Стивън Кинг
Тъмната кула (35) (Тъмната кула VII)

ЕДНО

Разказах цялата си история до края и съм доволен. Тя е от онези истории (залагам и последния си цент), които само един добър Бог би запазил за накрая — пълна е с чудовища, чудеса и пътешествия между най-различни светове. Сега мога да спра, да оставя перото си и да дам почивка на уморената си ръка (навярно не завинаги; ръката, която словостреля, има собствено съзнание и понякога отново й се приисква да потанцува върху белия лист). Вече мога да затворя очите си за Средния свят и всички светове, простиращи се отвъд него. Обаче някои от вас, мои верни читатели — вам принадлежат ушите, без които нито една история няма да просъществува и един ден — не одобрявате това. Вие сте от онези сурови, устремени към крайната цел хора, които не вярват, че радостта се крие в самото пътешествие, а не в неговия край, колкото и често да са ви доказвали обратното. Вие сте от онези несретници, които все още бъркат правенето на любов с онази жалка струйка, бликваща в края на интимната игра (оргазмът в края на краищата е просто способ, до който прибягва Господ, за да ни каже, че всичко е свършило и е време да спим). Вие сте онези жестоки читатели, които отричат Сивите заливи, където отиват уморените герои, за да си отдъхнат^[1]. Вие казвате, че искате да узнаете какво е станало накрая. Казвате, че искате да последвате Роланд в Кулата; казвате, че именно за това сте си дали парите, че това е зрелището, което сте дошли да вкусите.

Надявам се, че повечето от вас са по-мъдри. Че знаете кое е главното. Надявам се, че сте дошли да чуете историята, а не да прелистите набързо страниците, за да се доберете до финала. Лко искате да видите края, трябва само да отгърнете последната страница и да прочетете онова, което е написано там. Ала всички финали са жестоки. Всеки край е затворена врата, която никой човек (пък бил той и манихеец) не може да отвори. Написал съм много, но само поради тази причина, поради която си обувам панталоните сутрин, преди да изляза от спалнята — просто такъв е обичаят.

Затова, мой скъпи Верни читателю, ти казвам следното — можеш да спреш дотук. Така последният ти спомен от тази история ще бъде как си видял Еди, Сузана и Джейк в Сентрал Парк, отново заедно за пръв път, заслушани в детския хор, който изпълнява „Що за дете е това“. Дори можете да си представите, че рано или късно Ко (най-вероятно в кучешки облик с дълга шия, странни, обрамчени в златисто очи и лай, който понякога звучи като човешка реч) също ще се присъедини към тях. Би било чудесно, нали? Поне аз мисля така. И много близо до „живели щастливо до края на дните си“. По-близо от дупе и гащи, както би подметнал Еди.

Ако продължиш нататък, най-вероятно ще се разочароваш и ще се натъжиш. На колана ми остана да виси само един ключ и той отключва тази последна врата, на която пише

Това, което се намира зад нея, няма да подобри любовния ти живот, да покрие с коса плешивото ти теме или да прибави пет години към времето, което ти е отредено на тази земя (нито дори пет минути). Няма такова нещо като щастлив край. Не съм срещнал нито един, който да може да се мери с „Имало едно време“.

Всеки край е жесток.

Всеки край е просто друг начин да кажеш „сбогом“.

ДВЕ

Още ли си тук?

Добре тогава, ела. (Чу ли въздишката ми?) Ето я Тъмната кула, издигаща се в края на Крайния свят. Погледни я, моля аз. Запомни я добре.

Това е Тъмната кула по залез.

ТРИ

Той пристъпи към нея, пронизан от странното усещане, че вече е бил тук; навярно Сузана и Еди биха го нарекли déjà vu.

