Стивън Кинг
Тъмната кула (14) (Тъмната кула VII)

ДВЕ

— Значи — каза Пимли, докато се разполагаше в едно от двете кресла до прозореца — си открил робот. Къде?

— Близо до мястото, където линия 97 излиза от границите на депото — отвърна му Финли. — Тази линия още е гореща — има това, което наричате „трета релса“ — и това обяснява всичко. После, след като си тръгнахме, ти се обади и каза, че алармата се е задействала отново.

— Да. И какво намери?

— Нищо — рече тахийнът. — Този път нищо. Навярно става въпрос за някаква техническа неизправност, породена от първия сигнал за тревога. — Вдигна рамене. Това бе жест, който нямаше нужда от обяснение, понеже значението му бе пределно ясно и на двамата — всичко отиваше по дяволите. И всяка стъпка, която ги приближаваше към преизподнята, беше все по-бърза и по-бърза.

— Ти и хората ти огледахте навсякъде, нали?

— Разбира се. Никакви следи от натрапници.

Ала и двамата си мислеха за натрапници, които бяха хора, тахийни, кан-той или механични същества. Никой от отряда на Финли не беше погледнал нагоре, а дори и да бяха направили така, едва ли щяха да забележат Мордред. Паякът, който вече имаше размерите на средно голямо куче, се бе притаил в дълбоките сенки под стряхата на станцията, разположил се в собственоръчно изплетения си хамак.

— Смяташ ли да провериш отново телеметрията заради втората тревога?

— Да — отвърна Финли. — И то само защото работата ми изглежда малко подозрителна. — Това беше дума, която бе научил от множеството криминални романи от другия свят, които бе прочел — те го очароваха, — и я използваше при всеки удобен случай.

— В какъв смисъл подозрителна?

Създанието с глава на невестулка само поклати глава. Не можеше да каже.

— Но телеметрията не лъже. Или поне така са ме научили.

— Съмняваш се, така ли?

Съзнавайки, че е стъпил върху тънък лед, който всеки момент можеше да се пропука, Финли се поколеба за няколко секунди, след което реши да я кара направо.

— Дошъл е краят на света, шефе. Съмнявам се почти във всичко.

— Това включва ли дълга ти, Финли о’ Тего?

Тахийнът поклати глава. Не, не включваше дълга му. Това важеше и за останалите, включително и за някогашния Пол Прентис от Рахуей. Пимли си спомни за един едновремешен войник — може би генерал Дъглас „Окопа“ Макартър^[3] който бе казал: „Когато склопя очи в смъртта, господа, последната ми мисъл ще бъде за войската. И за войската. И за войската.“ Последната мисъл на Пимли навярно щеше да бъде за „Алгул Сиенто“. Какво друго му бе останало? Както казваше един друг велик американец Марта Рийвс от „Марта енд дъ Ванделас“^[4] — няма къде да избягаш, сладурче, нито къде да се скриеш. Всичко бе излязло от контрол и се носеше стремглаво към бездната без никакви спирачки и човек нямаше никакъв друг избор, освен да се наслаждава на шеметната скорост.

— Имаш ли нещо против да ти направя компания за проверките? — попита Пимли.

— Защо не? — отвърна Невестулката и се усмихна, разкривайки уста, пълна с остри като игли зъби. После запя с особения си, треперещ глас: „Ела да помечтаеш с мен. Луната на бащите ме зове…“

— Само една минутка — каза Пимли и се изправи.

— Молитви? — надигна муцуна Финли.

Девар-лордът се спря пред вратата.

Да — каза. — След като питаш. Някакви други въпроси, Финли о’ Тего?

— Само един — усмихнатото същество с човешко тяло и глава на невестулка продължи да се усмихва. — Ако молитвата е нещо възвишено, защо коленичиш в същото помещение, в което сядаш да сереш?

— Защото Библията ни казва, че когато човек не е сам, трябва да се моли в клозета. Нещо друго интересува ли те?

— Не, не. — Финли махна с ръка. — Дай най-доброто и най-лошото от себе си, както обичат да казват манихейците.

ТРИ

Щом затвори вратата на тоалетната, Пол о’ Рахуей спусна капака на тоалетната чиния, след което коленичи на плочките и сключи ръцете си.

„Ако молитвата е нещо възвишено, защо коленичиш в същото помещение, където сядаш да сереш?“

„Навярно трябваше да кажа, че когато се моля в тоалетната, се чувствам смирен помисли си Девар-лордът. — Защото така си припомням какво представлявам всъщност. Всички сме създадени от пръст и в пръст ще се превърнем, и ако има място, където да е трудно да забравим тези мисли, то това е тоалетната.“

— Господи — започна Пимли, дай ми сила, когато съм слаб, отговори, когато съм объркан, и храброст, когато се боя. Помогни ми да не навредя на никого, който не го заслужава, а дори и да го заслужава, възпри ръката ми, освен ако нямам друг избор. Боже…

И докато този човек коленичи пред тоалетната чиния и моли Господ да му прости, задето разрушава творението Му (и то без каквото и да е чувство за ирония), можем да го разгледаме още по-отблизо. Няма да ни отнеме много време, понеже Пимли Прентис не е главен герой в историята ни за Роланд и неговия ка-тет. Въпреки това той е интересен мъж, а душата му е изпълнена с множество тайни кътчета, противоречия и задънени улици. Той е един алкохолик, който вярва дълбоко в своя личен Господ, един състрадателен човек, който съвсем скоро ще срине Кулата и ще запрати милиардите светове, кръжащи около оста й, в милиарди различни посоки в беззвездния мрак. Той веднага би осъдил на смърт Динки Ърншоу и Станли Руиз, ако знаеше какво са намислили… и почти всяка година се обливаше в сълзи в Деня на Майката, защото обичаше безумно своята майка и тя му липсваше ужасно. Става въпрос за Апокалипсиса, това е идеалният човек за работата, защото знае как да коленичи и същевременно може да говори на Върховния бог на надзирателите като на стар приятел.

