

— Наистина ли? — Отново същата липса на интерес. — Бих казал, че тук има много такива стада. Ако някои от тях се доближат на един изстрел разстояние, нека застреляме два. Бих искал да вкуся малко прясно месо, което да не е еленско. А ти?

Тя само се усмихна. Роланд също й се усмихна. Внезапно бе осенена от мисълта, че съвсем скоро пътищата им ще се разделят и тя няма да го види никога повече — този мъж, когото бе смятала за мираж или демон, преди да го опознае ан-тет и дан-дин. Еди беше мъртъв, Джейк беше мъртъв, а съвсем скоро и Роланд от Гилеад щеше да изчезне завинаги от живота й. Дали Стрелеца щеше да умре? Ами тя?

Тъмнокожата жена вдигна поглед към яркия слънчев диск и остана известно време с полупритворени очи; не искаше спътникът й да разбира истинската причина за сълзите й. Продължаваха да вървят на югоизток през тази необятна и пуста земя, към непрекъснато усилващото се пулсиране (туп-туп-туп), излъчвано от Тъмната кула — оста, около която се въртяха всички светове и самото време.

Туп-туп-туп.

Комала-ела-ела, краят вижда се сега.

Тази нощ тя пое първата стража, след което събуди Роланд в полунощ.

— Мисля, че е някъде тук — рече безногата жена, сочейки на северозапад. Нямаше нужда да дава повече обяснения — можеше да става въпрос единствено за Мордред. Всички други бяха изчезнали. — Дръж очите си отворени на четири.

— Обещавам — прошепна нейният дин. — А ако ти чуеш изстрел, веднага да се събудиш.

— Можеш да разчиташ на мен — каза Сузана и легна върху сухата зимна трева до „Хо Фат 2“. Отначало не беше сигурна дали ще може да заспи; все още бе нащрек заради враждебното присъствие, което бе доловила. Ала в края на краищата заспа.

И засънува.

ДЕСЕТ

Сънят през втората нощ едновременно прилича и не прилича на съня от първата. Основните елементи са същите: Сентрал Парк, яркосивото небе, прехвърчащите снежинки, пеещите гласове (този път звучи „Ела със мен“ — старият хит на „Дел-Вайкингс“), Джейк („АЗ КАРАМ «ТАКУРО СПИРИТ»!“) и Еди (който сега носи пуловер с надпис „ЩРАК! ТОВА Е ФОТОПАРАТ «ШИНАРО»“). Еди държи чаша горещ шоколад, ала този път не й го предлага. Тревогата е изписана не само на лицата им — тя си личи и в напрегнатите стойки на телата им. Това е и основната разлика в сравнение с предишния сън — тя ясно усеща, че има нещо, което трябва да види или да направи, а може би и двете. Каквото и да е, Еди и Джейк очакват тя да го види или да го направи всеки момент, а тя се бави.

Внезапно я осенява един ужасяващ въпрос — ами ако умишлено я бавеха? Да не би да имаше нещо, срещу което да не иска да се изправи? Възможно ли бе Тъмната кула да прецаква по някакъв начин комуникациите? Егати тъпата идея — хората, които виждаше, най-вероятно не бяха нищо повече от рожби на въображението и копнежите й — та те са мъртви в крайна сметка! Еди бе убит от куршум, а Джейк бе блъснат от микробус — единият загина в този свят, а другият — в Ключовия, където стореното си е сторено (времето винаги тече в една посока), а Стивън Кинг е техният поет-лауреат.

Въпреки това не може да забрави израженията им и тази тревога, изписана на лицата им, които сякаш й казват: „Ти го имаш, Сюз — притежаваш онова, което искаме да ти покажем, притежаваш всичко, което ти трябва да знаеш. Ще си позволиш ли да го изгубиш? Няма време. Няма никакво време, часовникът тиктака и ще продължи да тиктака, трябва да продължи да тиктака, защото нямаш никакво време за губене. Трябва да побързаш… да побързаш…“

ЕДИНАЙСЕТ

Сузана отвори очи и си пое рязко въздух. Слънцето всеки момент щеше да изгрее. Тъмнокожата жена прокара длан по челото си и ръката й се навлажни от капчиците пот.

„Какво искаш да узная, Еди? Какво е това, което искаш да узная?“

Нямаше отговор на този въпрос. Как изобщо можеше да има? „Гусин Дийн е мъртъв“, помисли си жената и отново затвори очи, ала сънят си бе отишъл и през следващия един час не можа да подремне дори и за минутка.

ДВАНАЙСЕТ

Също като „Хо Фат 1“ и „Хо Фат 2“ имаше тегличи. За разлика от първата количка обаче тези на сегашното им возило бяха подвижни. Когато Патрик искаше да върви, ги разделяха, за да може той да дърпа единия, а Роланд — другия, а когато беше уморен, Стрелеца ги съединяваше и ги дърпаше сам.

По пладне спряха да похапнат. Щом приключиха, Патрик пропълзя в задната част на „Хо Фат 2“, за да подремне. Роланд изчака, докато момчето (продължаваха да мислят за него по този начин, въпреки че не знаеха точната му възраст) захърка, след което се обърна към безногата жена:

— Какво те терзае, Сузана? Искам да ми кажеш. Искам да ми кажеш дан-дин, въпреки че вече няма тет и аз вече не съм твой дин. — Мъжът се усмихна. Тъгата в тази усмивка прониза сърцето й и тя не можеше да сдържа повече сълзите си. Нито пък да премълчава истината.

— Ако съм все още до теб, когато видим твоята Кула, Роланд, всичко ще се прецака.

— Как ще се прецака?

Тя поклати глава и сълзите й бликнаха с още по-голяма сила.

— Трябва да има врата. Неоткрита врата. Ала нямам никаква представа как да я открия! Еди и Джейк ми се явяват насън и ми казват, че знам — казват ми го с очите си, — но аз не знам! Кълна се, че не знам!

Той я вдигна, прегърна и я целуна по слепоочието. Пъпката в ъгълчето на устата й запулсира и я прониза болезнено. Не кървеше, ала отново бе започнала да се подува.

— Да става каквото ще — рече Стрелеца. Навремето майка му бе използвала същите думи. — Да става каквото ще и нека ка си върши работата.

— Нали сам каза, че вече сме извън обсега й…

Роланд започна да я люлее нежно и това й подейства страшно успокояващо.

— Сбърках — каза. — Както добре знаеш.

