Стивън Кинг
Тъмната кула (17) (Тъмната кула VII)

Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тъмната кула (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Dark Tower, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 78 гласа)

Информация

Сканиране
sir_Ivanhoe (6 януари 2008)
Разпознаване и корекция
NomaD (20 януари 2008 г.)

Издание:

Стивън Кинг. Тъмната кула VII. Тъмната кула

 

Издателска къща Плеяда, 2005

Адриан Лазаровски, преводач, 2005

Димитър Стоянов — ДИМО, художник, 2005

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от meduza)

Девета глава
Следи по пътеката

ЕДНО

Когато Джейк се пробуди от неспокойните си сънища, повечето от които бяха за „Дикси Пиг“, в пещерата се процеждаше бледа, безжизнена светлина. В Ню Йорк подобни дни винаги го изпълваха с желанието да пропусне училището и да си остане вкъщи, прекарвайки времето в четене на книги, гледане на телевизионни състезания и сладък следобеден сън. Еди и Сузана лежаха прегърнати в единичен спален чувал, а Ко бе пренебрегнал леглото, което му бяха оставили, за да спи при Джейк. Скунксът се бе свил на кравай, положил муцунка върху лявата си предна лапа. Повечето хора биха сметнали, че спи, ала Джейк виждаше златистите проблясъци под клепачите му и знаеше, че зверчето е нащрек. Спалният чувал на Стрелеца бе разкопчан и празен.

За миг Джейк се замисли над това, сетне стана и излезе навън. Четириногият му, приятел го последва, пристъпвайки тихичко по отъпканата земя, докато момчето се катереше по пътеката.

ДВЕ

Роланд имаше изнурен и болнав вид, но в момента бе приклекнал до пътеката, което означаваше, че хълбоците му не бяха толкова зле. Джейк последва примера му и също клекна, отпускайки ръце между бедрата си. Неговият дин му хвърли безмълвен поглед, след което отново впери взор в затвора, наричан „Алгул Сиенто“ от надзирателите и „Девар-той“ от Разрушителите. В момента той представляваше неясно петно в далечината, тъй като слънцето — било то електрическо или атомно — още не светеше.

Ко се приближи до момчето, изсумтя шумно и отново се престори на заспал, ала Джейк не можеше да бъде заблуден.

— Хайл и доброден — каза момчето, когато тишината взе да става тягостна.

Стрелеца кимна.

— Доброден, Джейк — отвърна и добави: — Весело сърце, весело лице. — Изглеждаше весел като погребален марш. Онзи мъж, който бе танцувал вихрена комала на светлината на факлите в Кала Брин Стърджис, сякаш лежеше от хиляда години в гроба си.

— Как си, Роланд?

— Достатъчно добре, за да клеча така.

— Виждам, но как се чувстваш?

Неговият дин го изгледа, сетне бръкна в джоба си и извади кесийката си с тютюн.

— Стар и с много болежки, както би трябвало да знаеш. Ще запалиш ли?

Момчето се замисли за момент и кимна.

— Но ще бъдат къси — предупреди го Роланд. — Останал ми е съвсем малко тютюн.

— Запази го за себе си в такъв случай.

Стрелеца се усмихна.

— Ако човек не може да сподели привичките си, значи трябва да се откаже от тях. — Той сви саморъчно две цигари, използвайки някакъв лист, който разкъса на две, и подаде едната на Джейк, като ги запали с клечка, драсната в нокътя на палеца му. Димът увисна пред тях в хладния, неподвижен въздух на Кан Стийк-тет, сетне започна бавно да се издига нагоре. Момчето си помисли, че тютюнът беше лют, парлив и изветрял, но изобщо не се оплака. Напротив — дори му хареса. Изведнъж се сети колко пъти се бе заричал, че никога няма да пуши като баща си — никога, — а ето че сега правеше точно това. И то със съгласието — ако не и одобрението — на новия си баща.

Стрелеца изпъна показалец и докосна челото… лявата буза… носа… и брадичката на Джейк. Последното докосване беше болезнено.

— Пъпки — каза. — От въздуха на това място. — Предполагаше, че някои от тях се дължаха и на емоционални причини, ала ако кажеше това на момчето, само щеше да засили скръбта му по татко Калахан.

— Ти нямаш нито една — рече Джейк. — Кожата ти е чиста като огледало. Късметлия.