Каква ирония Гюл Прентис спокойно можеше да рекламира рекламата, чийто текст гласеше: „Аз си намерих работа чрез «Ню Йорк Таймс»!“ През 1970 година, след като беше освободен временно от длъжност в затвора, познат по онова време като „Атика“ (така гой и Нелсън Рокфелер пропуснаха бунта^[5]), погледът му попадна на обява със следното заглавие:

ТЪРСИ СЕ! СЛУЖИТЕЛ С ОПИТ В ИЗПРАВИТЕЛНО

ЗАВЕДЕНИЕ ЗА ИЗКЛЮЧИТЕЛНО ОТГОВОРЕН ПОСТ

В ЧАСТНА ИНСТИТУЦИЯ

Високо заплащане! Изключителни странични

привилегии! Да обича да пътува!

За високото заплащане любимата му майка най-вероятно би казала „стопроцентова измама, партенка голяма“, защото нямаше никакво заплащане, не и в онзи смисъл, с който бе свикнал един служител в изправително заведение от другата страна, но страничните привилегии… да, допълнителните облаги наистина бяха изключителни. Да започнем е това, че буквално тънеше в секс, тъй както тънеше в угощения и къркане, но не това бе важното. Важното според Прентис — можеше да се изрази с отговора на следния въпрос: „Какво искаш от живота си?“ Ако се стремиш само да увеличаваш броя на нулите в банковата си сметка, значи „Алгул Сиенто“ не е за теб… което определено е ужасно, тъй като подпишеш ли веднъж, вече няма връщане назад; всичко се свежда до войската, войската и пак войската. И — от време на време — по един-два трупа, които да служат за назидание.

Това бе „стопроцентов джакпот, не бъди идиот“ за Господаря Прентис, който дори бе преминал през тържествената тахийнска церемония за промяна на името преди дванайсетина години и никак не съжаляваше за това. Пол Прентис беше станал Пимли Прентис. Тогава най-накрая беше освободил ума и сърцето си от онова, което сега наричаше „онази Америка“ и „онзи свят“. И то не защото тук бе опитал най-вкусно приготвените гозби и най-изтънчените вина. Нито пък защото бе правил секс със стотици красиви жени. Не просто това бе неговата работа и той възнамеряваше да я свърши. Освен това бе започнал да вярва, че работата им в „Синия рай“ беше дело както на Пурпурния крал, така и на Господ-Бог. А зад тази идея се криеше нещо още по-завладяващо — представата за милиарди вселени, събрани в едно яйце, което той, някогашният Пол Прентис от Рахуей, който навремето страдаше от язва и изкарваше не повече от четиридесет хиляди годишно, сега държеше в ръката си. Девар-лордът осъзнаваше, че той също се намира в това яйце, и че физическото му тяло щеше да престане да съществува, когато счупеше яйцето, но ако имаше рай и Господ, значи те щяха да заемат мястото на Кулата. От „Синия рай“ щеше да отиде в истинския — Божия рай — и там да коленичи пред трона, молейки за опрощение на греховете си. Прентис не се съмняваше, че щеше да бъде приветствай сърдечно с думите: „Доволен съм от теб, ибо ми служи добре и предано.“ Майка му също щеше да е там, щеше да го прегърне и двамата щяха да се присъединят към задругата на Исус. Този ден щеше да настъпи — Пимли беше абсолютно сигурен в това — и то най-вероятно преди Жътвената луна отново да изгрее на небесния свод.

Той не се смяташе за религиозен фанатик. Пи най-малко. Пазеше тези мисли за Господ и Рая само за себе си. А що се отнася до това, че останалият свят също бе намесен в картинката… Прентис беше само един работник, който си вършеше работата, и смяташе да я доведе докрай. Той не се възприемаше като злодей, ала това не означаваше нищо — опасните хора рядко се възприемат по този начин. Помислете си за Юлисъс С. Грант — генералът от Гражданската война, който беше казал, че ще се сражава на онзи фронт дори и ако трябва да стои там цяло лято.

Тук, в „Алгул Сиенто“, лятото почти бе свършило.

ЧЕТИРИ

Домът на Девар-лорда представляваше спретната двуетажна къщурка с полегат покрив, разположена в единия край на Парка. Бе известна като дом „Шапли“ (Пимли не знаеше защо), а Разрушителите я наричаха „Лайняната къща“. От другата страна на Парка се издигаше далеч по-голямо здание — изящна сграда в стил „Кралица Ана“, наречена (отново по неясни причини) домът „Дамли“. Тя би изглеждала съвсем на място в кампуса на университети като „Клемсън“ или „Оул Мис“^[6]. Сред Разрушителите бе по-известна като „Къщата на разбитите сърца“. Това бе мястото, където тахийните и порядъчно големият контингент кан-той живееха и работеха. Що се отнася до Разрушителите, нека се забавляват с тъпите си шегички и да си мислят, че персоналът не подозира нищичко за тях.

Пимли Прентис и Финли о’ Тего се разхождаха из Парка, потънали в мълчание… с изключение на моментите, когато минаваха покрай разпускащи Разрушители — сами или в компания. Пимли поздравяваше всеки от тях с неизчерпаема вежливост. Поздравленията, които получаваха в отговор, варираха от радостни възгласи до навъсени изгрухтявания. Ала важното бе, че всеки Разрушител реагираше по някакъв начин и Девар-лордът смяташе това за победа. Той ги харесваше, без значение дали те го харесват или не. Пък и компанията им беше много по-приятна от тази на убийците, изнасилвачите и въоръжените крадци от „Атика“.

Някои четяха стари вестници или списания. Четирима хвърляха подкови. Други четирима се бяха разположили на зелената трева. Таня Лийдс и Джоуи Растосович играеха шах под един елегантен стар бряст, а лицата им изглеждаха шарени под светлината на слънчевите лъчи, проникващи през мрежата от листа. Те го поздравиха с истинско удоволствие, и защо не? Таня Лийдс всъщност вече се казваше Таня Растосович, понеже Пимли ги бе венчал преди месец, все едно беше капитан на кораб. Това беше чудесна метафора за работата му тук — под мъдрото му ръководство корабът „Алгул Сиенто“ пореше тъмните морета на Тъндърклап, озарен от своята светлина. Е, вярно, че слънцето се скриваше от време на време, ала днешното прекъсване беше минимално — само три-четири секунди.