ТРИНАЙСЕТ

Беше неин ред да поеме първата стража на третата нощ и тя тъкмо се взираше назад в посоката, от която бяха дошли — на северозапад по Тауър Роуд, — когато някаква ръка изведнъж я сграбчи за рамото. Ужасът подскочи като човече на пружинка и тя се обърна рязко

(той е зад мен, о, Боже Господи, Мордред се е промъкнал зад мен и е във формата на паяк!),

а ръката й се стрелна към револвера и го извади от кобура със светкавична бързина.

Патрик се отдръпна от нея — лицето му бе изкривено от страх, а ръцете му бяха протегнати напред в жалък опит да се защити. Ако бе извикал, със сигурност щеше да събуди Роланд и тогава всичко би се развило по различен начин, ала момчето беше прекалено изплашено, за да изкрещи. Той само изхъхри и това бе всичко.

Жената прибра револвера, показа му празните си ръце, след което го придърпа към себе си и го прегърна. Отначало Патрик бе малко скован — още се страхуваше, — но постепенно се отпусна.

— Какво има, скъпи? — попита го тя полугласно, след което използва думите на Роланд, без дори да го осъзнае: — Какво те терзае?

Художникът се отдръпна от нея и посочи на север. Отначало Сузана не можа да разбере какво искаше да й каже, но сетне забеляза танцуващите оранжеви светлинни. Тя прецени, че се намират поне на седем километра от тях, и се зачуди как не ги е забелязала досега.

Със същия тих глас, за да не събуди Стрелеца, тъмнокожата жена рече:

— Това са само блуждаещи огънчета, захарче — нищо не могат да ти сторят. Роланд ги нарича таласъми, ала няма защо да се боиш от тях. По-скоро са нещо като огньовете на Свети Елм…

Ала Патрик никога не беше чувал за огньовете на Свети Елм; Сузана прочете това в неуверения му поглед. Тъкмо възнамеряваше да му каже, че е в абсолютна безопасност и таласъмите няма да се приближат, когато забеляза, че те започнаха да се отдалечават и съвсем скоро напълно изчезнаха. Навярно ги бе прогонила със силата на мисълта си. Навремето би се изсмяла на подобна идея, но Средният свят бе променил възгледите й за доста неща.

Патрик започна да се отпуска.

— Защо не се опиташ да поспиш, миличък? Трябва да си почиваш — каза му Сузана. Тя също се нуждаеше от сън, ала се боеше да затвори очи. Скоро щеше да събуди Роланд, да заспи и онзи сън отново щеше да я навести. Призраците на Еди и Джейк щяха да се вторачат в нея, по-настоятелни от всякога, искайки от нея да узнае нещо, което тя нито знаеше, нито можеше да узнае.

Момчето поклати глава.

— Не ти ли се спи?

Той повтори жеста си.

— Защо не порисуваш малко? — Рисуването винаги го успокояваше.

Патрик се усмихна, кимна и веднага отиде до „Хо Фат 2“ за скицника си, стъпвайки на пръсти, за да не събуди Роланд. Сузана се усмихна. Момчето винаги имаше желание да рисува; тя предполагаше, че едно от нещата, които го бяха запазили жив в колибата на Дондейл, беше обстоятелството, че вампирът му бе подхвърлял от време на време по някой скицник и моливи. Патрик бе същият наркоман като някогашния Еди, само че неговата дрога бе графитът.

Момчето седна и започна да рисува. Сузана отново насочи вниманието си към близките околности, ала изведнъж по тялото й пробягаха тръпки, сякаш тя бе тази, която бе наблюдавана. Жената си помисли отново за Мордред, но после се усмихна (от което я заболя; пъпката се бе подула). Не Мордред, а Патрик. Патрик я наблюдаваше.

Патрик я рисуваше.

Тя остана неподвижна около двайсет минути, преди любопитството й да надделее. За Патрик двайсет минути бяха достатъчни да нарисува „Мона Лиза“ или дори купола на базиликата „Свети Павел“. Тръпките, пробягващи по тялото й, бяха толкова странни, че сякаш имаха не умствен, а физически характер.

Тъмнокожата жена пристъпи към него, ала Патрик притисна скицника към гърдите си с необичайна стеснителност. По погледа му обаче си личеше, че иска тя да погледне. Тя си каза, че това, което се чете в очите му, е любов, но любов към онази Сузана, която току-що е нарисувал.

— Хайде, захарче — рече тя и хвана скицника. За нищо на света обаче нямаше да го изтръгне от ръцете му — той бе художникът и решението да покаже творбата си трябваше да е изцяло негово. — Моля те!

Момчето продължаваше да притиска скицника към гърдите си. Накрая склони и й го подаде — също така срамежливо, без дори да погледне към нея. Сузана го взе и сведе очи към листа. Картината бе прекрасна — толкова прекрасна, че тя затаи дъх. Големите й очи. Високите й скули, които баща й наричаше „тези съкровища от Етиопия“. Пълните й устни, които Еди толкова обичаше да целува. Това беше тя, нарисувана до съвършенство… но същевременно беше и нещо повече от нея. Никога не си бе мислила, че любовта може да струи толкова силно от някакви линии, направени с молив, но това наистина беше любов, о, да, кажете „амин“; любовта на момчето към жената, която го бе спасила, която го бе измъкнала от тъмната дупка, където със сигурност щеше да умре. Той я обичаше и като майка, и като жена.

— Патрик, чудесна е! — възкликна безногата жена.

Той я изгледа недоверчиво. „Наистина ли?“ — питаха очите му и тя разбра, че само той — горкият Патрик, който отдавна бе приел дарбата си за даденост — може да се съмнява в красотата на онова, което е сътворил. Рисуването го правеше щастлив, винаги бе знаел това. Що се отнася до факта, че правеше и другите щастливи… изглежда му трябваше доста време, за да свикне с тази идея. Сузана се запита колко ли време Дондейл го е държал затворен в мазето си и как изобщо се е добрал до него, ала предполагаше, че никога няма да научи. Междувременно й се струваше от първостепенна важност да го накара да повярва в собствения си талант.

— Да — каза тя. — Да, наистина е прекрасна. Ти си невероятен художник, Патрик. За мен е страхотно удоволствие да разглеждам картините ти.

Този път той забрави да стисне зъби и усмивката му — била тя лишена от език или не — беше толкова прекрасна, че изведнъж й се прииска да го разцелува. Страховете и тревогите й изведнъж й се сториха незначителни и глупави.

— Мога ли да я задържа?

