Стивън Кинг
Тъмната кула (7) (Тъмната кула VII)

Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тъмната кула (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Dark Tower, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 78 гласа)

Информация

Сканиране
sir_Ivanhoe (6 януари 2008)
Разпознаване и корекция
NomaD (20 януари 2008 г.)

Издание:

Стивън Кинг. Тъмната кула VII. Тъмната кула

 

Издателска къща Плеяда, 2005

Адриан Лазаровски, преводач, 2005

Димитър Стоянов — ДИМО, художник, 2005

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от meduza)

Шеста глава
На Търтълбек Лейн

ЕДНО

Погледнете, моля ви аз, и го разгледайте добре, защото това е едно от най-красивите места, останали в Америка.

Ще ви покажа един обикновен селски път, виещ се по гъсто обрасъл с гори планински хребет в Западен Мейн. Северният и южният му край излизат на шосе № 7 на около три километра разстояние един от друг. На запад от хребета пейзажът е прорязан от дълбока зелена падина, наподобяваща ювелирна обковка, а в центъра й се намира езерото Кезар диамантът в обковката. Като всички планински езера то може да промени облика си пет-шест пъти в рамките на един-единствен ден, ала тук времето не просто обича шегичките; то е обезумяло. Местните жители с радост ще ви информират за случаите на снеговалежи през лятото — веднъж, през късния август (1948), а другия път на самия славен Четвърти юли (1959). С още по-голямо удоволствие ще ви разкажат за торнадото, фучащо по ледената броня на езерото през януари 1971, което засмукваше сняг, създавайки бяла вихрушка, в чийто център трещяха гръмотевици. Трудно е да се повярва, че може да съществува място с такъв шантав климат, ала ако мислите, че ви будалкам, отидете и попитайте Гари Баркър — той разполага със снимки, доказващи всичко, казано по-горе.

Днес езерото на дъното на падината е по-мрачно от смъртен грях и не само отразява навъсените гръмотевични облаци, надвиснали в небето, ами засилва още повече чернотата им. От време на време по обсидиановата огледално гладка повърхност пробягват сребърни искри — отражения на мълниите, прорязващи небесата. Тътенът на гръмотевиците отеква под тях и разтърсва небето от запад на изток, сякаш то е мост, по който трополят колелата на някаква гигантска, невъобразима каруца. Боровете, дъбовете и брезите застиват неподвижно и като че ли целият свят е замрял, задържайки дъха си. Всички сенки изчезват, а птиците потъват в тишина. Над главите ни прогърмяват колелата на следващата огромна каруца и тя тъкмо е отминала, когато изведнъж чуваме ръмжене на двигател. Съвсем скоро се появява и покритият с прах форд на Джон Кълъм, зад предното му стъкло се вижда загриженото лице на Еди Дийн, а светлината от фаровете разпръсква преждевременно спусналия се мрак.

ДВЕ

Еди отвори уста, за да попита Роланд колко още ще пътуват, но и сам знаеше отговора. На южния край на Търтълбек Лейн имаше табела с голяма черна единица и всяка от алеите, отклоняващи се от главния път наляво към езерото, бе маркирана с друго, по-голямо число. От време на време двамата спътници мяркаха черната вода между дърветата, но самите къщи бяха разположени надолу по склона и не се виждаха от пътя. При всяко поемане на въздух Еди ясно усещаше мириса на озон и на два пъти се опита да приглади косата на тила си, сигурен, че космите са щръкнали като бодли на таралеж. Не беше така, но знанието за това ни най-малко не промени магическото чувство на радостна възбуда, което възпламеняваше слънчевия му сплит, а оттам се разливаше по цялото му тяло. Младият стрелец си каза, че навярно се дължеше на бурята — сигурно просто бе от онези хора, които усещат приближаването й с върховете на нервните си окончания. Никога досега обаче организмът му не бе реагирал толкова силно.

„Не е заради бурята и ти много добре го знаеш.“

Не, разбира се, че не, макар че Еди се надяваше тези електрически заряди да му помогнат по някакъв начин да осъществи контакт със Сузана. Връзката помежду им се появяваше и изчезваше като радиовълните на далечна радиостанция в нощта, ала след срещата им с

(Отрочето на Родърик, покварено и изгубено)

Чевин от Чайвен бе станала много по-силна. Навярно защото цялата тази част на Мейн, в която се намираха, бе изтъняла, а и се намираше близо до множество други светове. Също както техният ка-тет бе съвсем близо до момента, в който отново щеше да възвърне целостта си. Джейк вече бе намерил Сузана и поне за известно време двамата бяха в безопасност, понеже между тях и преследвачите им имаше солидна врата. Е, в относителна безопасност, защото нещо ги заплашваше и от тази страна на вратата, ала Сузана или не искаше да говори за него, или не беше в състояние да обясни какво точно представляваше то. Еди усещаше страха на жена си и тревогата й, че то може да се върне — и си мислеше, че знае какво представлява това. Детето на Мия. Което по някакъв начин, който младият стрелец не разбираше напълно, беше и на Сузана. Еди не можеше да разбере как така една въоръжена жена може да се страхува от някакво си бебе, но бе сигурен, че щом съпругата му се боеше от мъничето, значи имаше основателна причина за това.

Подминаха табелата с надпис ФЕН, 11, а после и ИЗРАЕЛ, 12. Завиха и Еди изведнъж натисна спирачките, а гумите на старото галакси рязко изскърцаха, вдигайки облак прах. До табелата, на която пишеше БЕКХАРД, 13, бе паркиран познатият пикап марка „Форд“, а един още по-познат мъж се бе облегнал небрежно на ръждивата каросерия. Бе обут в сини дънки с маншети, а синята му карирана риза бе закопчана чак до отпуснатата му брадичка. На главата си носеше бейзболна шапка на бостънския отбор „Ред Сокс“, килната на една страна, сякаш искаше да каже: „Знам как да те преметна, партньоре.“ Мъжът пушеше лула и синкавият дим сякаш обвиваше като ореол набръчканото му, добродушно лице, без да се разсейва в неподвижния въздух на затишието пред бурята.

