Стивън Кинг
Тъмната кула (32) (Тъмната кула VII)

ДВЕ

Тримата, които останаха (четирима, като броим и него), наистина бяха излезли извън обсега на ка. Светът не помнеше създание като Мордред Дисчейн от далечното време, когато Първоначалието бе изчезнало — той бе наполовина човек, наполовина част от този древен и могъщ бульон. Едва ли ка би решила подобно същество да умре от толкова прозаична смърт като тази, която го грозеше в момента — треска, предизвикана от хранително отравяне.

Роланд би могъл да му каже, че не би трябвало да яде онова, което бе намерил в снега около колибата на Дондейл; Робърт Браунинг би му казал същото. Прокълнат или не, истински кон или не, Липи (която навярно бе кръстена на друга, доста по-известна поема на Браунинг, наречена „Фра Липо Липи“) беше болно животно още приживе, преди Стрелеца да сложи край на живота й с куршум в главата. Ала Мордред бе в паякообразния си облик, когато се натъкна на съществото, което изглеждаше като кон, и едва ли нещо би могло да му попречи да изяде месото. Едва след като възвърна човешкия си вид, синът на Пурпурния крал се зачуди защо по мършавата кранта на Джо Колинс имаше толкова много месо, отгоре на всичко тъй сочно, меко и изпълнено с несъсирена кръв. Все пак лежеше в снега от няколко дни и би трябвало останките му да са замръзнали.

Тогава започна повръщането. Сетне се появи треската, съпроводена от вътрешната борба да не се преобразява, докато не се приближи достатъчно до Дъртото си бяло татенце, за да го разчлени къс по къс. Съществото, чиято поява бе предсказана още преди хиляда години (от манихейците, които мълвяха шепнешком името му), съществото, което щеше да стане получовек и полубог, съществото, което щеше да възвести края на човечеството и завръщането на Първоначалието… това същество се оказа едно наивно, озлобено дете, умиращо поради една-единствена причина — беше си натъпкало тумбака с отровно конско месо.

Ка не можеше да има пръст в това.

ТРИ

Роланд и двамата му спътници не напреднаха кой знае колко през деня, в който Сузана ги изостави. Дори и да не бе планирал да изминат по-малко разстояние, за да могат да достигнат Кулата по залез слънце на следващия ден, Стрелеца пак нямаше да смогне да стигне далеч. Беше обезсърчен, самотен и изтощен до смърт. Патрик също беше уморен, но той поне можеше да се вози, стига да имаше желание за това, и през по-голямата част от деня явно имаше, защото предимно дремеше и рисуваше, излегнал се удобно в „Хо Фат 2“.

Пулсът на Кулата отекваше мощно в главата и сърцето на Роланд, а песента й бе величествена и прелестна, сякаш в нея се преплитаха хиляди гласове, ала дори те не бяха в състояние да свалят оловото от костите му. Изведнъж, докато се оглеждаше за някое закътано местенце, където да спрат и да похапнат мъничко (вече бе късен следобед), той зърна нещо, което го накара да забрави и за умората, и за тъгата си.

Недалеч от пътя растеше дива роза, която си приличаше с онази от запустелия парцел в Ню Йорк като две капки вода. Венчелистчетата й бяха напълно разцъфнали — в пълно противоречие със сезона, който Роланд определяше като много ранна пролет. Коронката й беше бледорозова отвън и тъмночервена отвътре; цветът на сърдечните желания, помисли си мъжът. Той падна на колене пред нея, допря ухо до кораловата чашка и се заслуша.

Розата пееше.

Изтощението си остана — умората от тази страна на гроба не се премахва лесно, — но самотата и скръбта изчезнаха, поне за известно време. Роланд надзърна в сърцето на розата и съзря жълтата й сърцевина — тъй ярка, че не можеше да гледа директно към нея.

„Портата на Ган — помисли си той, без да е уверен какво точно означаваше това, ала знаеше с абсолютна сигурност, че е прав. — Да, Портата на Ган, точно така!“

Тази роза се различаваше от цветето в запустелия парцел по едно — усещането за болест и приглушените дисхармонични гласове ги нямаше. От тази роза буквално струеше здраве, светлина и любов. Тя и всички останали… те… те трябваше да…

„Те хранят Лъчите, нали? Със своите песни и своя аромат. На свой ред Лъчите също ги хранят. Нещо като живо силово поле, което едновременно дава и получава, простиращо се около Кулата. И това е само първият, най-далечният пост. В Кан’-Ка-Но Рей има десетки хиляди рози като тази.“

Стрелеца почувства как му се завива свят от изумление. В следващия миг обаче му хрумна нещо друго, което го изпълни едновременно с гняв и страх; единственият, който можеше да се наслаждава на тази приказна гледка, беше луд. Ако зависеше от него, всички тези рози щяха да бъдат попарени в един-единствен миг.

Някой го докосна колебливо по рамото; беше Патрик, а Ко стоеше до единия му крак. Момчето посочи към обраслата с трева площ около цветето и започна да имитира човек, който се храни. Сетне посочи към розата и дясната му ръка запърха във въздуха, сякаш рисуваше. Роланд не беше кой знае колко гладен, ала другата идея на художника много му хареса.

— Да — рече той. — Ще похапнем тук, а после може да си подремна малко, докато ти рисуваш розата. Всъщност… защо не нарисуваш две картини, Патрик? — При тези думи той му показа двата оцелели пръста на дясната си ръка, за да е сигурен, че момчето ще го разбере правилно.