— Как си, Таня? А ти, Джоузеф? — винаги Джоузеф и никога Джоуи, поне пред него; никак не му харесваше.

Те отвърнаха, че се чувстват прекрасно и го дариха с една от онези замаяни, издаващи много секс усмивки, на които само младоженците са способни. Финли не каза нищо на семейство Растосович, но недалеч от дома „Дамли“ в края на Парка се спря пред младежа, кой го четеше, седнал на мраморната пейка под едно дърво.

— Сай Ърншоу? — попита тахийнът.

Динки погледна нагоре и повдигна въпросително вежди, ала поразеното му от акне лице остана безизразно.

— Видях, че четеш „Магът“ на Фаулс — поде плахо Финли. — Аз самият чета „Колекционерът“. Какво съвпадение!

— Щом казват — отвърна Динки с благ тон. Изражението му не се промени.

— Чудя се какво ли си мислиш за Фаулс? В момента съм зает, но навярно ще можем да го обсъдим по-късно.

— По-късно можеш да вземеш твоя екземпляр (надявам се да е с твърди корици) от „Колекционерът“ — рече младежът със същия вежлив тон — и да го натикаш в косматия си задник. Странично.

Възторжената усмивка на Финли се стопи. Той се поклони съвсем леко, но учтиво, и каза:

— Съжалявам, че се чувстваш така, сай.

— Тогава се разкарай оттук. — Динки отново разтвори книгата си и я вдигна пред лицето си.

Пимли и Финли о’ Тего продължиха напред. Имаше известен период на мълчание, по време на който Девар-лордът поглеждаше спътника си, опитвайки се да разбере доколко е засегнат от коментара на младия мъж. Прентис знаеше, че тахийнът се гордее с умението си да чете и оценява човешката литература. Накрая Невестулката го избави от неловката ситуация, като лепна двете си ръце — всъщност задникът за разлика от пръстите му не беше космат — между краката си.

— Само проверявам дали орехчетата ми все още са там — каза той и Пимли си помисли, че хуморът, който долови в тона на Шефа на охраната, беше истински, а не изкуствен.

— Съжалявам за това — въздъхна Пимли. — Ако в „Синия рай“ има някой с постпубертетен гняв, това е сай Ърншоу.

— Не издържам вече! — изстена Финли и когато Девар-лордът му хвърли озадачен поглед, се ухили, разкривявайки тънките си остри зъби. — Това е прочута реплика от филма „Бунтовник без кауза“ обясни. — Динки Ърншоу ме кара да си мисля за Джеймс Дийн. — Невестулката се замисли. — Без убийствената му външност обаче.

— Интересен случай — рече Прентис, Бил е вербуван към една програма за поръчкови убийства, спонсорирана от филиал на „Позитроникс“. Убил ръководителя си и избягал. Хванахме го, разбира се. Никога не ни е създавал проблеми, но се държи като пълен задник.

И мислиш, че е безопасен, така ли?

Пимли наклони глава настрани и го изгледа косо.

— Да не би да има нещо, което според теб трябва да знам за него?

— Не, не — махна с ръка Финли. — Просто никога не съм те виждал толкова изнервен, както през последните няколко седмици. По дяволите, защо не наречем нещата с истинските им имена — толкова параноичен.

— Дядо казваше: „Не се тревожи, че ще счупиш яйцата, докато не наближиш дома си.“ Вече наближихме нашия дом — рече Пимли.

И това наистина бе така. Преди седемнайсет дни, малко преди последният отряд Вълци да препусне през вратата от страната на Зоната за поддръжка при „Дъга 16“, оборудването им в сутерена на дома „Дамли“ бе засякло първото осезаемо сгъване на Лъча на Мечока и Костенурката. Преди това бе прекъснат Лъчът на Орела и Лъва. Съвсем скоро нямаше да имат никаква нужда от Разрушителите — предпоследният Лъч щеше да рухне, независимо дали със или без тяхна помощ. Вече се люлееше — не след дълго щеше да отиде отвъд точката на равновесието си и да се сгромоляса, а когато той престанеше да съществува, Кулата щеше да се срине. Последният Лъч — този на Вълка и Слона — можеше да издържи най-много седмица или месец.

Подобни мисли по принцип доставяха голямо удоволствие на Пимли, ала сега не стана така. Най-вече защото в съзнанието му изплуваха Зелените плащове. Шейсетина от тях се бяха отправили на обичайния си поход в Пограничните земи — по принцип отсъстваха не повече от седемдесет и два часа, което означаваше, че отдавна трябваше да са се върнали с поредната си порция деца от Кала.

Вместо това… нищо.

Девар-лордът попита Финли какво мисли той за това.

Тахийнът спря и се замисли.

— Мисля, че може да се дължи на вирус.

— Моля?

— Компютърен вирус. Нали помниш какво стана с компютърното ни оборудване в „Дамли“ — изтъкна. — Колкото и страшни да изглеждат Зелените плащове на селските фермери, те не са нищо друго освен компютри с крака. — Направи кратка пауза. — Освен жителите на Кала да са намерили начин да ги убият. Дали бих се изненадал, ако те се изправят на задните си крака и се опълчат срещу роботите? Не много. Особено ако се намери някой храбрец, който да ги поведе.

— Някой стрелец, а?

Финли го изгледа насмешливо, ала нищо не каза.