Еди видя всичко това благодарение на изострените си до краен предел възприятия, давайки си сметка, че се усмихва, както се усмихва човек, когато срещне стар приятел на някакво странно място — край египетските пирамиди, на пазара в старата част на Танжер, на остров Формоза или на Търтълбек Лейн в Ловъл в един от летните следобеди на 1977 малко преди разразяването на гръмотевична буря. И това далеч не бе всичко. Роланд също се усмихваше. Да, високият, грозният и дъртият се усмихваше! Мъжът на Сузана си каза, че чудесата просто нямат край.

Излязоха от колата и се отправиха към стария си познайник. Стрелеца вдигна юмрук към челото си и подгъна едва забележимо едното си коляно.

— Хайл, Джон! Виждам те много добре, сай.

— Ам’че и аз те виждам ясно — отвърна Кълъм. — Ясно като бял ден — и отдаде чест, докосвайки главата си с ръка под козирката на шапката и над извивката на веждите си, след което кимна с брадичка към Еди. — Млади човече.

— Дълъг живот и приятни нощи — рече мъжът на Сузана и допря юмрук до слепоочието си. Не принадлежеше на този свят — вече не — и нямаше никакъв смисъл да се преструва.

— Добре казано — отбеляза Джон и добави: — Изпреварих ви. Абе, да си кажа правичката, предполагах, че точно тъй и ще стане.

Роланд огледа дърветата от двете страни на пътя, след което обърна поглед към смрачаващото се небе, надвиснало над тях.

— Не мисля, че това е онова място, където… — в гласа му почти не се усещаха въпросителни нотки.

— Не, това не е мястото, дето искате да свършите работата си, знам аз каза Джон и изпуфка с лулата си. — Минах оттам по пътя за насам и чуйте к’во ще ви кажа — ако искате да проведем съвещание, по-добре да го направим тук, отколкото там. Дотътрим ли се там, няма да можете да направите нищо друго, освен да се пулите със зяпнали усти. Повярвайте ми — през живота си не съм виждал нещо по-странно. — За миг лицето му засия като на дете, което току-що е хванало първата си светулка в буркан, и Еди си каза, че човекът с лулата е абсолютно искрен.

— Защо? — попита той. — Какво има там? Пришълци? Или врата? — В този момент му хрумна една мисъл и младият стрелец светкавично се хвана за нея. — Врата е, нали? И е отворена!

Джон тъкмо щеше да поклати глава, ала, изглежда, размисли.

— Може да е врата — каза, разтягайки последната дума така, сякаш бе въздишка, отронена след края на тежък работен ден: вра-а-а-а-ата-а-а-а, — а може и да не е. Не ми мяза много на врата, ама… нищо чудно и да е врата. — Гой се замисли. — Хубуу. Обаче си мисля, че вий, момчета, искате да си побъбрим, а ако отидем там в „Сара Лафс“, и дума няма да обелим, щот’ ще се пулите като истукани с увиснали ченета. — Кълъм отметна назад глава и се засмя. — Както и аз, де.

— Коя е тази Сара Лафс? — попита Еди.

Мъжът с лулата вдигна рамене.

— Много от тузарите, дет’ са си купили къщи покрай езерото, ги кръщават с разни имена. Сигурно искат да получат нещо повече за мангизите, дет’ са ги изръсили. Както и да е, „Сара Лафс“ сега е празна. Собствениците й са едно семейство от Вашингтон, окръг Колумбия — мисля, че бяха Макрей… — Кълъм всмука жадно от лулата си. Както и да е, сега я обявиха за продан. Нямат късмет хорицата. Мъжът получи инфаркт, а жена му… — Джон направи красноречив жест, все едно изливаше в гърлото си въображаема бутилка.

Еди кимна. В това търсене на Кулата имаше много неща, които не разбираше, ала други просто му бяха до болка ясни. Например къщата на Търтълбек Лейн, наречена от стария им познайник „Сара Лафс“, откъдето, съдейки по всичко, пришълците се появяваха в този свят. Младият стрелец бе сигурен, че когато отидат там, на табелката пред алеята, водеща към къщата, щеше да пише „19“.

Той погледна нагоре и видя как буреносните облаци се носят неумолимо над езерото Кезар в западна посока, към Белите планини — носещи името Дискордия в в един свят, намиращ се не толкова далеч от този — и по протежението на Пътя на Лъча.

Винаги по протежението на Пътя на Лъча.

— Какво предлагаш, Джон? — попита Роланд.

Кълъм кимна към табелата с надпис БЕКХАРД.

— Грижа се за къщата на Дик Бекхард от края на петдесетте години — рече човекът с лулата. — Дяволски приятен човек. Сега е във Вашингтон, бачка нещо в администрацията на Картър. — Каааартъъър. — Имам ключ. Мисля да отидем там. Там е топло и сухо, а тук съвсем скоро ще стане студено и мокро. Вие ще ми разкажете своята история, а аз иде ви изслушам — доста добър слушател съм, да знайте — и после ще отидем в „Сара Лафс“. Аз… добре де, просто никога… — Поклати глава, извади лулата от устата си и ги изгледа с неподправено изумление. — Никога не съм виждал нещо подобно, правичката ви думам. И да ви кажа честно, даже не знам как да гледам на това нещо…

— Добре — съгласи се Роланд. — Можем всички да отидем дотам с твоя коламобил, ако не възразяваш.

— Хич даже — усмихна се Джон и се разположи на задната седалка.