Художникът закима енергично, след което махна с ръка, давайки й знак да откъсне листа. „Да! Скъсай го! Вземи го! Задръж го!“

Сузана възнамеряваше да направи точно това, когато внезапно се спря. Любовта (и моливът му) я бяха направили божествено красива. Единственото нещо, което помрачаваше съвършенството й, беше черното петно до устата й. Безногата жена обърна листа към него, посочи нарисуваната пъпка, след което докосна тази на лицето си и изохка — дори и най-лекият допир й причиняваше остра болка.

— Само това не ми харесва — каза тя.

Патрик вдигна рамене и разпери ръце. Изведнъж я напуши смях, ала тя успя да го потисне, за да не събуди Роланд. В съзнанието й изплува една реплика от отдавна забравен филм: „Рисувам това, което виждам.“

Изведнъж й хрумна, че той може да се погрижи за това грозно, ужасно, отвратително нещо. Поне на портрета й, де.

„Тогава нарисуваната Сузана Дийн ще се превърне в мой двойник — помисли си тя. — В моята по-добра половина; в моята красива близнач…“

И внезапно разбра…

Всичко? Нима бе разбрала всичко?

Да, но по-късно щеше да го обмисли по-задълбочено. Това, което бе осъзнала, не можеше да се изрази с уравнения от типа на „ако a + b = c, то c — b = a и c — a = b“, но да, бе разбрала всичко. Бе почувствала всичко. Нищо чудно, че Еди и Джейк от сънищата й бяха толкова нетърпеливи; беше не очевидно, а очевадно.

Патрик, който я бе нарисувал.

Само дето това не беше първият път, когато я рисуваха.

Роланд също я бе изтеглил^[2] в своя свят… с магия.

Еди я бе изтеглил при себе си с любов.

Както и Джейк.

Мили Боже, как бе възможно да прекара толкова време в Средния свят, без да разбере досега какво представляваше катетът и какво означаваше? Ка-тетът бе семейство.

Ка-тетът бе любов.

Да рисуваш означаваше да създадеш картина с помощта на молив или въглен.

Да изтеглиш някого означаваше да го очароваш, да го заплениш, да го изкараш от черупката му.

Патрик — този ням гений, затворен в онази колиба сред снежната шир. Ами сега? Ами сега?

„Сега е моят спасител“ — помисли си Сузана/Одета/Дета и бръкна в джоба си, за да извади стъкленото бурканче, знаейки какво точно ще направи и защо ще го направи.

Когато му подаде обратно скицника, без да е откъснала листа с портрета й, Патрик я изгледа едва ли не с възмущение.

— Не, не — рече му Сузана (с гласа на многото). — Просто искам да направиш едно нещо, преди да взема тази прелестна, безценна картина и да я задържа завинаги, за да ми напомня за това кога и къде.

Тя му подаде една от розовите гумички, които Дондейл бе отрязал. Сега вече знаеше защо го бе направил.

Патрик взе гумичката, която тъмнокожата жена му предлагаше, и я завъртя между пръстите си, сякаш за пръв път виждаше нещо подобно. Сузана бе сигурна, че не е така, ала колко ли време бе изтекло, откакто за последен път бе докосвал молив с гумичка? Кога бе имал последния шанс да се отърве от своя мъчител веднъж завинаги? И защо Дондейл не го беше убил още тогава?

„Защото вампирът е мислел, че след като отстрани всички гумички, вече ще бъде в безопасност, ето защо“ — каза си тя.

Патрик я гледаше озадачено. Явно започваше да се тревожи.

Тъмнокожата жена седна до него и му посочи тъмното петънце. Сетне улови китката на момчето и я приближи до листа. Отначало той се противеше, ала после се отпусна и предаде ръката, държаща гумичката, изцяло във властта на Сузана.

Тя си помисли за онази голяма сянка, която не беше никаква сянка, а огромно стадо рунтави животни, които Роланд бе нарекъл „банноци“. Спомни си как бе помирисала праха, когато Патрик бе започнал да рисува праха. После се сети и за това как стадото сякаш се бе приближило, когато момчето го бе нарисувало по-голямо, отколкото всъщност изглеждаше. Тогава си беше помислила, че очите й са се адаптирали, ала сега се удиви на собствената си глупост. Сякаш очите можеха да се нагаждат към обекти на далечни разстояния, тъй както се адаптираха към тъмнината.

Не, просто Патрик ги бе преместил по-близо. Беше ги преместил по-близо, като ги бе нарисувал по-големи.

Когато ръката, държаща розовата гумичка, почти докосна хартията, жената отдръпна пръстите си — художникът трябваше да свърши сам цялата работа, бе абсолютно сигурна в това. Тя отново му показа с жестове какво иска, той отново не я разбра и Сузана повтори пантомимата си, сочейки пъпката край устата си.

— Накарай я да изчезне, Патрик — рече, изненадана от увереността си. — Грозна е, затова я накарай да изчезне. — Отново започна да жестикулира, сякаш търкаше нещо във въздуха. — Изтрий я.

Този път момчето я разбра — безногата жена видя блясъка в очите му. Той вдигна гумичката — беше идеално розова, без нито едно петънце от графит по нея — и изгледа Сузана с вдигнати вежди, като че ли я питаше дали е сигурна за това, което иска.

Тя кимна.

Патрик допря гумичката до нарисуваното петънце и започна да го търка — отначало доста колебливо, ала щом видя какво става, заработи с доста по-голяма самоувереност.

ЧЕТИРИНАЙСЕТ

Сузана отново усети познатите тръпки, но за разлика от преди, когато обливаха цялото й тяло, сега бяха концентрирани само на едно място — вдясно от устните й. Когато движенията на Патрик станаха по-енергични, тръпките отстъпиха място на нетърпим сърбеж и тя трябваше да забие нокти в земята, за да не започне да се чеше като обезумяла. Желанието беше толкова силно, че й се искаше буквално да разкъса цирея, ако ще и оттам да изригнеше фонтан от кръв.

„Ще свърши до няколко секунди, трябва да свърши, трябва, о, мили Боже, моля те, НЕКА СВЪРШИ ПО-СКОРО…“

Междувременно Патрик сякаш напълно бе забравил за нея. Той се взираше съсредоточено в рисунката си, а косата му беше паднала над лицето му, засенчвайки по-голямата част от него. Явно бе погълнат изцяло от новата си играчка. Той триеше внимателно… сетне малко по-силно (сърбежът се усили)… след което движенията му отново станаха нежни и прецизни. Сузана искаше да запищи — вече я сърбеше навсякъде. Главата й пламтеше, както и очите й — сякаш ято комари се бяха напъхали под тях и я хапеха болезнено, — а зърната на гърдите й се бяха втвърдили до такава степен, че й причиняваха неизмерима болка.

