Стивън Кинг
Тъмната кула (19) (Тъмната кула VII)

Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тъмната кула (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Dark Tower, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 78 гласа)

Информация

Сканиране
sir_Ivanhoe (6 януари 2008)
Разпознаване и корекция
NomaD (20 януари 2008 г.)

Издание:

Стивън Кинг. Тъмната кула VII. Тъмната кула

 

Издателска къща Плеяда, 2005

Адриан Лазаровски, преводач, 2005

Димитър Стоянов — ДИМО, художник, 2005

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от meduza)

Единадесета глава
Нападението над „Алгул Сиенто“

ЕДНО

Един ден по-късно; тръбата още не е оповестила сутрешната смяна на караула. Музиката ще започне всеки момент, слънчевите лъчи ще озарят за пореден път „Синия рай“ и Разрушителите, дежурили през нощта, ще напуснат Школата, за да бъдат заменени от бодри техни събратя. Всичко е такова, каквото трябва да бъде, въпреки че Пимли Прентис е спал по-малко от час предната нощ и дори тогава кошмарите не го оставиха на мира. В крайна сметка той стана от леглото в четири часа (според часовника на нощното му шкафче беше четири сутринта, но кой можеше да каже със сигурност… не че на някого му пукаше особено, когато оставаше толкова малко време до края на света) и седна зад писалището си, загледан в Парка. В този ранен час той бе тъмен и пуст — с изключение на един самотен робот, решил да патрулира из алеите, размахвайки безцелно шестте си ръце, завършващи със страховити щипци. С всеки изминал ден роботите ставаха все по-чалнати, но отстраняването на батериите им бе доста рисковано — някои бяха програмирани така, че да експлодират при подобна операция. Ето защо нямаха друг избор, освен да се примирят с чудатостите на раздрънканите джаджи и да си напомнят, че и всичко щеше да свърши съвсем скоро, хвала на Исуса и Всемогъщия Бог-отец. По едно време Пимли Прентис се наведе, извади 40-калибровия си револвер „Колт“ от чекмеджето над коляното си и го сложи в скута си. Това бе същият пистолет, с който предишният Девар-лорд — Хъма — бе екзекутирал изнасилвача Камерън. Пимли бе доволен, че до този момент не се бе наложило да екзекутира никого от подчинените си — камо ли от поверениците си, — ала тежестта на оръжието в скута му винаги му действаше успокояващо. Защо обаче му бе притрябвала утеха рано сутринта, и особено когато всичко вървеше гладко — това беше въпрос, на който Девар-лордът не можеше да си отговори. Единственото, за което можеше да се хване, бяха някои аномалии в показателите на онова, което Финли и Дженкинс, главният им техник, наричаха „дълбоката телеметрия“, сякаш ставаше дума не за онова продълговато помещение в сутерена, а за апаратура, разположена на дъното на океана. Пимли си даваше сметка, че това, което го плаши — да наречем нещата с истинските им имена — е ирационалното предчувствие за надвиснала заплаха, и се опитваше да се успокои, че това е само потвърждение на прословутата пословица, която бе научил от дядо си. Явно почти бе достигнал дома си, след като толкова много се тревожеше дали няма да счупи яйцата.

В крайна сметка Девар-лордът влезе в банята и започна да се моли. По някое време усети известна промяна в атмосферата; не беше чул никакви стъпки, ала бе сигурен, че някой е влязъл в кабинета му. Логиката му подсказа кой може да е неканеният му гост. Без да отваря очи, с длани, сключени върху капака на тоалетната, Пимли извика:

— Финли? Финли о’ Тего? Ти ли си?

— Дам, шефе, аз съм.

Какво правеше Шефът на охраната тук, преди да прозвучи тръбата? Всички — даже Разрушителите — знаеха, че Финли Невестулката обичаше да спи. Поне бе дошъл навреме. Пимли тъкмо бе започнал да забавлява Господ, защото почти бе задрямал, когато някакъв дълбок инстинкт го бе предупредил, че вече не е сам в покоите си. Девар-лордът уважаваше прекалено много Финли о’ Тего, за да го кара да чака, ето защо довърши молитвата си — „Дари ме с Твоята милост, Боже, амин!“ — и се изправи с тежка въздишка. Явно проклетият му гръб и пет пари не даваше за шкембето му, което се превръщаше във все по-непосилно тегло.

Невестулката стоеше до прозореца и държеше пийсмейкъра в ръце, разглеждайки изящната резба от двете страни на дръжката.

— Този пистолет каза „лека нощ“ на Камерън, нали? — попита Финли. — На изнасилвача Камерън.

Прентис кимна.

— Внимавай, синко. Зареден е.

— Шест патрона?

— Осем! Сляп ли си? — Девар-лордът беше учуден. — Виж колко голям е барабанът, за Бога!

Невестулката изобщо не си направи този труд; вместо това му подаде револвера.

— Знам как да натисна спусъка, а когато става дума за оръжия, това е най-важното.

— Да, ако е зареден! — изтъкна Пимли, след което реши да смени темата. — Какво правиш тук в този час и защо смущаваш сутрешните молитви на един набожен човек?

Финли го изгледа изпод вежди.

— Ами ако аз те попитам защо те заварвам да се молиш напълно облечен и сресан, вместо да си по халат и чехли, какво ще ми отговориш?

— Нещо ме е стегнала шапката — вдигна рамене Девар-лордът. — При теб не е ли така?

Тахийнът се усмихна.

— Стегнала те била шапката! — възкликна. — Да не искаш да кажеш, че те е шубе, че те е бъз… че се чувстваш подозрително бъзи-бъзи?

— Нещо такова… да.

Усмивката на Невестулката стана още по-широка, но на Пимли му се стори малко пресилена.

— Харесва ми! Страшно ми харесва! Стяга ми шапката! Убива ми шапката!

— Не — поклати глава Прентис. — Казва се „стегнала ме е шапката“.

Усмивката на тахийна помръкна.

— И мен ме е стегнала шапката. Шубе ме е, бъз ме е и се чувствам подозрително бъзи-бъзи.

— Пак проблеми с Дълбоката телеметрия?

Шефът на охраната въздъхна тежко и кимна. Проблемът с Дълбоката телеметрия беше, че никой не знаеше какво точно измерваше тя. Можеше да е телепатия или (Боже опази!) телепортация, или дори трусове в тъканта на реалността — предвестници на неизбежното пречупване на Лъча на Мечока. Бе невъзможно да се каже. През последните четири месеца все по-голяма част от това доскоро безмълвно оборудване се събуждаше към живот.