ТРИ

Къщата на Дик Бекхард се намираше на по-малко от километър от главния път. Стените й бяха от борово дърво, а вътрешността й бе топла и уютна. В дневната имаше тумбеста печка, а подът бе покрит с плетен килим. Западната стена на хола представляваше огромен прозорец и Еди не можа да устои на изкушението да постои до нея известно време, загледан в пейзажа, въпреки неотложния характер на мисията им. Езерото бе придобило оттенъка на абанос и изглеждаше зловещо — „като око на зомби“, помисли си младият мъж, без да знае откъде му хрумна тази странна мисъл. Поне да духаше ветрец (което със сигурност щеше да стане, когато се излееше дъждът) — тогава водната повърхност щеше да се набразди от бели вълнички и гледката определено нямаше да бъде толкова потискаща. Докато се взираше в непроницаемите черни води, Еди не можеше да се отърси от усещането, че те също го наблюдават.

Джон Кълъм седна на изработената от полиран бор маса на Дик Бекхард, свали бейзболната си шапка и я стисна с дясната си ръка, след което изгледа сериозно двамата си спътници.

— Познаваме се дяволски добре за хора, които са се срещнали съвсем неотдавна — каза той. — Нямате ли това усещане?

Роланд и Еди кимнаха. Мъжът на Сузана продължаваше да се надява, че всеки момент ще се появи вятър, ала външният свят явно бе затаил дъха си. Бурята определено щеше да бъде страховита.

— Хората се опознават тъй в казармата — продължи Кълъм — и по време на война. — Казаааармаааата. Войнаааа. — Сигур’ туй става всеки път, когато ситуацията е критична.

— Право думаш — кимна Роланд. — „Огненият дъжд сближава хората“, казваме ние.

— Верно? — повдигна вежди мъжът с карираната риза, — Вижте сега, знам, че имате да ми кажете доста неща, но и аз имам нещичко за вас. И съм готов да разцелувам някое прасе, ако новините, които съм ви приготвил, не ви харесат.

— За какво става дума? — полюбопитства Еди.

— Преди няколко часа шерифът Елдън Ройстър затвори зад решетките четирима мъже, арестувани в Обърн. Както изглежда, те се опитали да се промъкнат покрай полицейската блокада на горския път и затънали здраво в лайната. — Джон отново лапна лулата си, извади една клечка от джоба на ризата си и допря върха на палеца си до върха й; известно време я подържа така, без да я запали. — После се изяснило, че искали да заобиколят куките, щот’ мъкнели със себе си мноого оръжия. — Мнооо-огоооо оръъъъжияааааа. — Автомати, гранати и нещо, дет’ му викат С-4. Май сте ми споменавали името на единия от тези юнаци — не беше ли Джак Андолини?

Еди се стовари на един от столовете на сай Бекхард, отметна глава към тавана и се разсмя гръмогласно. Когато се успокои, Роланд си каза, че никой не може да се смее като Еди Дийн. Във всеки случай не и след като Кътбърт Алгуд достигна полянката в края на пътя.

— Красавецът Джак Андолини кисне в селски зандан в щата Мейн! — възкликна младият стрелец. — Оваляйте ме в пудра захар и ми кажете, че съм шибана поничка! Ех, ако брат ми Хенри беше жив и можеше да види това със собствените си очи!

Ала в този миг Еди си каза, че Хенри най-вероятно беше жив — във всеки случай, някоя от неговите версии. Стига братята Дийн да съществуваха в този свят.

— Кат’ гледам, май наистина ви зарадвах — каза Джон, доближавайки пламъчето на бързо почерняващата клечка до края на лулата си. Той също изглеждаше доволен — усмихваше се толкова широко, че не можеше да разпали както трябва тютюна.

— Бива си те, драги — въздъхна Еди, докато бършеше сълзите си. — Това определено е събитието на деня. Какви ги говоря — на шибаната година!

— Имам и още нещо за вас — рече човекът с карираната риза, — но май е по-добре да го оставим за после. — Лулата вече се беше разгоряла и той се отпусна блажено назад, стрелкайки с поглед двамата необичайни скитници, които бе срещнал този ден. Мъже, чиято ка вече бе преплетена с неговата, за добро или за зло, нещастие или късмет. — Сега искам да чуя вашата история. И да разбера за к’во толкоз съм ви притрябвал.

— На колко години си, Джон? — попита Роланд.

— Не съм толкоз стар, че да не мога да го вдигам — отвърна малко хладно Кълъм. — Ами ти, друже? Колко пъти напоследък си топвал чушката?

Стрелеца се усмихна — с онази усмивка, която казваше схванах ти мисълта, хайде сега да сменим темата.

— Еди ще говори от името на двама ни — заяви Роланд. Бяха решили така, докато се връщаха от Бриджтън. — Моята история е прекалено дълга.

— Щом си рекъл — вдигна рамене Джон.

— Нека Еди ти разкаже своята история в зависимост от времето, с което разполагаме, после двамата ще ти кажем какво трябва да направиш и ако се съгласиш, той ще ти даде едно нещо, което трябва да занесеш на човек на име Моузес Карвър… а аз ще ти дам нещо друго.

Джон Кълъм се замисли над тези думи, след което кимна и се обърна към младия мъж.

Еди си пое дълбоко въздух.

— Преди всичко трябва да ти кажа, че срещнах човека, който седи сега до мен, по време на един полет от Насау, Бахамските острови, до летище „Кенеди“ в Ню Йорк. Тогава редовно се друсах с хероин, както и моят брат. Всъщност се опитвах да пренеса доста кокаин.

— И кога беше това, синко? — полюбопитства Джон Кълъм.

— Лятото на 1987.

На набръчканото лице на Кълъм се изписа изумление, но без сянка на съмнение по отношение на думите на Еди.

— Значи идвате от бъдещето! Майко мила! — Той се приведе, обгърнат от ароматния тютюнев дим. — Синко — изрече след малко, — разказвай своята история. И да не си посмял да ми спестиш нито думичка!

