Стивън Кинг
Тъмната кула (29) (Тъмната кула VII)

ДВЕ

Бавно си пробиваха път по заснежения склон, а Ко сновеше от Роланд към Сузана и обратно, сякаш за да се убеди, че всичко е наред. От време на време над главите им се отваряха яркосини просеки — Роланд знаеше, че Лъчът работи, изблъсквайки савана от облаци на югоизток. Иначе небето беше снежнобяло от единия хоризонт до другия и имаше онзи издут вид, който и двамата прекрасно познаваха. Щеше да вали и Стрелеца имаше предчувствието, че тази буря навярно щеше да е най-страшната от всички досега. Вятърът ставаше все по-силен, а влажността на въздуха бе достатъчна, за да вкочани всеки незащитен сантиметър кожа (след трите седмици на усърдно шиене това означаваше челата и върха на носовете им). Поривите на вятъра вдигаха огромни прозирни завеси от сняг, които се носеха около тях като фантастични балетисти, непрекъснато променящи облика си.

— Красиви са, нали? — попита Сузана с капчица тъга в гласа си.

Роланд от Гилеад, който никога не се бе проявявал като ценител на красотата (освен веднъж, много отдавна, в баронството Меджис), изсумтя. Той знаеше какво би било красиво за него — добро укритие по време на виелицата, което да им свърши повече работа от клоните на дърветата. Ето защо почти не повярва на очите си, когато вятърът поутихна и снежните завеси се спуснаха на земята. Стрелеца изтърва повода, с който теглеше шейната, отиде до Сузана (провизиите им бяха завързани зад нея) и падна на едно коляно. Както бе облечен в кожи от главата до петите, повече приличаше на някакво същество от рода на Голямата стъпка или Йети, отколкото на човек.

— Какво мислиш за това? — попита той.

Вятърът отново се надигна и за миг заличи всичко, което мъжът беше видял. Когато се успокои, покровът над главите им се разкъса и слънчевите лъчи озариха снежното поле, което заискри така, сякаш бе осеяно с миниатюрни елмази. Сузана заслони очи с едната си ръка, погледна надолу и видя нещо като преобърнато „Т“, издълбано в снега. Хоризонталната черта (която бе по-близо до тях) беше относително къса, навярно не повече от шейсетина метра във всяка посока; вертикалната обаче беше изключително дълга, стигаше чак до хоризонта и сетне се губеше нейде отвъд.

— Пътища! — възкликна тя. — Някой е прокарал пътища тук долу, Роланд!

Стрелеца кимна.

— И аз си помислих същото, но исках и ти да го кажеш. Виждам и още нещо.

— Какво? Очите ти са по-силни от моите.

— Когато се приближим, сама ще го зърнеш.

Той понечи да се изправи, ала безногата жена го хвана за ръката.

— Не ме тормози така. Какво е?

— Покриви — отвърна нейният дин. — Мисля, че там долу има къщи. А може би и цял град.

— Хора? Да не искаш да кажеш, че има хора?

— Ами над една от къщите се вижда нещо като дим, макар че не съм съвсем сигурен с това бяло небе.

Тя не знаеше дали иска да види други хора или не. Това определено щеше да усложни нещата.

— Роланд, трябва да сме адски внимателни.

— Да — кимна мъжът и отново зае мястото си пред шейната. Преди да го вдигне, се спря да намести колана си, спускайки кобура малко по-ниско, за да е по-удобно на лявата му ръка.

Час по-късно стигнаха до кръстопътя. Триметровият снежен насип и следите от вериги в отъпкания сняг наведоха Сузана на мисълта, че оттук най-вероятно е минавал снегорин. От най-високата точка на насипа стърчеше стълб, чийто връх бе увенчан с табелки, не по-различни от тези във всички по-големи градове; същите табелки красяха всеки ъгъл в Ню Йорк например. Тази, която отбелязваше по-късия път, гласеше:

Ала от надписа на другата сърцето й направо се разтуптя.

пишеше на нея.

ТРИ

Всички къщи наблизо се оказаха необитаеми — всички освен една. Повечето бяха рухнали под тежестта на натрупания сняг, ала на около три четвърти от пътя по лявото разклонение на „Одд’с Лейн“ се издигаше постройка, доста по-различна от останалите. Покривът бе почистен от снега, а от моравата до входната врата водеше добре поддържана пътечка. От комина на тази чудата къщурка се издигаше бял дим и единият от прозорците бе облян от жълтеникава светлина, ала именно димът привлече вниманието на Сузана. Това бе последният щрих. Единственият въпрос в съзнанието й беше кой ли щеше да им отвори вратата, след като похлопат? Хензел или сестра му Гретел? (Между другото, те дали бяха близнаци? Дали някой е мислил по този въпрос, зачуди се тъмнокожата жена.) Току-виж отвътре излязла Червената шапчица, а защо не и Златокоска?

— Може би трябва просто да продължим по пътя си — рече Сузана, смътно съзнавайки, че гласът й се бе превърнал в шепот. — Да продължим напред, без да се отбиваме никъде, и да кажем благодаря. — Тя посочи към знака, гласящ „ТАУЪР РОУД“. — Пътят е пред нас, Роланд — само трябва да тръгнем по него.

— Дори и да направим така, мислиш ли, че Мордред ще стори същото? — попита Стрелеца. — Смяташ ли, че ще продължи по пътя си и ще остави обитателите на този дом да си живеят в мир?

Изобщо не се бе замисляла за това. Отговорът определено беше „не“. Ако Мордред поискаше да убие този, който живееше в тази къщурка, щеше да го направи и толкова. За храна (ако тукашните обитатели ставаха за ядене), но това щеше да е второстепенна причина. Горите зад тях гъмжаха от дивеч и дори момчето да бе неспособно да си улови своя собствена вечеря (а Сузана си мислеше, че в паяковидния му облик това не би го затруднило особено), във всеки от биваците им можеше да намери достатъчно остатъци от угощенията им, за да не умре от глад. Не, той щеше да се спусне от хълмистите земи сит… но не и щастлив. Ни най-малко. И горко на всеки, който се изпречеше на пътя му.

„От друга страна обаче…“ — помисли си тя, ала внезапно си даде сметка, че нямаше друга страна, защото вече бе прекалено късно за каквото и да било. Входната врата на къщурката се отвори и оттам излезе възрастен мъж. Носеше ботуши, дънки и дебела шуба с пухкава, обточена с кожа качулка. Сузана имаше чувството, че е купил тези дрехи от някой магазин за армейски стоки в Гринидж Вилидж.

Румените бузи на мъжа свидетелстваха за добро здраве, ала той накуцваше тежко, а в лявата му ръка се виждаше дебел бастун. Внезапно зад чудатата му къщичка с пухкав перест дим, която сякаш бе излязла от някоя приказка, се разнесе пронизително цвилене.

— Да, Липи, виждам ги много добре! — извика старецът, обръщайки се към дома си. — Все пак имам едно здраво око, забрави ли? — След което се обърна към насипа, върху който стояха Роланд, Сузана и Ко, и вдигна бастуна си, за да ги поздрави. Жестът му издаваше добронамереност и липса на страх. В отговор Роланд вдигна дясната си ръка.

— Май ни чака съвещание, без значение дали го искаме или не — измърмори Роланд.

— Знам — отвърна тя, след което каза на рунтавелкото: — Ко, знаеш как да се държиш, нали?

Пухкавото зверче погледна първо към нея, а после и към възрастния мъж, без да издаде звук. Явно знаеше какво да прави и без да му казват.

Що се отнася до стареца, болният му крак определено беше зле — „единият му крак е в гроба“, без съмнение би казал татко Моуз Карвър, — но с помощта на бастуна се оправяше криво-ляво. Подскачащата му, олюляваща се походка се стори на Сузана едновременно забавна и достойна за уважение. „Пъргав като щурец“ бе друг от лафовете на татко Моуз и вероятно прилягаше повече на непознатия. Тъмнокожата жена не виждаше никаква заплаха или опасност в белокосия старец (косата му бе дълга и пухкава и се спускаше до раменете на шубата му), който подскачаше наоколо с бастунчето си. Когато се приближи, тя видя, че едното му око е покрито с млечнобяла ципа. Зеницата, която едва се виждаше, сякаш се бе вторачила нейде вляво от тях. Другото му око обаче огледа новодошлите с жив интерес, докато човекът се клатушкаше по „Одд’с Лейн“ към тях.

Конят отново изцвили и старецът размаха бастуна си към бялото схлупено небе.

— Абе, нали ти рекох да си затвориш сенокосачката, торна фабрика такава? — извика непознатият. — Не си ли виждала хора преди, шундо заспала? Щот’ ако не се лъжа, май в обор си раждана, а ако не е тъй, значи аз съм синеок бабуин!