— Да, нямам — съгласи се неговият дин и дръпна дълбоко от цигарата си. Нейде там, под тях, се намираше градчето. „Спокойното градче“, помисли си Джейк, но видът му бе повече от спокоен; изглеждаше направо мъртво. После зърна две фигурки не по-големи от петънца, които се приближаваха една към друга. Най-вероятно човешки стражи, патрулиращи покрай външния обръч на оградата. Те се сляха в едно по-голямо петно и останаха така достатъчно дълго време, за да може Джейк да си представи разговора им, след което отново се разделиха. — Нямам пъпки, но пък хълбокът ме боли ужасно. Имам чувството, че някой го е разпорил, докато съм спал, и го е натъпкал с натрошени стъкла. Нагорещени стъкла. Но тук е доста по-зле. — Докосна дясното си слепоочие. — Усещам черепа си разбит.

— Наистина ли смяташ, че това се дължи на травмите на Стивън Кинг?

Вместо да отговори с думи, неговият дин събра върховете на палеца и кутрето на дясната си ръка и промуши левия си показалец в образувания кръг — жест, който означаваше „Истина ти казвам“.

— Това е ужасно — промълви Джейк. — Както за теб, така и за него.

— Може би да, а може би не — рече Роланд. — Помисли малко, Джейк — помисли добре. Само живите същества изпитват болка. Това, което чувствам, предполага, че Кинг няма да умре веднага. А то на свой ред означава, че навярно имаме шанс да го спасим.

Според момчето това по-скоро означаваше, че Кинг ще лежи известно време край пътя, изпаднал в умопомрачителна агония, преди да издъхне, но нищо не каза. Нека Роланд вярва в това, което иска. Обаче имаше нещо друго. Нещо, което засягаше лично Джейк и го изпълваше с безпокойство.

— Роланд, може ли да говоря с теб дан-дин?

Стрелеца кимна.

— Щом искаш.

Момчето събра кураж и започна:

— Защо си толкова сърдит напоследък? На какво си толкова сърдит? Или май трябва да попитам на кого? — Кратка пауза. — На мен ли?

Роланд повдигна изумено вежди, след което се засмя:

— Не на теб, Джейк. Никак даже. Никога досега не съм бил сърдит на теб.

Момчето чак се изчерви от удоволствие.

— Все забравям колко силна е дарбата ти. Без съмнение от теб щеше да излезе страхотен Разрушител.

Това не беше отговор, ала момчето си замълча. Мисълта, че можеше да бъде Разрушител, го накара да потръпне.

— Не знаеш ли? — попита Стрелеца. — След като знаеш, че се чувствам „дяволски бесен“, както би се изразил Еди, не знаеш ли защо?

— Можех да погледна, но си мислех, че няма да е особено учтиво — отговори Джейк. Той си спомни библейската история за Ноевия ковчег и потопа. След като слезли от ковчега, един от синовете на Ной бе видял как баща му лежи гол и пиян в шатрата си и му се беше присмял. Господ го бе проклел за това. Да надзърне в мислите на Роланд нямаше да е същото като да го гледа — или да му се подиграва — докато е пиян, но нямаше и да е много различно.

— Ти си едно чудесно момче — каза Стрелеца. — Чудесно и добро. — Ако в този момент смъртта бе сполетяла Джейк, той щеше да умре щастлив. В този момент някъде над тях се чу звучно изщракване и изведнъж изкуствените слънчеви лъчи огряха „Синия рай“. Миг по-късно до ушите им достигна и музика

— „Хей, Джуд“ — сякаш се намираха в някой супермаркет или гара. Хайде, ставайте! Включихме машината за слънце! Още един страхотен ден за Разрушаване! Макар че според Джейк Разрушаването в „Алгул Сиенто“ никога не спираше.

— Хайде да си поиграем — предложи Роланд. — Ти се опитваш да влезеш в главата ми и да видиш на кого съм разгневен, а аз се стремя да те изблъскам навън.

Момчето неспокойно се размърда.

— Тази игра не ми изглежда много забавна, Роланд.

— Въпреки това ще играя срещу теб.

— Добре, щом искаш.

Джейк затвори очи и си представи изнуреното, брадясало лице на Стрелеца. Искрящите му сини очи. Представи си врата между и малко над тези очи — малка врата, с месингова дръжка

— и се опита да я отвори. За секунда дръжката се завъртя, ала после застина неподвижно. Момчето отвори очи и видя капчиците пот, избили по челото на неговия дин.

— Това е глупаво. Само засилвам главоболието ти — каза Джейк.

— Няма нищо. Дай най-доброто от себе си.

„Най-лошото“, помисли си Джейк. Ала щом трябваше да играят тази игра, нямаше да се откаже. Той отново затвори очи и вратата между веждите на Роланд изплува в съзнанието му. Този път приложи повече сила — имаше чувството, че играе на канадска борба. След малко дръжката се завъртя и вратата се отвори. Роланд изсумтя, сетне неловко се изсмя.