Розите на Кан’-Ка Но Рей се разделиха пред него в пурпурен шпалир — жълтите сърцевини на чашките им сякаш го наблюдаваха като очи — и Роланд пое по ширналата се пътека. Докато крачеше към огромната тъмносива колона, извисяваща се пред него, той се почувства така, сякаш започна да се изплъзва от света, който познаваше. Стрелеца извика имената на приятелите и възлюбените си, както се бе зарекъл, че ще стори; извика ги в сумрака с цялата сила на дробовете си, защото вече нямаше необходимост да пести енергията си, за да се съпротивлява на зова на Тъмната кула. Най-накрая се бе предал на милостта й и това му донесе най-голямото облекчение, което бе изпитвал през живота си.

Той прогласяваше имената на своите comprades и amoras^[2] и въпреки че всяко име се издигаше от дълбините на сърцето му, му се струваше, че открива все по-малко връзки между себе си и тях. Имената ехтяха под кървавочервеното небе и се носеха към аления хоризонт, понесени на могъщите криле на гласа му. Стрелеца извика имената на Еди и Сузана, сетне това на Джейк и накрая дойде ред и на собственото му име. Когато ехото заглъхна, проеча величествен тръбен зов — но не от Кулата, а от полето с розите. Това бе гласът на розите, които го приветстваха като истински крал.

„В сънищата ми винаги надувах своя рог — помисли си Роланд. — Трябваше да се сетя, че това е невъзможно, защото го изгубих в битката на Джерико Хил, в която изгубих и Кътбърт.“

В този миг някакъв глас над главата му прошепна:

— Трябваха ти само три секунди, за да се наведеш и да го вдигнеш. Въпреки всичкия дим, болка и смърт. Три секунди. Времето, Роланд… всичко винаги опира до времето.

Мъжът си помисли, че това е гласът на Лъча, който бяха спасили. Ако искаше да изрази благодарността си, можеше да запази тези думи за себе си — каква полза имаше от тях сега? Роланд си спомни един стих от поемата на Браунинг: „И мене ми се искаше да глътна от живата вода на дните прежни.“

Това обаче не се отнасяше за него. Споменът за миналите дни му носеше единствено печал. Живата вода на дните прежни бе за поетите и глупаците — при него тя оставяше само горчивия си вкус в устата и гърлото му.

Роланд застина за момент на десетина крачки от изработената от призрачно дърво порта в подножието на Кулата, очаквайки гласа на розите — приветстващия го рог — да затихне окончателно. Чувството за déjà vu си оставаше все така силно, сякаш наистина бе идвал тук и преди. Естествено, че беше идвал, каза си той — в десетки хиляди пророчески сънища. Мъжът от Гилеад погледна към балкона, където беше стоял Пурпурният крал, който се бе опитал да отхвърли силата на ка и да му попречи да стигне до бленуваната цел. Там, на около два метра над сандъците, в които се намираха останалите сничове (явно дъртият безумец нямаше други оръжия в крайна сметка), Роланд забеляза две алени очи, реещи се в смрачаващия се въздух, които се взираха в него с неизмерима ненавист. А зад тях се извиваха тънките сребристи нишки (искрящи в оранжевочервено от лъчите на залязващото слънце) на очните нерви. Стрелеца предполагаше, че очите на Пурпурния крал ще останат тук завинаги, вперили немигащия си взор в Кан’-Ка Но Рей, докато притежателят им броди по света, където бе запратен от гумичката и третото око на Художника. Или по-скоро между световете.

Роланд пристъпи до мястото, където пътеката достигаше до рамкираната със стомана врата от черно призрачно дърво. В горната й част се виждаше сигулът, който той прекрасно познаваше:

Тук остави последните два предмета от снаряжението си: кръстчето на леля Талита и верния си шестострел. Когато се изправи, видя, че първите два йероглифа са изчезнали:

„НЕОТКРИТА“ бе станало „ОТКРИТА“.