Младият художник обаче се намръщи и поклати глава — явно не можеше да проумее какво точно се иска от него. Вързаната му коса блестеше на светлината на следобедните слънчеви лъчи. Стрелеца си спомни как Сузана бе измила косата му въпреки протестните викове на момчето. Роланд никога нямаше да се сети за това, ала не можеше да отрече, че сега Патрик изглежда далеч по-добре. Той се загледа в лъскавата му коса и внезапно почувства как мъката по Сузана пробожда болезнено сърцето му. Тъмнокожата жена бе донесла изящество в живота му. Мъжът си каза, че никога досега не си бе давал сметка за това. Защо човек трябваше да разбира какво е изгубил едва когато стане прекалено късно за каквото и да било?

Междувременно имаше Патрик — невероятно талантлив, ала ужасно бавно загряващ.

Роланд посочи към скицника му, сетне към розата. Момчето кимна — тази част му беше ясна. После Стрелеца изправи показалеца и средния пръст на здравата си ръка и отново посочи към скицника. Този път лицето на художника се проясни и той махна последователно към розата, към албума, към Роланд и към себе си.

— Точно така, момчето ми — каза Стрелеца. — Една рисунка на розата за теб и една за мен. Красива е, нали?

Патрик закима и се захвана за работа, докато Роланд приготвяше обяда им. Мъжът отново сложи три чинии на земята и Ко отново отказа да докосне своя дял. Когато се загледа в обрамчените в златисто очи на рунтавелкото, той съзря там такава празнота — и чувство за неизмерима загуба, — от която сърцето го заболя. Ко едва ли щеше да издържи така дълго време — вече бе твърде измършавял. Бе станал голяма скенджа, както навярно би се изразил Кътбърт.

— Защо ме гледаш така? — обърна се Стрелеца към зверчето. — Ако си искал да тръгнеш с нея, да го беше направил, когато имаше тази възможност! Какво си ме зяпнал така?

Ала рунтавелкото продължи да го гледа и Роланд разбра, че е наранил четириногия си приятел; колкото и да бе абсурдно, това бе самата истина. Сетне Ко се отдалечи, поклащайки лениво опашката си. Стрелеца почувства внезапното желание да извика след него, ала това щеше да бъде още по-абсурдно, нали? Какво смяташе да направи? Да се извини на един рунтавелко?

Беше едновременно ядосан и недоволен от себе си — никога не бе изпитвал подобни чувства, преди да издърпа Еди, Сузана и Джейк в своя свят. Преди появата им изобщо не бе изпитвал толкова различни чувства — вярно, че емоционалният му живот бе доста ограничен, ала това си имаше своите предимства — поне не се налагаше да си губиш времето в мисли дали трябва да се извиняваш на животните, на които си се развикал.

Роланд приклекна до розата и се надвеси над коронката й, от която извираха успокояващата песен и ярката — изцеляваща — светлина. Изведнъж Патрик му извика, давайки му знак да се премести, за да не закрива цветето, което рисуваше. Това ядоса още повече Стрелеца, ала мъжът се подчини, без да възрази. В крайна сметка нали именно той бе помолил момчето да нарисува розата? Помисли си, че ако Сузана беше тук, щяха да се спогледат, както правят родителите на малко дете след поредната му лудория. Ала нея я нямаше, естествено — тя бе последната и също като Джейк и Еди вече бе напуснала завинаги живота му.

— Добре бе, толкоз ли не можеш да надраскаш една роза, а? — попита Стрелеца, опитвайки се да се пошегува, ала доста неуспешно. В думите му имаше раздразнение и умора.

Патрик обаче не реагира на грубия му тон. „Дали изобщо разбра какво му казах?“ — замисли се Роланд. Нямото момче седеше с кръстосани глезени, подпряло скицника на бедрата си, и изглеждаше изцяло погълнато от работата си. Дори бе оставило недоизядената си порция настрани.

— Не се захласвай прекалено много, че да забравяш да ядеш — каза му Стрелеца. — Чу ли? — Момчето му кимна отнесено и Роланд се изправи. — Смятам да подремна малко, Патрик. Следобедът ще бъде дълъг. — „А нощта дори още по-дълга“ — добави мислено…, макар че се утешаваше със същата мисъл като Мордред — тази нощ щеше да е последната. Не знаеше какво точно го очаква в Тъмната кула в края на полето с розите, ала дори и да успееше да се справи с Пурпурния крал, знаеше със сигурност, че това е последният му поход. Не вярваше, че някога ще напусне Кан’-Ка Но Рей, и това го устройваше напълно. Чувстваше се страшно уморен. И тъжен, независимо от благодатното въздействие на розата.

Роланд от Гилеад сложи ръка на очите си и моментално заспа.

ЧЕТИРИ

Ала успя да подремне съвсем малко, преди Патрик да го събуди, развълнуван като малко дете, за да му покаже картината, която току-що бе нарисувал — съдейки по положението на слънцето, бяха минали десет, най-много петнайсет минути.

Както и другите му рисунки, и тази излъчваше някаква особена сила. Розата бе като истинска, макар че момчето разполагаше единствено с молив. Независимо от това Роланд би предпочел да си подремне поне още час, преди да му покажат този шедьовър на изобразителното изкуство. Той кимна одобрително — нямаше смисъл да се мръщи в присъствието на това прекрасно цвете — и Патрик се усмихна, доволен дори и на това. Той отгърна листа и отново започна да рисува розата. По една картина за всеки от тях, както бе поискал Стрелеца.