Тед Бротиган и Станли Руиз караха велосипеди със скорости по алеите и когато Девар-лордът и Шефът на охраната вдигнаха ръце, за да ги поздравят, веднага откликнаха. Бротиган не се усмихна, ала лицето на Станли се озари от онзи възторг, характерен за умствено недоразвитите. Изпъкналите му очи, набола брада и блеснали от слюнката устни можеха да заблудят другите хора, но не и Пимли — той знаеше, че дарбата на Станли е изключително силна, и бе доволен, че се размотава с Бротиган, вместо да се занимава с други неща. Що се отнася до по-възрастния му другар, той се бе променил напълно, след като го върнаха от малката му „ваканция“ в Кънектикът. Прентис бе очарован от еднаквите кепета от туид, които двамата Разрушители носеха на главите си — велосипедите им също бяха едни и същи, — но не и от начина, по който го гледаше Финли.

— Престани — каза Девар-лордът.

— Какво да престана, сай? — попита Невестулката.

— Да ме гледаш тъй, все едно съм хлапе, на което му се е отчупила горната част на сладоледа, ала то е прекалено малко, за да го осъзнае.

Невестулката обаче не подви опашка при тези думи. По принцип много рядко го правеше и това бе една от причините Пимли толкова да го харесва.

— Ако не искаш хората да те гледат като малко дете, престани да се държиш като такова. От хиляди години се носи мълва, че от Средния свят ще дойдат стрелци, които да спасят положението. И какво? Нищо. Нито едно доказателство, на което може да се вярва. Лично аз по-скоро бих очаквал визита от твоя човек Исус…

— Отродите казват, че…

Финли направи гримаса, сякаш го бе заболяла главата.

— Само не започвай с това какво казвали Отродите. Мисля, че уважаваш повече моя — и своя — интелект. Техните мозъци се увреждат дори по-бързо и от кожата им. Що се отнася до Вълците, нека ти споделя една радикална моя идея — няма никакво значение къде са те и какво се случва с тях. Имаме достатъчно стимулатор да довършим работата и това е единственото, което ме интересува.

Шефът на охраната застина за миг пред стъпалата, водещи към верандата на дома „Дамли“. Гледаше след двамата мъже с еднаквите велосипеди, намръщил муцуна.

— Бротиган се е забъркал в голяма каша — рече след малко.

— Естествено! — изсмя се Пимли. — Ала нали вече няма да прави бели! Казахме му, че специалните му приятелчета от Кънектикът — момче на име Робърт Гарфийлд и момиче на име Каръл Джърбър — ще умрат, ако отново направи някоя лудория. Освен това той осъзна, че макар и доста разрушители да го възприемат като ментор, а някои — това празноглаво момче до него например — да благоговеят пред него, — никой не се интересува от… философските му идеи, да кажем. Вече не. Когато го върнаха, двамата хубавичко си побъбрихме. Проведохме един сърдечен разговор, така да се каже.

Това беше новост за Финли.

— За какво? — попита той.

— За някои неща от живота. Сай Бротиган най-накрая разбра, че уникалните му дарби вече нямат това значение, което имаха преди. Оставащите два Лъча ще рухнат… със или без неговото участие в делото ни. Той знае, че е така; знае и че накрая ще настане смут… Смут и страх. — Пимли кимна бавно. — Бротиган иска да е тук, за да може да утеши идиотите като Стаили Руиз, когато небето се продъни.

Тахийнът го изслуша внимателно, леко килнал глава настрани. Накрая каза:

— Хайде да хвърлим едно око на касетите и телеметрията. Просто за да сме сигурни.

Двамата изкачиха дървените стълби на „Дамли“, пристъпвайки един до друг.

ПЕТ

Двама от кан-той ги чакаха, за да ескортират Девар-лорда и неговия Шеф на охраната. Прентис се замисли колко странно беше, че всички — и Разрушителите, и персоналът на „Алгул Сиенто“ — ги наричаха „отрепки“. Защото Бротиган им беше лепнал този етикет. „Като говориш за ангели, трябва да чуваш пърхането на крилата им“ — навярно би казала обичната му майка и господарят на „Синия рай“ си мислеше, че ако през тези последни дни изобщо са останали истински самци, то това са кан-той, а нетахийните. Ако човек ги видеше без изродскиге им живи маски, щеше да се закълне, че са тахийни с глави на плъхове. Но за разлика от истинските тахийни, които смятаха хората (с малки изключения като Пимли например) за по-низша раса, кан-той боготворяха човешките същества. Дали носеха маските си като израз на преклонение пред хората? Макар и да не говореха много на гази тема, Прентис смяташе, че не това е причината. Според него кан-той вярваха, че ще се превърнат в човеци — и това обясняваше защо, когато слагаха за пръв път маските си (които представляваха жива плът), приемаха човешки имена, които да отговарят на човешкия им облик. Пимли знаеше за преданията им, в които се разказваше как щели да заменят човешката раса след Свършека… макар че според скромното му мнение това бяха пълни глупости. Че след Свършека щеше да има небе, беше очевидно за всекиго, който е чел Апокалипсиса на Йоан… но Земя?

Освен ако не ставаше въпрос за някоя нова Земя, но Девар-лордът дълбоко се съмняваше в това.

Двамата стражи кан-той — Бийман и Трелоуни — стояха в дъното на коридора, пазейки стълбището към сутерена. На Пимли всички техни събратя, дори и тези с русоляви коси и кльощави осанки, му приличаха по един идиотски начин на онзи актьор от петдесетте и шейсетте, как му беше името… Кларк Гейбъл. Всичките му изглеждаха с плътни, чувствени устни и несъразмерно големи уши. Ако човек се приближеше до някой кан-той, можеше да забележи изкуствените бръчки на шията и зад ушите, където човешките им маски се огъваха като свински опашчици и преминаваха в косматата, зъбата плът, която олицетворяваше истинската им природа (независимо дали си го признаваха или не). А пък очите им… бяха заобиколени от косми и ако човек се вгледаше внимателно, щеше да види, че това, което първоначално е взел за кухини, всъщност са дупки — дупки в тези чудати маски от живо месо. Понякога се чуваше как самите маски дишат, което според Прентис бе едновременно чудновато и отблъскващо.

— Хайл — рече Бийман.

— Хайл — рече Трелоуни.