Роланд се засмя и разсея и последните остатъци от тревогите на безногата жена. В този миг конят изцвили за пореден път от пристройката зад къщата, а възрастният човек пак размаха бастуна си, при което за малко да се изтърси в снега. Макар походката му да изглеждаше тромава, за изненада на Сузана вече бе успял да преполови разстоянието, което ги делеше. По едно време се подхлъзна и щеше да падне на земята, ако не беше извъртял рамото си в последния момент, същевременно подпирайки се на бастуна, за да възстанови равновесието си. Когато отново погледна към тях, на лицето му грееше широка усмивка.

— Хайл, стрелци! — извика им той и им махна с бастуна си. Поне дробовете му бяха в перфектна форма. — Стрелци, отправили се в търсене на Тъмната кула, нал’ тъй? Просто няма как да е иначе, кат гледам тез пушкала с големите дръжки! А и Лъчът вече е добре, пак си е здрав и снажен, щот’ и двамата с Липи го усещаме! Живна като кобилката, дет’ беше по Коледа, или туй, дет’ аз му викам Коледа, щот’ нямам календар, нито пък съм виждал Дядо Коледа. То, да си кажа правичката, не съм го и очаквал, щот’ бил ли съм някога добро момче? Никога! Никога! Добрите момчета отиват в рая, а моите ’сичките аверчета са на другото място и си хапват бонбонки, и си пийват нози с уиски в бърлогата на дяволите! Не ми обръщайте внимание, то на мен езикът ми е захванат по средата и шава от двата края! Пак ви казвам — хайл на единия, хайл на другия и хайл на онуй дребното косматото по средата! Чистокръвен рунтавелко, както виждам! Уау, ама не е ли страхотно, дет’ ви виждам, а? Мен ми викат Джо Колинс, Джо Колинс от „Одд’с Лейн“! Самият аз съм достатъчно странен^[2], вярвайте ми — барабар с туй съм и едноок, че и сакат — но пък иначе съм на вашите услуги!

Човекът тъкмо достигна мястото, където Тауър Роуд свършваше… или започваше, в зависимост от гледната ви точка и посоката, в която пътувате, каза си Сузана. Той ги изгледа — едното му око бе ярко и лъскаво като на хищна птица, а другото зяпаше безизразно в бялата пустош.

— Дълъг живот и приятни нощи, туй казвам аз, и майната им на ’сички, дет’ твърдят противното, ама то и без друго тука няма такива, тъй че кво ни пука за тях, нал’ тъй? — Извади един бонбон от джоба си и го подхвърли във въздуха; Ко мигновено се изстреля напред, челюстите му щракнаха и лакомството изчезна в устата му.

Сега и двамата стрелци се засмяха. Чувстваха се малко странно, ала им беше добре — сякаш си намерил нещо ценно, след като си бил почти сигурен, че си го изгубил завинаги. Дори Ко сякаш се усмихваше и ако конят го притесняваше (той изцвили отново, докато гледаха сай Колинс от висотата на снежния насип), не го показваше по никакъв начин.

— Имам един милион въпроси към вас — започна Колинс, — но ще започна със следния: как, мамицата му, смятате да слезете от тоя шибан насип?

ЧЕТИРИ

Сузана веднага отговори на въпроса му, като се плъзна с шейната си. Избра си мястото, където североизточният край на „Одд’с Лейн“ изчезваше под снега, защото насипът там бе малко по-нисък. Спускането й бе бързо, ала не особено гладко — тъкмо бе изминала три четвърти от пътя, когато се удари в замръзнал леден блок, падна от шейната и завърши пързалянето си в поредица непохватни салта, като през цялото това време не спираше да се смее като обезумяла. Шейната се преобърна — преобърната костенурка, ако ви е угодно, — при което провизиите им се разпиляха навсякъде.

Роланд и Ко се спуснаха на подскоци зад нея. Стрелеца веднага се наведе над нея, явно загрижен дали е добре, а Ко завря муцунка в лицето й, докато тя продължаваше да се залива от смях. Татко Моуз със сигурност би казал за смеха й, че е „весел като стара бащина шапка“.

— Добре съм, Роланд — падала съм и по-зле от сгъваемата си тротинетка, когато бях малка.

— ’сичко е добре, когат’ свършва добре — съгласи се Джо Колинс. Той я изгледа със здравото си око, сякаш да се увери, че е наред, след което започна да събира разпилените провизии, изгърбен над бастуна си, а пухкавата му бяла коса се развяваше около розовото му лице.

— Внимавай — каза Стрелеца, докато се протягаше да хване ръката на стареца. — Ако направя това, ти ще се изльоскаш на дупарата си.

При тези думи старецът избухна в смях, а Роланд охотно се присъедини към него. Иззад къщичката се разнесе още едно пронизително изцвилване, сякаш конят протестираше срещу веселото настроение на компанията.

— „Ще се изльоскаш на дупарата си!“ Човече, т’ва наистина беше яко! — Той забърса снега от коженото палто на Сузана, докато Роланд събра набързо разпилените им запаси и ги нареди отново на импровизираната им шейна. Ко му помогна, като донесе няколко вързопа с месо в челюстите си и ги пусна в задната част на шейната.

— Колко умно зверче! — възкликна Джо Колинс.

— Страхотен помощник е — съгласи се Сузана. Беше много доволна, задето бяха спрели; за нищо на света не би се лишила от запознанството с този весел старчок. — Аз съм Сузана Дийн — Сузана от Ню Йорк. Дъщеря на Дан.

Той улови ръката й и я раздруса. Не носеше ръкавици и въпреки че пръстите му бяха изкривени от артрита, ръкостискането му бе силно.

— Ню Йорк, така значи! Родом съм оттам, но съм живял и в Ейкрон, Омаха, както и в Сан Франциско. Син съм на Хенри и Флора, ако изобщо ви интересува.

— Значи си от Америка? — попита Сузана.

— О, да, но много, много отдавна! — рече той. — Сигурно бихте казали „делах“. — Здравото му око проблесна, а другото продължаваше да гледа снежнобялата шир със същата липса на интерес. Той се обърна към Роланд. — А ти кой си, приятелю? Наричам те приятел, тъй както бих нарекъл всеки друг, който не ме е убедил в противното, — а в подобен случай направо го налагам с Беси, както викам на бастуна си.

Стрелеца се усмихна. Просто нямаше как да не го направи, помисли си тъмнокожата жена.

— Роланд Дисчейн от Гилеад. Син на Стивън.

— Гилеад! Гилеад! — здравото око на Колинс стана кръгло от изумление. — Това название е от древността, нали? Сякаш е излязло от книгите! Боже мой, сигурно си по-стар и от Господ!

— Така казват — вдигна рамене Стрелеца. Безногата жена забеляза, че усмивката му вече не беше толкова широка.

— Ами пухкавия дребосък? — попита възрастният мъж, навеждайки се напред. Той извади още два бонбона от джоба си — един зелен и един червен. Коледни цветове. Сузана изведнъж започна да има чувството за déjà vu, което сякаш докосна съзнанието й с крилото си и се изгуби в мрака. — Как се казваш, фъстъче? Как ти викат, когато искат да се прибереш у дома?

— Той не…

„… говори повече, въпреки че някога го правеше“, искаше да каже безногата жена, ала преди да довърши, рунтавелкото изджавка:

— Ко! — и го каза така ясно и уверено, както говореше, докато Джейк беше още жив.

— Добро момче! — рече Колинс и метна бонбоните в устата на зверчето, след което протегна възлестата си длан и животинчето вдигна лапичка, за да я докосне. Двамата се ръкуваха — човек и рунтавелко — на кръстопътя на „Одд’с Лейн“ и Тауър Роуд.

— Проклет да съм! — възкликна Роланд.

— Със ’сички ще е тъй накрая, с Лъчи или без Лъчи — отбеляза Джо Колинс и пусна лапичката на Ко. — Но не и днес. Сега викам да идем там, дет’ е топличко и можем да си направим съвещание на чаша кафе — имам, имам, не се притеснявайте — и кана ейл. Дори мога да ви забъркам и едно нещо, дет’ му викам „яйчен грог“ — вътре слагам яйце, захар, мляко и бира — ако ви устройва. Щот’ мен ме устройва идеално — особено с мъъъъничко ром, но кой знае? Да ви кажа правичката, не съм усещал вкуса на нищо от пет години, че и повече. Въздухът извън Дикордия ми еба майката на вкусовите лигавици и на носа. Но както и да е… кво ще кажете за идеята?

— Бих казала, че е чудесна — рече Сузана.

Старецът я потупа приятелски по рамото.

— Добрата жена е безценна перла! Не помня обаче де го бях чел — Шекспир ли беше или Библията, а може би си го съших от… Ей, Липи, накъде си мислиш, че си тръгнала? Искаш да посрещнеш гостите, така ли?

Говореше също като онези хора, които живеят само в компанията на домашните си любимци. Кобилата му се бе дотътрила до тях и Колинс я хвана за гривата, галейки я с дълбока привързаност, но тъмнокожата жена си каза, че това е най-уродливото животно, което е виждала през живота си. Голяма част от доброто й настроение веднага се изпари при вида на четириногото. Липи беше сляпа — не с едното око, а с двете — и кльощава като плашило. Докато вървеше, костите й се очертаваха толкова отчетливо под краставата кожа, че Сузана почти очакваше някоя от тях да щръкне навън. За миг черният проход под замъка Дискордия изплува в съзнанието й с ужасяваща яснота — слузестите звуци, които издаваше отвратителното многокрако същество, и костите. Всички тези кости.