Роланд можеше да заспи отново, но имаше ли смисъл от това? Нямото момче щеше да привърши с втората рисунка след броени минути и отново щеше да го събуди. Ето защо мъжът се приближи до Ко и го погали по гъстата козина — нещо, което правеше много рядко.

— Съжалявам, че бях груб с теб, момко — рече Роланд. — Няма ли да ми кажеш поне една думичка?

Ала рунтавелкото продължи да мълчи.

Петнайсет минути по-късно Стрелеца натовари отново количката, плю на дланите си и сграбчи отново дръжките. „Хо Фат 2“ вече бе по-лека — трябваше да е по-лека, — ала му се струваше по-тежка.

„Естествено, че ще е по-тежка — помисли си мъжът. — Нали скръбта ми е в нея. Където и да ида, тя е неотлъчно с мен.“

Скоро количката натежа още повече, защото и Патрик Данвил се качи вътре в нея. Момчето се сви на кълбо и заспа почти веднага. Роланд пристъпваше тежко, навел глава, а сянката му ставаше все по-дълга. Ко вървеше до него.

„Само още една нощ — каза си Стрелеца. — Само още една нощ, после един ден и всичко ще свърши. По един или друг начин.“

Той остави пулса на Кулата и множеството й пеещи гласове да изпълнят съзнанието му и да повдигнат петите му… поне мъничко. Розите ставаха все повече и повече — десетки пурпурни корони се извисяваха от двете страни на Тауър Роуд, озарявайки с красотата си монотонния пейзаж. Няколко растяха на самия път и Стрелеца внимателно ги заобиколи. Колкото и да беше уморен, за нищо на света не би допуснал някое цвете да загине под ботушите му или под тежките колела на „Хо Фат 2“.

ПЕТ

Той спря за нощен бивак още докато слънцето беше високо над хоризонта — бе прекалено изморен, за да продължи, въпреки че имаше поне два часа до здрачаване. Наблизо се виждаше пресъхнало поточе, чието корито бе обрасло с прелестни диви рози. Песните им не прогониха умората му, но поне малко повдигнаха духа му. Роланд си каза, че навярно същото се отнася за Патрик и Ко, което бе хубаво. Когато момчето се събуди, то се огледа наоколо с грейнало лице, ала сетне усмивката му изведнъж угасна и младият художник се разрида — за пореден път трябваше да се сблъска с горчивата истина, че Сузана вече я няма.

Брегът на пресъхналото поточе бе обрасъл с тополи — или поне така предположи Стрелеца, — ала дърветата бяха умрели, когато живителната вода, от която пиеха корените им, бе изчезнала. Сега клоните им стърчаха голи и лишени от листа. Очертанията им сякаш изписваха числото деветнайсет — както с цифрите от света на Сузана, така и с тези от неговия свят. На едно място дори изобразяваха ясно думата „ЧИССИТ“ на фона на притъмняващото небе.

Преди да накладат огън и да си приготвят ранна вечеря — нещо от консервите, които бяха намерили в килера на Дондейл, — Роланд се спусна в пресъхналото речно корито и започна да се разхожда бавно сред розите, наслаждавайки се на аромата и песента им. Цветята му вдъхнаха нови сили.

Приятно ободрен, той насъбра малко съчки, изпопадали от мъртвите дървета (някои от по-ниските клони на тополите също му се сториха подходящи, ето защо отчупи колкото му трябваха, оставяйки след себе си стърчащи, нацепени израстъци, които му напомниха за моливите на Патрик), и сложи подпалките в средата. После запали огън, изричайки машинално древното заклинание: „Кой е моят господар? Моля аз от него дар. Съчки, клонки, треволяк — огън дай на тоз бивак.“

Докато чакаше съчките да се разгорят и да се превърнат в тлеещи въгленчета, Роланд извади часовника, който му бяха подарили в Ню Йорк. Вчера беше спрял, а го бяха уверили, че батерията ще издържи най-малко петдесет години.

Докато късният следобед постепенно се превръщаше във вечер, стрелките започнаха да се движат назад, макар и много бавно.

Известно време Стрелеца ги наблюдаваше като омагьосан, сетне затвори капачето и се вгледа в сигулите, гравирани там — ключ, роза и Кула. От миниатюрните прозорчета на Кулата бе започнало да се процежда едва забележимо синьо сияние.

„Не са знаели, че ще стане така“ — помисли си той и прибра скъпата вещ в предния ляв джоб на ризата си, като преди това го провери внимателно за дупка (както правеше винаги). Сетне се зае с готвенето и двамата с Патрик си похапнаха добре.

Ко обаче дори не докосна храната.

ШЕСТ

С изключение на нощта, в която бе провел съвещанието си с човека в черно — нощта, в която Уолтър му бе предвещал мрачно бъдеще с помощта на нагласените си карти, — дванайсетте часа, прекарани до пресъхналото поточе, бяха най-дългите в живота на Роланд. Умората, която го бе налегнала, ставаше все по-тежка и мрачна и той имаше чувството, че носи мантия от камъни. Пред очите му се рееха скъпи лица и места — Сюзан, яздеща по Ската, а русата й коса се развява зад гърба й; Кътбърт, който тича по склона на Джерико Хил, крещи и се смее; Алан Джонс, вдигнал чашата си за наздравица; Еди и Джейк, които се борят в тревата, докато Ко подскача около тях и лае радостно.