Пимли и Финли отвърнаха на поздрава, вдигайки юмруци към челата си, и Девар-лордът ги поведе надолу по стълбите. Поеха по подземния коридор и щом отминаха табелите, на които пишеше „ВСИЧКИ ТРЯБВА ДА РАБОТИМ ЗАДРУЖНО ЗА СЪЗДАВАНЕТО НА ЕДНА ОБЕЗОПАСЕНА ОТ ПОЖАРИ РАБОТНА СРЕДА“ и „ВСИЧКИ ПРИВЕТСТВАТ КАН-ТОЙ“, Невестулката прошепна:

— Толкова са странни.

Господарят на „Синия рай“ се усмихна и го потупа по гърба. Именно затова харесваше толкова много Финли о’ Те го — също като Джордж и Джон, те вечно мислеха в синхрон.

ШЕСТ

По-голямата част от сутерена на „Дамли“ представляваше обширно помещение, претъпкано с оборудване. Не всички уреди функционираха и от голяма част от работещите нямаше никаква полза, защото предназначението им беше непонятно, ала поне бяха много навътре с наблюдателната техника и телеметрията, която измерваше дарковете^[7] — единиците изразходвана медиумна енергия. На Разрушителите им бе строго забранено да използват способностите си извън Школата (което не се удаваше на всекиго, но все пак). Повечето бяха толкова жестоко дресирани, че не можеха да се изпикаят без визуалните стимули, които ги уверяваха, че се намират в тоалетната, че нищо лошо няма да им се случи, хайде сега едно чишшшш, браво. Други — досущ като деца, които още не са научили урока си — пък бяха неспособни да предотвратят случайните изблици на свръхестествените си дарби. Те най-често довеждаха до причиняване на временно главоболие у човека, който им беше неприятен, или го поваляха в безсъзнание на някоя пейка в Парка, но мъжете на Пимли отваряха очите си на четири и всяко съзнателно провинение се наказваше според сериозността му. И както Девар-лордът обичаше да казва на новопристигналите (в онези дни, когато все още пристигаха хора): „Бъдете сигурни, че грехът ви ще ви издаде.“ Посланието на Финли бе още по-простичко: „Телеметрията никога не лъже.“

Днес не откриха нищо, с изключение на краткотрайните смущения, регистрирани от телеметричните дисплеи. Все едно да слушаш четиричасов аудиозапис на пръдните и уригванията на група хора. Във видеозаписите и докладите на патрулиращите стражи също нямаше нищо интересно.

— Доволен ли си, сай? — попита Финли, а нещо в тона му накара Девар-лорда да се обърне рязко и да го стрелне с остър поглед.

— Ами ти?

Финли о’ Тего въздъхна. В моменти като този на Пимли му се искаше или Невестулката да беше човек, или той самият да беше тахийн. Проблемът беше в безизразните черни очи на спътника му. Бяха като кукленски и изражението им не можеше да се разчете. Освен може би, ако не си друг тахийн.

— Не съм се чувствал прав от седмици — рече накрая Финли. — Пия твърде много граф, за да заспя, после се влача като парцал през деня и се зъбя на другите. Навярно това се дължи отчасти на загубата на комуникациите след разрушаването на последния Лъч…

— Прекрасно знаеш, че това бе неизбежно…

— Да, разбира се, че знам. Това, което искам да кажа, е, че се опитвам да намеря рационални обяснения за ирационални чувства, а това не е добър знак.

На далечната стена имаше картина на Ниагарския водопад. Някой кан-той от стражите я бе обърнал наопаки. Отрепките смятаха, че обръщането на картините е много забавно и Пимли нямаше никаква представа защо. Ала на кого му пукаше в крайна сметка? „Знам как да си върша шибъната работа — помисли си той, докато окачваше правилно картината с Ниагарския водопад. — Знам как да правя това и нищо друго няма значение, за което благодаря на Господ и Исус човека.“

— Винаги сме знаели, че нещата ще се смахнат накрая — рече Финли, — затова си казвам, че всичко се развива според прогнозите. Нищо необичайно. Това… нали разбираш…

— Това усещане, което имаш — подсказа му някогашният Пол Прентис, след което се ухили и постави показалеца на дясната си ръка върху кръгчето, направено от левия му палец и показалец — тахийнски жест, който означаваше „Истина ти казвам“.

— Това ирационално чувство.

— Даммм. Сигурен съм, че Кървящият лъв не се е появил отново на север, както и не вярвам, че вътрешността на слънцето е започнала да изстива. Чувал съм истории за лудостта на Пурпурния крал и за Дан-тета, който идвал насам, за да заеме мястото му, ала единственото, което мога да кажа, е, че ще повярвам, когато го видя. Същото се отнася и за очарователните предания и песни за стрелеца, идващ от далечния запад, за да спаси Кулата. Бабини деветини!

Девар-лордът го потупа по рамото.

— Сърцето ми се радва, когато те слушам да говориш така!

Наистина беше така. Финли о’ Тего беше свършил чудесна работа по време на службата си като Шеф на охраната. През годините на подопечните му се бе наложило да убият половин дузина Разрушители — все обзети от носталгия глупаци, които се бяха опитали да избягат, — а на двама беше извършена лоботомия, ала Тед Бротиган беше единственият, който бе успял „да се промъкне под оградата“ (фраза, която Пимли бе чул в един филм на име „Сталаг 17“). Кан-той си приписваха заслугите за това и Шефът на охраната ги оставяше да се надуват, ала Пимли Прентис добре знаеше, че Финли стоеше зад всеки ход — от началото до края.

— Ами ако това мое чувство се окаже нещо повече от нерви? — продължи Невестулката. — Все още вярвам, че понякога хората могат да бъдат управлявани от честни и добронамерени институции. — Той се засмя: — Пък и как мога да не вярвам на интуицията си, когато около мен буквално гъмжи от предчувствия и следчувствия като това?

— Но няма телепортации — каза Пимли. — Нали?