— Какво казва Дженкинс по въпроса? — попита Пимли. Той машинално напъха револвера в кобура под мишницата си, приближавайки ни по този начин към онова, което вие не ще искате да чуете, а аз не ще искам да разкажа.

— Той казва онова, което изскача от устата му на летящото килимче на езика му — навъси се Невестулката. — При положение, че знаеш, че той и понятие си няма какво означават символите на циферблатите и видеоекраните на Дълбоката телеметрия, как можеш да питаш за мнението му?

— Спокойно! — Пимли сложи ръка на рамото му. Беше изненадан (и леко разтревожен) от обстоятелството, че плътта под изисканата маркова риза на Финли лекичко потрепва. — Успокой се, друже! Само питах.

— Не мога да спя, не мога да чета, не мога даже и да чукам! — изсъска Шефът на охраната. — Пробвах и трите, в името на Ган! Хайде да отидем заедно до „Дамли“ и да хвърлим един поглед на шибаните дисплеи. Току-виж на тебе ти хрумнало нещо.

— Аз съм началник, а не техник — отсече Пимли, но тръгна към вратата. — След като няма какво друго да сторим…

— Навярно просто идва краят на света — подхвърли Финли, спирайки се на прага. — Ако изобщо думата „просто“ се връзва с подобно изречение.

— Може и да си прав — безизразно изрече Девар-лордът — и една разходка на утринния въздух едва ли ще ни навре… Хей! Хей, ти! Да, ти, Отроде! Обърни се, когато ти говоря, иначе лошо ти се пише!

Отрочето на Родърик — мършаво създание в овехтял гащеризон от дънков плат (провисналото дъно на панталона бе избеляло и протрито) — веднага се подчини. Лицето му бе брадясало и осеяно с лунички, а очите му бяха приказно сини. Всъщност изобщо нямаше да изглежда зле, ако носът му не бе прояден почти изцяло от едната страна, придавайки му зловещ вид. Отродът мъкнеше някакъв плетен кош. Пимли бе сигурен, че и преди е виждал този тътрузещ се ба-боу някъде из „Синия рай“, ала нямаше как да е сигурен в това — всички Отроди му изглеждаха еднакво.

Нямаше значение. Проверката на самоличността беше работа на Финли о’ Тего и той пристъпи напред, слагайки ръкавицата, която носеше на колана си. Отродът отстъпи към стената, притискайки кошницата плътно към тялото си — целият трепереше от страх. В мига, в който гърбът му се опря в стената, той се изпърдя гръмко, което най-вероятно се дължеше на уплахата му. Пимли трябваше да захапе вътрешната страна на бузата си, за да не се разсмее.

— Не, не и не! — извика Шефът на охраната и зашлеви Отрода през лицето (кожата на Отрочетата на Родърик бе истински развъдник на инфекции, ето защо той никога не си позволяваше да ги удря без ръкавица). От устата на окаяното създание потече сребриста слюнка, а от единствената му ноздра бликна кръв. — Недей да ми говориш с лайнокутията си, сай Хейлис! Не че дупката в главата ти е по-добра, но поне може да изрази уважението ти към мен. И най-добре да го стори скоро!

— Хайл, Финли о’ Тего! — смутолеви Хейлис и се удари толкова силно с юмрук по челото, че главата му изкънтя в стената зад него. Пимли не се въздържа и се разсмя. Невестулката не можеше да го упрекне, защото също се смееше. Девар-лордът обаче се съмняваше, че смехът на Финли ще разсее страха на Отрода на име Хейлис; виждаха се прекалено много зъби. — Хайл, Финли о’ Тего, дълъг живот и приятни нощи, сай!

— Така е по-добре — изръмжа Шефът на охраната. — Макар че и още може да се желае. Какво, в името на Ада, правиш тук преди Сигнала и Изгрева? И казвай бързо какво носиш в коша си, влечуго такова!

Отрочето на Родърик притисна коша към гърдите си още по-силно, а очите му замигаха разтревожено. Усмивката на Финли веднага се стопи.

— Веднага вдигни капака и ми покажи какво носиш в мръсния си кош, глупако, или ще си събираш зъбите по земята. — Думите му бяха придружени от приглушено ръмжене.

За миг Пимли си помисли, че Отродът няма да се подчини, и се разтревожи не на шега. После обаче видя, че Хейлис се навежда и вдига капака на плетения кош, като същевременно затваря влажните си, гуреливи очи и завърта глава настрани, сякаш очакваше всеки момент отново да го зашлевят.

Невестулката надзърна. В продължение на няколко секунди не каза нищо, след което внезапно избухна в смях и подкани и Пимли да погледне. Девар-лордът веднага разбра какво имаше в коша, но му трябваха няколко секунди, докато осъзнае значението му. После в съзнанието му изплува споменът за това как бе изстискал пъпката си и бе предложил на Финли кървавата гной, тъй както би предложил на приятел да опита от ордьовъра му в някой ресторант. На дъното на плетения кош се виждаше камара използвани носни кърпички. Марка „Клийнекс“, ако трябва да сме точни.

— Тами Кели ли те изпрати да събереш боклуците тази сутрин? — попита Пимли.

Отродът кимна уплашено.

— Тя каза ли ти, че можеш да си вземеш това, което си харесаш в кофите за смет?

Девар-лордът си помисли, че Хейлис ще излъже. Станеше ли така, щеше да нареди на Финли да напердаши окаяника, за да го научи на откровеност.

Ала Отрочето на Родърик поклати натъжено глава.

— Добре — въздъхна с облекчение Пимли. Наистина беше малко раничко за пердах, викове и сълзи. Разваляха удоволствието от закуската. — Можеш да си вървиш заедно с наградата си. Следващия път обаче питай дали може, освен ако не искаш да си изядеш боя. Чаткаш ли?

Отродът закима енергично.

— Разкарай се тогава! Махай се от къщата и от очите ми!

Пимли и Финли се загледаха в отдалечаващия се Отрод с коша сополиви кърпички, които без съмнение щеше да изяде като най-вкусни лакомства. И двамата се стараеха да останат строги и сериозни, ала само до секундата, в която окаяното създание изчезна от взора им — после избухнаха в неконтролируем смях. Финли о’ Тего се затресе толкова истерично, че за малко да събори една от картините на стената, а Пимли Прентис закри лице с шепи и се киска, докато не го заболя коремът. Смехът бе заличил напълно притесненията, с които бяха започнали деня.