Той вдигна ръка, за да похлопа, ала вратата се отвори още преди да я докосне, разкривайки подножието на издигащо се спираловидно стълбище. В този миг до ушите му достигна тежка въздишка, която сякаш се отрони от вътрешността на постройката: „Добре дошъл, Роланд от рода Елд.“ Гласът на Кулата. Това величествено съоръжение изобщо не бе от камък, макар и да изглеждаше така; не, Тъмната кула беше жива, най-вероятно това бе самият Ган, и онзи пулс, който бе усещал дълбоко в сърцето си дори когато се намираше на хиляди левги от тук, бе пулсирането на жизнената сила на Ган.

„Комала, Стрелецо. Комала-ела-ела.“

Внезапно някакъв остър, горчив като сълзи мирис го удари в — ноздрите. Мирис на… какво? Да, на какво? Преди да може да го определи обаче, той изчезна и на Роланд не му остана нищо друго, освен да се запита дали не си го бе въобразил.

Синът на Стивън Дисчейн прекрачи прага и Песента на Кулата, която бе чувал навсякъде — дори и в Гилеад, където се прокрадваше в гласа на майка му, когато му тананикаше приспивни песнички, — най-накрая замлъкна. Отрони се още една въздишка. Вратата се затръшна с грохот зад гърба му, ала не го потопи в пълен мрак. До него достигаше светлината от стреловидните прозорчета, увенчали ствола на Кулата с възходящата си спирала, примесена с отблясъците на залеза.

Пред него се издигаха каменни стъпала — достатъчно тесни, че да затруднят изкачването и на сам човек.

— Роланд пристигна — възвести Стрелеца и думите му се понесоха нагоре по безкрайната спирала. — Ти, що си на върха, чуй ме добре и ме приеми с добро, ако можеш. А ако си мой враг, знай, че съм дошъл без оръжие и нямам никакво намерение да ти сторя зло.

И започна да се изкачва.

След деветнайсет стъпала достигна до първата площадка (точно толкова водеха и до всяка следваща). Роланд видя отворена врата, зад която имаше неголяма кръгла стая. Върху камъните, с които бе покрита стената, бяха изваяни хиляди припокриващи се лица. Повечето му бяха известни (веднага разпозна лицето на Калвин Тауър, надничащо лукаво иззад кориците на разтворена книга). Лицата се вгледаха в него и Стрелеца чу техния шепот:

— Добре дошъл, Роланд от Гилеад, избродил много левги и много светове; добре дошъл, Стрелецо от Гилеад, последен потомък на Елд.

В далечния край на стаята се виждаше друга врата, от двете страни на която се спускаха тъмночервени драперии. На около метър и половина от пода — точно на нивото на очите му — имаше малко овално прозорче, напомнящо пролука в тъмнична килия. Помещението бе наситено с някакъв сладък аромат, който Роланд разпозна без никакви усилия — така ухаеше торбичката с борови връхчета, която майка му бе сложила първо в бебешката му люлка, а сетне и в детското му креватче. Този аромат веднага пробуди спомените му за онези дни, както е характерно по принцип за миризмите; ако някое сетиво може да ни служи като машина на времето, то това е обонянието.

После също като онзи горчив мирис той изчезна.

В помещението нямаше никакви мебели, а на пода се виждаше един-единствен предмет. Роланд се приближи до него и го вдигна. Това бе малка кедрова брошка, към която бе привързана синя копринена панделка. Беше виждал подобни неща в Гилеад, ала преди много, много време; дори сам бе носил подобно нещо. Когато лечителите срязваха пъпната връв на новороденото, разделяйки майката от детето, защипваха такава брошка над пъпчето му и тя оставаше там, докато остатъкът на пъпната връв не паднеше заедно с нея. (Самото пъпче се наричаше „тет-ка кан Ган“.) Цветът на копринената панделка свидетелстваше, че тази бе принадлежала на момче. Към брошките на момичетата се привързваха розови лентички.