Телепортацията беше този така наречен „див талант“, от който целият персонал на „Синия рай“ се страхуваше — и то не без основания. Хаосът, предизвикан от човек, владеещ телепортацията, щеше да бъде безграничен — представете си например какво би станало, ако двайсетина декара междузвездно пространство изведнъж се материализират в двора на „Алгул Сиенто“ и създадат породен от вакуума ураган. За щастие съществуваше простичък тест, посредством който да се изолира точно тази дарба (провеждането му не бе никак трудно, ала тъй като необходимото за целта оборудване бе останало от древните, никой не знаеше кога щеше да се прецака), както и простичка процедура (също наследство от отминалите времена), чрез която да се отстранят органичните вериги, отговорни за това умение. Доктор Гангли можеше да се справи с потенциалните телепарти за по-малко от две минути.

— Толкова е просто, че на фона на тази операцийка вазектомията изглежда като мозъчна хирургия — беше казал веднъж.

— Абсолютно никакви шибъни телепорти — ето какво каза Финли сега и поведе Прентис към едно командно табло, което имаше поразителна прилика с Когана, който Сузана Дийн си бе представила. Невестулката посочи към двата дисплея, маркирани със символи, подобни на тези върху Неоткритата врата. Игличките и на двата лежаха срещу нулата вляво; когато Финли ги потупа с косматите си пръсти, стрелките подскочиха нагоре, след което отново се върнаха на предишната си позиция.

— Не знаем точното предназначение на тези циферблати — каза тахийнът, — но поне знаем, че едно от нещата, които отчитат, е потенциалът за телепортация. Имали сме Разрушители, които са се опитвали да прикрият този свой талант, ала така и не успяха да постигнат нищо. Ако в „Синия рай“ има телепорт, Пимли о’ Ню Джърси, тези стрелки щяха да играят по скалата я на петдесет, я на осемдесет!

— Значи — същевременно сериозно и насмешливо Девар-лордът започна да сгъва пръстите си. — Никакви телепорти, никакъв Кървящ лъв, който да връхлита от север, никакъв стрелец. А, да — как можах да забравя Зелените плащове и компютърния вирус! Щом е така, какво толкова е влязло под кожата ти? Какво те е настроило толкова подозрително бъзи-бъзи?

— Навярно наближаващият край — въздъхна тежко тахийнът. — Тази вечер ще удвоя броя на стражите в наблюдателните кули и ще пратя повече мъже да патрулират покрай оградата.

— Само защото си настроен подозрително бъзи-бъзи — усмихна се Пимли.

— Подозрително бъзи-бъзи, да. — Финли не се усмихна; острите му малки зъби останаха скрити под лъскавата му кафеникава муцуна.

Девар-лордът го потупа по рамото.

— Хайде, да отидем в Школата. Може би гледката на Разрушителите ще те успокои.

— Възможно е — вдигна рамене Невестулката, но изражението му си остана все така мрачно.

— Всичко е наред, Фин — каза благо човекът.

— Предполагам — отвърна Шефът на охраната, докато гледаше скептично апаратурата, след което обърна муцуна към Трелоуни и Бийман, които търпеливо чакаха двете големи клечки да приключат съвещанието си. — Предполагам, че е така. — Само че дълбоко в сърцето си не вярваше в това. Единственото, в което бе сигурен, беше, че в „Алгул Сиенто“ не бяха останали телепорти.

Телеметрията никога не лъжеше.

СЕДЕМ

Бийман и Трелоуни ги гледаха как вървят по облицования с дъбова ламперия подземен коридор към служебния асансьор. На стената на кабинката имаше пожарогасител и още една табела, която напомняше на обитателите на „Синия рай“, че трябва да работят заедно, за да създадат обезопасена от пожари работна среда.

И тя бе обърната наопаки.

Погледът на Пимли срещна този на Финли. Господарят си помисли, че съзира весели искрици в очите на Шефа на охраната, ала после си даде сметка, че това бе собственото му чувство за хумор, отразено като в огледало. Никой от двамата не каза нищо за механизмите на асансьора, които бучаха ужасно, нито пък за начина, по който кабинката се тресеше и клатеше, докато се издигаше в шахтата. Ако спреше, излизането през горния люк нямаше да представлява никакъв проблем дори и за човек с наднормено тегло като Прентис. В крайна сметка „Дамли“ не беше небостъргач и наоколо имаше много хора (добре де, същества), които да му помогнат.

Стигнаха до третия етаж, където табелката от вътрешната страна на вратата на асансьора като по чудо не беше обърната. На нея пишеше „СЛУЖЕБЕН ВХОД“ и „НЕЗАБАВНО СЛЕЗТЕ ДОЛУ, АКО СТЕ ДОШЛИ НА ТОЗИ ЕТАЖ ПО ПОГРЕШКА. НЯМА ДА БЪДЕТЕ САНКЦИОНИРАНИ, АКО ДОКЛАДВАТЕ НЕЗАБАВНО ЗА СЛУЧИЛОТО СЕ“.

Финли извади от джоба си картата за вратата на асансьора и попита толкова небрежно, че чак звучеше престорено:

— Имаш ли някакви вести от сай Сейър напоследък?

— Не — отвърна Девар-лордът (малко намусено), — нито пък очаквам да чуя. Изолирани сме тук съвсем преднамерено — забравени в пустинята като учените от проекта „Манхатън“^[8] през четирийсетте години. Последния път, когато го видях, той ми каза, че това може би е… ами, последния път, когато го виждам.

— Спокойно — рече Невестулката. — Само питах. — Той прокара картата през улея и вратата на асансьора се отвори с отвратителен стържещ звук.