— Опасен тип, брей! — възкликна Финли, когато отново можеше да говори, след което изтри насълзените си очи с косматата си лапа.

— Сополеният саботьор! — съгласи се Девар-лордът. Лицето му бе станало алено.

Двамата се спогледаха и отново се захилиха. Смееха се толкова шумно, че събудиха икономката, която спеше на третия етаж. Тами Кели лежеше в тесния си креват и слушаше двамата ка-май долу, взирайки се неодобрително в здрача. Всички мъже бяха еднакви, без значение каква кожа носеха.

Когато се поуспокоиха, Девар-лордът и Шефът на охраната тръгнаха из Парка, хванати под ръка. Междувременно Отрочето на Родърик стигна задъхано до северната порта и излезе навън, привело глава. Сърцето му биеше лудо. На косъм! Беше се отървало на косъм! Ако невестулковата глава го бе попитала: „Скри ли нещо, Хейлис?“, щеше да се опита да излъже, ала такъв като него никога не би преметнал Финли о’ Тего. Никога! Със сигурност щяха да го сгащят. Обаче не го бяха сгащили, слава на Ган! Топката, която му бе дал Стрелеца, беше скатана в задната спалня, където си бръмчеше тихичко. Беше я сложил в коша за отпадъци, както му бяха заръчали, и я бе покрил с току-що изпрани кърпи от кутията до умивалника, както му бяха наредили. Никой не му беше казал, че може да вземе използваните кърпички, но Хейлис не беше успял да устои на сочния им, възхитителен аромат. И точно това му бе помогнало, нали така? Мдааааммм! Защото вместо да му зададат всички онези въпроси, на които нямаше да може да отговори, те бяха започнали да се смеят и го пуснаха да си върви. Много му се искаше да се изкачи горе на планината и пак да си поиграе с онова пухкаво животинче, ала белокосият стар хум на име Тед му беше казал да отиде далеч — много далеч, — след като изпълни заръката на Стрелеца. Беше му казал още да се ослушва за стрелба — и чуе ли бум-бум, да се крие, докато гърмежите не престанат. И Хейлис възнамеряваше да стори точно това — о, да. Не беше ли свършил онова, което Роланд о’ Гилеад бе поискал от него? Първата жужаща топка вече беше във Феверал — една от жилищните сгради; имаше още две в „Дамли“, където работеха Разрушителите и спяха стражите, които не бяха дежурни, а последната се намираше в къщата на Господаря… дето за малко не го хванаха! Хейлис не знаеше за какво служеха бръмчащите топки, нито пък искаше да знае. Щеше да се махне оттук, навярно с приятелката си Гарма, стига да я откриеше. Започнеше ли стрелбата, щяха да се скрият в някоя дълбока дупка, а той щеше да сподели вкусните си кърпички с нея. Върху някои нямаше нищо освен малко пяна за бръснене, ала имаше и такива с големи сочни сополи и засъхнала гной — дори и сега усещаше божествения им аромат. Щеше да остави най-апетитната — онази с големия кървав съсирек — за Гарма, а тя сигурно щеше да се съгласи да правят джиджи-биджи. Хейлис ускори ход, а на лицето му разцъфна усмивка — ммм, джиджи-биджи с Гарма!

ДВЕ

Седнала на триколесния си скутер, под прикритието на една от празните бараки откъм северната ограда на „Алгул Сиенто“ Сузана наблюдаваше как Хейлис се отдалечава от поселището. Направи й впечатление, че окаяният, обезобразен сай се усмихваше — навярно всичко бе минало гладко. Това бе добра новина. След като Отродът се скри от погледа й, жената отново насочи вниманието си към „Синия рай“.

Виждаше добре двете наблюдателни кули (макар и само горната половина от лявата; останалото бе закрито от хълма), обрасли с някакъв вид бръшлян. Оскъдната растителност наоколо я наведе на мисълта, че сигурно е култивиран. На западната кула се забелязваше някакъв мъж, седнал в кресло, което й заприлича на „Ла-з-бой“[1]. На парапета на източната се бяха облегнали тахийн с глава на бобър и една отрепка (ако бе човек, значи бе ужасно грозен), които си бъбреха спокойно, явно в очакване да прозвучи тръбата, която ще възвести края на дежурството им и началото на закуската в интендантството. Между двете наблюдателници се виждаше тройната ограда — жиците бяха опънати на достатъчно разстояние една от друга, за да могат между тях да патрулират стражи без страх от случаен допир до смъртоносния волтаж. Тази сутрин обаче единствените живи души покрай оградата бяха неколцина хуми, които се мотаеха зад вътрешния периметър и очевидно не бързаха за никъде. Ако гледката пред очите на Сузана не бе някакъв театър, Роланд щеше да се окаже прав. Враговете им бяха уязвими като стадо млади прасенца, току-що получили последната си дажба, преди да бъдат заколени: ком-ком-комала, луканчица ми се прияла. Стрелците нямаха късмет в намирането на каквото и да е радиоуправляемо оръжие, ала бяха открили, че три от най-фантастично изглеждащите пушки имаха превключватели с надпис „ИНТЕРВАЛ“. Еди каза, че според него тези оръжия стреляли с лазер, но съпругата му не виждаше нищо мързеливо в тях[2]. Джейк бе предложил да вземат една от тях и да я изпробват от тази страна на Малката игла, която не гледа към „Синия рай“, но Роланд веднага отхвърли тази идея.

— Прав е, хлапе — беше казал Еди. — Палячовците там долу може да разберат, че сме стреляли с някое от тези неща, дори и без да видят или чуят нещо. Нямаме никаква представа какви вибрации улавя тяхната телеметрия.

Сузана бе използвала прикритието на нощта, за да разположи лазерните оръжия. Когато му дойдеше времето, щеше да активира превключвателите с надпис „ИНТЕРВАЛ“. Пушките можеше да проработят, а можеше и нищо да не се получи… Щеше да го разбере едва в последния момент.

Тъмнокожата жена чакаше с разтуптяно сърце музиката. И тръбата. И ако сничовете, които Отродът бе разнесъл, проработеха по начина, който се искаше на Роланд — огньовете.

— Най-добре ще е всички да се задействат по време на онези пет-десет минути, когато стражите се сменят — беше казал Стрелеца. — Паника, хаос, всички тичат насам-натам и си крещят един на друг. Не можем да очакваме това, но поне можем да се надяваме.