Навярно Колинс зърна нещо от това на лицето й, защото когато заговори отново, звучеше почти отбранително:

— Знам, че е една дърта грозница, но кат’ станеш стара кат’ нея, едва ли ще печелиш много конкурси за красота! — Той потупа кобилата по осеяната със струпеи и рани шия, след което разроши проскубаната й грива и се обърна към пътя, водещ до къщата му. Междувременно първите снежинки на задаващата се буря започнаха да прехвърчат около тях.

— Хайде, Липи, хайде, дърта кранто и стара ки’-кутия такава! Не можа ли толкоз да подушиш снега във въздуха? Защото аз го подуших, а моят нос отиде на кино още преди сто години!

Възрастният човек се обърна към Роланд и Сузана и им рече:

— Надявам се, че ще оцените готварските ми умения, защото както гледам, тази виелица няма да трае по-малко от три дни. Най-малко три дни, преди Демонската луна отново да си покаже мутрата! Срещата ни обаче беше добра — сигурен съм в т’ва! Просто се надявам да не съдите за моята гостоприемност по моята конскоприемност. Нал’ тъй? Ехааа!

„Опазил ни Господ“, помисли си тъмнокожата жена и потрепери. Старецът се обърна и в този момент Роланд й хвърли любопитен поглед. Тя му се усмихна и вдигна рамене, сякаш за да каже „Няма нищо“ — какъвто беше и случаят. Нямаше никакво намерение да му обяснява, че една куца кранта с пердета на двете очи и кожа, която разкрива повече, отколкото скрива, я бе накарала да се почувства бъзи-бъзи. Досега Роланд нито веднъж не я бе наричал „тъпа патка“ и тя не искаше да му дава никакви поводи да я нарича тъй зана…

Сякаш прочела мислите й, старата кобила се обърна назад и й се ухили, оголвайки няколкото си останали зъба. Очите в уродливия череп на Липи приличаха на изгорели свещи, потопени в гной. Тя изцвили към Сузана, като че ли искаше да й каже: „Мисли си каквото искаш, черна птицо; аз ще си бъда тук дълго след като ти извървиш своя път и умреш от своята смърт.“ В същото време вятърът внезапно се усили, запращайки шепи сняг в лицата им, докато се мъчеше да намери пролука в кожените им одежди. След като се успокои за няколко секунди, той отново се надигна, надавайки отсечен, скръбен вопъл, който приличаше на човешки вик.

ПЕТ

Външната пристройка се състоеше от кокошарник (залепен за едната стена), нещо като малка конюшня (залепена за другата) и плевник (над конюшнята), натъпкан със сено.

— Мога да се качвам горе и направо да мятам сеното с вилата — каза Колинс, — но всеки път, когато правя това, дърпам дявола за опашката, щот’ не знам къв номер ще ми погоди болният ми крак. Не ми е удобно да те моля, сай Дисчейн, но ще помогнеш ли малко на един старец, дето…

Ала Роланд вече се бе изкачил по стълбата и започна да загребва сено с вилата, хвърляйки го долу. Спря едва когато Колинс му каза, че количеството е предостатъчно и за четири дни. („Щот’ тя не яде много, както можеш да видиш и сам“, каза той.) Тогава Стрелеца слезе долу и възрастният мъж ги поведе към къщурката си. Навятият покрай стените й сняг надхвърляше ръста на Роланд.

— Ето я и моята скромна бърлога — каза Джо и ги въведе в кухнята. Тя бе облицована с чвореста дъбова ламперия, която се оказа пластмаса, когато Сузана я разгледа по-отблизо. И беше много топло. Марката на електрическата фурна беше „Роско“ — никога преди не бе чувала това име. Хладилникът бе „Амана“ и имаше една малка вратичка точно над дръжката. Тъмнокожата жена се наведе към нея и видя думите „ВЪЛШЕБЕН ЛЕД“.

— Това нещо да не би да прави ледени кубчета? — попита Сузана с блеснали очи.

— Е, не съвсем — каза Джо. — Всъщност фризерът ги прави, красавице; онуй отпред само ти ги пуска в чашата.

Това й се стори много забавно и тя се засмя. Погледна нагоре, видя как рунтавелкото я гледа ухилено с типичната си зъбата усмивка, изписана на муцунката му, и това я разсмя още повече. В кухнята витаеше аромат на подправки, захар и други приятни неща, които пробудиха носталгията й.

Роланд погледна към флуоресцентните лампи и Колинс кимна.

— Да, да, имам ток — каза той. — И не плащам никакви сметки — това не е ли яко, а? Имам си и генераторче — в бараката от другата страна. „Хонда“ е и е тихичък кат’ неделна утрин! Кат’ седнеш отгоре му, чуваш само едно „мммммм“. Бил Пелтека сменя газовия резервоар и го поправя, когато има нужда от ремонт, което се е случвало два пъти, откакто живея тук. Не, излъгах ви — три пъти. Три пъти ’сичко на ’сичко.

— Кой е Бил Пелтека? — попита Сузана в същото време, когато Роланд зададе и своя въпрос:

— Откога си тук?

Възрастният мъж се засмя.

— Един по един, скъпи мои приятели, един по един! — Той подпря бастуна си на стената, за да свали шубата си, и изохка, когато тежестта му падна на болния му крак, при което за малко да се стовари на земята. Щеше да падне на земята, ако Стрелеца не го бе задържал.

— Благодаря, благодаря — рече Джо. — Да ви кажа правичката, туй нямаше да е първият път, дет’ се льосвам по нос на линолеума! Ще отговоря първо на твоя въпрос, щот’ ми спести едно падане. Живея тука — Странния Джо от „Одд’с Лейн“, от около се’емнайсе години! Не мога да ви го кажа с точност, щот’ времето си прай квот’ си иска напоследък, ако разбирате кво искам да кажа.

— Разбираме те прекрасно — кимна тъмнокожата жена. — Не се тревожи за това.

Колинс свали пуловера си и Сузана видя, че под него имаше още един. Първото й впечатление беше, че домакинът им е набит и пълен, ала сега си даде сметка, че онова, което бе взела за тлъстини, всъщност бяха дрехи. Старецът не беше кльощав като кобилата си, но и в никакъв случай бе беше пълен.

— Сега за Бил Пелтека — продължи Джо Колинс, докато събличаше и втория пуловер. — Той е робот. Чисти къщата, поддържа в изправност генератора… и естествено, обикаля със снегорина и поддържа пътищата. Когато дойдох тук в началото, заекваше от дъжд на вятър; сега обаче го прави на всяка секунда или на всяка трета дума. Не знам кво ще правя, когато бушоните му изгърмят окончателно. — На Сузана й направи впечатление пълната липса на загриженост.

— Може пък и да се пооправи, след като Лъчът вече е наред — подметна тя.

— Може да издържи малко по-дълго, но да си кажа правичката, не вярвам, че ще се пооправи — поклати глава възрастният човек. — Машините не се изцеляват като живите същества. — Най-накрая стигна до ватираното бельо и тук стриптийзът му спря. Безногата жена бе благодарна — релефно очертаните ребра на коня й бяха достатъчни; нямаше желание да се запознава с анатомията и на господаря му.

— Сваляйте гамашите и кожусите си — рече Джо. — Ще ви приготвя яйчен грог или квото искате там след минутка, ама първо нека ви покажа дневната, щот’ тя е моята гордост.

ШЕСТ

Подът на дневната бе постлан с черга, сякаш излязла от дома на бабата на Сузана, а мебелировката се състоеше от меко кресло с поставка за краката и малка масичка до него. Тя бе отрупана със списания и книжки с меки корици, а до тях се мъдреха очила и някакво кафяво шише, съдържащо бог знае какво лекарство. Щом зърна телевизора, тъмнокожата жена се запита какво ли можеше да гледа стария Джо на него (Еди и Джейк обаче веднага щяха да разпознаят видеокасетофона на долния рафт.) Ала предметът, който привлече вниманието на Сузана и Роланд, беше снимката, забодена с кабарче на една от стените. Тя си висеше там (и то накриво), сякаш беше най-обикновеното нещо на света; небрежността, с която беше закачена, се стори направо светотатствена на безногата жена.

На фотографията се виждаше Тъмната кула.

Дъхът й секна. Тя запълзя трескаво към снимката, без да обръща внимание на възлите и пискюлите на плетената черга под дланите и коленете си. Когато достигна стената, извика на своя дин:

— Роланд, вдигни ме!