ОСЕМ

Школата представляваше обширно помещение, разположено в сърцето на „Дамли“. Стените бяха облицовани с дъбова ламперия и се издигаха на триетажна височина до стъкления таван, благодарение на който добиваните с толкова усилия слънчеви лъчи проникваха вътре. На балкона срещу вратата, през която влязоха Прентис и о’ Тего, имаше необичайна групичка, състояща се от тахийн с гарванова глава на име Джакли, кан-той техник на име Конрой и двама човешки стражи, за чиито имена Пимли не можеше да се сети веднага. Четиримата вършеха добре работата си като колектив, но никой не очакваше да се сближат дотолкова, че да прекарват времето си заедно извън дежурствата. Балконът ни най-малко не спомагаше за каквото и да е сближаване — нито помежду им, нито пък с Разрушителите долу. Пимли (както и Финли о’ Тего) беше изтъквал стотици пъти пред персонала, че поверениците им не са животни в зоопарк или екзотични рибки в аквариум. През всичките тези години Господарят на „Алгул Сиенто“ беше лоботомирал само един от подчинените си — човешки страж и изключителен идиот на име Дейвид Бърк, който бе замервал Разрушителите с черупки от фъстъци. Когато Бърк бе разбрал, че намеренията на Девар-лорда да го превърне в още по-голям идиот чрез унищожаването на предните му мозъчни дялове са абсолютно сериозни, той се помоли за втори шанс с обещанието, че никога вече няма да направи нещо толкова глупаво и недостойно. Пимли обаче остана глух за молбите му. Бе съзрял възможността да даде пример, който щеше да служи за назидание в течение на години (а може би и на десетилетия), и искаше да се възползва от нея. Сега абсолютният идиот Дейвид Бърк се разхождаше насам-натам из Парка с отворена уста и изумен взор — „почти знам кои съм аз, почти си спомням_ какво направих, за да свърша така“_, сякаш казваха очите му. Той бе жива илюстрация на това, което не трябваше да се прави в присъствието на работещи Разрушители. Обаче нямаше правило, което да забранява на персонала да идва тук, и всички се отбиваха от време на време.

Защото беше много приятно.

Говоренето например ставаше излишно. Това, което Разрушителите наричаха „добромисъл“, се просмукваше в теб, докато вървиш по коридора към просторната зала, без значение от коя страна идваш или с кой асансьор си дошъл, а когато прекрачиш прага и се озовеш вътре, то разцъфваше в главата ти, отваряйки всичките ти възприятия. Олдъс Хъксли^[9], помисли си Пимли, направо щеше да пощурее тук. Понякога човек усещаше как подметките му се отлепят от пода и го издигат на няколко сантиметра от земята, а съдържанието на джобовете му полита нагоре и застива във въздуха. Проблеми, които преди ти изглеждаха адски заплетени, изведнъж се разрешаваха в секундата, в която насочиш мислите си към тях. Ако си забравил нещо — било то срещата в пет часа или средното име на девера си, — това бе мястото, където да си го спомниш. И дори да осъзнаваш, че онова, което си забравил, всъщност е много важно, изобщо не се чувстваш притеснен. Всички напускаха балконите с усмивки на лицата си, дори и да идваха в най-ужасно настроение (мрачните настроения бяха прекрасен повод да посетиш балкона). Сякаш някакъв незнаен райски газ, невидим за окото и неуловим дори за най-прецизната телеметрия, се издигаше от Разрушителите към балконите над тях.

Пимли и Финли поздравиха групичката, след което се приближиха към широкия парапет от опушен дъб и погледнаха надолу. Просторното помещение под тях спокойно можеше да бъде взето за богатата библиотека на някой изискан лондонски клуб. Меко осветление (повечето абажури на лампите бяха оригинали на „Тифани“), турски килими, картини на Рембранд и Матис… На една от стените се виждаше „Мона Лиза“ — истинската (имитацията бе изложена в Лувъра на Ключовата земя). Пред нея стоеше някакъв мъж, хванал ръце зад гърба си. От балкона изглеждаше, че човекът изучава картината — и навярно се опитва да разгадае прочутата загадъчна усмивка на Джокондата, — ала Девар-лордът знаеше, че не е така. Мъжете и жените, които държаха списания, изглеждаха сякаш ги четат, но ако човек се намираше долу, щеше да види, че всъщност гледат безизразно над броевете си на „Макол“ и „Харпър“ или просто зяпат настрани. Едно единайсет-дванайсетгодишно момиче с прекрасна лятна рокля на райета, която сигурно струваше шестнайсет долара в „Родео Драйв“, седеше пред кукленската си къщичка до камината, но Пимли знаеше, че девойчето не обръща никакво внимание на изящно изработеното копие на дома „Дамли“.

В момента долу имаше трийсет и трима Разрушители. Всичко на всичко трийсет и трима. Точно в осем, когато изкуственото слънце престанеше да свети, други трийсет и трима Разрушители щяха да заемат местата на предишните. Сред обитателите на „Синия рай“ имаше един тип — един-единствен, — който идваше в Школата, когато си поискаше, и си тръгваше, когато му скимнеше. Този човек бе успял да се промъкне под жиците и не бе получил никакво наказание за деянието си… освен това, че го бяха върнали обратно, което си беше предостатъчно наказание за него.

В този момент вратата в края на залата се отвори и Тед Бротиган пристъпи тихичко вътре, сякаш извикан от мислите на Девар-лорда. Продължаваше да носи кепето си от туид. Данийка Ростов вдигна поглед от кукления си дом и му се усмихна. Белокосият мъж й кимна. Пимли сръга Финли в ребрата.

Финли: (Виждам го)

Да, и двамата го виждаха, но не беше само това. Усещаха го. В мига, в който Бротиган влезе в Школата, тези на балкона — и тези под тях — почувстваха как нивото на силата се покачва. Все още не бяха напълно сигурни с какво точно разполагат в лицето на Бротиган, а и апаратите за анализ не им помагаха особено — старият пес бе взривил няколко от тях, и то нарочно — Прентис бе абсолютно сигурен в това. Ако имаше и други като него, отрепките отдавна да са открили скритите им дарби (вече бяха престанали да търсят; това, с което разполагаха в момента, им беше напълно достатъчно, за да довършат делото си). Друго нещо, за което Девар-лордът бе сто процента сигурен, беше талантът на Бротиган като спомощник — медиум, който не просто бе могъщ сам по себе си, но и умееше да засилва способностите на другите, когато се намираше наблизо. Мислите на Финли, които обикновено бяха непонятни дори за Разрушителите, сега припламнаха като неонови букви в съзнанието на Прентис.