„Ще се разнищя, не мога повече, не издържам, трябва да се разпищя…“

Тя си пое дъх, за да направи точно това, когато сърбежът внезапно изчезна. Болката също изчезна. Безногата жена посегна към бузата си, ала изведнъж се поколеба и ръката й застина във въздуха.

„Не смея.“

„По-добре го направи! — възмути се Дета. — След ’сичко, през което премина — през което преминахме — би трябвало да имаш достатъчно кураж да пипнеш собствената си мутра, жълта кучко!“

В този миг пръстите й се допряха до кожата й. До гладката й кожа. Пъпката, която й бе създала такива главоболия, откакто бяха напуснали Тъндърклап, най-накрая беше изчезнала. И Сузана знаеше, че когато се погледне в огледалната повърхност на някое езерце (или дори локвичка), нямаше да види дори и белег на мястото й.

ПЕТНАЙСЕТ

Патрик поработи още известно време — първо с гумичката, после с молива и накрая отново с гумичката, — но безногата жена не усети нито сърбеж, нито болка. Сякаш бе престанала да усеща каквото и да било след преминаването отвъд определена критична точка. Тя се зачуди на колко ли години е бил Патрик, когато Дондейл изрязал гумичките на моливите му. На четири? На шест? Със сигурност не е бил много голям. Жената бе сигурна, че първоначалното му изумление при вида на гумичката, която му бе показала, бе абсолютно искрено, и въпреки това не можеше да се отрече, че момчето боравеше с нея като истински професионалист.

„Може би е същото като да караш колело — помисли си Сузана. — След като веднъж се научиш, отучване няма.“

Тя се въоръжи с цялото си търпение и зачака. След пет изключително дълги — и сякаш безкрайни — минути усилията й бяха възнаградени. Усмихнат, Патрик завъртя скицника и й показа рисунката. Пъпката бе напълно заличена и мястото, където се бе намирала, изглеждаше досущ като останалата част от лицето й. Безногата жена забеляза, че момчето се е постарало да отстрани всички следи, които гумичката бе оставила на листа.

— Браво — промълви тя, но това беше доста слаб комплимент за един гений, нали? Ето защо Сузана се наведе напред, прегърна го и го целуна силно по устата. — Патрик, страхотно е!

Кръвта нахлу толкова бързо в лицето му, че отначало тя се разтревожи да не би художникът да получи инфаркт въпреки крехката си възраст. Той обаче се усмихваше, докато в същото време й подаваше албума с едната си ръка и я подканваше да откъсне портрета си с другата. Искаше тя да го вземе. Искаше да й го подари.

Сузана откъсна листа много внимателно, питайки се какво ли ще стане, ако случайно го разкъса — ако разкъса изображението си — по средата. Патрик я наблюдаваше с безизразно лице. Нямаше начин да е пропуснал пъпката й — отвратителният цирей, загрозяващ лицето й, бе цъфнал до устата й, преди да срещнат младия художник, — пък и портретът й бе нарисуван с почти фотографска точност. Сега от пъпката не бе останала и следа — пръстите й напипваха единствено гладка кожа на мястото й, — ала явно този факт ни най-малко не учудваше момчето. Изводът беше очевиден — изтривайки я от белия лист, талантливият им спътник я бе заличил и от съзнанието и паметта си.

— Патрик?

Той я погледна и безногата жена забеляза, че на устните му грее усмивка. Радваше се на щастието й. А Сузана наистина беше много щастлива и обстоятелството, че в същото време е изплашена до смърт, ни най-малко не променяше този факт.

— Ще нарисуваш ли нещо друго за мен?

Той кимна. Надраска набързо нещо в скицника си, след което го обърна към нея:

?

Спътницата му остана загледана във въпросителната в продължение на няколко секунди, сетне впери поглед в момчето, което бяха спасили от Дондейл. Направи й впечатление, че пръстите му стискат гумичката — удивителния му нов инструмент — толкова силно, че кокалчетата им са побелели.

— Искам да ми нарисуваш нещо, което го няма тук — рече тъмнокожата жена.

Патрик килна глава настрани и й хвърли озадачен поглед. Сузана не можа да се въздържи и се усмихна, въпреки че сърцето й сякаш всеки миг щеше да изскочи от гърдите й — Ко гледаше по абсолютно същия начин, когато не беше сигурен какво искат да му кажат.

— Не се тревожи, ей-сегичка ще ти обясня — добави тихо тя.

Точно това и направи. Патрик я слушаше внимателно. По едно време Роланд чу гласа й и се събуди. Той стана, приближи се до тях и се загледа в лицето й на мъждукащата светлина от тлеещия огън, сетне отмести очи, ала в следващия миг внезапно се обърна отново към нея, стрелвайки я с невярващ поглед. До този момент тя не бе сигурна, че Стрелеца ще забележи промяната — мислеше си, че магията на Патрик е способна да изтрие спомена за пъпката и от неговата памет.

— Сузана, лицето ти! Какво е станало с…

— Тихо, Роланд, ако ме обичаш.

Мъжът се подчини. Безногата жена се обърна към момчето и отново заговори — шепнешком, ала настоятелно. Художникът я слушаше и тя видя как пламъкът на разбирането постепенно озарява очите му.

Стрелеца хвърли още съчки в огъня, без някой да го е молил за това, и скоро малкият им лагер засия ярко под отрупания със звезди небосвод.

Накрая Патрик надраска две думи вляво от въпросителния знак:

Колко висока?

Сузана хвана Роланд за лакътя и го накара да застане пред момчето. Мъжът бе висок към метър и осемдесет и осем. Той я взе в обятията си и тя вдигна ръка на около осем сантиметра над главата му. Патрик се усмихна и кимна.

— И виж какво трябва да има на нея — допълни тъмнокожата жена и взе една съчка от огъня и я прекърши в коляното си, сдобивайки се със собствен инструмент. Спомняше си символите, ала щеше да бъде най-добре да не мисли прекалено много за тях. Прекрасно знаеше, че трябва да бъдат абсолютно точни, иначе вратата, която искаше Патрик да нарисува за нея, или щеше да я отведе на някое друго място, или изобщо нямаше да се отвори. Ето защо, веднага щом започна да чертае в смесицата от пепел и прах на земята, тя се зае да го прави с бързи, отривисти движения, без да поглежда към символа, който току-що е нарисувала, защото се боеше, че ако го направи, всичко ще й се стори грешно и несигурността щеше да започне да я разяжда отвътре като коварна болест. Дета — безочливата, устата Дета, която я бе спасявала в доста ситуации — можеше да излезе на преден план и да довърши започнатото, ала Сузана не искаше да допуска това. В дълбините на сърцето си тя се боеше да се довери на арогантната си двойница, защото Дета можеше да прати всичко по дяволите — и то само заради злобната наслада от това да я прецака. Не можеше да се довери и на Роланд, който пък би могъл да я задържи поради причини, чието естество и той самият не разбираше напълно.