ЧЕТИРИ

Тази работа отне на Еди час и половина — и то при положение, че спести на Кълъм доста от нещата, които им се бяха случили. Когато приключи с разказа си, над езерото Кезар се бе спуснал толкова гъст мрак, сякаш не беше ден, а нощ; заплашителната буря обаче нито се разразяваше, нито се преместваше на друго място. Над вилата на Дик Бекхард от време на време изтрещяваха гръмотевици, някои от които бяха толкова силни, че и тримата се сепваха. Една мълния се заби в Парка на езерото и за миг озари цялата му повърхност в седефено-пурпурен цвят. Когато задуха и вятър и започна да си шепне с дърветата, младият мъж си каза: „Ей сега ще започне, всеки момент“, ала не стана. Бурята бе надвиснала над тях като дамоклев меч, поклащащ се на възможно най-тънкия косъм, и Еди се замисли за дългата и странна бременност на Сузана. Някъде около седем часа изгасна електричеството и Джон рови известно време из кухненските шкафове, търсейки свещи, докато младият стрелец разказваше — за старците от Ривър Кросинг, за обезумелите хора от Луд и за изплашените жители на Кала Брин Стърджис, където бяха срещнали един бивш католически свещеник, излязъл, колкото и странно да изглеждаше, от страниците на един роман. Джон постави свещите на масата заедно с малко солени бисквити, сирене и бутилка чай с лед „Ред Зингър“. Еди завърши историята си с посещението в дома на Стивън Кинг — разказа как Стрелеца бе хипнотизирал писателя, внушавайки му да забрави за срещата им, как бяха зърнали за миг приятелката си Сузана и как се бяха обадили на Джон Кълъм, защото, както бе казал Роланд, това бе единственият човек в тази част на света, на когото можеха да се обадят. Когато младият мъж замълча, неговият дин разказа как по пътя за Търтълбек Лейн бяха срещнали Чевин от Чайвен. Той положи сребърния кръст, който бе показал на отрочето на Родърик, на масата, до чинията със сирене, и мъжът с карираната риза прокара върха на дебелия нокът на палеца си по брънките на изящната верижка.

После за известно време се възцари тишина.

Когато безмълвието стана непоносимо за Еди, той запита възрастния човек с лулата на каква част от историята е повярвал.

— На всичко — отвърна Джон без никакво колебание. — Трябва да се погрижите за тази роза в Ню Йорк, нъл тъй?

— Да — рече Роланд.

— Щот’ тя е запазила един от тези Лъчи, дет’ повечето са унищожени от тия… как ги казахте… телепати — Разрушителите?

Еди бе поразен колко лесно и бързо Кълъм бе схванал същността, но може би не трябваше да се чуди. „Със свежо око всичко се вижда по-добре“ обичаше да казва Сузана. Пък и Джон определено бе от хората, за които Беловласите от Луд казваха, че са „умни глави“.

— Да — кимна Стрелеца. — Право думаш.

— Розата се грижи за един от Лъчите, а Стивън Кинг — за друг. Поне така мислите вие.

— Този човек не бива да се оставя без надзор — рече Еди. — Освен всичко друго има доста вредни навици, а след като напуснем 1977 година от този свят, вече не можем да се връщаме и да проверяваме дали е добре.

— Кинг не съществува в нито един от другите светове, така ли? — попита мъжът с карираната риза.

— Най-вероятно не — поклати глава Роланд.

— Дори и да съществува — започна младият стрелец, — това, което прави там, няма никакво значение. Това е ключовият свят. Този свят и света, от който е дошъл Роланд. Тези два свята са близнаци.

Той погледна към своя дин, очаквайки потвърждение на думите си. Стрелеца кимна и запали последната от цигарите, които Джон му беше дал по-рано.

— Мисля, че ще мога да наглеждам Стивън Кинг — каза Кълъм. — И не е необходимо той да узнава за това. Стига, разбира се, да се върна благополучно след онази работа, по която ме изпращате в Ню Йорк. Мисля, че схващам картинката, но може би е по-добре да ми обясните по-подробно — извади измачкан бележник със зелена обложка от задния си джоб и прелисти почти всички страници, докато намери празно листче, след което бръкна в джоба на ризата си и измъкна оттам един молив. Облиза върха му (Еди неволно потръпна) и ги изгледа въпросително като първокласник в първия учебен ден.

— А сега, драги мои, защо не разкажете на чичо си Джон всичко останало?

ПЕТ

Този път Роланд беше този, който заговори, и макар че историята му не бе дълга като тази на Еди, му отне цели трийсет минути, защото говореше бавно и често се обръщаше към по-младия си спътник, за да му помогне с някоя дума или фраза. Еди вече познаваше убиеца и дипломата, които живееха у Роланд от Гилеад, ала сега зърна и посланика, който трябваше да предаде правилно всяка дума. Зад прозорците бурята продължаваше да се въздържа, като същевременно не даваше никакви признаци, че ще напусне района, за да излее другаде гръмовната си ярост.

Накрая Стрелеца се облегна назад. Лицето му изглеждаше едновременно старо и красиво на фона на жълтеникавото сияние на свещта. В този момент Еди за пръв път заподозря, че здравословните проблеми на неговия дин бяха доста сериозни и не се ограничаваха само с онова, което Росалита Муньос наричаше „сухото разкривяване“. Роланд бе изгубил доста килограми, а тъмните кръгове под очите му свидетелстваха за някаква тежка болест. Той изпи набързо чая си и попита:

— Разбра ли това, което ти разказах?

— Ам’ че да — гласеше единственият отговор.

— Схвана всичко, така ли, сай? — продължи да упорства Стрелеца. — И нямаш никакви въпроси?

— Не мисля — вдигна рамене човекът с кариралата риза.

— Тогава преразкажи онова, което чу.