Мордред беше някъде тук — съвсем наблизо, — ала въпреки това Роланд усети как потъва в дебрите на съня. Всеки път, когато се сепваше и отваряше очи, взирайки се трескаво в мрака, той си даваше сметка, че се е приближил още повече до пропастта на мъртвешкия сън. Всеки път очакваше да зърне как паякът с червения белег на корема връхлита отгоре му — но не виждаше нищо друго освен таласъмите, които танцуваха оранжевия си танц в тъмнината, а единственият звук бе шепотът на вятъра.

„Ала той чака. И дебне. И ако заспя — когато заспя, — ще ни нападне.“

Около три през нощта Роланд се пробуди от дрямка, която съвсем скоро щеше да прерасне в дълбок сън. Той се огледа отчаяно наоколо, търкайки така ожесточено очите си, че в зрителното му поле експлодираха мирки, фудъри и санкофити. Огънят едва тлееше. Патрик лежеше на около пет-шест метра от него до изсъхналия ствол на една топола. От мястото на Стрелеца момчето приличаше на къртичина, покрита с кожи. Ко не се забелязваше никъде. Роланд извика рунтавелкото и не получи никакъв отговор. Тъкмо щеше да стане на крака и да го потърси, когато го зърна отвъд потрепващия кръг светлина — или по-точно блестящите му, обрамчени в златисто очи. Тези очи изгледаха мъжа за момент, след което изчезнаха — Ко или ги бе затворил, или бе пъхнал муцунка под лапите си.

„Той също е уморен — помисли си Роланд, — и това е напълно естествено.“

Въпросът какво ли щеше да се случи с рунтавелкото след утрешния ден се надигна към повърхността на угриженото, изнурено съзнание на Стрелеца, ала той го изтласка надалеч. Мъжът се надигна (ръцете му се стрелнаха към десния му хълбок, сякаш болката все още бе там — до такава степен умората бе замъглила разсъдъка му), отиде при Патрик и го раздруса. Момчето отвори очи, ала това не бе достатъчно за Роланд. Той го сграбчи за раменете и го изправи до седнало положение. Когато младият художник се опита отново да легне, Стрелеца го разтърси не на шега и Патрик впери ококорените си, неразбиращи очи в спътника си.

— Помогни ми да запаля огъня, Патрик.

Това щеше да го разсъни малко. След като пламъците отново се разгоряха, художникът трябваше да застане на стража. Тази идея никак не се нравеше на Стрелеца — той прекрасно съзнаваше рисковете, — ала да се опитва да остане буден през цялата нощ щеше да е още по-опасно. Отчаяно се нуждаеше от сън. Навярно час-два щяха да се окажат напълно достатъчни — би трябвало момчето да може да издържи толкова.

Патрик охотно се зае да събира съчки и да ги хвърля в огъня, макар да се движеше като съживен труп. Когато пламъците лумнаха, художникът се върна там, където лежеше, и отново се отпусна на земята, свил ръце между коленете си. Стрелеца си каза, че навярно трябва да го зашлеви през лицето, за да го разсъни, и впоследствие съжаляваше — и то горчиво, — задето не бе постъпил точно така.

— Патрик, изслушай ме! — Той разтърси раменете му достатъчно силно, за да разроши дългата му коса, при което няколко кичура паднаха пред очите му. Мъжът ги отметна настрани. — Искам да останеш буден и да пазиш. Само един час… само докато… Отвори очи, Патрик! Погледни ме! Богове, само посмей да заспиш, докато ти говоря! Виждаш ли това? Най-ярката звезда от всички, които са близо до нас!

Стрелеца сочеше към Старата майка и Патрик веднага кимна. В очите му проблесна пламъчето на любопитството и мъжът го сметна за обнадеждаващ знак. В погледа на момчето се четеше онова характерно за него изражение, което сякаш казваше: „Искам да рисувам.“ И ако започнеше да рисува Старата майка, която в момента се виждаше точно зад най-далечното разклонение на най-голямата топола, тогава шансовете да остане буден бяха добри. Току-виж останал буден чак до разсъмване, ако картината погълнеше изцяло вниманието му.

— Тук, Патрик — рече Роланд и накара художника да седне на земята с гръб към ствола на дървото. Повърхността му бе грапава и възлеста и дори и да се облегнеше на него, нямаше да му е удобно за сън. През цялото това време Стрелеца имаше чувството, че се намира под вода — толкова бавни му се струваха собствените му движения. Беше уморен — страшно уморен. — Виждаш ли звездата?

Момчето кимна енергично. Изглеждаше напълно разсънено и Роланд благодари на боговете за това.

— Когато се скрие зад онзи дебел клон и вече не можеш да я виждаш или рисуваш, без да се изправиш… извикай ме. Събуди ме, каквото и да ти коства това. Схващаш ли?

Патрик отново кимна, ала Стрелеца бе пътувал с него достатъчно дълго, за да знае, че този жест не означава почти нищо. Художникът все гледаше да ти угоди. Ако го попиташ дали девет и девет прави деветнайсет, щеше да ти кимне със същия ентусиазъм.

— Когато вече не можеш да я виждаш от мястото, където седиш… — собствените му думи сякаш идваха от нейде много, много далеч. Просто трябваше да се надява, че Патрик го е разбрал. Нямото момче вече бе взело албума си и един отлично подострен молив.

„Това е най-добрата ми защита — помисли си Роланд, докато се тътреше към купчината кожи между лагерния огън и «Хо Фат 2». — Няма да заспи, докато рисува, нали така?“

Надяваше се да е така, ала не можеше да е сигурен в това. Всъщност нямаше голямо значение, защото той, Роланд от Гилеад, щеше да легне да спи, каквото и да ставаше. Бе направил всичко, което бе по силите му, и то трябваше да е достатъчно.