Поради това Сузана рисуваше бързо в праха и пепелта, без да поглежда назад, и ето какво се получи, когато и последната чертичка бе нанесена:

— Неоткрита — възкликна Роланд. — Сузана, какво… как…

— Тихо — отново го скастри тя.

Патрик се наведе над скицника си и започна да рисува.

ШЕСТНАЙСЕТ

Тя продължи да се оглежда за вратата, ала кръгът от светлина около огъня им бе прекалено малък, дори и след като Роланд го подхрани с нови съчки — особено на фона на всеобхватния мрак на прерията. Не се виждаше нищо. Когато се обърна към Стрелеца, Сузана забеляза неизречения въпрос в очите му и му показа портрета, който Патрик й бе направил. Сетне посочи към мястото, където се бе намирала пъпката й. Роланд приближи листа към лицето си и най-накрая съзря следите от гумичката; момчето ги бе прикрило изключително майсторски и той трябваше да се взира дълго и съсредоточено, докато ги забележи. Беше също като да откриеш стара пътека след множество дъждовни дни.

— Нищо чудно, че старецът го е лишил от гумичките — изтъкна, когато й върна картината.

— Точно това си помислих и аз.

Оттам тя се прехвърли на интуитивното прозрение, което я бе осенило — че ако Патрик можеше (поне в този свят) да заличава чрез изтриване, навярно би могъл да създава чрез рисуване. Когато му спомена за стадото банноци, което се бе увеличило по един тайнствен начин, Роланд потри челото си като човек с ужасно главоболие.

— Трябваше да обърна внимание на това — въздъхна той. — Трябваше да се сетя какво означава. Остарявам, Сузана.

Тя не обърна внимание на думите му — беше ги чувала и преди — и му разказа сънищата си за Еди и Джейк, без да пропусне нито една подробност — надписите върху пуловерите, пеещите гласове, предложението за горещ шоколад и паниката в очите им, която нарастваше с всяка следваща нощ, а тя все не можеше да разбере смисъла на съня.

— Защо не ми разказа още тогава? — попита Стрелеца. — Защо не ме помоли да ти помогна в разтълкуването му?

Тя го изгледа, мислейки си, че решението й е било съвсем правилно, без значение колко щеше да го заболи.

— Вече изгуби двама. Щеше ли да си доволен да изгубиш и мен?

Страните му пламнаха.

— Думите ти ме обиждат, Сузана, а мислите ти — още повече.

— Възможно е — въздъхна тя. — Ако е тъй, съжалявам. Не бях сигурна какво точно искам. Много добре знаеш, че част от мен копнее да зърне Тъмната кула и дори Патрик да успее да нарисува Неоткритата врата и аз да успея да я отворя, тя няма да ме отведе в истинския свят. Сигурна съм, че надписите на пуловерите означават точно това.

— Не трябва да мислиш така — поклати глава Роланд. — Реалността рядко се състои само от черно и бяло, от съществува и не съществува, от е и не е.

В този миг художникът нададе вик и двамата мигом се обърнаха към него. Той бе вдигнал скицника във въздуха, така че да видят какво е нарисувал. Сузана си помисли, че това е съвършено копие на Неоткритата врата. Върху нея пишеше „ХУДОЖНИКЪТ“ и дръжката бе направена от лъскав метал, лишен от каквито и да е инкрустации, но това нямаше никакво значение. Тъмнокожата жена беше премълчала за кръстосаните моливи, защото единствената функция на този символ бе да я накара да прозре какво точно трябва да стори.

„Само карта не ми нарисуваха“ — помисли си тя и се зачуди защо всичко трябва да е толкова трудно и толкова тайнствено, ала знаеше, че никога няма да открие задоволителен отговор… освен че такава бе човешката природа, нали така? Важните отговори никога не идваха лесно.

Патрик отново извика — този път в интонацията му се долавяха въпросителни нотки. Сузана внезапно си даде сметка, че горкото дете навярно умира от притеснения, и то съвсем оправдани — току-що бе изпълнил първата си поръчка и искаше да узнае дали неговият patrono d’arte е доволен от нея.

— Чудесна е, Патрик — похвали го безногата жена. — Направо страхотна!

— Да — съгласи се Роланд и взе скицника. Вратата изглеждаше също като онези, на които се бе натъкнал, докато бродеше край брега на Западния океан, а силите му се топяха от отровните ухапвания на чудовищните ракообразни. Сякаш бедното, лишено от език същество беше надзърнало в главата му и бе видяло истинския образ на някоя от тези врати, преди да я сътвори на белия лист.

Междувременно Сузана се оглеждаше отчаяно наоколо и когато запълзя към края на светлия периметър, Стрелеца трябваше да й извика рязко, напомняйки й, че Мордред навярно дебне нейде в мрака, а мракът е негов приятел.

Въпреки че изгаряше от нетърпение да зърне час по-скоро вратата, тя послуша спътника си, тъй като си спомняше много добре какво се бе случило с майката на Мордред и колко бързо от тялото й не бе останало нищо друго освен една куха обвивка. Връщането й причини почти физическа болка. Роланд й бе казал, че очаква да зърнат Кулата в края на утрешния ден. Тъмнокожата жена се опасяваше, че ако я зърне, навярно ще попадне под властта й и ще се поддаде на вълшебството й. Сега все още имаше възможност за избор — между вратата и Кулата — и бе твърдо решена да избере вратата, ала с всеки изминал ден влиянието на Кулата ставаше все по-силно, а пеещите гласове — все по-сладостни. Всяко забавяне можеше да се окаже фатално.

— Не я виждам — въздъхна отчаяно тя. — Сигурно съм се заблудила. Сигурно няма никаква проклета врата. О, Роланд…

— Не мисля, че си се заблудила — каза й Стрелеца. Говореше с явна неохота, но като човек, който има дълг за изплащане. И това бе самата истина, каза си мъжът — нали той я бе хванал за врата, издърпвайки я в този свят, където тя бе овладяла изкуството да убиваш, бе открила любовта на живота си и сетне я бе изгубила? Не беше ли отговорен той самият за настоящата й мъка? Не беше ли длъжен да й помогне, ако имаше тази възможност? Желанието му да я задържи до себе си — и по този начин да изложи на риск живота й — си беше чиста проба егоизъм и нещо недостойно за стрелец като него.