„Тази е моята“ — помисли си Стрелеца. Той продължи да я гледа още няколко секунди, след което я остави там, откъдето я бе взел. Където й беше мястото. Когато се изправи, зърна бебешко личице

(моят ба-боу ли е туй? Няма да ме лъжеш, чуй!)

сред множеството други. Личицето му бе сбръчкано, сякаш първата глътка въздух извън утробата на майка му изобщо не му се е понравила, защото вече е миришел на смърт. Съвсем скоро младенецът щеше да заяви гръмко мнението си относно новата ситуация с пронизителен плач, който ще отекне из покоите на Стивън и Габриел, извиквайки усмивки на лицата на приятелите и слугите им. (Само Мартен Броудклоук ще се намръщи.) Раждането приключи и детето е живо и здраво, кажете „благодаря“ на Ган и всички богове. Родът Елд се сдоби с наследник, а следователно и с някакъв (макар и нищожен) шанс печалното тътрузене на света към пропастта на саморазрушението да бъде спряно.

Когато Роланд излезе от кръглото помещение, чувството му за déjà vu бе по-силно от всякога. Както и усещането, че е проникнал в тялото на самия Ган.

Стрелеца се обърна към стълбището и продължи изкачването си.

ЧЕТИРИ

Следващите деветнайсет стъпала го отведоха до втората площадка и втората стая. На кръглия й под имаше много парцали. Роланд не се съмняваше, че навремето всички те са представлявали части от детски пеленки, накъсани от някой злонамерен неканен гост, който след това бе излязъл на балкона, за да хвърли още един поглед към полето с розите, и е открил, че вече не може да се върне обратно. Това същество притежаваше невъобразимо коварство и зла мъдрост… но в крайна сметка бе допуснало грешка, която щеше да изплаща во веки веков.

„Ако е искал само да погледне към розите, защо е изнесъл и всичките си бойни запаси, когато е излязъл на балкона?“

— Защото това е било снаряжението, което винаги е носил на гърба си — рече едно от лицата, подаващи се от извитата стена. Лицето на Мордред. Омразата го бе напуснала и това, което Стрелеца видя сега в него, беше мъката и самотата на едно изоставено дете. Лицето му бе самотно като локомотивна свирка в безлунна нощ. Никой не бе защипал пъпчето на Мордред с брошка, когато се бе родил, а първото му угощение бе собствената му майка. Никаква брошка… никаква… защото Мордред никога не е бил част от тета на Ган. Не, ни-ко-га.

— Червеният ми баща никога не ходи без оръжие — прошепна каменното лице. — Особено ако се намира далеч от замъка си. Беше луд, но не чак толкова.

В това помещение миришеше на талка, с който го посипваше майка му, докато лежеше голичък върху разстлана кърпа, чистичък и изкъпан, и си играеше с пръстчетата на крачетата си, които току-що бе открил. Габриел Дисчейн пудреше с талк нежната му кожа и пееше: „Рожбо мила, отиди и малинки набери!“

И този мирис изчезна тъй бързо, както се бе появил.

Стрелеца се приближи до малкото прозорче, стъпвайки сред разпилените пеленки, и надзърна в него. Обезплътените очи веднага почувстваха присъствието му и се завъртяха светкавично към него. Взорът им бе просмукан с неистова омраза и чувство на невъзвратима загуба.

„Излез навън, Роланд! Излез на балкона, за да се срещнем лице в лице! Като мъж с мъж! Очи в очи, ако ти е угодно!“

— Няма да го сторя — каза Стрелеца, — защото имам да свърша още някои неща. Не са много, ала трябва да приключа с тях.

Това бяха последните думи, които каза на Пурпурния крал. Въпреки че безумецът не спря да го обсипва с крещящите си мисли, писъците му не доведоха до нищо, понеже Роланд нито веднъж не се обърна назад. Чакаха го още стълби, които да изкачи, и още стаи, в които да надзърне, преди да достигне онова, което го чакаше на върха на Кулата.