— Един час — измърмори, а гласът му бе немощен и глъхнещ дори в собствените му уши. — Събуди ме след един час… когато звездата… когато Старата майка се скрие зад…

Ала Стрелеца не можа да довърши. Дори не знаеше какво мълвят устните му. Изтощението го сграбчи в жестоките си обятия и го понесе към мъртвешкия сън.

СЕДЕМ

Мордред видя всичко през далекозрящите си стъклени очи. Треската му бе утихнала и собствената му умора поне за момента беше преминала. Той гледаше с алчен интерес как стрелецът събуди нямото момче — Художникът — и го накара да събере съчки за огрев. Паяколакът ги наблюдаваше и копнееше с цялото си сърце драскачът да приключи по-скоро със задачата и да захърка отново, преди мъжът да успее да го спре. За съжаление това не се случи. Бяха направили бивака си до малка тополова горичка и Роланд поведе Художника към най-близкото дърво. Сетне посочи към небето. То бе отрупано със звезди, ала Мордред видя, че Дъртото му бяло татенце сочи към Старата майка, защото тя бе най-ярката. Най-накрая драскачът, който явно не беше кой знае колко умен, загря за какво става дума. Той взе блокчето си и започна да си драска, а Дъртото му бяло татенце се запрепъва към кожената си постеля, продължавайки да си мърмори под носа разни наставления към Художника, който изобщо не му обръщаше внимание. Дъртото бяло татенце се строполи на земята толкова внезапно, че за миг Мордред се уплаши да не би парчето пастърма, което служеше като сърце на този кучи син, да е спряло да бие. Сетне Роланд се размърда в тревата, за да се намести по-добре, и Мордред, който лежеше на едно хълмче на около деветдесет метра западно от пресъхналия поток, почувства как собственото му сърцебиене се успокоява. Ала колкото и дълбоко да бе изтощението на дъртия, момчето-паяк знаеше, че обучението му, съчетано с дългото му родословие чак до самия Артур Елд, щеше да е достатъчно да го накара да скочи с револвер в ръка в мига, в който Художникът заврещеше нечленоразделните си крясъци. Тялото на Мордред се разтресе в ужасни спазми — най-ужасните от всички досега — и той се преви на две, мъчейки се да удържи човешката си форма, мъчейки се да не изкрещи, мъчейки се да задържи отлитащия от тялото му живот. В този миг задникът му отново запърпори и по краката му се стече поредната порция кафеникава яхния. Този път обаче необичайно острото му обоняние долови нещо различно — екскрементите му бяха примесени с кръв. Мордред си помисли, че болката никога няма да спре, че ще става все по-силна и по-силна, докато не го разкъса на две, ала в този миг агонията му започна да минава. Той погледна към лявата си ръка и не бе кой знае колко изненадан, когато видя, че пръстите му са се слели в дебел черен израстък. Тези пръсти никога вече нямаше да възвърнат човешката си форма — синът на Краля смяташе, че оттук нататък ще може да се преобрази само веднъж. Мордред избърса потта от челото си с дясната си ръка и вдигна отново бинокъла пред очите си, молейки се на Червения си татко тъпото нямо момче вече да е заспало. Ала не беше така. Драскачът седеше на земята, облегнат на тополата, зяпаше нагоре и рисуваше Старата майка. Това бе мигът на най-голямо отчаяние за Мордред Дисчейн — също като Роланд, той си мислеше, че рисуването е единственото нещо, което би могло да попречи на малоумния Художник да заспи. Защо тогава да не се преобрази, докато пожарът от последния пристъп на треската още бушуваше в него, изгаряйки го с разрушителната си енергия? Защо да не рискува? В крайна сметка искаше Роланд, а не момчето; със сигурност можеше да пропълзи бързо до стрелеца в паякообразния си облик и да го сграбчи в седмокраката си прегръдка. Дъртото бяло татенце можеше да гръмне веднъж или дори два пъти, ала синът на Пурпурния крал си мислеше, че би понесъл един или два куршума, стига да не засегнат бялата издутина на гърба му, където се намираше мозъкът на двойственото му тяло. „А веднъж само да го сграбча, за нищо на света няма да го пусна, докато не изсмуча и последните капки живот от тялото му и не го превърна в прашна мумия като Мия.“ Той се отпусна, готов да се остави на метаморфозата, ала в следващия момент един друг глас проговори в центъра на съзнанието му. Това бе гласът на Червения му татко, който бе затворен на един от балконите на Тъмната кула и се нуждаеше от Мордред, — от живия Мордред, — защото единствено той можеше да го освободи.

„Почакай малко — посъветва го този глас. — Почакай още малко. Може би имам още един фокус в ръкава си. Почакай… почакай още съвсем мъничко…“

И Мордред зачака. Само след няколко секунди пулсът на Тъмната кула се промени.

ОСЕМ

Патрик също почувства промяната. Пулсът на Кулата стана успокояващ и в него се появиха думи, които притъпиха желанието му да рисува. Той нанесе още един щрих, сетне се спря, остави молива настрана и се загледа в Старата майка, която сякаш пулсираше в унисон с думите, които чуваше в главата си — думите, които Роланд веднага би разпознал. Гласът, който ги пееше, бе глас на старец — треперещ и немощен, но неизмеримо приятен:

Рожбо мила, вечерта

спусна своите крила.

Сънища сънувай сладки

за малинки и поля.

Рожбо мила, отиди

и малинки набери.

О, чъссит, чассит, чиссит!

Кошничката напълни си!