Стрелеца изпълни молбата й и тя видя, че лицето му пребледня с изключение на двете огнени петна, които пламтяха на бузите му. Очите му блестяха. Кулата се извисяваше на фона на притъмняващото небе, залезът обагряше в оранжево възвишенията зад нея, а тесните прозорчета се издигаха във вечната си спирала. От някои от тях струеше мътно, зловещо сияние. Безногата жена видя балконите, накацали по тъмните каменни стени на всеки два или три етажа, както и тумбестите врати, които ги свързваха с вътрешността на постройката. Всички бяха затворени (и заключени, помисли си тя). Пред Кулата се виждаше полето с розите — Кан’-Ка Но Рей, — потънало в сянката на огромното съоръжение, ала невероятно по своята прелест. Повечето цветя бяха затворили чашките си, ала няколко все още надзъртаха навън като сънливи очички.

— Джо! — промълви Сузана, без да си дава сметка, че шепне. Главата й се въртеше и тя имаше чувството, че чува пеещите гласове нейде от много далеч. — О, Джо! Тази снимка…

— Много е готина, нали? — каза той, доволен от реакцията й. — Направо страшна. Затуй съм я закачил между другото. Имам и други, но тая е най-добрата. Точно по залез, за да може сенките да падат по протежение на Пътя на Лъча.

Дишането на Роланд в дясното й ухо бе забързано и накъсано, сякаш току-що бе спечелил състезание по надбягване, но Сузана изобщо не забелязваше това, защото изумлението й се дължеше не само на изобразеното на снимката.

— Това е снимано с „Полароид“!

— Ами… да — измънка домакинът им, озадачен от реакцията й. — Предполагам, че Бил Пелтека щеше да ми донесе и „Кодак“, ако му бях поръчал, но как щях да проявявам лентата? А когато се сетих за видеокамера — оная джаджа под телевизора служи за гледане на онуй, дет’ си го записал с нея, — вече бях прекалено стар, за да се върна там, а кобилката ми също бе прекалено дърта, за да ме носи. Въпреки това си мисля, че ако наистина искам да ида там, все ще се справя по някакъв начин, щот’ там е страхотно! Пълно е с добри духове и чувам гласовете на починалите си приятели и на мама и тате. Предпола…

В този момент Роланд, който сякаш се бе вкаменил — тъмнокожата жена усещаше допира на вкочанените му мускули, — се обърна толкова рязко, че на Сузана й се зави свят.

— Ти си бил там? — попита той. — Бил си при Тъмната кула?

— Ам’ че да — рече старецът. — Иначе кой според теб е направил тази снимка? Шибаният Ансел Адамс^[3]?

— Кога я направи?

— По време на последното ми отиване там — каза Джо Колинс. — Преди две години, през лятото — макар че там е по-ниско и дори някога да е валяло сняг, аз поне не съм виждал.

— Колко далеч е от тук?

Домакинът им затвори сляпото си око и започна да пресмята. Не му отне много време, ала Роланд и Сузана имаха чувството, че минаха часове. Вятърът навън фучеше, а старата кобила изцвили, сякаш негодуваше за времето. Снежинките зад замръзналите стъкла на прозорците танцуваха вихрения си танц.

— Е — каза той, — вече сте оставили стръмнините зад гърба си и слизате надолу, а Бил Пелтека поддържа Тауър Роуд в добро състояние чак до мястото, дет’ ви интересува; кво иначе ще прави тая бракма по цял ден? Изчакайте поне да премине тая виелица, па сетне…

— За колко време ще стигнем дотам? — попита Роланд.

— Не ви свърта на едно място, а? — подсмихна се старецът. — Естествено, че няма да ви свърта — ако идвате от Вътрешния свят, са ви трябвали години, за да стигнете дотук. Не ми се мисли колко, ама знам, че са много. Според мен ви трябват шест дни, за да се измъкнете от Бялата шир, или може би седем…

— Не наричаш ли тези земи Емпатика? — попита го Сузана.

Той примигна и я изгледа изненадано.

— Не, мадам — поклати глава. — Никога през живота си не съм чувал да им викат другояче освен Бялата шир.

Озадаченият му вид бе престорен. Почти бе сигурна в това. Старият Джо Колинс, весел като Дядо Коледа на детско тържество, току-що я беше излъгал. Не беше сигурна защо, ала преди да продължи, Стрелеца я сряза неочаквано:

— Ще млъкнеш ли за малко, в името на баща си?

— Добре, Роланд — рече покорно безногата жена.

Нейният дин се обърна към домакина им, като продължаваше да я държи, и каза:

— Продължавай да говориш, сай.

— Може и девет дни да ви отнеме, знам ли? — додаде старецът и се почеса по брадичката. — Пътят е доста хлъзгав, особено след като Бил отъпка снега, но как да го накараш да спре, кажете ми? Имал бил заповеди. Бил програмиран за това — тъй ми разправя. — Джо видя, че Стрелеца иска да каже нещо, и вдигна ръка. — Не, не. Не ти го разправям туй, за да те дразня, сър, сай или квото там предпочиташ. Просто отдавна не съм имал компания и не съм се замислял за туй, дет’ ме питаш.

Кат’ слезете под линията на снега, има още десет-дванайсет дни вървене, ама няма защо да ги вървите. Там има още една от онези сглобяеми бараки на „Позитроникс“ с бая возила, паркирани вътре. Кат’ колички за голф са. Батериите им са изпразнени до шушка — по-сплескани са от шапката ти, — но има и генераторче, „Хонда“, също като моето. Последния път, кат’ бях там, бачкаше, щот’ Бил гледа да поддържа работите в изправност (поне доколкот’ може). Ако успеете да заредите с него някоя от онези колички, може да съкратите пътя си и до четири дни. Кво излезе в крайна сметка — ако искате да трамбовате, ще ви трябват поне деветнайсет дни. А ако подкарате някое от ония бръмбазъчета — тъй ги наричам, щот’ бръмчат кат’ бръмбазъци — десет, максимум единайсе дена.

Помещението внезапно утихна. Вятърът фучеше, мятайки с пълни шепи сняг върху къщичката, и Сузана за пореден път си каза, че й звучеше досущ като човек. Това без съмнение не беше нищо повече от трик, дължащ се на ъглите и стрехите, успокои се тя.

— Значи по-малко от три седмици, дори и да се налага да вървим — обобщи Роланд. Той протегна ръка към фотографията, показваща масивната кула от тъмен камък, издигаща се на фона на здрачаващото се небе, ала не се осмели да я докосне. Сякаш се боеше да го стори, помисли си безногата жена. — След всички тези години и всички тези левги.

„Да не говорим за литрите пролята кръв“ — отбеляза наум Сузана, но не би го казала на глас дори и да бяха сами. Просто нямаше смисъл — нейният дин много добре знаеше колко кръв бе пролял, за да стигне дотук. Не, работата беше друга — тук имаше нещо гнило. Нещо гнило или направо вмирисано, а мъжът с револверите сякаш изобщо не забелязваше това.

Съчувствието означаваше да уважаваш чувствата на другия, а емпатията — да споделяш тези чувства. Защо тази проклета страна се наричаше Емпатика?

И защо този приятен възрастен човек трябваше да я лъже?

— Кажи ми нещо, Джо Колинс — рече Роланд.

— Добре, стрелецо, стига да мога.

— Бил ли си съвсем близо до нея! Докосвал ли си стените й с ръка?

Домакинът им го изгледа изпод вежди, сякаш си мислеше, че Стрелеца си прави майтап с него. Когато се убеди, че случаят не е такъв, лицето му помръкна.

— Не — въздъхна той и за пръв път заговори като човек, принуден да живее далеч от своя свят, също като Сузана. — Не посмях да се приближа повече от разстоянието, от което направих тази снимка. Двеста, двеста и петдесет метра. Или петстотин дъги от колелото, както би казал роботът.

Стрелеца кимна.

— И защо?

— Защото си помислих, че ако пристъпя по-близо, ще умра, ала въпреки това няма да мога да спра. Гласовете щяха да ме накарат да продължа. Това си помислих тогава, същото си го мисля и сега.

СЕДЕМ

След вечерята — най-хубавото угощение, на което Сузана бе присъствала, откакто я бяха издърпали в този свят, и може би най-вкусното през целия й живот — раничката на лицето й се отвори. Донякъде Джо Колинс бе виновен за това, ала дори по-късно, когато отношенията им с единствения обитател на „Одд’с Лейн“ станаха по-различни, тя не го обвиняваше за случилото се. Човечецът в никакъв случай не би искал да стане така.

Сервира им пиле, изпечено до златисто, което им се стори особено вкусно след всичкото това еленско. Заедно с него им поднесе картофено пюре с ароматен сос, желе от червени боровинки и малки варени лукчета, полети със сладко консервирано мляко. Имаше и яйчен грог. Роланд и Сузана взеха да пият от него с ненаситността на малки деца, макар и да отклониха поканата за „мъъъъничко ром“. Ко бе удостоен със своя собствена вечеря — Джо му сипа в една чиния малко пиле и картофено пюре и я остави на пода до фурната. Рунтавелкото набързо я омете и се излетна под свода, свързващ кухнята и комбинираната дневна/трапезария, където се зае да оближе и последните остатъци от пюре, докато наблюдаваше как вечерят човеците.