ПЕТ

На третата площадка той погледна през вратата и видя костюмчето от рипсено кадифе, което без съмнение бе носил, когато бе на една годинка. Сред каменните лица на стената Роланд зърна и това на баща си — не си спомняше да го е виждал толкова млад. По-късно това лице щеше да загрубее и да се изпълни с жестокост под въздействието на събитията и отговорностите му, ала в този миг в очите на Стивън Дисчейн се четеше само едно — на света няма нищо друго, способно да му достави по-голямо удоволствие от това, на което се наслаждаваше в момента. Тази стая бе пропита с онзи сладък, леко щипещ аромат на бащиния му сапун за бръснене. В същия миг някакъв призрачен глас прошепна:

— Виж, Габи, виж! Той се усмихва! Усмихва ми се! И има ново зъбче!

На пода на четвъртата стая лежеше нашийникът на първото му куче Ринг-А-Левио, съкратено Ринго. То бе умряло, когато Роланд бе на три, с което му бе направило истински подарък. На тригодишните деца се разрешаваше да плачат за умрелите си домашни любимци и малчуганите, в чиито вени течеше кръвта на рода Елд, не правеха изключение. В това помещение до ноздрите на Стрелеца долетя омайващ аромат, за който нямаше название, ала той добре знаеше, че това бе мирисът на нагрятата от слънцето козина на Ринго по време на Пълноземие.

Около двайсетина етажа по-нагоре имаше стая, чийто под е осеян с трохи, а сред тях се валя покрито с перушина телце, принадлежало нявга на един ястреб на име Дейвид — той обаче не беше домашен любимец, а приятел. Първият от мнозината, които Роланд бе пожертвал в името на Тъмната кула. Тук на стената Стрелеца зърна Дейвид, изобразен по време на полет — разперил късите си криле, той кръжеше над цялото придворно войнство на Гилеад (единствено Мартен Чародея не беше сред тях). Ястребът бе изваян на още едно място — вляво от вратата, водеща до балкона. Този път крилете му бяха сгънати и той се спускаше стремително към Корт като куршум, без да обръща никакво внимание на вдигнатата пръчка на учителя.

Стародавни времена.

Стародавни времена и стародавни престъпления.

Недалеч от Корт Роланд забеляза смеещото се лице на проститутката, с която тогавашното момче бе прекарало нощта. Стаята на Дейвид бе просмукана с мириса на нейния евтин и сладникав парфюм. Когато Стрелеца го вдъхна, веднага си припомни как бе докоснал интимното й окосмяване, ала в следващия момент бе потресен от другото, за което се сети — щом пръстите му се плъзнаха в сладко-лепкавата й цепнатина, в съзнанието му изплува следната картина: току-що изкъпан, той лежи върху разстланата кърпа, а нежните ръце на майка му галят голата му бебешка кожа.

Членът му започна да се втвърдява и Роланд побърза да напусне тази стая.

ШЕСТ

Алените лъчи на залязващото слънце вече не озаряваха пътя му — единствената светлина в момента идеше от прозорците, които излъчваха зловещо синьо сияние, а стъклените им очи следяха всяка стъпка на невъоръжения пришълец. Зад стените на Тъмната кула розите на Кан’-Ка Но Рей бяха затворили пурпурните си чашки до настъпването на изгрева. Част от съзнанието на Роланд още не можеше да повярва, че се намира тук; че в крайна сметка е успял да преодолее всички препятствия по пътя си, без да измени на първоначалния си замисъл. „Аз съм като онези роботи на древните — помисли си Стрелеца. — Те или изпълняват задачата, за която са създадени, или просто умират в усилията си да я изпълнят.“

Друга част от него обаче ни най-малко не беше изненадана — това бе тъмната му половина, която бе сънувала Кулата безброй пъти и която сега си помисли отново за рога, изплъзнал се от пръстите на Кътбърт — Кътбърт, който бе посрещнал засмян гибелта си. Навярно рогът и до ден-днешен лежеше там, където беше паднал в онзи скръбен ден — на каменистия склон на Джерико Хил.