— Стига — рече. — Доста си силен, за бога!

Момчето не обърна никакво внимание на думите му. Отвори очи и продума изумено:

— Писателя? Кинг? Защо си му ядосан пък на него?

Роланд въздъхна и захвърли настрани димящата угарка от цигарата си; Джейк вече си бе изпушил своята.

— Защото сега имаме да свършим две работи вместо една. Заслугата за втората е изцяло на сай Кинг. Той беше наясно какво трябваше да стори и си мисля, че на някакво подсъзнателно ниво е знаел, че това ще го запази. Обаче се е изплашил. Бил е уморен. — Горната устна на Роланд потрепна. — Сега оръжията му са в огъня, а ние сме тези, които трябва да ги извадим. И това ще ни струва скъпо.

— Ядосан си му, защото се е изплашил? Но… — Джейк се намръщи. — Та той е писател. Предач на истории, не стрелец.

— Знам това — рече неговият дин, — ала не мисля, че страхът го е спрял, Джейк — във всеки случай не е бил само страхът. Той е мързелив. Почувствах го, когато го срещнах, и съм сигурен, че и Еди го е усетил. Той е погледнал работата, която е трябвало да свърши, тя го е обезкуражила и си е казал: „Добре де, защо не се захвана с нещо по-_лесно_, което ми допада повече и което няма да ме затрудни толкова? А ако възникне някакъв проблем, те ще се погрижат за мен. Ще трябва да се погрижат за мен.“ Което и правим.

— Ти не го харесваш.

— Не — кимна Роланд. — Изобщо не го харесвам. Нито пък му вярвам. И преди съм срещал предачи на истории, Джейк, и мога да ти кажа, че всичките са един дол дренки. Те разказват истории, защото се боят от живота.

— Сигурен ли си? — попита момчето. Думите на неговия дин бяха неприятни… но в тях имаше частица истина.

— Напълно… Но… — Стрелеца вдигна рамене. „Това е положението“, сякаш казваше жестът му.

„Ка-шум“, помисли си Джейк. Ако ка-тетът им се разпаднеше, и това бе по вина на Стивън Кинг…

Добре де, и да станеше по вина на Кинг, какво щяха да направят? Щяха да си отмъстят на писателя? Това беше мисълта на Роланд… Глупава мисъл, като да искаш да си отмъщаваш на Господ.

— Но ние сме свързани с него — изтъкна Джейк.

— Да. Ала това няма да ми попречи да сритам пъзливия му мазен задник, ако имам гази възможност.

Момчето избухна в смях при тези думи и Стрелеца се усмихна. После Роланд се изправи, като притискаше с две ръце болния си хълбок. Лицето му бе изкривено от болка.

Мамка му! — изруга той.

— Много ли те боли?

— Не обръщай внимание на болежките ми — махна с ръка неговият дин. — Ела. Имам да ти покажа нещо интересно.

Роланд закуцука по пътеката, виеща се по склона на възвишението. След няколко крачки се спря и понечи да приклекне, ала се намръщи и коленичи на един крак, след което посочи към земята с дясната си ръка.

— Какво виждаш? — попита.

Джейк приклекна до него. Сипеят бе осеян с камъчета и скалисти отломки Някой определено бе минавал оттук — по разровената земя се виждаха отпечатъци. Недалеч от мястото, където стояха, растеше мескитов храст — или поне на Джейк му заприлича на такъв. Две от клончетата му бяха отчупени; момчето се наведе към растението и долови острата, парлива миризма на мъзгата, след което отново насочи вниманието си към следите по сипея. Бяха няколко на брой, тесни и не особено дълбоки. Ако това наистина бяха следи, определено не бяха човешки. Джейк се съмняваше във възможността пустинното куче да ги бе оставило.

— Знаеш ли какво е минало оттук? — попита Джейк. — Ако знаеш, направо ми кажи — не ме карай отново да бърникам в главата ти.

Стрелеца се усмихна.

— Проследи ги — рече. — Виж какво ще намериш.

Момчето се надигна и бавно пое нагоре по пътеката, превито надве, сякаш го присвиваше стомахът. Следите го отведоха до голям скален блок, по чиято повърхност имаше прах, а в праха се виждаха драскотини, сякаш нещо четинесто се бе отъркало в него, когато беше минало оттук.

Джейк забеляза и няколко твърди черни косъма.

Той вдигна един от тях, след което веднага разтвори пръсти и го издуха от кожата си, потрепервайки от отвращение. Роланд го наблюдаваше съсредоточено.