— Нямам никакво място за десерт, така че по-добре не ми предлагай — каза Сузана, когато омете чинията си за втори път, обирайки последните капки сос с парче хляб. — Не съм сигурна, че изобщо ще мога да сляза от стола.

— А, не ща да слушам такива работи — поклати глава Джо, явно разочарован. — Имам шоколадов и карамелов пудинг, тъй че се надявам по-късно да промениш решението си.

Роланд вдигна салфетката си, за да прикрие уригването си, и каза:

— Аз бих похапнал и от двата, мен ако питаш.

— Е, щом е така, може би и аз ще ги опитам — въздъхна тъмнокожата жена. — Колко ли епохи са минали, откакто за последен път вкусих карамел?

Щом приключиха и с пудинга, Сузана предложи да помогне с миенето на съдовете, ала домакинът им само махна с ръка, заявявайки, че току-що ги е наблъскал в миялната машина и ще я включи малко по-късно. Когато двамата с Роланд се върнаха от кухнята, жената си каза, че старецът изглежда по-пъргав и подвижен и не е така зависим от бастуна си. Навярно мъъъъничкото ром (тоест няколкото малки чашки плюс голямата в края на вечерята) бяха оказали своето въздействие.

Джо Колинс им наля кафе и тримата (четиримата, ако броим и Ко) се разположиха на пода в дневната. Навън вече се беше мръкнало и вятърът виеше по-силно от всякога. „Мордред е нейде там, сгушен в някоя дупка или рехава горичка“, помисли си тя и отново трябваше да потисне състраданието си. Вероятно щеше да й бъде по-лесно, ако не знаеше, че — убиец или не — той е все още дете.

— Кажи ни как се озова тук, Джо — подкани го Роланд.

Възрастният мъж се ухили.

— Това си е бая страшничка история — рече той, — но ако наистина искате да я чуете, нямам нищо против да ви я разкажа. — Усмивката му помръкна и на лицето му се изписа тъжно изражение. — Хубаво е човек да има с кого да си поговори. Липи е страшен слушател, ама никога не казва нищичко!

Започнал като учител, Джо бързо разбрал, че това не било за него. Обичал децата — обожавал ги, — ала не можел да понася административните глупости и системата, която се опитвала да натика всички в един калъп. Отказал се от преподавателската дейност само след три години и се насочил към шоубизнеса.

— Можеш ли да пееш или да танцуваш? — попита Роланд.

— Тцъ — отвърна Джо. — Аз съм специалист по комедийните представления.

— Какви представления? — сбърчи чело Стрелеца.

— Иска да каже, че разказва смешни неща — обясни Сузана.

— Точно така — оживи се домакинът им. — Някои дори се смеят на тях. Е, вярно, че са съвсем малко, ама…

Намерил си агент, чийто предишен бизнес — магазин за дрехи втора употреба — бил претърпял фалит. Всяко нещо обаче водело до нещо друго, както им каза Джо, а всяко шоу — до следващото. Накрая взел да бачка във второразредни и треторазредни нощни клубове из цялата страна, карал очукан, но надежден стар пикап „Форд“ и ходел там, където Шанц — агентът му — го изпращал. През уикендите почивал — за почивните дни дори треторазредните клубове предпочитали да канят състави, които свирят рокендрол, вместо разни там комици.

Това било в края на шейсетте и началото на седемдесетте — и по думите на домакина им, времето не страдало от липса на „актуални събития“, както се изрази Джо: хипита и юпита, диви феминистки и Черни пантери^[4], кинозвезди и както винаги, политици — ала както самият Колинс призна, той бил по-традиционно ориентиран комик. Нека Морт Сал и Джордж Карлин^[5] се занимават със злобата на деня; той се придържал към класически неща от рода на „Като си говорим за тъщата ми…“ и „Казват, че поляците са тъпи, но я да ви разкажа за онова ирландско момиче, с което се запознах“.

По време на разказа му Сузана забеляза някои неща, които й се сториха доста странни. Характерният за Средния свят изговор на Джо Колинс започна да се преплита с типично американски акцент. Навярно домакинът им просто беше от онези родени комици, които веднага усвояват начина, по който говорят хората около тях. Жената си каза, че в Бруклин сигурно произнасяше „форд“ като „фойд“, в Питсбърг като „форрд“; а супермаркетът „Джайънт Ийгъл“ ставаше „Джоонт Игл“.

Роланд го прекъсна, за да го попита дали комикът е нещо като дворцов шут, и старецът се засмя от все сърце.

— Точно така. Само си представи един куп хора, насядали в задимена зала с напитки пред себе си, вместо някакъв крал с придворни.

Стрелеца кимна усмихнат.

— В това да забавляваш хората в Средния запад си има доста предимства — продължи домакинът им. — Ако се накъркаш като прасе в Дюбюк, след двайсет минути просто те свалят от сцената, докато в Средния свят биха ти отсекли главата, ако се издрайфаш пред някоя високопоставена особа.

Роланд се засмя толкова неудържимо при тези думи, че Сузана чак го изгледа подозрително.

— Право казваш, Джо.

През лятото на 1972 Колинс изнасял представления в един нощен клуб в Кливланд, наречен „Джанго“, който се намирал недалеч от гетото. Стрелеца отново го прекъсна, този път, за да разбере какво е „гето“.

— Част от града, където повечето хора са чернокожи и бедни, а полицията обича първо да размахва палки и после да задава въпроси — обясни тъмнокожата жена.

— Бинго! — възкликна Джо и почука с юмрук по главата си. — И сам не бих го казал по-добре!

В този миг нейде навън отново се разнесе онзи протяжен вопъл. Сузана погледна към своя дин, ала дори и да го беше чул, Стрелеца не го показа с нищо.

„Това е само вятърът — каза си безногата жена. — Кой друг би могъл да е?“

„Мордред — прошепна съзнанието й. — Мордред е там и зъзне от студ. Мордред е нейде там и умира, докато ние си седим на топличко и пием кафе.“

Ала тя нищо не каза.

От една-две седмици в „Джанго“ нещата не вървели добре, разказа им Джо, но по това време той пиел здраво („поркал яко“ беше изразът му) и изобщо не забелязал, че публиката на второто му представление е около една пета от хората, дошли на първото шоу в града.

— Мамка му, така се натрясквах, че не забелязвах нищо и никого — призна им той. — Направо се отрязвах до смърт.

После някой хвърлил коктейл „Молотов“ през прозореца на клуба („коктейл «Молотов»“ беше израз, чието значение бе известно на Роланд) и преди да каже „Като си говорим за тъщата ми“, изведнъж навсякъде лумнали пламъци. Джо се втурнал към задната врата и тъкмо излизал на улицата, когато трима мъже („всичките чернокожи и огромни като играчи от Националната баскетболна асоциация“) го сграбчили. Двамата го държали; единият удрял. По едно време някой размахал бутилка — бум-бум, тра-ла-ла, стана тъмно, токът спря. Събудил се на някакъв тревист хълм близо до изоставено градче на име Стоунс Уорп (според табелите), което изглеждало като снимачна площадка за уестърн, след като всички актьори са си тръгнали.

Някъде по това време Сузана реши, че не вярва много на историята на сай Колинс. Разказът му определено беше интересен и като се вземеше предвид първата поява на Джейк в Средния свят — когато бе блъснат от кола, докато отивал на училище, — звучеше съвсем правдоподобно. Ала въпреки всичко тъмнокожата жена не вярваше на историята. Дали съмненията й бяха напълно безпочвени, или в цялата работа наистина имаше нещо гнило?

— Не можеш да го наречеш рай, щот’ няма нито облаци, нито ангелски хорчета — каза Джо, — но в крайна сметка реших, че ще да е някакъв живот след смъртта или нещо от сорта. — Разтършувал се из района и не след дълго открил храна, кон (Липи) и решил да се отправи на път. Срещнал най-различни хора — някои добронамерени, други — не, някои чистокръвни, други — мутанти. Достатъчно, за да се запознае с наречията и историята на Средния свят; оттам разбрал за Лъчите и за Кулата. По някое време дори се опитал да прекоси Ужасните земи, ала се уплашил и се върнал обратно, когато кожата му започнала да се покрива с всевъзможни струпеи и язви.

— Чашата преля, когато ми излезе цирей на гъза — рече домакинът им. — Тва беше преди шест или осем години. Двамата с Липи си казахме, че за нищо на света няма да отидем по-навътре. Тогава открих и туй местенце (викат му Западния пръстен, между другото). Малко след това се намерихме и с Бил Пелтека.

Роланд поиска да узнае дали Джо е станал свидетел на преминаването на Пурпурния крал, когато това обезумяло създание е предприело последното си странстване — това към Тъмната кула. Домакинът им отговори отрицателно, ала сетне добави, че преди около шест месеца се извила ужасна буря („абсолютен ураган“), която го принудила да се завре в мазето. Докато киснел долу, токът спрял (въпреки генератора) и Джо бил пронизан от усещането, че някакво чудовищно същество минава наблизо — същество, което било в състояние да докосне съзнанието му и да проследи мислите му, откривайки къде се крие.