Главата на Патрик клюмна. Очите му се затвориха… отвориха се… и отново се затвориха.

„Да си напълня кошничката“ — помисли си той и заспа пред лагерния огън.

ДЕВЕТ

„Сега, синко — прошепна студеният глас в сърцевината на нажежения, топящ се мозък на Мордред. — Сега. Върви при него и направи така, че никога да не се събуди от съня си. Убий го сред розите и двамата с теб ще властваме во веки веков.“

Синът на Краля излезе от укритието си, а бинокълът падна от ръката, която вече не беше никаква ръка. Докато се преобразяваше, почувства прилив на неподозирана самоувереност. Всичко щеше да свърши само след няколко минути. И двамата бяха дълбоко заспали и просто нямаше начин да се провали.

Той се понесе към лагера на спящите мъже — връхлитащ черен кошмар на седем крака, — а зловещата му паст се отваряше и затваряше периодично.

ДЕСЕТ

От нейде далеч — сякаш на хиляди левги разстояние — до слуха на Роланд достигна пронизителен лай; бесен и неудържим. Умореното му съзнание се опита да го изтласка от себе си, да го заглуши и да потъне още по-дълбоко в дебрите на съня, ала в този миг ушите му бяха пронизани от такъв писък на агония, че Стрелеца моментално отвори очи. Винаги щеше да разпознае този глас — дори и да бе изкривен от чудовищна болкас, както бе сега.

— Ко! — изкрещя той и моментално скочи на крака. — Ко, къде си? Ела при мен! Ела при…

В този миг го видя да се гърчи в прегръдката на паяка. Силуетите им се открояваха ярко на сиянието на пламъците. Зад тях, облегнат на тополовия ствол, Патрик зяпаше тъпо иззад завесата на косата си, паднала пред челото му — косата, която съвсем скоро пак щеше да е мръсна, след като Сузана вече я нямаше. Рунтавелкото се мяташе като обезумял — от устата му хвърчеше пяна, а челюстите му се впиваха отново и отново в гнусното седмокрако туловище, дори когато паякът започна да извива гръбнака му в противоестествена посока.

„Ако не бе изскочил от високата трева — помисли си Роланд, — сега аз щях да се гърча в хватката на Мордред.“

Пухкавото зверче впи дълбоко зъбите си в един от краката на чудовището и Роланд зърна как трапчинките около устата му потръпнаха, когато челюстните му мускули се обтегнаха до краен предел. Паякът изпищя и поразхлаби хватката си. В този миг Ко можеше да се освободи, стига да бе поискал. Вместо да се изплъзне от Мордред обаче, преди той да го е сграбчил по-здраво, рунтавелкото изпъна дългата си шия и захапа с всичка сила косматия крайник точно там, където се съединяваше с подутото тяло. Захапването му бе дълбоко и от раната избликна гъста червеникавочерна течност, която потече по муцунката на зверчето, а танцуващите пламъци я озаряваха с оранжеви искри. Мордред изпищя още по-силно — бе забравил напълно за Ко и сега плащаше цената за недоглеждането си. Двата гърчещи се силуета сякаш бяха излезли от нечий кошмар.

Някъде наблизо Патрик виеше ужасено.

„Явно безполезният кучи син е заспал в крайна сметка“ — помисли си горчиво Роланд. Кой малоумник обаче бе решил да го сложи на пост?

— Пусни го, Мордред! — извика Стрелеца. — Пусни го и ще ти подаря още един ден! Кълна се в името на баща си!

Кървавочервени очи, преливащи от безумие и омраза, се вторачиха в него иззад извитото тяло на рунтавелкото. Над тях, точно над изгърбеното туловище, се виждаха миниатюрни сини очички, не по-големи от главички на карфици. Ненавистта, стаена в погледа им, сякаш бе почти човешка.

„Моите собствени очи“ — каза си Роланд и в същия миг чу зловещо изхрущяване. Това бе гръбнакът на Ко, ала въпреки смъртоносната травма животинчето не разхлаби хватката на челюстите си. Острата четина, покриваща тялото на паяка, бе разкъсала плътта около муцунката му, оголвайки острите зъбки, които често се бяха сключвали около китката на Джейк с нежна привързаност, когато зверчето искаше да покаже нещо на приятеля си. „Ейк! — викаше тогава то. — Ейк-Ейк!“

Дясната ръка на Роланд се спусна към кобура му и откри, че е празен. Едва тогава, часове след като Сузана го бе напуснала завинаги, той осъзна, че е взела единия му револвер със себе си. „Добре — каза си той. — Добре. Ако не открие нищо друго освен тодашен мрак, поне ще има пет патрона за обитателите му и един за себе си. Добре.“

Ала тази мисъл бе далечна и мъглява. Той извади другия си револвер в мига, в който Мордред се приведе над Ко и го сграбчи с един от здравите си крайници, опитвайки се да откъсне озъбеното животинче от кървящото си бедро. Чудовището завъртя пухкавото телце в ужасяваща спирала и за миг то засенчи яркия блясък на Старата мечка, след което метна рунтавелкото във въздуха и Роланд почувства смразяващо déjà vu, осъзнавайки, че вече е виждал тази сцена преди много, много години — в розовата магическа сфера. Ко прелетя през мрака и се наниза на един от стърчащите клони, които Стрелеца бе отчупил при събирането на дърва за огрев. Животинчето нададе покъртителен вик — предсмъртен вик — и безжизненото му телце увисна приковано над главата на Патрик.