— Изглеждаш сякаш си видял призрак — каза Стрелеца.

— Ужасно е! — възкликна момчето, едва осъзнавайки, че заеква. — О, Боже, какво е т-това? Какво ние н-н-наблюдавало?

— Онова, което Мия нарече Мордред. — Гласът на Роланд не се беше променил, ала погледът му бе станал толкова мрачен, че Джейк веднага отмести очи от лицето му. — Мъничето, на което според нея съм баща.

— Той е бил тук? През нощта?

Стрелеца кимна.

— И е подслушвал… — Джейк не можа да довърши.

— И е подслушвал съвещанието ни — да, така мисля. Чул е и историята на Тед.

— Не можеш да си сигурен в това — поклати глава момчето. — Тези отпечатъци може да са оставени от какво ли не. — Ала дълбоко в сърцето си знаеше, че единственото, което се връзваше с подобни следи, бяха краката на чудовищен паяк.

— Иди малко по-нагоре — каза неговият дин.

Момчето го изгледа с вдигнати вежди и Стрелеца му махна с ръка, ала Джейк не помръдна. Вятърът вееше, а до ушите им достигаше музиката от затворническото поселище (сега звучеше „Мост над буйна река“), примесена с далечния грохот на гръмотевиците, наподобяващ търкалящи се кости.

— Какво…

— Давай — подкани го неговият дин и посочи към каменистия сипей.

Момчето се подчини, съзнавайки, че това беше поредният урок — с Роланд винаги имаше какво да научиш. Дори когато си в сянката на смъртта, пак имаше какво да научиш.

От другата страна на скалния блок пътечката продължаваше трийсетина метра по права линия, преди отново да завие. Отпечатъците на този прав участък бяха съвсем отчетливи. В групички потри от едната страна и по четири от другата.

— Тя каза, че е откъснала един от краката му — рече Джейк.

— Така е сторила.

Момчето се опита да си представи седмокрак паяк, голям колкото човешко бебе, и откри, че не може. Или по-скоро не искаше да го направи.

Зад следващия завой се натъкнаха на изсушен труп. Джейк беше сигурен, че е бил разпорен, ала вече бе трудно да се каже със сигурност. Нямаше никакви вътрешности, никаква кръв, никакви мухи. Просто купчина мръсна, сиво-кафява маса, която смътно — съвсем смътно — наподобяваше нещо кучешко.

Ко се приближи до останките и ги подуши, след което вдигна крак и се изпика върху тях. Когато се върна при Джейк, бе наперен, сякаш току-що бе свършил някаква много важна работа.

— Ето какво е вечерял снощният ни посетител — каза Роланд.

Момчето се огледа наоколо.

— Дали ни наблюдава в момента? Как мислиш?

— Мисля, че малките момчета се нуждаят от много сън, за да пораснат.

Джейк усети внезапното убождане на някакво неприятно чувство и веднага го прогони от съзнанието си. Ревност? Абсурд. Как можеше да ревнува от нещо, чиято първа стъпка в живота бе да изяде собствената си майка? Да, той беше кръвен роднина на Роланд — неговият истински син, ако трябва да сме точни, — но Стрелеца изобщо не бе искал това.

Дали?

Джейк осъзна, че неговият дин го гледа съсредоточено, и се почувства неловко.

— За какво си се умислил? — попита Роланд.

— За нищо — излъга момчето. — Просто се чудя къде ли се е скрил.

— Трудно е да се каже — въздъхна Стрелеца. — Сигурно само на този хълм има стотици дупки. Ела.

Мъжът пое обратно към мястото, където Джейк бе открил твърдите черни косми. Щом стигна дотам, започна методично да разравя земята с крак, заличавайки следите, оставени от Мордред.

— Защо правиш това? — попита Джейк с по-остър тон, отколкото бе възнамерявал.

— Няма защо Еди и Сузана да научават за това — отвърна неговият дин. — Той иска само да гледа, а не да се меси в нашата работа. Поне засега.

„Откъде знаеш това?“ — искаше да попита момчето, ала отново усети онова убождане — което в никакъв случай не беше ревност, не, абсурд — и си замълча. Пека Роланд мисли каквото си иска. Междувременно Джейк щеше да държи очите си отворени на четири. И ако този Мордред бе достатъчно глупав, за да се покаже…

— Най-вече съм загрижен за Сузана — каза Роланд. — Ако някой от ка-тета ни може да бъде разстроен от присъствието му, това е тя. А и на него ще му е най-лесно да разчете нейните мисли.

— Защото тя е неговата майка — промълви Джейк.