Нещо повече — беше недостойно за любовта и уважението, които изпитваше към нея. Сърцето му се късаше при мисълта да я остави да си тръгне — тя бе последното късче от неговия странен и изумителен ка-тет, — но ако тя искаше (и се нуждаеше) от това, щеше да се покори на волята й. И си мислеше, че ще съумее да го стори, тъй като бе видял в рисунката на Патрик нещо, което Сузана бе пропуснала. Не ставаше въпрос за нещо, което беше там, а за нещо, което липсваше.

— Погледни — каза нежно Стрелеца, посочвайки нарисуваната врата. — Виждаш ли колко силно се е старал да ти достави удоволствие, Сузана?

— Да! — кимна безногата жена. — Да, разбира се, но…

— Трябваха му десет минути, за да нарисува тази врата, докато повечето му рисунки, колкото и да са добри, му отнемат не повече от три-четири минути. Нали?

— Не разбирам накъде биеш! — Тя почти изкрещя тези думи.

Патрик притегли Ко към себе си и го прегърна, докато наблюдаваше двамата стрелци с широко отворени, изпълнени с безпокойство очи.

— Толкова се е старал да направи това, което искаш, че тук има само врата. Тя се издига съвсем сама, без нещо, което да я поддържа. Няма… няма…

Умът му затърси трескаво правилната дума. След няколко секунди призракът на Ванай я прошепна в ухото му:

— Няма контекст!

За момент тъмнокожата жена продължи да го гледа озадачено, след което пламъчето на прозрението малко по малко започна да проблясва в очите й. Междувременно Роланд сложи ръка на рамото на Патрик и му каза да разположи вратата зад електрическата количка за голф на Сузана, която тя наричаше „Хо Фат 3“.

Момчето с радост се подчини. Най-малкото поставянето на „Хо Фат 3“ пред вратата му даде основания да използва гумичката си. Този път работеше доста по-бързо — почти безгрижно, би казал някой страничен наблюдател, — ала Стрелеца стоеше точно пред него и не мислеше, че Патрик е пропуснал и един-единствен щрих в изображението на малката количка. Накрая нарисува единичното й предно колело и отблясъците от пламъците, играещи по калника му. Сетне остави молива и в същия миг въздухът потрепери. Роланд усети хладния полъх на внезапно появило се течение, а пламъците, които до този момент се издигаха право нагоре, изведнъж се наклониха настрани. След секунда неочакваният порив на вятъра отмина и огънят отново се издигна към нощното небе, ала обстановката вече не беше същата. На около три метра от огъня, зад електрическата количка, се издигаше вратата, която Роланд бе зърнал за последно в Кала Брин Стърджис — в Пещерата на гласовете.

СЕДЕМНАЙСЕТ

Сузана изчака до разсъмване, като първо събра вещите си, а после ги захвърли настрани — с какво ли щеше да й помогне оскъдното й снаряжение (без да споменаваме малката кожена торба, в която се намираха вещите й) в Ню Йорк? Хората щяха да й се присмеят. Не че без тях нямаше да й се присмеят… или да побягнат с писъци при вида й. Тази Сузана Дийн, която щеше да се появи от нищото в Сентрал Парк, нямаше да изглежда като студентка или богата наследница, нито пък като Шийна, Кралицата на джунглата. Не, цивилизованите хора навярно щяха да я сметнат за беглец от някой цирк на уродите. И след като минеше през тази врата, щеше ли да има връщане назад? Никога. Ни-ко-га.

Ето защо тя остави снаряжението си и просто зачака. Когато първите лъчи на изгрева обагриха с бялото си сияние източния хоризонт, тя извика Патрик и го попита дали иска да тръгне с нея. Дали иска да се върне в света, от който е дошъл, или в някой подобен на него, рече му тя, макар и да знаеше, че художникът едва ли си спомня този свят — или беше похитен твърде малък, или травмата от отвличането бе заличила спомените му.

Момчето погледна първо към нея, а сетне и към Роланд, който бе приклекнал наблизо и го наблюдаваше.

— Както прецениш, синко — каза Стрелеца. — Можеш да отидеш където си поискаш. Макар че там, където тя иска да отиде, ми изглежда най-добре.

„Той иска Патрик да остане“ — помисли си безногата жена и се ядоса. После Роланд я погледна и поклати глава. Тя не бе сигурна какво точно означава това, ала си помисли, че…

Не, не просто си помисли. Знаеше много добре какво означава. Стрелеца искаше да й покаже, че крие истинските си мисли от младия художник. Че крие истинските си желания. Беше го чувала да лъже (най-забележителна в това отношение беше срещата с жителите на Кала Брин Стърджис преди появата на Вълците), ала никога не го бе хващала в лъжа пред нея. Пред Дета може би, но не и пред нея. Нито пък пред Еди или Джейк. Имаше случаи, когато бе премълчавал част от онова, което знаеше, но да ги излъже в лицето… Не. Те бяха ка-тет и Роланд винаги бе играл открито. Това бе самата истина.

Патрик вдигна скицника си и написа следното:

Ще остана. Страх ме е да ходя на някво ново място.

И сякаш за да подчертае какво точно има предвид, той отвори уста и посочи към липсващия си език.

Това на лицето на Роланд облекчение ли беше? Сузана изведнъж изпита силна омраза към някогашния си дин.

— Добре, Патрик — каза тя, опитвайки се да не издава чувствата си. Дори се протегна и го потупа по ръката. — Разбирам как се чувстваш. Не отричам, че хората могат да бъдат жестоки… жестоки и зли… ала има и много, които са добри. Чуй ме добре — аз няма да тръгна преди разсъмване. Ако промениш решението си, предложението ми остава в сила.

Младият художник кимна. „Бъди доволен, че ня’а да се опитам да променя решението ти, копеленце малко — помисли си ядосано Дета. — Дъртият бял пръч сигур също е ’ного доволен.“

„Затваряй си устата!“ — сряза я Сузана и за нейно изумление Дета млъкна.