„Естествено, че съм виждал тези стаи и преди! Та те разказват живота ми в края на краищата!“

И това бе съвършено вярно. Етаж след етаж и история след история (да не кажем смърт след смърт) възходящите стаи на Тъмната кула пресъздаваха живота и похода на Роланд Дисчейн. Във всяка от тях имаше по някой спомен от миналото; всяка бе изпълнена с някакъв характерен аромат. Някои години от живота му бяха представени не с едно, а с няколко помещения, но нямаше година, на която да не е посветена поне една стая. След трийсет и осмото помещение (трийсет и осем е равно на деветнайсет по две, ако не обърнахте внимание) той вече не искаше да вижда нищо повече. В тази стая се издигаше обгореният стълб, за който бе завързана Сюзан Делгадо. Стрелеца не прекрачи прага, но погледна към лицето на стената. Дължеше й поне това. „Роланд, обичам те!“ — изкрещя Сюзан и той знаеше, че това е самата истина, защото само благодарение на любовта й можа да я разпознае. Макар че — въпреки любовта й — в крайна сметка тя беше изгоряла.

„Това са покоите на смъртта — каза си той. — И не само тази стая, а всички. Цялата Кула е една огромна гробница.“

— Да, Стрелецо — прошепна гласът на Кулата. — Ала само защото твоят живот я направи такава.

След трийсет и осмия етаж Роланд започна да се изкачва по-бързо.

СЕДЕМ

Наблюдавайки я отвън, Стрелеца бе предположил, че Кулата е висока около сто и осемдесет метра. Щом обаче надзърна в сто и първата стая, а после и в двеста и първата, той си помисли, че се е изкачил на осем пъти по толкова. Не можеше да има толкова етажи — просто нямаше Кула, висока два километра! — ала мъжът продължаваше да се изкачва, непрестанно ускорявайки своя ход. В един момент вече тичаше по тесните стъпала, но странно защо не чувстваше никаква умора. Мина му през ума, че може би никога няма да се добере до върха, че Кулата е безкрайна в пространството, тъй както беше вечна във времето, ала след кратък размисъл отхвърли тази мисъл — Кулата разказваше живота му, който може да му изглеждаше дълъг, но в никакъв случай не беше безконечен. И както си имаше начало (отбелязано с кедровата брошка и синята панделка), със сигурност щеше да има и край.

Скоро, съвсем скоро.

Светлината, която усещаше зад очите си, бе станала по-ярка и вече не му изглеждаше синя. Той подмина помещението със Зол-тан, гарвана от колибата на пустинника. Подмина стаята с атомната помпа от крайпътната станция. Докато се изкачваше, се спря пред едно помещение, на чийто под лежеше трупът на едно от омароподобните чудовища, отхапали пръстите на дясната му ръка, и изведнъж си даде сметка, че светлината, която усещаше, бе станала още по-ярка, а от синьото сияние нямаше и следа.

Това беше…

Бе абсолютно сигурен, че това беше…

Слънчева светлина. Зад стените на Тъмната кула цареше гъст сумрак, ако не и нощ, а в небето сияеха Старата звезда и Старата майка, ала Роланд не се съмняваше, че това, което вижда и чувства, е именно слънчева светлина.

Той продължи нагоре, подминавайки стаите, без да обръща и най-малко внимание на ароматите на миналото. Стълбата бе станала толкова тясна, че раменете му почти докосваха извитата стена. Всички песни бяха замлъкнали — ако не броим песента на вятъра, чийто далечен вой пронизваше слуха му.

Мъжът застана пред последната отворена врата. На пода на малката стаичка, която се виждаше зад нея, лежеше албумът с изтритото лице. Единственото, което се виждаше на белия лист, бяха две червени, пламтящи от омраза очи.