Да, поне можеха да се надяват… но напълни една кофа с желания и една кофа с лайна и виж коя тежи повече. Във всеки случай тежестта на решението за първия изстрел падаше върху нея. След това събитията щяха да се развият с мълниеносна бързина.

„Господи, нека избера точното време.“

Сузана чакаше, хванала един от картечните пистолети „Койот“ и положила дулото му в сгъвката на лявата си ръка. Когато музиката се включи — някакъв кавър на „Т’ва е любов“ — жената се приведе на седалката на триколесния скутер и неволно дръпна спусъка. Ако предпазителят не беше включен, тя без съмнение щеше да изстреля цял залп куршуми в покрива на бараката, унищожавайки всичките им планове. Роланд обаче я бе научил добре и спусъкът не помръдна под пръста й. Въпреки това пулсът й се ускори и тя усети как по тялото й избиват капки пот, въпреки че беше доста прохладно.

Музиката се бе включила и това беше добре… макар и не достатъчно. Сузана седеше в триколесния си скутер и чакаше тръбата.

ТРИ

— Дино Мартино — каза Еди толкова глухо, че никой не го чу.

— Моля? — попита Джейк.

Тримата се бяха притаили зад товарния вагон с надпис „СУУ ЛАЙН“. Трябваше да преминат през гробището на ръждясалите влакове, за да стигнат дотук, и то да го направят незабелязано. И двете врати на вагона бяха отворени, което им позволяваше да разгледат оградата, южните наблюдателници и градчето Плезънтвил, което се състоеше от една-единствена улица. Шесторъкият робот, който преди известно време бе обикалял из Парка, сега сновеше нагоре-надолу по уличката покрай старомодните (и затворени) магазинчета, а от устата му излизаха звуци, наподобяващи математически уравнения.

— Дино Мартино — повтори Еди. Ко бе приседнал в краката на Джейк и гледаше нагоре с искрящите си, обрамчени в златисто очи; младият мъж се наведе и го потупа по главата. — Дийн Мартин изпя тази песен за пръв път.

— Какво? — попита недоумяващо момчето.

— Да, сигурен съм в това — кимна Еди. — Само че ние я пеехме по следния начин: „Когато луната целуне твоите устни и освети ярко херпесите гнусни, ей т’ва е любов…“

— Млъкни, моля те — измърмори Роланд.

— Да не би да сте подушили дим, а? — смръщи вежди Еди.

Джейк и Роланд поклатиха глави. Стрелеца държеше огромния си револвер с ръкохватка от сандалово дърво. Момчето бе въоръжено с АР-15, но платнената торба с оризиите отново висеше на рамото му, и то не само за кадем. Ако всичко се развиваше както трябва, той и неговият дин щяха да ги използват съвсем скоро.

ЧЕТИРИ

Като повечето хора с „домашни прислужници“ Пимли Прентис не възприемаше тези, които се грижеха за домакинството му, като индивиди с определени цели, амбиции и чувства — като човешки същества, с други думи. И докато имаше кой да му носи следобедната чаша с уиски и пържолата в шест и половина вечерта, изобщо не се сещаше за тях. Без съмнение Девар-лордът би бил много изненадан, ако научеше, че Тами (неговата икономка) и Таса (неговият прислужник) се ненавиждат. В крайна сметка пред него винаги са се държали с уважение един към Друг.

Само че Пимли не беше наблизо, когато „Т’ва е любов“ (изпълнена от „Милиард нежни струни“) се разнесе от скритите високоговорители в „Алгул Сиенто“. Господарят се разхождаше из Парка заедно с Финли о’ Тего, а към скромната им компания се беше присъединил и Джакли — тахийн с глава на гарван, който отговаряше за Дълбоката телеметрия. Обсъждаха странните показания на уредите и Пимли изобщо не мислеше за къщата, от която бе излязъл за последен път в живота си. Следователно нямаше откъде да му хрумне, че Тами Кели (все още по нощница) и Таса от Сонеш (все още в копринените шорти, с които спеше) се намираха на прага на жестока битка за наличните провизии в кухненския килер.

— Виж това! — извика жената. Стояха в кухнята — просторно помещение, сега потънало в полумрак, защото от всички крушки светеха само три — останалите бяха изгорели. Електрическите крушки бяха станали доста дефицитни напоследък и оскъдните запаси бяха предназначени за Школата.

— Какво да видя? — Намръщено. Нацупено. И я гледай — тези червени петънца по купидоновата му устичка не бяха ли от червило? Икономката не беше вчерашна.

— Не виждаш ли празните места по полиците? — негодуваше тя. — Гледай! Има ли печен боб? Няма!

— Той не обича фасул, както много добре знаеш…

— И риба-тон няма! Да не искаш да ми кажеш, че не яде и това? Яде я, та чак ушите му плющят, и ти много добре го знаеш!

— Не можеш ли да…

— И никаква супа няма!

— Дръжки няма! — извика Таса. — Ами ей тия неща какви са?

— Няма от доматената на „Кембъл“, която му е любимата! — отсече икономката, пристъпвайки застрашително към него. До този момент караниците им никога не бяха прераствали в юмручни схватки, ала днес току-виж и това се случило. Таса нямаше нищо против — с удоволствие щеше да фрасне тази цапната в устата кучка директно в окото! — Случайно да виждаш някъде доматената супа на „Кембъл“, Таса о’ Там-на-майната-си?

— Ти толкова ли не можеш да донесеш няколко кутии? — попита младежът и на свой ред направи крачка напред; носовете им почти се допираха и макар че жената бе едра, а младият мъж — кльощав, прислужникът не показваше никакви признаци на страх. Тами примигна и за пръв път, откакто момчето бе влязло в кухнята — искаше само чаша кафе, кажи благодаря — на лицето й се изписа нещо различно от раздразнение. Можеше да е тревога; можеше и да е страх. — Толкова ли си слаба в ръцете, Тами от Там-на-майната-си, че не можеш да извадиш кашонче консерви със супа от склада?

Тя подскочи като ужилена и се изпъчи пред него в цял ръст, а бузите й (мазни и лъскави от някакъв нощен крем) потрепериха като желе.

— Зареждането на кухненския килер винаги е било задължение на домашния прислужник! — издекламира тя с абсолютна увереност в правотата си. — И ти прекрасно го знаеш!

— Това не значи, че не трябва да свършиш нещо, когато имаш възможност — отвърна Таса. — Както знаеш, вчера бях зает да кося ливадата му, а ти си седеше в кухнята с чаша студен чай и лентяйстваше като дърта повлекана!