Мордред веднага се втурна към Роланд, ала не бе достатъчно бърз, защото един от крайниците му бе откъснат минути след раждането му, а друг бе прегризан от острите зъби на рунтавелкото и сега се поклащаше като напълно ненужен придатък. Хелицерите му се отваряха и затваряха периодично, докато се носеше към Стрелеца, косейки високата трева. Взорът на Роланд бе по-бистър от всякога, а в ръцете му пропълзя онази хладина, предвещаваща сеенето на смърт. Той съзря бялата подутина и пронизващите сини очи — неговите очи, — вгледа се в лицето на единствения си син и в следващия миг то изчезна сред гейзер от кръв, когато първият куршум го отнесе. Паякът се надигна на задните си крака, размахвайки пипалата си на фона на черното, осеяно със звезди небе. Следващите два куршума потънаха в мекия му корем и излязоха през гърба, съпроводени от фонтанчета тъмна течност. Чудовището понечи да се обърне — навярно искаше да избяга, — ала шестте му здрави крайника не бяха достатъчни, за да го удържат. Мордред Дисчейн се строполи в огъня сред облак алени и оранжеви искри и се затърчи върху въглените, а острата четина, покриваща корема му, веднага се запали. Стрелеца се усмихна горчиво и го простреля отново. Умиращото членестоного се търкулна извън огнището и остана да лежи по гръб, а оцелелите му пипала първо се свиха, а сетне се разтвориха. Едно от тях попадна в пламъците и започна да гори. Вонята беше отвратителна.

Роланд се втурна напред, възнамерявайки да загаси тлеещите въглени, разпръснати из тревата, ала изведнъж в главата му се надигна неистов вой на бясна ярост.

— Синът ми! Единственият ми син! Ти го уби!

— Той беше и мой син — рече Стрелеца, загледан в димящото туловище на паяка. Можеше да признае истината. Да, можеше да стори това.

— Ела тогава! Ела, детеубиецо, и съзри своята Кула, ала знай, че ще умреш от старост в Кан’-Ка, преди да си докоснал вратата й! Никога няма да ти позволя да влезеш вътре! Тодашната вечност ще изтече, преди да те пусна вътре! Убиец! Ти уби майка си, уби приятелите си — да, всички до един, защото Сузана лежи с прерязано гърло от другата страна на вратата, през която я изпрати — и ето, че сега уби и собствения си син!

— Кой го изпрати при мен? — попита Роланд гласа в съзнанието си. — Кой изпрати това дете — защото под черната му кожа се криеше дете — на сигурна смърт, червено плашило?

Не последва никакъв отговор, ето защо Стрелеца презареди револвера си и загаси въглените, преди тревата да е пламнала. Помисли си за това, което му беше казал гласът за Сузана, ала сетне реши, че не вярва на думите му. Да, наистина бе възможно да е мъртва — възможно бе, — ала Червеният баща на Мордред просто нямаше откъде да знае това.

Роланд загърби тази мисъл и се приближи до дървото, където висеше последният от неговия ка-тет — пронизан от острия клон, но… още жив. Обрамчените в златисто очи изгледаха Стрелеца с нещо като уморено удивление.

— Ко — рече мъжът и протегна ръка, съзнавайки, че рунтавелкото може да я захапе, ала изобщо не му пукаше за това. Предполагаше, че част от него — и то немалка — иска малките зъбки да се впият в дланта му. — Ко, всички ти казваме благодаря. Аз ти казвам благодаря, Ко.

Ала зверчето не го захапа. Вместо това промълви една-единствена дума.

— Олан — рече то. После въздъхна, близна ръката на Стрелеца за последен път, клюмна глава и издъхна.

ЕДИНАЙСЕТ

Когато първите слънчеви лъчи окъпаха полянката със светлината си, Патрик се приближи колебливо към Стрелеца, който седеше сред розите в пресъхналото речно корито. Безжизненото телце на Ко лежеше в скута му като шал. Младежът изскимтя тихичко, но не чак толкова, че Роланд да не долови въпросителната интонация в тона му.

— Не сега, Патрик — каза отнесено мъжът, докато галеше козината на рунтавелкото. Беше гъста, но гладка на допир. Още не можеше да повярва, че телцето под нея е мъртво — нито вкочанените мускули, нито сплъстените от кръвта косми можеха да го убедят в това. Той ги разплете с пръсти, доколкото можа. — Не сега. Имаме цял ден на разположение, за да стигнем дотам. Няма за какво да се притесняваш.

Не, нямаше никаква нужда да бърза; искаше да оплаче на спокойствие последния от мъртвите си приятели. В думите на стария крал нямаше и капчица съмнение, когато се бе зарекъл, че Роланд ще умре от старост, преди да докосне вратата в основата на Кулата. Да, естествено, че щяха да продължат и Стрелеца щеше да проучи терена, ала той вече си даваше сметка, че идеята да се приближи до Кулата от срещуположната страна на балкона на червения откачалник не е никаква идея, а глупашка надежда. Не, старият злодей не блъфираше — онова, което беше изрекъл, бе самата истина.

Ала за момента това нямаше никакво значение. Току-що бе убил още един от приятелите си и ако нещо изобщо можеше да го утеши, това бе, че Ко щеше да бъде последната му жертва. Вече бе съвсем сам, като изключеше Патрик, а Стрелеца смяташе, че Патрик е имунизиран срещу вируса, който Роланд носеше, тъй като никога не е бил част от неговия ка-тет.

„Аз убивам само членовете на семейството си“ — помисли си мъжът, докато галеше мъртвия рунтавелко.