ОСЕМНАЙСЕТ

Ала с настъпването на деня (когато се развидели, забелязаха средно голямо стадо банноци, пасящи на около три километра от тях) тя отново допусна Дета в съзнанието си. Нещо повече — остави Дета да поеме контрола. Така беше много по-лесно и по-безболезнено. Дета беше тази, която се разходи около лагера, запечатвайки в съзнанието си последните спомени от това място; тя бе и тази, която се приближи до вратата, за да я огледа внимателно от всички страни (зад нея нямаше абсолютно нищо). Патрик вървеше от едната й страна, а Роланд — от другата. Когато я заобиколиха, вратата изчезна я художникът извика изненадано, но Стрелеца изобщо не бе учуден. Ко се приближи до мястото, където се издигаше невидимият портал, подуши въздуха… и пристъпи напред. „Ако бяхме от другата страна — помисли си Дета, — щяхме да го видим как минава през нея като в някой магьоснически трик.“

Тя се върна при „Хо Фат 3“ — вече бе решила, че ще премине отвъд заедно с електромобила си. Стига вратата да се отвореше, де. Щеше да е много забавно, ако се окажеше, че не може да се отвори. Роланд се опита да й помогне да се качи на седалката, но тя отблъсна грубо ръката му и се изкатери сама, след което натисна червения бутон и електрическият двигател на триколката започна да издава приглушено бръмчене. Тя завъртя дясната дръжка и машината плавно се понесе към затворената врата с йероглифите, означаващи „НЕОТКРИТА“, като спря малко преди заостреният нос на „Хо Фат 3“ да се докосне до дървото.

Тъмнокожата жена се обърна към Стрелеца, а на лицето й грееше престорена усмивка.

— Хубуу, Роланд — казвам ти „сбогом“ значи и ти пожелавам дълъг живот и приятни нощи. Дано достигнеш проклетата си Кула и…

— Не — отсече спътникът й.

Тя го изгледа изненадано — Дета го изгледа изненадано с искрящите си насмешливи очи, предизвиквайки го да направи нещо, с което да я накара да излезе от кожата си. „Хайде, бяло педерастче такова, да видим за кво те бива.“

— Кво има? — попита тя. — Кво искаш, старче?

— Няма да ти кажа „сбогом“ по този начин след всичко, което преживяхме — рече Роланд.

— Кво имаш предвид?

— Знаеш.

Тя поклати глава.

— Забрави, старче.

— Освен това — каза Стрелеца, докато поемаше нежно загрубялата й от пътешествията лява ръка в осакатената си дясна длан, — има още един, който би трябвало да избере дали да си тръгне, или да остане. Не говоря за Патрик.

В първия момент тя не го разбра, ала сетне погледна надолу и зърна двете обрамчени в златисто очи и вирнатите ушенца. Съвсем бе забравила за Ко.

— Ако Дета го попита, най-вероятно ще остане, защото никога не я е харесвал особено. Но ако Сузана го попита… е, в такъв случай-не зная.

В следващия миг Дета вече я нямаше. Щеше да се върне — Сузана прекрасно разбираше, че никога вече няма да се освободи от Дета Уокър, ала честно казано, и не искаше, — но засега изчезна.

— Ко? — продума нежно тя. — Ще дойдеш ли с мен, сладурче? Възможно е отново да намерим Джейк. Може би няма да е съвсем същият, но…

Рунтавелкото, който почти не бе продумвал по време на прехода им през Ужасните земи, Бялата шир на Емпатика и необятните прерии, най-накрая проговори:

— Ейк? — изскимтя той с въпросителен тон, сякаш се мъчеше да си припомни кой ли бе този Ейк, и сърцето на Сузана се сви. Беше си обещала да не плаче и Дета й бе гарантирала, че няма да плаче, ала в момента нея я нямаше и сълзите й бликнаха отново.

— Джейк — изхлипа безногата жена. — Спомняш си Джейк, нали, захарче? Знам, че си го спомняш. Джейк и Еди.

— Ейк? Ед? — сега думите му излъчваха по-голяма увереност. Вече си спомняше.

— Ела с мен — подкани го Сузана и пухкавото зверче се изправи на задните си крака, сякаш всеки момент щеше да скочи на седалката до нея. Тогава тя добави — без никаква идея защо го казва: — Има и други светове освен тези.

В мига, в който тези думи излязоха от устата й, Ко се вкамени като статуя. След няколко безкрайни секунди той се отпусна на земята, а сетне отново се надигна, пробуждайки пламъка на надеждата в сърцето й — навярно все още можеха да имат някакъв малък ка-тет, дан-тет-тет — в тази версия на Ню Йорк, където хората карат „Такуро Спирит“ и се снимат как пият ноз-а-ла с фотоапарати марка „Шинаро“.

Ала Ко отстъпи назад към Стрелеца, седна на земята до износения му ботуш. Тези ботуши бяха скитали далеч и никой не знаеше колко левги и колела са избродили всъщност, но пътешествието им най-накрая бе достигнало до своя край.

— Олан — каза Ко и категоричността в странното му гласче сякаш търкулна тежка канара върху сърцето й. Тъмнокожата жена се обърна към стареца с големия револвер на хълбока.

— Ти също имаш своята магия, нали? — процеди тя с горчивина. — Винаги си я имал. Уби Еди веднъж, а Джейк — два пъти. Сега е ред на Патрик и на рунтавелкото. Е, щастлив ли си?

— Не — отвърна Роланд и безногата жена видя, че това е самата истина. Никога през живота си не бе виждала такава печал и самота, изписани на човешко лице. — Никога не съм бил по-далеч от щастието, Сузана от Ню Йорк. Ще промениш ли решението си? Ще извървиш ли малкото, което ни остана, заедно с мен? Само това би ме направило щастлив.

В продължение на един безумен миг тя си мислеше, че би могла да го направи. Че би могла просто да даде на заден ход и да отдалечи „Хо Фат 3“ от вратата — която бе еднопосочна и не даваше никакви обещания, — и да продължи с него до Тъмната кула. Щяха да я зърнат само след един ден — и то при положение, че следобеда щяха да си направят почивка, за да могат да я достигнат по залез слънце на следващия ден, точно както искаше Стрелеца.

Сетне сънят й изплува в съзнанието й. Пеещите гласове. Младият мъж, който й подаваше чашата с горещ шоколад — от най-хубавия, този mit schlag отгоре.

— Не — въздъхна тя. — Ще замина, пък каквото стане.

За момент тъмнокожата жена си помисли, че Роланд ще я улесни — ще се съгласи и просто ще я остави да си тръгне. В следващата секунда обаче неговият гняв — не, неговото отчаяние — изригна в болезнен изблик:

— Но ти просто няма как да си сигурна! Сузана, ами ако сънят ти не е нищо повече от трик и фалшебство? Ами ако нещата, които видиш, дори и след като вратата се отвори, не са нищо друго, освен трикове и фалшебства? Ами ако пропаднеш в тодашното пространство?