— Имам право на почивка колкото всеки друг! — наежи се жената. — Тъкмо бях измила пода…

— Защо ми се струва, че Доби свърши тази работа? — Смръщи чело прислужникът. Доби беше от онези домакински роботи, известни като „домашни елфи“ — доста стар, но пък все още ефективен.

Лицето на Тами почервеня.

— Какво знаеш ти за домакинската работа, педалче такова?

Бледите бузи на Таса също пламнаха. Знаеше, че пръстите му се бяха свили в юмруци, но само защото бе усетил как грижливо поддържаните му нокти се впиват в дланите му. За миг му хрумна, че тази кавга бе направо абсурдна на фона на онова, което се случваше около тях; те бяха двама глупаци, дърлещи се на самия ръб на пропастта… но хич не му пукаше. Дъртата свиня се заяждаше с него от години и едва сега разбра истинската причина за поведението й.

— Това ли те дразни у мен, сай? — попита младежът с меден глас. — Че целувам пръчката, вместо да запълвам дупката? Само това?

Розите, които пламтяха по лъскавите бузи на Тами, се превърнаха във факли. Не бе искала да стигне толкова далеч, ала след като вече бе направила това — след като бяха стигнали дотам, понеже вината за скандала беше колкото нейна, толкова и негова — нямаше да отстъпи. Проклета да беше, ако отстъпеше!

— В Библията на Господаря пише, че педерастията е грях — заяви жената. — Със собствените си очи го прочетох. Книга на Левит, глава трета, стих…

— А какво казва този Левит за греха на чревоугодничеството? — озъби й се Таса. — Какво казва за жените с цици като възглавници и гъз като кухненска ма…

— Размерът на задника ми изобщо не те засяга, куроблизец жалък!

— Аз поне мога да си намеря мъж — каза весело младежът, — който не покрива лицето ми с кърпа, да не говорим, че не се налага да бърша с парцал…

— Как смееш? — кресна тя. — Затвори си гнусната уста, преди да я затворя вместо теб!

— … паяжините около путката ми…

— Ще ти разбия зъбите, ако не си затвориш…

— … когато искам да си поиграя с нещастния си клитор. — В този момент му хрумна нещо, което би я засегнало още повече. — Моя нещастен, стар и мръсен клитор!

Тами сви юмруци — нейните бяха значително по-големи от неговите.

— Поне никога…

— Давай, сай, кажи си го!

— … никога досега не съм си завирала гнусния чеп на някой мъж в…

Тя замлъкна изведнъж и подуши въздуха; на лицето й се бе изписало изумление, което й придаваше комичен вид. Таса подсмръкна и веднага си даде сметка, че миризмата, която усещаше, не беше нова — бе я доловил още в началото на свадата, — но вече беше много по-силна.

— Не ти ли мирише на… — започна икономката.

— … дим! — извика прислужникът и двамата се спогледаха разтревожено, забравили напълно за кавгата пет секунди преди да е прераснала в юмручен бой. Очите на Тами бяха приковани в старата табела, висяща до фурната. Из целия „Алгул Сиенто“ имаше такива предупреждения, тъй като повечето сгради бяха построени от дървен материал. От стар дървен материал. На нея пишеше: „ВСИЧКИ ТРЯБВА ДА РАБОТИМ ЗАДРУЖНО ЗА СЪЗДАВАНЕТО НА ЕДНА ОБЕЗОПАСЕНА ОТ ПОЖАРИ РАБОТНА СРЕДА“.

Някъде наблизо — сигурно в коридора в задната част на къщата — се надигна оглушителен вой; това можеше да е само някой от противопожарните детектори, които още функционираха. Тами се втурна към килера, за да вземе стария пожарогасител, който висеше там.

— Вземи онзи в библиотеката! — изкрещя икономката и Таса светкавично се юрна да изпълни заръката й. Огънят беше единственото нещо, от което всички се страхуваха.

ПЕТ

Гаски о’Тего, заместникът на Финли о’ Тего, стоеше във фоайето на „Феверал“ (сградата зад „Дамли“) и си бъбреше с Джеймс Кагни. Кагни бе червенокос кан-той, който обичаше ризите в стил „уестърн“ и ботушите, които прибавяха поне седем сантиметра към ръста му от един и шейсет. И двамата носеха папки и обсъждаха някои необходими промени по отношение на охраната на „Дамли“, които трябваше да предприемат идната седмица. Шестима от стражите, зачислени към втората смяна, бяха пипнали това, което Гангли, лекарят на „Алгул Сиенто“, бе нарекъл „момпили“. Болестите бяха често срещано явление в Тъндърклап — както всички знаеха, се дължаха на въздуха и на онова, което бе останало от древните, — но това не означаваше, че бяха свикнали с тях и заразите не им причиняваха неудобства. Гангли често казваше, че трябва да се радват, задето още не е плъзнала някаква истинска чума като Черната смърт или Горещата треска.

Под тях на павирания двор зад дома „Дамли“ няколко тахийни и кан-той стражи (чието дежурство щеше да започне всеки момент, възвестено официално от тръбата) играеха баскетболен мач срещу жалък отбор от Разрушители. Гаски видя как Джоуи Растосович пробва удар отдолу, но Трампас улови топката и я запрати в противниковото поле, повдигайки за момент шапката си, за да се почеше по главата. Гаски не обичаше особено Трампас заради необяснимата му симпатия към талантливите животни, които трябваше да наглежда. Наблизо, загледан в играта, седеше Тед Бротиган и както винаги отпиваше ноз-а-ла.

— Добре, зарежи го — каза Джеймс Кагни с изнервения тон на човек, който иска да сложи край на отегчителна дискусия. — Ако нямаш нищо против да махнем двама хуми от огражденията за ден-два…

— Какво прави Бротиган тук толкова рано? — прекъсна го Гаски. — Почти никога не се появява преди обяд. Онова хлапе, с което се мъкне, също. Как беше името му?

— Ърншоу? — Бротиган се моташе и с оня слабоумник Руиз, ала Руиз не бе хлапе.

Гаски кимна.

— Да, Ърншоу. Тази сутрин е на смяна в Школата; мярнах го там.