— Знаете ли как се почувствах? — попита ги той.

Роланд и Сузана поклатиха глави, а Ко направи същото, имитирайки ги до съвършенство.

— Като чипс — рече домакинът им. — Като чипс, който всеки момент ще бъде схрускан.

„Тази част от историята е истинска — помисли си тъмнокожата жена. — Може да е променил туй-онуй, ала като цяло е истинска.“ И ако имаше някакви основания да смята така, това бе, защото идеята Пурпурният крал да се придвижва, обгърнат от своя лична портативна виелица, изглеждаше ужасяващо правдоподобна.

— И какво направи? — попита Стрелеца.

— Отидох да спя — гласеше отговорът. — Това е талант, който винаги съм притежавал, също като да правя шаржове — макар че не имитирам известни личности, защото не съм Рич Литъл^[6] все пак. Мога да спя когато си поискам и точно това направих долу в мазето. Когато отворих очи, лампите светеха, а онова… каквото и да беше там — беше изчезнало. Знаех за Пурпурния крал, естествено; все още продължавам да виждам хора, макар и много рядко — най-вече номади като вас тримата — и те ми разказват разни неща. Най-често ми показват знака против уроки и разперват показалеца и малкия си пръст, когато ми говорят за него. Значи мислите, че е бил той, хъммм? Смятате, че Пурпурният крал е минал по „Одд’с Лейн“ на път за Кулата. — Възрастният човек се замисли за момент, сетне додаде: — Ам’ че що не? Тауър Роуд е голям път в крайна сметка, пък и отвежда право там.

„Знаел си, че е той — рече си Сузана. — Каква игра играеш, Джо?“

Призрачният вой, който определено не се дължеше на вятъра, прозвуча отново. Безногата жена вече не смяташе, че го издава Мордред. Внезапно си помисли, че може би идва от мазето, където Джо се бе притаил от Пурпурния крал… ако се вярваше на думите му. Кой ли беше там сега? И дали се криеше, както бе направил старецът, или просто го държаха като пленник?

— Не беше лош живот — въздъхна Колинс. — Е, не мога да кажа, че беше животът, който очаквах, ама аз си имам една теория, че хората, които живеят живота, който очакват, най-често го приключват я с шепа хапчета, я с пистолет в устата.

Роланд явно следеше разговора по-бавно, защото изтърси ни в клин, ни в ръкав:

— Ти си бил дворцов шут, а посетителите в тези странноприемници са били твоят кралски двор.

Джо се усмихна, разкривайки белите си зъби. Тъмнокожата жена смръщи чело. Беше ли виждала тези зъби преди? Определено — бяха се смели толкова много, че просто нямаше как да ги е пропуснала, ала ето, че не си спомняше да ги е забелязвала. Домакинът им не говореше с мляскащите звуци на човек, изгубил повечето си зъби (каквито бяха повечето клиенти на баща й, за които изкуствените зъби бяха истинска благословия). Ако някой я бе попитал по-рано, тя би казала, че Джо Колинс имаше зъби, но те бяха едни такива дребнички и незабележими, докато сега…

„Какво ти става, момиче? Дъртакът може и да е излъгал за туй-онуй, но със сигурност не са му пораснали пълен комплект зъби, откакто седнахте да вечеряте! Позволяваш на въображението си да те води за носа.“

Дали? Навярно беше точно така. И може би този отчаян вопъл не беше нищо друго, освен воя на вятъра, фучащ покрай корнизите на къщата.

— С радост бих чул някои от твоите шеги и истории — предложи Роланд. — Както си ги разказвал пред слушателите си, ако ти е угодно.

Тъмнокожата жена го изгледа внимателно, чудейки се дали нейният дин не се ръководи от някакъв скрит мотив, ала интересът му изглеждаше напълно искрен и непресторен. Още преди да види снимката на Тъмната кула, закачена на стената в дневната (очите му се обръщаха непрестанно към нея, докато Джо им разказваше историята си), Стрелеца бе обзет от някаква трескава веселост, която никак не се връзваше с характера му. Спътницата му имаше чувството, че е болен и сякаш периодично изпада в пристъпи на делириум.

Домакинът им изглеждаше изненадан от молбата на Роланд, ала не и недоволен.

— Мили Боже! — въздъхна той. — Струва ми се, че не съм изнасял представление от хиляда години… и като се има предвид, че времето тук е доста разтеглено, може би наистина са минали хиляда години. Дори не съм сигурен, че знам откъде да започна.

— Опитай — подкани го Сузана, изненадана от собствените си думи.

ОСЕМ

Джо поседя замислен известно време, след което се изправи, изтръсквайки няколко трохички от ризата си. Той подпря бастуна си на стола и докуцука до средата на стаята. Ко го наблюдаваше с наострени уши и характерната си усмивка, сякаш предвкусвайки предстоящото забавление. За момент Джо изглеждаше неуверен, ала после си пое дълбоко дъх, издиша бавно и се усмихна.

— Обещайте ми, че няма да ме замервате с домати, ако осера работата — рече. — Не забравяйте, че все пак мина доста време оттогава.

— Нямаш проблеми — отвърна му Сузана. — Нали ни прибра и нахрани.

— Пък и нямаме домати — изтърси Роланд, буквален както винаги.

— Добре, добре. Всъщност май имам няколко консерви в килера… Забравете, че казах това!

Тъмнокожата жена се усмихна. Стрелеца направи същото.

Окуражен, домакинът им продължи:

— Добре, нека се върнем в онова магическо място, известно като „Джанго“, в онзи магически град, който някои хора наричат „езерното недоразумение“. Кливланд, Охайо, с други думи. Второто представление. Това, което не успях никога да довърша, защото бях пиян и… знаете останалото. Дайте ми само секунда…

Той затвори очи. Явно се концентрираше. Когато отново ги отвори, изглеждаше с десет години по-млад. Бе поразително. Вече не само звучеше като американец, но и изглеждаше така. Сузана не можеше да го обясни с думи, но знаеше, че е вярно — това бе Джон Колинс, произведен в САЩ.

— Хей, дами и господа, добре дошли в „Джанго“! Аз съм Джо Колинс, а вие — не.

Стрелеца се изкикоти, ала спътницата му само се усмихна — това бе доста старичък майтап.

— Управителите ме помолиха да ви напомня, че тази вечер има промоция „две бири за един кинт“. Чухте ли? Добре. Те се ръководят от печалбата, а аз — от личния си интерес. Защото колкото повече пиете, толкова по-забавен ще ви се струвам.

Усмивката на Сузана се разшири. Комедийното изкуство си, имаше характерен ритъм — дори тя знаеше това, въпреки че не можеше да издържи и пет минути пред публиката в някой претъпкан нощен клуб, дори и животът й да зависеше от това. Но имаше ритъм и след неувереното начало Джо започна да намира своя. Очите му бяха притворени и тя предположи, че той вижда ярките цветове на сценичното осветление — също като сферите от Магьосническата дъга — и усеща дима на петдесетина цигари. Едната му ръка почива на хромираната стойка на микрофона, а другата е свободна да опише всички жестове, които си пожелае; Джо Колинс в „Джанго“ петък вечерта…

„Не, не в петък. Нали каза, че през уикендите всички клубове ангажирали рокендрол банди.“

— Въпреки всички тия приказки за езерните недоразумения и така нататък — продължи Колинс, — Кливланд е прекрасен град. — Вече говореше доста по-бързо; навярно Еди би казал, че започва да рапира. — Родителите ми са от Кливланд, но щом станаха на седемдесет, се преместиха във Флорида. Не искаха, но, мамка му мръсна, такъв е законът. Дзън! — Джо почука с юмрук по главата си и кръстоса очи. Роланд отново се изхили, макар че нямаше и най-малка представа къде се намира Флорида (нито пък какво представлява). Усмивката на Сузана също се разтегляше.

— Флорида е страхотно място — каза домакинът им. — Страхооотно. Рай за младоженците и скоросмъртниците. Дядо ми се пенсионира във Флорида, Господ да помилва душата му. Когато умра, искам да си отида от този свят мирно и тихо, в съня си, като дядо Фред. А не надавайки ужасени писъци като пътниците в колата му.

Стрелеца избухна в смях при този майтап. Безногата жена също се засмя, макар и не така гръмко, а усмивката на рунтавелкото бе по-широка от всякога.

— Баба ми също беше страхотна жена. Каза, че се е научила да плува, когато някой я извел на разходка с лодка в река Саяхога и я бутнал във водата. „Бабо, рекох й, този човек не се е опитвал да те научи да плуваш.“

Роланд изпръхтя, след което си избърса носа и отново се захили. Лицето му пламтеше. Смехът ускоряваше метаболитните процеси в организма, поставяйки го почти в екстремна ситуация; Сузана беше чела това някъде. Това означаваше, че и собственият й метаболизъм е ускорен, понеже тя също се смееше. Сякаш ужасът и мъката, които се бяха натрупали в нея, изтичаха навън като от дълбока рана, изливаха се като…

Като кръв.