Джон бе запълнил две странички от бележника си със завъртения си почерк. Отново ги прочете, измърмори си нещо и напъха тефтерчето обратно в джоба на панталоните си. „Може да живее в дълбоката провинция, но никак не е глупав — каза си Еди Дийн. — Срещата ни с него не беше само късмет; трябва да благодарим на ка за нея.“

— Отивам в Ню Йорк — започна Кълъм. — Търся този Арон Дипно. Сприятелявам се с него и гледам дружката му да не е наблизо. Убеждавам Дипно, че грижата за розата в празния парцел е едва ли не най-важното нещо на света.

— Можеш да пропуснеш „едва ли не“ — отбеляза Еди.

Мъжът с карираната риза кимна, сякаш това се разбираше от само себе си. Той все листа с нарисувания бобър в горния край, сгъна го и го сложи в дебелия си портфейл. Предаването на документа за продажбата на парцела бе едно от най-трудните неща в живота на младия стрелец, откакто неоткритата врата ги бе засмукала, изхвърляйки ги в Ийст Стоунхам. Той едва се сдържа да не изтръгне листа от ръцете на Джон, преди да е изчезнал в измачкания му „Лорд Бъкстон“[1]. Мъжът на Сузана си каза, че сега разбира много по-добре как всъщност се бе чувствал Калвин Тауър.

— Щот’, момчета, сега вие притежавате парцела и розата в него — рече Джон.

— Сега розата принадлежи на корпорация „Тет“ — обясни му Еди. — Корпорация, на която ти трябва да станеш вицепрезидент.

Джон Кълъм изобщо не изглеждаше впечатлен от новата си длъжност.

— Дипно трябва да изготви всички необходими документи и да регистрира корпорация „Тет“, както си му е редът. После отиваме при този Моузес Карвър и правим всичко възможно да го убедим да се качи на борда. Както гледам, това май ще е най-трудната част — нааай-труууднааатааа чаааст, — но ще направим всичко, което е по силите ни.

— Сложи кръстчето на леля Талита на врата си — каза Роланд — и го покажи на Карвър, когато се срещнете. Не е изключено да мине доста време, докато го убедиш в правотата на думите си. Първата крачка обаче трябва да е тази.

Докато се връщаха от Бриджтън, Стрелеца бе попитал Еди дали може да се сети за някаква тайна — маловажна или не, — която да знаят само Сузана и нейният кръстник. Излезе, че младият мъж знае такава тайна… и сега бе удивен, когато я чу от устата на собствената си съпруга — гласът й се чуваше от изящния медальон, лежащ на боровата маса на Дик Бекхард.

— Погребахме Пимси под ябълковото дърво, където можеше да гледа как то се покрива с цвят през пролетта — рече тъмнокожата жена. — Тогава татко Моуз ми каза да не плача повече, защото Бог смята, че прекалено дългият траур по домашен любимец…

В този момент думите й заглъхнаха — първо се превърнаха в шепот, а после изчезнаха съвсем, — ала Еди си спомни останалото и продължи:

— „… че прекалено дългият траур по домашен любимец е грях.“ Татко Моуз й казал още, че може да ходи от време на време на гроба на Пимси и да шепти: „Бъди щастлив на небесата“, но да не казва никому нито дума за това, защото на проповедниците не им допадала идеята, че животните отиват на небето. Сузана успяла да запази тази тайна — аз съм единственият, на когото е казала за нея. — Навярно Еди си спомни как жена му бе споделила това след любовните ласки една нощ, защото на лицето му се изписа усмивка, в която имаше повече болка, отколкото радост.

Джон Кълъм изгледа с широко отворени очи първо кръста, а после и Роланд.

— Какво е това? — попита недоверчиво. — Някакъв магнетофон? Магнетофон е, нъл тъй?

— Това е сигул — отвърна търпеливо Стрелеца. — Навярно ще ти помогне, ако този тип Карвър се окаже от хората, които Еди нарича „твърдократунници“. — Роланд се усмихна едва забележимо — „твърдократунник“ беше дума, която му харесваше. Освен това я разбираше, — Сложи го.

Но Кълъм не направи това — във всеки случай не и веднага. За пръв път, откакто мъжът с карираната риза бе преплел съдбата си с тяхната — включително и минутите, които бяха прекарали под обстрел в магазина на Чип, — на лицето му се четеше тревога.

— Това магия ли е? — попита той.

Роланд вдигна нетърпеливо рамене, сякаш искаше да каже на Джон, че тази дума не се връзва с контекста в конкретния случай, и само повтори:

— Сложи го.

Внимателно, като че ли се боеше, че кръстчето на леля Талита може всеки момент да се нажежи до червено и да му причини сериозни изгаряния, Джон Кълъм изпълни заръката му. Той наведе глава, за да го огледа (от което продълговатото му лице се сдоби с впечатляваща двойна брадичка), след което го пъхна под ризата си.

— Господи — промълви съвсем тихо.

ШЕСТ

Съзнавайки, че сега говори по същия начин, както му говореха навремето в училище, Еди Дийн каза:

— Повтори останалата част от урока си, Джон от Ийст Стоун-хам, и говори истината.

Тази сутрин мъжът с карираната риза бе станал от леглото си като обикновен собственик на лодкарница, който се грижи за къщите на хората през лятото — човек напълно неизвестен и незнаен за света. Вечерта обаче щеше да си легне с перспективата да се превърне в един от най-влиятелните хора — истински принц на Земята. Дори и тази възможност да го плашеше, той по никакъв начин не показваше това. Навярно още не бе осъзнал мащабите на онова, което се бе случило с него.

Ала не Еди не му се вярваше да е така. Това бе човекът, когото ка бе поставила на пътя им, и той бе умен и храбър. И ако младият стрелец беше на мястото на Уолтър (или Флаг, както понякога се наричаше Уолтър), със сигурност щеше да потрепери от предчувствието за беда.

— Значи — отбеляза Джон, — за вас няма значение кой управлява компанията, но искате „Тет“ да погълне „Холмс Дентал“, защото отсега нататък работата й няма да бъде да произвежда паста за зъби и коронки, въпреки че може да изглежда тъй отстрани.