Каг (както го наричаха приятелите му) пет пари не даваше защо Бротиган е станал с петлите (не че в Тъндърклап имаше петли); единственото, което искаше, беше да приключат по-скоро с въпроса за охраната, за да може да отиде в „Дамли“ и да си вземе чиния бъркани яйца. Беше подочул, че един от Отродите е открил пресен лук, и само при мисълта за това стомахът му…

— Не подушваш ли нещо, Каг? — внезапно попита Гаски о’ Тего.

Отрепката, която се наричаше Джеймс Кагни, отначало си помисли, че събеседникът му се е изпърдял, но после отхвърли тази идея. Наистина усещаше нещо. Не беше ли дим?

Да, май беше точно това.

ШЕСТ

Тед седеше на стълбите на дома „Феверал“, дишаше зловонния въздух и слушаше как хумите и тахийните се псуват взаимно, улисани в играта. (Не и кан-той; те не си позволяваха вулгарности.) Сърцето му биеше силно, но равномерно. Беловласият мъж прекрасно си даваше сметка, че ако в живота му има някакъв Рубикон, го е прекосил доста отдавна. Това бе станало или в нощта, когато отрепките го бяха заловили в Кънектикът, или в деня, в който бе предложил на Динки да се свържат със стрелците, наближаващи „Синия рай“ (по думите на Шийми). Вярно, че беше напрегнат до крайна степен (направо фулмакс, както би казал Динки), но беше ли нервен? Не. Нервите, помисли си Тед Бротиган, бяха за хората, които не са взели окончателно решение какво да правят.

Той чу как единият идиот зад гърба му (Гаски) попита другия идиот (Кагни) дали не подушва нещо и веднага разбра, че Хейлис бе свършил работата си; играта беше започнала. Тед бръкна в джоба си и извади лист хартия. На него бе написано едно изречение, издържано в перфектен пентаметър[3], макар и да стоеше доста далеч от Шекспировия стих: „НА ЮГ ТРЪГНЕТЕ С ВДИГНА ТИ РЪЦЕ“.

Тед се съсредоточи в надрасканите от него думи, подготвяйки се да ги разпрати във всички посоки.

Зад него димният детектор в залата за отдих във „Феверал“ нададе пронизителен магарешки рев.

„Започнахме“ — каза си беловласият мъж и погледна на север, където, както се надяваше, се криеше първият стрелец — жената.

СЕДЕМ

Прентис, Финли и Джакли бяха прекосили три четвърти от Парка, когато изведнъж се заковаха на място. Тръбата още не бе прозвучала, ала вместо нея зад гърба им се разнесе пронизителен вой, наподобяващ магарешки рев. Тъкмо понечиха да се обърнат по посока на звука, когато същият рев прозвуча и от страната на „Дамли“ в другия край на Парка.

— Какво, по дяволите… — започна Пимли.

… е това?, щеше да каже той, но преди да успее, Тами Кели изхвърча от вратата на „Шапли“, заедно с Таса, домашният прислужник. И двамата заразмахваха ръце над главите си.

Пожар! — изкрещя Тами. — Пожар!

„Пожар? Но това е невъзможно — помисли си Пимли. — Ако наистина чувам димния детектор от моята къща и димния детектор от «Дамли», значи със сигурност…“

— Най-вероятно е фалшива тревога — каза на Финли. — Тези димни детектори всеки път правят така, когато батериите им…

Ала преди да довърши обнадеждаващото си изявление, страничният прозорец на приказната му къщичка експлодира. Стъклата бяха последвани от изригване на оранжеви пламъци.

— Богове! — извика Джакли с бръмчащия си глас. — Пожар е!

Девар-лордът се вторачи в дома си със зяпнала уста. В този миг се включи още една от алармите — тази издаваше поредица от накъсани хълцащи крясъци. Мили Боже, Исусе, та това беше един от детекторите в „Дамли“! Възможно ли бе…

Финли о’ Тего го сграбчи за ръката.

— Шефе — рече със сравнително спокоен глас. — Имаме проблеми.

Преди Пимли да може да отговори, прозвуча тръбата, възвестяваща смяната на дежурството. Девар-лордът внезапно си даде сметка колко уязвими щяха да бъдат през следващите се-дем-осем минути. Уязвими за всевъзможни неща.

Пимли отказваше да допусне думата „нападение“ в съзнанието си. Поне засега.

ОСЕМ

Динки Ърншоу имаше чувството, че седи в мекото кресло от цяла вечност, чакайки нетърпеливо началото на купона. Обикновено престоят в Школата му се отразяваше положително — по дяволите, та той се отнасяше положително на всички, нали все пак ставаше дума за ефекта на „добромисълта“, — но днес усещаше как жиците на напрежението се затягат все повече и повече в стомаха му, свивайки го на топка. Знаеше, че тахийните и кан-той по балконите не откъсват поглед от Разрушителите в залата, но поне не се боеше, че ще го „хакнат“; това бе едно от малкото неща, за които нямаше защо да се тревожи.

Това противопожарната аларма ли беше? От „Феверал“ може би?

Сигурно. Но нямаше никаква гаранция. Стражите бяха съвършено спокойни, сякаш нищо не се бе случило.

„Имай търпение — каза си той. — Тед ти каза, че тази част ще е доста трудна, нали така? Поне Шийми е на сигурно място — в стаята си в дома «Корбет», където е в безопасност. Затова се успокой. Отпусни се.“

Този звук… — Динки беше сигурен, че го издаваше димният детектор. Е, добре… да кажем почти сигурен.

В скута му имаше книга с кръстословици. През последните петнайсетина минути младежът запълваше полетата с абсолютни безсмислици, игнорирайки напълно указанията. Сега обаче написа най-отгоре с големи черни букви: „НА ЮГ ТРЪГНЕТЕ С ВДИГНАТИ РЪ…“

В този миг една от противопожарните аларми на горните етажи, навярно тази в западното крило, зави с пронизителен, мощен рев. Неколцина от Разрушителите, сепнати от унеса на концентрацията, нададоха изненадани викове. Динки също изкрещя, но от облекчение. Облекчение… и нещо повече. Радост? Да, много приличаше на радост. Защото в мига, в който алармата започна да вие, той почувства как могъщото жужене на добромисълта изведнъж секва. Комбинираната сила на Разрушителите изгасна като претоварена електрическа верига и поне за секунда умствените им зъби престанаха да оглозгват Лъча.

Ала Динки имаше работа да върши. Той се изправи, при което книгата с кръстословиците тупна на пухкавия турски килим, и насочи съзнанието си към Разрушителите в залата. Не беше трудно — беше се упражнявал ежедневно за този момент с помощта на Тед. Ами ако успееше? Ако събратята му подемеха тази мисъл и я препратеха на всички останали? Тогава тя щеше да се надигне като приливна вълна, превръщайки се в доминиращия акорд на новата добромисъл.