„Това е настоящето. Достигнах сегашния момент.“

Да, и слънцето блестеше, комала-слънцето блестеше в очите му, чакайки го да дойде. Жарките му лъчи изгаряха безмилостно кожата му, а воят на вятъра бе станал много по-силен. Непрощаващ. Роланд погледна към спиралата на стълбите, виеща се нагоре; сега раменете му без съмнение щяха не само да докоснат стените, но и да се отъркат в тях, защото проходът бе не по-широк от ковчег. Още деветнайсет стъпала и стаята на върха на Кулата най-накрая щеше да е негова.

— Идвам! — извика той. — Ако ме чуваш, чуй ме добре! Идвам!

Стрелеца закрачи бавно нагоре, изправил гръб и надигнал гордо глава. Дотук всички стаи го бяха посрещали с отворени врати. Всички… с изключение на тази. Към нея водеше масивна врата от призрачно дърво, върху която бе изписана една-единствена дума. И тази дума беше:

РОЛАНД

Пръстите му сграбчиха дръжката. Върху нея бе гравирана дива роза, оплетена около револвер — едно от онези масивни и древни оръжия, които бяха принадлежали на баща му и той бе изгубил завинаги.

— Ала отново ще са твои — прошепна гласът на Кулата и гласът на розите — и двата гласа се бяха слели в един.

„Какво искаш да кажеш?“

Отговор така и не последва, но дръжката се завъртя под ръката му — може би пък това бе отговорът — и Роланд отвори вратата, водеща към стаята на върха на Тъмната кула.

Той видя и мигновено разбра всичко — прозрението се стовари върху му с цялата си съкрушителна тежест, изпепеляващо като слънцето на пустинята, която бе най-великата от всички пустини. Колко ли пъти бе изкачвал тези стъпала само за да бъде запратен обратно там, откъдето беше тръгнал? Не в самото начало (когато все още можеше да промени нещата и да премахне ужасното проклятие), ала в онзи момент в пустинята Мохейн, когато най-накрая бе осъзнал, че безразсъдният му, неподлежащ на съмнение поход в крайна сметка ще завърши успешно? Колко пъти бе изброждал този жесток възел, наподобяващ панделката на кедровата брошка, с която някога бе защипано пъпчето му — неговото собствено тет-ка кан Ган? И колко пъти още трябваше да го извърви?

— О, не! — изкрещя Роланд. — Моля те, само не това! Смили се над мен! Пощади ме!

Ала невидимите ръце вече го тласкаха неумолимо напред. Ръцете на Кулата не знаеха що е милост.

Това бяха ръцете на Ган, ръцете на ка, и те не знаеха що е милост.

Онзи остър, горчив мирис отново достигна до ноздрите му. Пустинята, ширнала се зад вратата, бе ослепително бяла, безводна и безлична, с изключение на забулените в облаци планини, които се издигаха на хоризонта. В този миг Стрелеца разпозна горчивия мирис — той принадлежеше на дяволската трева, която причиняваше сладки блянове, кошмари и смърт.

— Но не за теб, Стрелецо. Смъртта никога не идва за теб. Ти си неуловим. Хлъзгав. И се размиваш. Мога ли да бъда пределно откровен? Ти продължаваш по своя път.

— И винаги забравяш за предишния път. Всеки път за теб се превръща в първи.

Мъжът направи още един опит да се върне назад. Безполезно. Ка беше по-силна.

Роланд от Гилеад премина през последната врата — вратата, която винаги бе търсил и която винаги бе намирал. Тя хлопна тихичко зад гърба му.

ОСЕМ

Стрелеца се спря за момент, олюлявайки се. Имаше чувството, че всеки миг ще припадне. От жегата, естествено; проклетата жега. Духаше вятър, но той бе толкова сух, че не му носеше никакво облекчение. Той вдигна кожения мях с вода, преценявайки теглото му. С колко ли вода разполагаше? Не, не трябваше да пие — още не бе дошло време да пие, — ала въпреки това отпи една глътка.