— И какво…

Еди не можа да каже повече; Джон вдигна мазолестата си ръка и го прекъсна. Младият мъж се опита да си я представи с калкулатор и откри, че това му се удаде с лекота. Странно, но факт.

— Дай ми възможност, младежо, и ще ти кажа.

Еди се облегна назад и прокара длан пред устата си, сякаш я затваряше с цип.

— Първо — да осигурим безопасността на розата, и второ — на писателя. Освен това аз, този тип Дипно и другият тип — Карвър трябва да създадем една от най-могъщите корпорации в света. Ще търгуваме с недвижими имоти, ще работим с автори на ъ-ъ-ъ… — Извади зеления бележник от джоба си, погледна в него и пак го прибра. — С автори на софтуерни продукти, каквото и да е това, понеже те ще бъдат следващата вълна в областта на технологиите. Трябва да запомним три думи — Кълъм ги произнесе без никакво запъване: — Майкрософт. Микрочип. Интел. И колкото и голяма да стане нашата корпорация, колкото и бързо да се разрасне, трите ни основни задачи си остават едни и същи — да опазим розата, да опазим Стивън Кинг и при всеки удобен случай да прецакваме другите две компании. Едната се казваше „Сомбра“, а другата… — кратка пауза. — Другата е „Норт Сентрал Позитроникс“. „Сомбра“ иска да отмъкне парцела с розата, така излиза от вашите думи, а „Позитроникс“ се занимават с научни разработки и разни джундурии, това е очевидно и за мен. Ако „Норт Сентрал Позитроникс“ поиска да придобие патент, ние трябва да ги изпреварим и да го вземем първи или поне да им попречим. Например да сторим тъй, че да го получи трета страна.

Еди кимаше одобрително. Не беше казал нищо на Джон за последното, но той сам се беше досетил за този вариант.

— Ние сме Тримата беззъби мускетари, Дъртите пръдльовци на Апокалипсиса, и нашият дълг е да прецакаме тия две компании, като не им позволим да получат онова, към което се стремят, било то с честни средства или не. Мръсните номера тук даже се препоръчват. — Джон се ухили. — Никога не съм бил в Харвардското училище по бизнес, но си мисля, че мога да сритам конкуренцията в топките не по-зле от всеки друг.

— Добре — каза Роланд и понечи да се надигне. — Мисля, че е време да…

Еди вдигна ръка и го спря. Да, и на него му се искаше да види час по-скоро Сузана и Джейк и нямаше търпение да прегърне любимата си, и да обсипе лицето й с целувки. Имаше чувството, че е минала цяла вечност, откакто я бе видял на Източния път в Кала Брин Стърджис. Въпреки това не можеше да стане и да си тръгне лесно като своя дин, който бе свикнал да му се подчиняват и възприемаше готовността на съвършено непознати нему хора да му служат за нещо напълно нормално. Това, което Еди виждаше от другата страна на боровата маса на Дик Бекхард, не беше просто поредният инструмент, а един умен, непокорен и здраво стъпил на земята янки… който беше доста възрастен за мисията, с която го бяха натоварили. Макар че ако Джон Кълъм беше стар, какво оставаше тогава за Арон Дипно, който бе болен от рак и се подлагаше на химиотерапия?

— Моят приятел смята, че е време да тръгваме, и аз напълно съм съгласен с него — рече Еди. — Чака ни дълъг път.

— Знам — кимна мъжът с карираната риза. — Виждам го на лицето ти, синко. Като белег е.

На младия стрелец му хареса идеята за дълга и ка като нещо видимо — знак за отличие у едни и признак на уродство у други. Навън все така трещяха гръмотевици и проблясваха светкавици.

— Искам да ми кажеш защо се захващаш с това? — попита мъжът на Сузана. — Трябва да разбера. Защо си готов да направиш всичко това за двама странници, които току-що си срещнал?

Джон се замисли. Докосна кръстчето, което носеше и което щеше да носи до смъртта си през 1989 година — медальонът, даден на Роланд от старата жена в един забравен град. Точно така щеше да го докосва и през идните години, когато обмисляше някое важно решение (най-важното навярно беше разривът на отношенията с „Ай Би Ем“ — компания, която проявяваше все по-голям интерес да работи съвместно с „Норт Сентрал Позитроникс“), или когато подготвяше някоя операция под прикритие (палежа на „Сомбра Ентърпрайзис“ в Ню Делхи например, в годината преди да умре). Кръстчето проговори на Моузес Кар-вър, но нито веднъж повече в присъствието на Кълъм, колкото и да се стараеше, ала понякога, докато заспиваше, той го стискаше силно в дланта си и си мислеше: „Т’ва е сигул. Т’ва е сигул, драги — нещо, дошло от един друг свят.“

И ако съжаляваше за нещо, когато доближи полянката в края на пътя (като изключим угризенията за някои от подмолните му номера срещу „Сомбра“, отнели повече от един човешки живот), това беше, че така и не успя да посети света, който му се разкри една бурна нощ на Търтълбек Лейн в Ловъл. От време на време сигулът на Роланд му изпращаше сънища, в които виждаше поле от червени рози и една черна като сажди кула. Понякога му се присънваха и две пурпурни очи, реещи се във въздуха без каквото и да е тяло под тях, вперили зловещия си взор в хоризонта. Друг път чуваше насън как някой тръби неумолимо със своя старинен рог и след това се будеше със сълзи по бузите си — сълзи на копнеж, печал, загуба и любов. Будеше се с пръсти, сключени около изящното кръстче, и си мислеше: „Отричам Дискордия и не съжалявам за нищо: плюх в безтелесните очи на Пурпурния крал и сега ликувам; свързах съдбата си с ка-тета на Стрелеца Бялото и нито веднъж не се усъмних в правилния си избор.“

И въпреки това му се искаше да се поразходи поне веднъж в този друг свят; в света отвъд вратата.