Тя чу как нейде в съзнанието й зазвуча алармен звънец, ала не му обърна никакво внимание. За какво трябваше да се тревожи? Нали се смееха, за Бога! Прекарваха си страхотно!

— Мога ли да бъда сериозен за минутка? Не? Е, ами вървете на майната си тогава — барабар с дръгливите си кранти. Утре, когато се събудя, вече ще съм изтрезнял, но вие ще продължавате да сте толкова грозни.

— И плешиви.

(Роланд се заля от смях.)

— Ще бъда сериозен, разбрахте ли? Ако не ви харесва, заврете си го там, дето държите центовете си. Баба ми беше страхотна жена. Жените по принцип са страхотни, да знаете, обаче и те си имат своите недостатъци, също като мъжете. Ако една жена трябва да избира между това да улови летяща топка и да спаси живота на някое бебе например, веднага ще се втурне към бебето, без значение колко хора стоят на трибуните. Дзън! — Той отново почука с юмрук по главата си и се опули така, че и двамата прихнаха. Роланд се опита да остави чашата си на масата и разля част от кафето, след което се хвана с две ръце за корема, превивайки се от смях. Сузана никога не го бе чувала да се смее толкова силно (и така неудържимо) — и това бе напълно достатъчно, за да я накара да се закикоти.

— Мъжете са едно, а жените — съвсем друго. Съберете ги заедно и ще получите съвсем нов вкус. Като бисквитките „Орео“^[7]. Като филия с фъстъчено масло. Като плодов кейк със сополи. Покажете ми мъж и жена и аз веднага ще ви покажа Онази тайнствена институция — не, нямам предвид Инквизицията, а брака. Ама май нещо взех да се повтарям. Дзън! — Той отново почука по черепа си, а очите му така се опулиха, че Сузана имаше чувството, че всеки момент ще изскочат.

(Как го прави това?)

Безногата жена трябваше да притисне ръце към корема си, защото вече започваше да я боли от смях. Слепоочията й пулсираха и също я боляха, ала тази болка бе добра.

— Бракът е да си вземеш жена или съпруг. Йе! Проверете в енциклопедиите, ако не ми вярвате! Полигамията е да имаш много мъже или много жени. Разбира се, има също и моногамия. Дзън!

Ако Роланд се засмееше по-силно, каза си тъмнокожата жена, щеше да се изтърси от стола си.

— Има също и развод. Латинската дума за развод означава „да изтръгнеш гениталиите на мъжа през портфейла му“.

— Но аз ви говорех за Кливланд, помните ли? Знаете ли как са основали Кливланд? Група хора от Ню Йорк си казали: „Мамка му, престъпленията и бедността започват да ми харесват, но нещо не ми стигат. Я да се преместим по на запад.“

Смехът, както щеше да си каже Сузана по-късно, беше като ураган; след като достигне определена точка, той започва да се самозахранва и човек се смее не защото шегите са толкова смешни, а понеже вече се е настроил на такава вълна. Джо Колинс ги поведе към тази точка със следващия си майтап.

— Хей, спомняте ли си как в началното училище ни учеха, че в случай на пожар трябва да се наредим тихо и кротко в редица, като най-ниските деца са в началото й, а най-високите — в края? Къде е логиката в това? По-високите хора по-бавно ли горят?

Безногата жена прихна така неудържимо, че неволно се плесна с длан по лицето. В същия миг я прониза толкова внезапна и неочаквана болка, че смехът й секна. Пъпката до устата й отново бе започнала да расте, но не беше кървяла от два или три дни; когато я удари, тя отчупи черночервеникавата коричка, която я покриваше. Кръвта не просто потече оттам; тя рукна.

Известно време Сузана не разбираше какво се случи. Просто отбеляза, че лицето я бе заболяло доста повече, отколкото трябваше. Явно Джо също не бе забелязал нищичко, тъй като продължи да изстрелва думите по-бързо от всякога.

— Хей, а какво ще кажете за онзи рибен ресторант „Морски свят“? Бях омел половината си фишбъргър, когато се зачудих дали пък не ядях някоя бавнозагряваща риба. Дзън! И като заговорихме за риба…

Ко изджавка разтревожено. Сузана усети как нещо топло се стича по врата и рамото й.

— Спри, Джо — рече Роланд. Звучеше тъй, сякаш не му достига въздух. Като че ли се задушаваше. От смях, подозираше безногата жена. Ох, как само я болеше лицето и…

Домакинът им отвори очи. Изглеждаше ядосан.

— Какво? Исусе, сами го поискахте и аз ви го дадох!

— Сузана се е наранила. — Стрелеца се надигна от стола си и гледаше загрижено лицето й.

— Не съм се наранила, Роланд, просто се ударих по лицето малко по-силно, отколкото… — В този миг тя погледна ръката си и с ужас видя, че носи червена ръкавица.

ДЕВЕТ

Ко отново излая, а нейният дин грабна салфетката, която лежеше до локвичката от разлятото кафе. Единият й край бе кафяв и подгизнал от течността, ала другият бе сух. Той я притисна към раната и Сузана потръпна от болка при допира, а очите й се напълниха със сълзи.

— Не, остави ме поне да спра кървенето — измърмори Роланд и я погали по къдриците. — Дръж се — добави и тя реши да го послуша.

През пелената на сълзите тъмнокожата жена виждаше, че Джо още изглежда намусен, задето са прекъснали представлението му по подобен драстичен начин, и донякъде го разбираше. Той си вършеше страхотно работата, а тя бе развалила всичко. Болката постепенно отшумяваше и Сузана се почувства ужасно засрамена. Припомни си онзи случай в гимназията, когато й бе дошло за пръв път през живота й и по бедрото й бе плъзнала издайническата червена струйка, която съученичките й бяха видели. Някои от тях дори бяха започнали да крещят „Запуши се!“, сякаш това бе най-смешното нещо на света.

Споменът за това обаче се примесваше със страх. Страх, отнасящ се до самата пъпка. Ами ако беше рак? Преди успяваше да прогони тази мисъл още преди да се е оформила напълно в съзнанието й, ала този път… този път не можа. Не беше ли напълно възможно да е хванала рак по време на прехода им през Ужасните земи?

Стомахът й се сви на възел, сетне се надигна. Тъмнокожата жена усещаше, че вечерята й все още е на мястото си, но само за известно време.

Изведнъж изпита необходимост да остане сама; трябваше да остане сама. Ако ще повръщаше, не й се искаше да го прави пред очите на Роланд и този непознат. А дори и да не се стигнеше дотам, имаше нужда от малко време, за да се вземе в ръце. В този момент внезапен порив на вятъра, достатъчно силен, за да разтърси цялата постройка, връхлетя къщичката; лампите примигнаха и стомахът й отново се сви на възел, докато сенките се люшкаха в моряшкия си танц.

— Трябва да отида… до тоалетната… — едва успя да промълви Сузана. Светът отново потрепери, сетне се стабилизира. Една от цепениците в камината изпращя, изстрелвайки залп от пурпурни искри към комина.

— Сигурна ли си? — попита Джо. Вече не изглеждаше ядосан (ако изобщо се бе чувствал така), но за сметка на това в погледа му се четеше съмнение.

— Остави я — намеси се Роланд. — Нека се освежи малко.

Тъмнокожата жена понечи да му се усмихне, ала в същия миг пъпката отново започна да кърви. Не знаеше какво още би могло да се промени заради тази идиотска незаздравяваща рана, ала знаеше със сигурност, че се бе наслушала на достатъчно шеги. Ако възнамеряваше отново да се смее, трябваше да намери някого, който да й прелее кръв.

— Ей-сега се връщам — обърна се тя към двамата мъже. — И гледайте да не ометете целия пудинг, докато ме няма. — От самата мисъл за храна й се гадеше, но нали трябваше да каже нещо.

— По въпроса за пудинга не мога да обещая — обади се Стрелеца, след което добави тъкмо когато тя излизаше от стаята: — Ако ти стане лошо, извикай ме!

— Добре — отвърна спътницата му. — Благодаря ти, Роланд.

ДЕСЕТ

Макар Джо Колинс да живееше сам, банята му излъчваше някакво приятно женско присъствие. Тапетите бяха розови на зелени листенца и — как иначе? — диви рози. Тоалетната чиния изглеждаше напълно съвременна с изключение на седалката, която бе дървена, а не пластмасова. Дали я бе изработил сам? Не бе изключено, макар че най-вероятно роботът я бе донесъл от някой забравен от бога магазин или склад. Карл Пелтека? Така ли го бе нарекъл Джо? Не, Бил. Бил Пелтека.

От едната страна на чинията имаше столче, а от другата — вана с крака, оформени като лъвски нокти, чиято душ-кабинка й напомни филма „Психо“ на Хичкок (всъщност, откакто бе гледала този проклет филм на Таймс Скуеър, всеки душ я караше да си мисли за него). Имаше и порцеланов умивалник, разположен върху високо до кръста шкафче, изработено (както прецени Сузана) не от призрачно или мъртво дърво, а от добрия стар дъб. Над него бе закачено огледало. Тя си каза, че шкафчето навярно служи за аптечка, където домакинът им държеше хапчетата и сиропите си. Всички удобства на дома.