— Двамата са свързани, да. Мога ли да разчитам, че ще си държиш устата затворена?

— Да.

— И ще се опиташ да издигнеш стена около съзнанието си — това също е много важно.

— Ще се опитам, но… — Джейк сви рамене, за да покаже, че не знае как точно да направи това.

— Добре — каза Роланд. — И аз ще направя същото.

Вятърът отново зафуча. „Мост над буйна река“ бе заменена от нещо на „Бийтълс“ (поне според Джейк) — онази песен, чийто припев завършваше с „бийп-бийп-ммм-бийп-бийп, йе“. Дали това парче бе известно в прашните, загиващи градове между Гилеад и Меджис, зачуди се момчето. Имаше ли кръчмарски музиканти като Шеб в тези градове, които да свирят с пиянски хъс „Карам си колата“ на разстроени пиана, докато Лъчите се топяха и лепилото, крепящо световете в едно цяло, постепенно се разсъхваше и вселената провисваше?

Джейк тръсна рязко глава, сякаш така можеше да я прочисти. Неговият дин продължаваше да го наблюдава и момчето изведнъж изпита нетипично за него раздразнение.

— Ще си държа устата затворена, Роланд, и ще гледам да запазя мислите си само за себе си. Не се тревожи за мен.

— Не се тревожа — рече Стрелеца и Джейк изведнъж бе обзет от изкушението да надзърне в главата на своя дин, за да провери дали казва истината, ала успя да се въздържи. Тази идея бе ужасна, и то не само защото да шпионираш чуждите мисли беше нередно — липсата на доверие бе като киселина, разяждаща отношенията между хората. Ка-тетът им и без друго бе достатъчно крехък, а ги чакаше важна работа.

— Добре — кимна момчето.

— Добре! — изджавка сърдечно Ко с такъв тон, сякаш казваше „работата е уредена“. Това накара и двамата да се засмеят.

— Знаем, че е тук — рече Роланд, — докато той най-вероятно не подозира, че присъствието му ни е известно. А при тези обстоятелства това е най-доброто за нас.

Джейк кимна. Тези думи го поуспокоиха.

Докато се приближаваха към скривалището си, видяха, че Сузана бе пропълзяла до отвора на пещерата. Тъмнокожата жена подуши въздуха и се намръщи, ала щом ги забеляза, гримасата й се превърна в усмивка.

— Виждам хубави мъже! Кога станахте, момчета?

— Преди малко — отвърна Роланд.

— И как се чувствате?

— Прекрасно — каза Стрелеца. — Когато се събудих, имах главоболие, но вече ми мина.

— Наистина ли? — попита Джейк.

Неговият дин кимна и стисна момчето за рамото.

Сузана ги попита дали са гладни и те кимнаха в отговор.

— Ами влизайте тогава — каза жената. — Да видим какво можем да измислим за закуска.

ТРИ

Сузана откри яйчен прах и няколко кутии говежда яхния с царевица, а Еди намери отварачка и малък газов партигрил. В момента, в който го включи, грилът веднага заговори:

— Здравейте! Три четвърти от резервоара ми са пълни с бутилирания газ на „Гамри“, който можете да си купите в „Уол-Март“, „Барнабис“ и другите хубави магазини! Когато поръчате „Гамри“, вие поръчвате качество! Не е ли малко тъмно, а? Да ви помогна ли с някоя рецепта или готварски съвет?

— Ще ми помогнеш, ако млъкнеш — каза Еди и грилът не се обади повече. Младият мъж се зачуди дали го беше обидил, ала после махна с ръка и си каза да не мисли за глупости.

Роланд отвори четири консерви с праскови, подуши ги и кимна.

— Хубави са — рече. — Сладки.

Тъкмо привършваха с угощението си, когато въздухът пред пещерата потрепна и миг по-късно Тед Бротиган, Динки Ърншоу и Шийми Руиз се появиха пред очите им. Заедно с тях, треперещ от страх и облечен в овехтял, избелял гащеризон, беше и Отродът, който Роланд бе поискал да доведат.

— Влезте и хапнете — покани ги любезно Роланд, сякаш в четирима телепортиращи се индивиди нямаше нищо необичайно. — Има предостатъчно.

— Сигурно ще пропуснем закуската — рече Шийми. — Няма ме много в…

Преди да успее да довърши, коленете му се подгънаха и той се строполи пред входа на пещерата — очите му се бяха обърнали, а от ъгълчето на устните му се проточи тънка струйка пяна. Той се загърчи като обезумял на земята; краката му ритаха във въздуха, а гумените му мокасини оставяха хаотични бразди в праха.