Ала ето какво каза сега на Роланд и Еди:

— Вие, момчета, искате да направите това, което е редно да се направи. Не мога да се изразя по-ясно от това. Вярвам ви. — Джон се поколеба. — Вярвам във вас. Виждам искреност в очите ви.

Еди тъкмо си мислеше, че мъжът с карираната риза е приключил, когато Кълъм се усмихна неочаквано като малко момче.

— Пък и да си кажа правичката, имам чувството, че ми предлагате ключа от някаква грамаданска машина. — Машииинаааа. — Кой няма да поиска да я подкара и да види какво ще стане?

— Страх ли те е? — попита Роланд.

Джон Кълъм отново се замисли, след което кимна.

— Ам’ че да.

Стрелеца кимна.

— Това е добре.

СЕДЕМ

Върнаха се на Търтълбек Лейн с колата на Кълъм, а в черното небе над тях продължаваше да отеква грохотът на гръмотевиците. Въпреки че летният сезон бе в разгара си и собствениците на повечето къщи на брега на езерото Кезар най-вероятно си бяха тук, не се разминаха с нито един автомобил. Лодките отдавна бяха прибрани и изтеглени на брега.

— Бях ви рекъл, че имам още нещо за вас — каза Джон и се приближи до каросерията на пикапа си, където имаше занитен за пода стоманен сандък, долепен до кабината. Най-накрая бе задухал вятър и белите коси на Кълъм се развяваха подобно на корона от рехав пух. Той набра необходимата комбинация на висящия катинар, отключи го и вдигна капака, след което извади от вътрешността на сандъка две прашни торби, които двамата спътници добре познаваха. Едната изглеждаше съвсем нова в сравнение с другата, чийто цвят бе избледнял до пустинен прах, ала кожените връзки, посредством които се затягаше, изглеждаха здрави и надеждни.

— Нашето снаряжение! — възкликна Еди. Беше толкова радостен и изумен, че едва не закрещя. — Как, по дяволите

Усмивката, която се изписа на лицето на Джон, бе едновременно невинна и лукава и загатваше, че собственикът й с лекота би станал майстор на подмолните номера.

— Приятна изненада, нали? Знаех си. Върнах се да хвърля едно око на магазина на Чип — по-точно на онова, дет’ остана от него — преди още суматохата да е приключила. Сума ти хора търчаха напред-назад — покриваха труповете, опъваха жълти ленти, правеха снимки… Някой бе сложил тези мешки настрани и те ми се сториха толкоз самотни, че реших да… — вдигна костеливото си рамо — … да ги прибера.

— Най-вероятно това е станало, докато се занимавахме с Калвин Тауър и Арон Дипно в тяхното бунгало — каза Еди. — След като ти уж се прибра вкъщи, за да заминеш на гости на онзи твой приятел във Върмонт. Не съм ли прав? — Младият стрелец поглади своята торба и се наслади на приятния допир на еленовата кожа; та нали сам бе одрал животното с ножа на Роланд, след което бе ушил мешката с помощта на Сузана. Това бе станало малко след като огромният роботизиран мечок Шардик едва не бе разпорил корема му, изсипвайки червата му. Еди имаше чувството, че това се бе случило някъде през миналия век.

— Ам’ че да — каза Кълъм и когато усмивката на стареца стана още по-широка, и последните съмнения напуснаха Еди. Бяха намерили човека, който им трябваше в този свят. Право думаш, кажи благодарско мерси на Ган.

— Вземи револвера си, Еди — каза Роланд, подавайки му колана, увит около оръжието с ръкохватки от сандалово дърво.

„Мой. Нарича го моя револвер.“ Младият стрелец почувства как го побиват тръпки.

— Мислех си, че ще ходим при Сузана и Джейк — каза Еди, ала взе револвера и го препаса на кръста си.

Неговият дин кимна.

— Съвсем правилно разсъждаваш, но първо трябва да свършим една дребна работа — да си разчистим сметките с онези, които убиха татко Калахан, а после се опитаха да погубят и Джейк. — Лицето му не се промени, докато произнасяше тези думи, но Еди Дийн и Джон Кълъм почувстваха как хладни тръпки пробягват по кожата им. В този момент бе почти невъзможно да погледнат към Стрелеца.

Така — макар че те не го знаеха, което бе проява на милост, каквато не заслужаваха — бе решена смъртната присъда на Флахърти, тахийнът Ламла и техния ка-тет.

ОСЕМ

„О, Боже!“ — опита се да каже Еди, ала от устните му не се отрони нито звук.

Караха след пикапа на Кълъм на север по Търтълбек Лейн, когато видя нарастващото ярко петно пред тях. Отначало младият стрелец си помисли, че това навярно са лампите, осветяващи алеята на някой тузар, но светлината ставаше все по-силна — златисто-синьо сияние вляво от тях, където склонът се спускаше към езерото. Когато се оказаха над източника му (пикапът на Кълъм вече пълзеше като костенурка), Еди зяпна и посочи към яркия пръстен, който се отдели от петното и полетя към тях, променяйки цвета си — от синьо към златисто, от златисто на алено, от алено към зелено, от зелено към златисто и после пак към синьо. В Парка на пръстена имаше нещо, напомнящо насекомо с четири криле. После, докато прелиташе над каросерията на пикапа на Кълъм, държейки курс към тъмния лес на изток от пътя, съществото се обърна към тях… и Еди видя, че има човешко лице.

— Какво… мили Боже, Роланд, какво

— Тахийн — бе единственото, което изрече Стрелеца. На фона на отблясъците от яркото петно лицето му изглеждаше спокойно и уморено.