Финли: (Той е необикновен)

Пимли: (И, доколкото знаем, уникален Виждал ли онова нещо)

Образ: Зеници, които се свиват и разширяват, свиват се и разширяват.

Финли: (Да Знаеш ли какво го предизвиква)

Пимли: (Не съвсем Да не ти пука драги Финли да не ти пука Този стар)

Образ: Престарял помияр с полепнали по сплъстената му козина репеи, куцукащ на три крака.

Три етажа под тях обектът на разговорите им си взе вестник (всички вестници бяха стари, стари като самия Бротиган, а от датите на излизането им бяха минали години), разположи се в едно кожено кресло, което бе толкова голямо, че сякаш го погълна, и привидно се задълбочи във вестника.

Пимли усещаше как медиумните енергии се надигат покрай тях и през тях, към небето и през него, устремени към Лъча, който минаваше точно над „Алгул Сиенто“. Когато го достигаха, те го дълбаеха, разяждаха и стържеха неумолимо, пробивайки дупки в магическата му тъкан. Трудеха се упорито, за да извадят очите на Мечока. Да строшат корубата на костенурката. Да разрушат Лъча, който се простираше между Шардик и Матурин, и да сринат Тъмната кула, издигаща се помежду им.

Пимли се обърна към спътника си и не се изненада, когато видя блесналите зъбки на Невестулката. Шефът на охраната най-сетне се усмихваше! Не бе изненадан и от обстоятелството, че черните очи на Финли бяха изгубили своята безизразност. Тахийнът обикновено можеше да приема и предава някои елементарни телепатични послания, но никой не можеше да надзърне в главата му. Тук обаче всичко се беше променило. Тук…

… Тук Финли о’ Тего беше в покой. Всичките му грижи

(подозрително бъзи-бъзи)

бяха изчезнали. Поне за известно време.

Девар-лордът изпрати на своя подчинен редица ярки образи: бутилка шампанско, разбиваща се в кърмата на кораб; стотици черни академични шапки, хвърлени във въздуха; знаме, забито на връх Еверест; мъж и жена, които се смеят и излизат тичешком от църквата, привели глави под сипещите се оризови зърна, с които ги замерват; някаква планета — Земята — която внезапно припламва, озарена от зловещо сияние.

Образи, които казваха едно и също нещо.

— Да — рече Финли и Пимли се запита как изобщо е могъл да смята тези очи за непроницаеми. — Да, точно така. Успех в края на деня.

В този момент никой от тях не гледаше надолу. В противен случай щяха да видят Тед Бротиган — да, един стар пес, стар и изморен, ала навярно не толкова изморен, както си мислеха някои, — който ги наблюдаваше от креслото си.

А на устните му бе изписана едва доловима усмивка.

ДЕВЕТ

В „Алгул Сиенто“ никога не валеше — във всеки случай не и откакто Пимли Прентис беше тук, — но понякога в зловещия мрак на нощта нейде в далечината се чуваха могъщите залпове на сухи гръмотевици. По-голямата част от персонала бе свикнала да спи на фона на тези пукотевици, ала Девар-лордът често се събуждаше с бумтящо сърце и молитвата „Отче наш“, изпъкнала в подсъзнанието му като ален флаг, плющящ на вятъра.

Когато разговаряше с Финли, Господарят на „Алгул Сиенто“ бе придружил фразата „подозрително бъзи-бъзи“ със стеснителна усмивка, и защо не? Тя му приличаше на детски израз, нещо като „биберонче-онче-бонче“ или „Чарли-пуф-паф“.

Сега, докато лежеше в постелята си в дома „Шапли“ (известен като Лайняната къща сред Разрушителите), на цял парк разстояние от дома „Дамли“, Пимли си спомни онова чувство — абсолютната убеденост, — че всичко ще бъде наред; че делото им ще се увенчае с успех и това бе въпрос единствено на време. Финли бе почувствал същото на онзи балкон, ала Девар-лордът се запита дали Шефът на охраната сега лежи буден, измъчван от мисли колко лесно е да бъдеш заблуден в компанията на Разрушителите. Защото те излъчваха този райски газ — тази добромисъл, — която те караше да забравиш всички грижи.

Да предположим… просто да предположим, че… някой съзнателно им изпращаше това чувство? Изпращаше им го като някаква приспивна песен? „Спинкай, Пимли, спинкай Финли, спете, мънички дечица…“

Абсурдна идея, абсолютно параноична. Въпреки това, когато поредната гръмотевица изтрещя в нощта — откъм посоката, която едно време беше югоизток, откъм Федик и Дискордия, — Пимли Прентис се изправи и запали нощната си лампа.

Финли беше споменал нещо за удвояване на стражите по наблюдателниците и покрай оградата. Утре пък можеха да ги утроят. Просто като предохранителна мярка. Когато ти остава толкова малко до постигането на висшата цел, самонадеяността и неблагоразумието може да ти излязат скъпо.

Девар-лордът стана от леглото си — висок мъж с космати гърди и шкембе. Беше облякъл само долнище на пижамата. Отиде до тоалетната и се изпика, след което коленичи пред чинията, събра ръце и се отдаде на молитви, докато му се доспа. Молеше се да изпълни дълга си. Молеше се да съзре проблема, преди проблемът да го е съзрял. Молеше се за майка си, също както Джим Джоунс се бе молил за своята, наблюдавайки как тълпата се движи към контейнера с отровен „Куул-Ейд“. Молеше се, докато гръмотевиците не се превърнаха в старческо хъркане, и едва тогава се върна в леглото си, удовлетворен и спокоен. Последната му мисъл, преди да потъне в царството на сънищата, беше да не забрави да утрои стражите на следващата сутрин… а когато се събуди в обляната от изкуствена слънчева светлина стая, това бе първото нещо, за което си помисли. Наближиш ли дома си, трябва да внимаваш много да не счупиш яйцата.