За един кратък миг бе почувствал, че се намира на съвсем друго място. Сякаш бе в самата Тъмна кула. Но пустинята беше коварна и пълна с миражи, а Кулата се издигаше на хиляди колела от него. Чувството, че току-що е изкачил безбройните й стъпала и е надзърнал в безбройните й стаи, от стените на които го гледаха безброй лица, вече избледняваше.

„Ще я достигна — помисли си Роланд, присвил клепачи срещу безжалостното слънце. — Заклевам се в името на баща си, че ще я достигна.“

„И може би този път, когато я достигнеш, всичко ще бъде по-различно“ — прошепна някакъв глас, най-вероятно гласът на пустинната лудост — нима бе достигал Кулата и преди? Намираше се тук и никъде другаде — това бе всичко и точка по въпроса. Може да нямаше чувство за хумор и особено богато въображение, ала бе непоколебим. Той беше стрелец. И в дълбините на сърцето си, стаена в най-затънтеното ъгълче, той усещаше горчивата романтика на своя поход.

— Ти си от онези, които никога не се променят — беше му казал веднъж Корт и в гласа му — Роланд можеше да се закълне в това — бе прозвучал страх… макар че синът на Стивън Дисчейн нямаше и най-малка представа за какъв дявол Корт щеше да се бои от един хлапак. — Това ще се превърне в твоето проклятие, момко. Ще износиш сто чифта ботуши, докато отидеш в Ада.

Ванай му бе казал следното:

— Тези, които не извличат поука от миналото си, са обречени да го повторят.

А майка му:

— Роланд, защо винаги си толкова сериозен? Никога ли не, можеш да се отпуснеш?

В този миг гласът отново прошепна онези думи

(по-различно дано този път всичко е по-различно)

и Стрелеца почувства някакъв мирис, различен от този на нажежения пясък и дяволската трева. Ухание на цветя.

На рози.

Той прехвърли торбата със снаряжението си от едното рамо на другото и докосна рога, който висеше на десния му хълбок. Старинният, обкован с мед рог, с който някога бе тръбил самият Артур Елд, или поне така разказваха преданията. На Джерико Хил Роланд го беше дал на Кътбърт Алгуд, а когато Кът-бърт беше паднал, синът на Стивън веднага беше вдигнал древния предмет, издухвайки праха на смъртта от него.

— Това е твоят сигул — прошепна заглъхващият глас, който бе донесъл със себе си далечния аромат на рози, аромата на домашно огнище в лятна вечер — О, изгубено! — камък, роза, неоткрита врата; камък, роза, врата.

— Това е надеждата ти, че този път всичко може да бъде по-различно, Роланд… че може би ще намериш покой. Дори спасение.

Гласът замлъкна за миг, след което продължи:

— Ако устоиш. Ако останеш верен на себе си.

Стрелеца поклати глава, за да прочисти съзнанието си, помисли дали да не си пийне още малко вода, ала размисли и се отказа. Довечера. Когато запали огъня си върху костите на Уолтър. Тогава ще пие. А сега…

Сега трябваше да продължи пътешествието си. Някъде напред се извисяваше Тъмната кула. Ала по-близо, много по-близо, беше човекът (дали наистина беше човек? знаеше ли някой?), който можеше да му разкаже как да се добере до нея. Роланд не се съмняваше, че ще го настигне, и щом това станеше, този човек щеше да му каже всичко — да, да, да, кажи го на планината, за да го чуя в долината: Уолтър щеше да бъде хванат и Уолтър щеше да проговори.

Пръстите му отново погалиха старинния рог и допирът до медната му обковка му подейства невероятно успокояващо, сякаш го докосваше за пръв път.

„Време е да тръгвам.“

Човекът в черно се носеше през пустинята, а Стрелеца го следваше.