Ала споменът за това как бе говорил на Ко предишния ден продължаваше да го измъчва. „Ако си искал да тръгнеш с нея, да го беше направил, когато имаше тази възможност!“

Дали бе останал, защото знаеше, че Роланд ще има нужда от него? Че когато работата се сговни (това бе един от изразите на Еди), Патрик ще се издъни?

„Какво си ме зяпнал така?“

Дали бе знаел, че това ще е последният му ден и че смъртта му няма да е лека?

— Мисля, че си знаел и едното, и другото — въздъхна Роланд и затвори очи, за да почувства по-добре козината под пръстите си. — Толкова съжалявам, че ти наговорих онези неща — бих дал пръстите на лявата си ръка, ако можех да си върна думите назад. Истина ти казвам.

Ала тук, както и в Ключовия свят, времето течеше само в една посока. Стореното си беше сторено. Нямаше връщане назад.

Стрелеца смяташе, че гневът го е напуснал окончателно, че и последната капчица от него се е изпарила във въздуха, ала когато усети тръпките по кожата си и осъзна какво означаваха, пламъкът на яростта лумна с нови сили в сърцето му, а добре познатата студенина отново пропълзя в перфектно обучените му ръце.

Патрик го рисуваше! Седеше си спокойно под тополата и си драскаше в скицника, сякаш храброто мъничко създание, което се равняваше на десетки като него — не, на стотици! — не бе умряло на същото това дърво, и то заради тях!

„Това е неговият начин — рече Сузана нежно и спокойно в дълбините на съзнанието му. — Това е всичко, което има, защото всичко друго му е отнето — родният му свят, майка му, езикът му и здравият разум, който някога е имал. Той също тъжи, Роланд. Освен това е изплашен. Рисуването е единственият начин да се утеши.“

Без съмнение всичко това беше вярно, ала тази истина още повече разпали гнева му. Той остави единствения си револвер на земята (дългата му цев проблесна между две от пеещите рози), защото се боеше да не стори нещо прибързано, за което да съжалява впоследствие, след което се изправи на крака, възнамерявайки да даде на момчето хубав урок, ако не за друго, то най-малкото за да се почувства той самият по-добре. Дори можеше да чуе първите си думи: „Харесва ли ти да рисуваш онези, които са се жертвали, за да спасят пършивия ти живот, глупако? Приятно ли ти е, а?“

Тъкмо отвори уста да каже нещо, когато Патрик остави молива и взе новата си играчка. Гумичката се бе изхабила наполовина, а нямаха други; Сузана ги бе взела със себе си заедно с револвера на Роланд просто защото бурканчето се намираше в джоба й, а умът й е бил зает с други, далеч по-важни неща. В мига, в който ръката, хванала гумичката, застина над листа, момчето погледна нагоре — навярно за да се увери, че наистина иска да изтрие всичко — и зърна Стрелеца, който стоеше сред розите и го наблюдаваше навъсено. Патрик веднага разбра, че Роланд е ядосан, макар и да нямаше никаква представа защо, и лицето му се изкриви от страх и тревога. В този миг Стрелеца го видя, тъй както Дондейл навярно го бе виждал много пъти, и тази мисъл мигом пропъди гнева му. Нямаше да допусне Патрик да се бои от него — не, заради Сузана (ако не и заради самия себе си) нямаше да допусне Патрик да се бои от него.

Всъщност най-вече заради самия себе си.

„Защо не го убиеш тогава? — попита лукавият, пулсиращ глас в съзнанието му. — Убий го и сложи край на мъките му, щом толкова милееш за него. Така двамата с рунтавелника току-виж отишли заедно на полянката. А тъй ще могат да запазят място и за теб, стрелецо.“

Роланд поклати глава и се опита да се усмихне.

— Не, Патрик, сине на Соня — рече той (така роботът Бил бе нарекъл момчето). — Не, направих грешка — отново — и няма да ти се карам. Ала…

Той се приближи към мястото, където седеше художникът, и Патрик се сви уплашено, усмихвайки се раболепно. Стрелеца усети как при вида на тази усмивка гневът отново започва да се надига у него, но този път успя да го прогони с лекота. Момчето също обичаше Ко и това бе единственият начин, по който можеше да се пребори със загубата му.

Ала това нямаше кой знае какво значение в момента.

— Не — каза Роланд с възможно най-нежния си глас. — Ти си рисувал в продължение на бог знае колко години, без изобщо да предполагаш, че съществуват подобни неща; мисля, че ще довършиш тази някой друг ден. Може пък съвсем скоро да изскочи нещо, което да нарисуваш — и сетне да изтриеш. Схващаш ли, Патрик?

Отговорът на този въпрос бе доста спорен, но след като гумичката се озова на сигурно място в джоба на Роланд (където се намираше и часовникът му), художникът сякаш напълно забрави за нея и се върна към рисунката си.

— Спри да рисуваш за малко — каза му Стрелеца.

Младежът се подчини без никакви възражения. Той посочи първо към количката, а след това и към Тауър Роуд, изскимтя-вайки въпросително.

— Да — кимна му Роланд, — но първо трябва да хвърлим едно око на провизиите на Мордред — току-виж открием нещо полезно за нас, — а после да погребем нашия приятел. Ще ми помогнеш ли да положим Ко в земята, Патрик?

Момчето закима енергично. Погребението не им отне много време; телцето бе далеч по-малко от сърцето, което бе поддържало живота му. Няколко часа преди пладне те отново вървяха по дългия път, изминавайки последните няколко километра, които ги деляха от Тъмната кула.