Жената отлепи салфетката от лицето си и изсъска приглушено. Хартията бе засъхнала върху раната и откъсването й беше адски болезнено. Когато погледна отражението си, Сузана се смая от кръвта по бузите, устните и брадичката си — да не споменаваме шията и раменете й. В никакъв случай не трябваше да се плаши от раната — просто откъсваш връхчето на нещо и то започва да кърви, това е всичко. Особено ако е на тъпото ти лице.

Тя чу как в другата стая Джо казва нещо (неясно какво), както и отговора на Роланд след това — няколко думи, последвани от неудържимо хихикане. „Толкова е странно да го слушам да се смее така — помисли си жената. — Сякаш е пиян.“ Изведнъж се запита дали някога е виждала своя дин пиян и си даде сметка, че отговорът е отрицателен. Никога не го бе виждала мъртвопиян, гол-голеничък или обладан до такава степен от смях… досега.

„Глей си свойта работа, жено“ — обади се Дета.

— Добре — промълви Сузана. — Добре де, добре.

Пиян. Чисто гол. Побъркан от смях. Навярно между тези неща имаше нещо общо.

А може би просто бяха едно и също нещо.

Тя се покатери на столчето, протегна ръка и завъртя кранчето. Струята бе мощна и внезапна и заглуши звуците от другата стая.

Тя изми ръцете си и започна да облива лицето си със студената вода, след което се подсуши внимателно с кърпата и почисти кожата около пъпката. Щом приключи, докосна лекичко самата рана. Заболя я съвсем леко и това я окуражи. Сетне изплакна кърпата, преди кървавите петна да са засъхнали, и се наведе към огледалото. Това, което видя, я накара да въздъхне с облекчение — когато се бе ударила без да иска, бе отлюспила цялата коричка на пъпката, но в края на краищата това може би щеше да се окаже за добро. Едно бе сигурно — ако Джо имаше кислородна вода или някакъв антибиотик за мазане в аптечката си, Сузана възнамеряваше да го използва, за да намаже с него противния цирей. Болката изобщо не я интересуваше — щеше да го натърка хубавичко с дезинфектанта, а после да превърже раната и да се надява, че проклетото нещо най-накрая ще заздравее.

Тя простря кърпата за лице на умивалника, след което взе салфетка (в същия цвят като тапетите) от купчинката на най-близкия рафт и я поднесе към лицето си. Ръката й обаче замръзна във въздуха. Върху следващата салфетка от купчинката лежеше листче от бележник. В горната му част се виждаше отрупана с цветя пейка, носена от две летящи ангелчета, а отдолу пишеше:

[# Букв. „Бог от машината“ (лат.). — Б. пр.]

Под тези букви се виждаха други, доста по-избелели:

Сузана смръщи вежди и взе листчето от купчината салфетки. Кой ли го бе оставил тук? Джо? Абсурд. Тя го обърна от другата страна и видя, че със същия почерк бе написано:

Джо продължаваше да говори в дневната и този път Роланд избухна в дивашки смях, вместо само да се изкикоти. Явно домакинът им бе възобновил своя монолог. Донякъде го разбираше — все пак човекът правеше нещо, което обичаше; нещо, което не бе имал възможност да направи през всичките тези години, — ала част от нея никак не харесваше това. Не й харесваше, че старецът е решил да продължи с шегите си, докато тя все още е в тоалетната, както и това, че Роланд му е позволил да продължи. Че го слушаше в захлас и се смееше, докато тя се опитва да спре кръвта, бликаща от проклетата й пъпка. Изглеждаше й по момчешки подло и егоистично. Предполагаше, че би трябвало отдавна да е свикнала с подобни неща, но явно не беше.

„Защо не забравиш момчетата за известно време и не се концентрираш върху това пред теб? Какво ли може да означава?“

Едно бе очевидно — някой бе очаквал тя да дойде тук и да намери бележката. Бе очаквал нея. Не Роланд или Джо. „Лошо момиче — пишеше там. — Момиче.“

Ала кой би могъл да знае? Кой можеше да знае със сигурност, че ще стане точно така? Тя нямаше навика да се удря по лицето (нито пък по гърдите или коленете), докато се смее; не можеше да се сети за нито един друг случай, в който…

Май не беше точно така. Много отдавна на един филм с Дийн Мартин и Джери Лий Луис — „Кретени в морето“ или нещо подобно. Тогава се беше смяла по същия начин просто защото смехът бе достигнал определена критична точка и бе станал самозахранващ се. Всички в киносалона — „Кларк“ на Таймс Скуеър, доколкото си спомняше — правеха същото; тресяха се на столовете си, махаха с ръце и от устите им, които вече не бяха техни, се сипеха пуканки. Устите им вече принадлежаха на Мартин и Луис — тези кретени в морето. Но това се беше случвало само веднъж.

„Комедия плюс трагедия е равно на илюзия. Но тук няма никаква трагедия, нали?“

Сузана не очакваше никакъв отговор на този въпрос, ала получи един. Даде й го студеният глас на нейната интуиция.

„Не, все още няма.“

Изведнъж тя си даде сметка, че си мисли за Липи. За ухилената, отвратителна Липи. Дали хората в Ада се смееха? Безногата жена бе сигурна в това. Хилеха се като Липи Коня-чудо, докато Сатаната правеше

(вземете коня ми… моля ви)

редовната си обиколка, след което се смееха. Безпомощно. Безнадеждно. За цяла вечност, дано никак не ви е угодно.

„Какво, по дяволите, ти става, жено?“

В другата стая Роланд отново се засмя. Ко изджавка и лаят му също прозвуча като смях.

„Одд’с Лейн, Одд Лейн… помисли над това.“

Какво имаше да му мисли? Едното беше името на улицата, а другото бе същото, само че без…

— Я чакай малко — прошепна Сузана на себе си. Говореше съвсем тихо, сякаш се боеше, че някой ще я чуе. Ала Джо рапираше със светкавична бързина, а Стрелеца се смееше. Кой можеше да я чуе тогава? Съществото от мазето, ако изобщо имаше нещо там?

— Чакай, чакай малко.

Тя затвори очи и си представи знака с двете табели, които се намираха почти на тяхната височина, тъй като пътешествениците стояха на върха на триметровия снежен насип. „ТАУЪР РОУД“, пишеше на едната — на тази, която сочеше към почистения от снега път, чезнещ в далечината. Другата, която отбелязваше късата алея с къщичките, гласеше „ОДД’С ЛЕЙН“, само дето…

— Само дето не беше точно така — измърмори безногата жена, свивайки пръстите на лявата си ръка в юмрук. — Не беше.

Виждаше го достатъчно ясно в паметта си — ОДД’с ЛЕЙН. Апострофът и „с“-то бяха добавени, но защо някой би направил това? Да не би тук да имаше някой маниак на тема редактиране, който да не може да издържи…

Какво? Да не може да издържи какво?

Зад затворената врата смехът на Роланд прогърмя по-оглушително от всякога. Нещо се прекатури и се счупи. „Не е свикнал да се смее така — помисли си безногата жена. — Най-добре се пази, Роланд, за да не си направиш нещо. Да не вземеш да се изсипеш или нещо друго…“

„Помисли над това“ — я бе посъветвал незнайният й благодетел и тя се опитваше. Нима в думите „одд“ и „лейн“ имаше нещо, което някой не искаше да видят? Ако беше така, то тази личност нямаше защо да се тревожи, тъй като Сузана определено не можеше да го види. Прииска й се Еди да беше тук. Еди бе страшно добър в шегите, гатанките и… ана…

Дъхът й спря. Очите й се разшириха и лицето й постепенно се озари от прозрението. Нямаше молив и тъй като не бе особено добра в комбинациите наум, трябваше да…

Балансирайки на столчето, безногата жена се надвеси над порцелановия умивалник и дъхна върху огледалото, така че да го замъгли. Написа „ОДД ЛЕЙН“ с десния си показалец и се вторачи в седемте букви с нарастващ ужас. В другата стая нейният дин отново се засмя и внезапно тя осъзна това, което трябваше да разбере трийсет секунди по-рано — този смях не беше весел. Той бе накъсан и неконтролируем; това бе смях на човек, който се бори за глътка въздух. Роланд се смееше така, както се смеят хората, при които комедията се превръща в трагедия. Както се смеят хората в Ада.

Под „ОДД ЛЕЙН“ тя написа „ДОНДЕЙЛ“ — анаграмата, която Еди навярно щеше веднага да съзре, — и изведнъж разбра, че апострофът и „с“-то бяха добавени само за да ги заблудят.

В другата стая смехът внезапно заглъхна и се промени, превръщайки се в звук, който бе по-скоро тревожен, отколкото забавен. Ко лаеше като обезумял, а Роланд…

Роланд се задушаваше.