— В такъв случай ще озаря тъмнината с мислите за тези, които обичам.

— Възможно е — изрече Стрелеца с неподозирана горчивина в гласа си. — През първите десет години… или двайсет… или дори сто. А после? Какво ще правиш през остатъка от вечността? Помисли си за Ко! Мислиш ли, че е забравил Джейк? Никога! Никога! Ни-ко-га! Той просто усеща нещо лошо! Недей, Сузана! Моля те, остани. Ще падна на колене, ако това ще помогне — и за неин ужас Роланд направи точно това.

— Няма да помогне — каза тя с гробовен глас. — И ако това е последният път, когато те виждам — а сърцето ми нашепва, че е така — нека да не те запомня така. Ти не си човек, който коленичи, Роланд, сине на Стивън, и никога не си бил, ето защо не искам да те запомня тъй. Искам да те видя горд и изправен, както в Кала Брин Стърджис. Както някога си бил с приятелите си на Джерико Хил.

Стрелеца се надигна и пристъпи към нея. За миг Сузана си помисли, че възнамерява да я задържи насила, и се уплаши не на шега. Той обаче само сложи ръка на рамото й за един кратък миг, след което я отдръпна.

— Нека те попитам отново, Сузана. Сигурна ли си, че искаш да го сториш?

Безногата жена надзърна в сърцето си и видя, че това бе самата истина. Тя прекрасно съзнаваше рисковете, но бе абсолютно сигурна в решението си. И защо? Защото Роланд вървеше по пътя на оръжието. Той вървеше по пътя на оръжието, а тези, които яздеха или вървяха редом с него, бяха обречени на гибел. Беше го доказвал от най-ранните дни на своя поход — не, още преди това, откакто бе подслушал заговорника Хакс и по този начин беше предопределил увисването му на бесилката. Всичко това бе в името на доброто (в името на онова, което наричаше Бялото), Сузана не се съмняваше в това, ала Еди продължаваше да лежи заровен в земята на един свят, а Джейк — на друг. Безногата жена не се съмняваше, че същата съдба очаква Ко и горкия Патрик.

Нито пък че щяха да чакат дълго гибелта си.

— Сигурна съм — каза.

— Добре. Ще ме целунеш ли?

Тъмнокожата жена го хвана за ръката, дръпна го надолу и допря устните си до неговите. Когато си пое въздух, почувства мириса на хиляда години и десет хиляди левги. И да, долови вкуса на смъртта.

„Ала не за теб, Стрелецо — каза си Сузана. — За другите да, ала не и за теб. Дано успея да се изплъзна от гибелното ти фалшебство и изживея щастливо остатъка от дните си.“

Тя се отдръпна и устните им се разделиха.

— Ще можеш ли да я отвориш за мен? — попита жената.

Роланд се приближи до вратата и хвана дръжката. Тя се завъртя с удивителна лекота.

Изведнъж ги лъхна вълна от леден въздух, достатъчно силна, за да отметне назад дългата коса на Патрик. Заедно с нея влетяха и няколко прехвърчащи снежинки. Сузана видя тревата, която бе все още зелена под тънкия слой сняг, както и желязната ограда. Гласовете пееха „Що за дете е това?“, също като в съня й.

Може би това беше Сентрал Парк. Да, може би; Сентрал Парк от някой друг свят покрай оста и макар и да не беше този, в който бе израснала, все пак си приличаше достатъчно с него. Поне на пръв поглед. После щеше да търси разликите.

Ами ако беше, както бе казал Стрелеца, фалшебство?

Ами ако беше тодашният мрак?

— Може да е трик — рече Роланд, сякаш прочете мислите й.

— Животът е трик, а любовта е фалшебство — отвърна му Сузана. — Навярно ще се срещнем отново на полянката в края на пътя.

— Тъй да бъде, щом казваш — рече Стрелеца. Той подгъна десния си крак, заби пета в земята и й се поклони. Ко започна да плаче, ала не помръдна от мястото си до левия ботуш на Роланд. — Сбогом, скъпа моя.

— Сбогом, Роланд — рече тъмнокожата жена, обърна се към вратата, пое си дълбоко дъх и завъртя дясната дръжка. „Хо Фат 3“ се понесе плавно напред.

— Почакай! — изкрещя Стрелеца, ала Сузана нито спря, нито го погледна отново. В мига, в който премина през вратата, тя се затръшна след нея с онзи ужасен, категоричен звук, който му бе до болка познат; сънуваше го, откакто бе бродил в болезнения си транс покрай брега на Западния океан. Пеещите гласове изчезнаха и единственият звук остана самотният вой на прерийния вятър.

Роланд от Гилеад седеше пред вратата, която вече изглеждаше използвана и незначителна. Никога вече нямаше да се отвори. Той покри лице с дланите си. Хрумна му, че ако никога не ги бе обичал, сега нямаше да се чувства толкова самотен. Животът му бе преизпълнен с неща, за които съжаляваше, ала обстоятелството, че бе разтворил сърцето си за Еди, Сузана и Джейк, не бе сред тях. Дори и сега.

ДЕВЕТНАЙСЕТ

По-късно — защото винаги има „по-късно“, нали? — той направи закуска и изяде насила своята порция. Патрик яде до насита и сетне се оттегли да отиде по нужда, докато Роланд опаковаше снаряжението им.

Третата чиния обаче си стоеше недокосната.

— Ко? — попита Стрелеца, побутвайки я към рунтавелкото. — Няма ли да си хапнеш поне мъничко?

Четириногият му приятел погледна към чинията и направи две крачки назад. Мъжът кимна и изхвърли храната, разпилявайки я по тревата. Навярно не след дълго Мордред щеше да мине оттук и да намери нещичко за себе си.

Потеглиха малко преди пладне — Роланд теглеше „Хо Фат 2“, а Патрик вървеше до него с наведена глава. Скоро пулсът на Кулата отново изпълни главата му. Бяха близо — много близо. Този непоклатим, постоянен ритъм прогони всички мисли за Сузана, за което Стрелеца бе благодарен. Той се отдаде напълно на хипнотизиращото пулсиране и му позволи да залее мислите му и да потопи скръбта му.

„Комала-ела-ела — пееше Тъмната кула отвъд линията на хоризонта. — Комала-ела-ела, Стрелецо, ти при мен ела.

Комала-ела-ела, Роланд, пътешествието ти достигна своя край.“