Или поне така се надяваше Динки.

(ПОЖАР ПРИЯТЕЛИ ИМА ПОЖАР В СГРАДАТА)

Като потвърждение на посланието му нейде във вътрешността на Школата отекна глуха експлозия, последвана от гъсти кълба дим, които вентилационната система избълва в залата. Разрушителите се заозъртаха уплашено с широко отворени очи, а някои се изправиха неуверено на крака.

Динки им изпрати:

(НЕ СЕ ПРИТЕСНЯВАЙТЕ НЕ СЕ ПАНИКЬОСВАЙТЕ ВСИЧКО Е НАРЕД ТРЪГНЕТЕ ПО…)

Той им изпрати ясен мисловен образ на северното стълбище, след което добави и Разрушители, изкачващи се по него. Разрушители, вървящи през кухнята. Пращене на огън и мирис на дим… но само от спалните помещения на стражите в западното крило. Кой би оспорил истинността на това телепатично послание? Кой би се запитал за първоизточника му, за човека, който го е изпратил? Никой… или поне не сега. Сега бяха изплашени до смърт и единственото, което искаха, бе някой да им каже какво да правят; а този някой бе Динки Ърншоу.

(СЕВЕРНОТО СТЪЛБИЩЕ ТРЪГНЕТЕ ПО СЕВЕРНОТО СТЪЛБИЩЕ И ИЗЛЕЗТЕ НА ЗАДНАТА МОРАВА)

Получи се. Всички Разрушители, които се намираха в Школата в този момент, се запътиха натам, подобно на овце след овен или коне след жребец. Някои подеха двете основни идеи

(НИКАКВА ПАНИКА НИКАКВА ПАНИКА) (СЕВЕРНОТО СТЪЛБИЩЕ СЕВЕРНОТО СТЪЛБИЩЕ)

и ги препратиха по-нататък. Даже, за изумление на Динки, той ги чу и над главата си — от отрепките и тахийните, наблюдаващи Разрушителите от балконите.

Никой не побягна и никой не се паникьоса. Великото преселение към северното стълбище беше започнало.

ДЕВЕТ

Възседнала триколесния си скутер, Сузана се взираше през прозореца на бараката, в която се криеше, без да се тревожи, че от „Синия рай“ могат да я забележат. Димните детектори — или поне три от тях — виеха. Над тях се извисяваше ревът на противопожарната аларма — жената не се съмняваше, че става въпрос за онази в дома „Дамли“. Сякаш в отговор на тези звуци от Плезънтвил се разнесоха поредица дисхармонични електронни сигнали, последвани от металическото жужене на множество звънци.

След всичко онова, което се бе случило на юг, не беше никак чудно, че жената виждаше само гърбовете на тримата стражи в покритите с бръшлян наблюдателници. Не бяха много — пет процента от общия брой — но ставаха като за начало.

Сузана сведе поглед към картечния пистолет в ръката си и отправи кратка безмълвна молитва. „Господи, дай ми точен прицел… точен прицел…“

Скоро.

Щеше да го изпробва съвсем скоро.

ДЕСЕТ

Финли сграбчи ръката на Девар-лорда; той обаче го отблъсна и забърза към къщата си, взирайки се невярващо в гъстия дим, кълбящ се от прозорците вляво от вратата.

— Шефе! — извика Невестулката и отново го улови за китката. — Шефе, зарежи това! Трябва да се погрижим за Разрушителите! Разрушителите са най-важни!

Действията на тахийна не доведоха до никакъв резултат, ала в същия момент се включи противопожарната аларма на „Дамли“. Пимли се завъртя рязко и очите му срещнаха за миг искрящия птичи поглед на Джакли. Единственото, което се четеше в него, беше паника — дива, безумна паника, — ала колкото и парадоксално да звучи, тя подейства успокояващо на Прентис. Отвсякъде се разнасяше воят на сирените и алармените звънци, придружен от някакви повтарящи се, ритмични звуци, каквито не беше чувал никога преди. От Плезънтвил ли идваха?

— Хайде, шефе! — извика умолително Финли о’ Тего. — Трябва да се уверим, че Разрушителите са добре…

— Дим! — изграчи Джакли, разпервайки тъмните си (и напълно безполезни) криле. — Дим от „Дамли“, дим и от „Феверал“!

Девар-лордът не му обърна никакво внимание. Той извади пийсмейкъра от кобура си, чудейки се какво ли предчувствие го бе накарало да го вземе. Не можеше да се сети, ала тежестта на оръжието в ръката му беше изключително приятна. Зад гърба му Таса и Тами крещяха като обезумели, но той ги игнорира напълно. Сърцето му биеше бясно, но поне беше възвърнал спокойствието си. Финли беше прав — Разрушителите бяха най-важното нещо в момента. Трябваше да направят всичко възможно, за да не изгубят една трета от тях при някое късо съединение или аматьорски акт на саботаж. Той кимна на Шефа на охраната и двамата се затичаха към „Дамли“, а Джакли кряскаше и пърхаше с криле зад тях като персонаж от някой анимационен филм. Някъде отпред се чуваха виковете на Гаски, заместника на Финли. Внезапно Пимли о’ Ню Джърси чу звук, който го смрази до мозъка на костите му — нещо като къф-къф-къф. Стрелба! Ако някой палячо стреляше по неговите Разрушители, до края на деня главата му щеше да бъде забучена на кол, за бога! Мисълта, че стражите, а не Разрушителите са обекти на атаката, изобщо не му мина през ума, нито пък хрумна на Финли. Нещата се случваха със светкавична бързина.

ЕДИНАЙСЕТ

Накъсаният вой на алармата в южната част на „Синия рай“ бе достатъчно пронизителен, за да спука нечии тъпанчета.

— Исусе! — възкликна Еди и не можа да чуе гласа си. Стражите в южните кули се бяха обърнали с гръб към тях, насочвайки погледа си на север. Мъжът на Сузана още не можеше да види никакъв дим, но не биваше да забравя, че онези в наблюдателниците имаха по-добра видимост.