Нови светещи пръстени се отделяха от източника на сиянието и прелитаха над пътя, подобно на комети. Мъжът на Сузана видя мухи, сияещи колибрита и дори някакви създания, подобни на летящи жаби. А под тях…

Стоповете на пикапа на Кълъм проблеснаха изведнъж, но Еди бе така погълнат от странната гледка, че навярно щеше да се вреже в задницата на превозното средство пред него, ако Роланд не му бе извикал. Младият стрелец спря галаксито, без да изключва двигателя и да задейства ръчната спирачка, след което излезе от колата и пое по стръмния, обрасъл с дървета склон. Зениците му се бяха разширили до неузнаваемост, а долната му челюст висеше като счупена. Кълъм се присъедини към него и двамата застанаха един до друг, загледани надолу. Алеята бе марикрана с два знака — на левия пишеше „САРА ЛАФС“, а на десния се мъдреше числото 19.

— Това е от онези, нали така? — попита Джон Кълъм.

„Абсолютно си прав“ — опита се да му отвърне Еди, ала нито една дума не се откъсна от устните му, като изключим хриптенето му.

Основният източник на светлина се намираше в гората — източно от пътя и вляво от алеята, водеща към „Сара Лафс“. Там дърветата — предимно борове, ели и брези, превити от ледените бури в края на зимата — растяха достатъчно далеч едно от друго, а между тях пристъпваха стотици фигури, чиито боси нозе се тътреха сред опадалите листа. Някои определено принадлежаха към отрочетата на Родърик и бяха също толкова окаяни като Чевин от Чайвен. Кожата им бе осеяна с язви от лъчевата болест и малцина можеха да се похвалят с коса, ала сиянието, сред което крачеха, им придаваше някаква странна красота. Еди зърна някаква едноока жена, понесла на ръце мъртвото си дете. Тя го изгледа с печал и устните й потрепнаха, но младият мъж не чу нищичко. Той поднесе юмрук към челото си и подгъна коляно. После докосна ъгълчето на окото си и посочи към нея. „Виждам те“ — казваше този жест… или поне така се надяваше съпругът на Сузана. „Виждам те много добре.“ Непознатата с умрялото дете отвърна на жеста му, след което се изгуби от погледа му.

Над тях изтрещя гръмотевица и една мълния се стрелна надолу към източника на сиянието. Една стара ела, чийто ствол бе обрасъл с мъх, пое светкавицата и се разцепи чак до основата, като двете й половини се сгромолясаха на земята с изключителна симетрия. Вътрешността на стъблото й бе обгърната в пламъци. В следващия миг Еди видя как цял облак от искри, ала не огнени; по-скоро наподобяваха блуждаещите огънчета, които понякога можеха да се видят край някое блато — се понесе нагоре към навъсените облаци. В тези искри младият мъж зърна безброй миниатюрни телца, които танцуваха вихрено, и за момент дъхът му замря — имаше чувството, че е попаднал сред мъничките феи от приказката за Питър Пан.

— Вижте ги! — възкликна Джон с благоговение. — Пришълци! Господи, та те са стотици! Как ми се иска приятелчето ми Дони да е тук, за да ги види!

Мъжът на Сузана си каза, че навярно старецът беше прав — стотици мъже, жени и деца вървяха сред дърветата под тях, запътили се към светлината, като ту се появяваха, ту изчезваха и пак се появяваха. Както си стоеше там неспособен да отклони поглед от странното множество, Еди усети как една студена капка целуна врата му и се шмугна под ризата му, последвана от втора и трета. Вятърът се бе усилил и нов облак от мънички феи се понесе нагоре, а огнените езици, ближещи превърнатото в двойна факла дърво, лумнаха с удвоена сила.

— Хайде! — извика Роланд, сграбчвайки ръката на Еди. — Всеки момент ще завали като из ведро и това дърво ще угасне като свещ. Мотаем ли се още тук, когато се излее пороят, тук и ще си останем.

— Къде… — започна младият стрелец и тогава видя. Недалеч от края на алеята, където гората отстъпваше пред камара скали, стърчащи от езерото, се намираше източникът на сиянието — прекалено ярък, за да може човек да спре погледа си на него. Неговият дин го задърпа в тази посока, а междувременно Джон Кълъм продължи още известно време да гледа като хипнотизиран пришълците, след което побърза да настигне двамата странници.

— Не! — извика Роланд през рамо. Дъждът се усилваше — студените капки, трополящи по кожата му, сякаш имаха размерите на монети. — Имаш си своя работа, Джон! Успех!

— И на вас, момчета! — отвърна им мъжът с карираната риза. Той се спря, вдигна ръка и им помаха. Светкавица проряза небето и за миг озари лицето му с ослепително синьо и най-тъмно черно. — И на вас!

— Еди, сега ще се втурнем към източника на светлината — каза Роланд. — Този портал не е останал от древните, а още от Първоначалието — и е магически, ако ме разбираш. Може да ни прехвърли на всяко място, където си пожелаем, ако се концентрираме достатъчно…

— Къде…

— Няма време! Джейк ми каза къде чрез докосването! Само ме хвани за ръката и недей да мислиш за нищо! Мога да пренеса и двама ни!

На Еди му се прииска да го попита дали е сигурен в това, ала нямаше никакво време. Стрелеца се втурна към вратата и той го последва. Те се спуснаха по склона право към Парка на светлината. Младият мъж почувства диханието й по кожата си — все едно милиони миниатюрни усти се допираха до него от всички страни. Ботушите на двамата странници затъваха в дебелия килим от листа, а вдясно от тях пламтеше разполовената от мълнията ела. Мъжът на Сузана усети мириса на смола и чу пращенето на горящата дървесина. Почти се бяха приближили до източника на сиянието. Еди успя да зърне езерото Кезар отвъд него, след което някаква огромна сила го сграбчи и го захвърли през студения дъжд към ослепителния блясък. Пред погледа му проблеснаха за миг очертанията на врата; тогава младият стрелец стисна с удвоена сила ръката на своя дин и затвори очи. Покритата с опадали листа земя изчезна под краката му и двамата с Роланд полетяха.

Бележки

[1] Фирма — производител на кожени изделия. — Б. пр.