Роланд стисна Джейк за рамото и посочи към товарния вагон с надпис „СУУ ЛАЙН“. Момчето кимна и запълзя под него заедно с Ко. Тогава Стрелеца хвана и двете ръце на Еди — „Остани, където си“ — и го последва. Когато минаха от другата страна на вагона, двамата се изправиха, без да се притесняват, че враговете им могат да ги забележат — вниманието на всички стражи бе отвлечено от димните детектори и противопожарните аларми, чийто вой огласяше поселището.

Изведнъж цялата фасада на Плезънтвилската железарска компания като че ли пропадна в земята, а от скрития гараж изскочи роботизирана машина, чиято лъскава червена повърхност и хромирани части блестяха като полирани. В центъра на издълженото й туловище проблясваха алени лампи, а един усилен от високоговорители глас изрева:

РАЗЧИСТЕТЕ ПЪТЯ! МИНАВА ПРОТИВОПОЖАРЕН ОТРЯД „БРАВО“! НАПРАВЕТЕ ПЪТ ЗА ПРОТИВОПОЖАРЕН ОТРЯД „БРАВО“!

Стрелбата в южния край на „Алгул Сиенто“ можеше да почака. Тази част на поселището трябваше да изглежда спокойна за непрекъснато увеличаващия се брой на изплашените Разрушители — не се тревожете, приятели, тук е вашият пристан, където можете да се подслоните от неочакваната лайнобуря, разразила се през този ден.

Стрелеца извади една оризия от торбата на Джейк и му кимна да последва примера му. Сетне посочи последователно към стража в дясната кула и към момчето. То кимна и зае позиция за хвърляне, очаквайки сигнала на своя дин.

ДВАНАЙСЕТ

„Чуеш ли веднъж тръбата, която възвестява смяната на караула — беше й казал Роланд, — започвай. Предизвикай колкото се може повече разрушения, но за нищо на света не им давай да разберат, че срещу тях стои само един човек, в името на баща ти!“

Нямаше никаква нужда да й казва това.

Сузана можеше да застреля тримата стражи още преди края на тръбния сигнал, но нещо я възпря. Няколко секунди по-късно тя бе доволна, че се е въздържала. Задната врата на Школата се отвори толкова рязко, че горните й панти се изкъртиха, и Разрушителите се изсипаха навън, блъскайки се едни други в паниката си („Това са унищожителите на вселената, помисли си Сузана. Тези овце.“), а сред тях се мяркаха половин дузина уроди с животински глави и поне четирима от противните хуманоиди с маските.

Моментът бе настъпил. Тъмнокожата жена застреля мъжа в западната кула, след което насочи вниманието и оръжието си към двойката от източната наблюдателница, преди още първата жертва на битката за „Алгул Сиенто“ да падне през парапета. Лицето и косата му бяха омазани със собствения му мозък. Картечният пистолет „Койот“, настроен на полуавтоматична стрелба, изстрелваше по три куршума при всяко натискане на спусъка: Къф! Къф! Къф!

Тахийнът и отрепката в източната кула застинаха във въздуха, сякаш изпълняваха сложни фигури от някакъв танц; сетне съществото с животинската глава се строполи на пътечката, обрамчваща наблюдателницата, а колегата му се преметна през парапета и се стовари с главата надолу на твърдата настилка. Сузана чу зловещото изхрущяване на врата му, когато се строши.

Неколцина от Разрушителите забелязаха злощастното приземяване на отрепката и изкрещяха.

— Вдигнете ръце! — извика някой (жената разпозна гласа на Динки). — Вдигнете си ръцете, ако сте Разрушители!

Никой не възрази; при възникналите обстоятелства всеки, който разбираше какво става (или създаваше такова впечатление), се превръщаше във водач. Част от Разрушителите — но не всички — вдигнаха ръце във въздуха. Това изобщо не смути Сузана; тя не се нуждаеше от вдигнати ръце, за да различи овцете от козите. Над зрението й се бе спуснала някаква зловеща яснота.

Тя превключи койота на единична стрелба и започна да поваля стражите, които излизаха от Школата заедно с Разрушителите. „Тахийн… кан-той, стреляй… хум, но не я убивай, тя е Разрушител, въпреки че не е вдигнала ръцете си… не ме питай откъде го знам, просто го знам…“

Тъмнокожата жена натисна спусъка и главата на хума до жената с яркочервените панталони експлодира сред фонтан от кръв и кости. Разрушителите пищяха като малки деца и се озъртаха наоколо с изпъкналите си очи, докато пристъпваха неуверено с вдигнати ръце. Сузана чу отново гласа на Динки — този път директно в главата си:

(НА ЮГ ТРЪГНЕТЕ С ВДИГНАТИ РЪЦЕ)

Време беше да напусне прикритието си и да се поразмърда малко. Досега бе опукала осмина от лошите момчета на Пурпурния крал заедно с тези в наблюдателниците — не че беше кой знае какво постижение, като се имаше предвид паниката им, — и не виждаше други от укритието си (поне засега).

Сузана завъртя газта и подкара триколесния скутер към друга от изоставените бараки. Машината ускори толкова рязко, че тя за малко да падне от седалката. Полагайки всички усилия, за да не се засмее, закрещя с пълно гърло с продрания, наподобяващ писък на лешояд глас на Дета Уокър:

Разкарайте се оттам, копелета! Припкайте на юг! Дигнете си ръчичките, за да не ви земем за лошите момчета! Всеки, дето е със спуснати ръчички, ще получи куршум в тъпата главичка! Вервайте ми!

Скутерът влетя в бараката, остъргвайки една огромна гума за всъдеход, при което се разклати така, че малко му оставаше да се преобърне. Слава Богу, това не стана; в противен случай Сузана никога нямаше да може да го изправи. В тази барака я чакаше една от лазерните пушки, поставена върху метален триножник. Жената натисна бутона с надпис „ВКЛ“ и тъкмо се чудеше дали не трябва да направи нещо с превключвателя за „ИНТЕРВАЛ“, когато от дулото на оръжието изригна ослепителен алено-пурпурен лъч, който се стрелна над тройната ограда на поселището и направи огромна дупка в горния етаж на дома „Дамли“. Сузана имаше чувството, че е стреляла от упор с артилерийски снаряд — толкова голям беше зейналият отвор.

„Този е супер — каза си. — Трябва да изпробвам и другите.“

Щеше ли да има време обаче? Още и още Разрушители се отзоваваха на призива на Динки; те го подемаха и на свой ред го предаваха на още повече хора.

(НА ЮГ! РЪЦЕТЕ ГОРЕ! НА ЮГ! РЪЦЕТЕ ГОРЕ!)

Тъмнокожата жена превключи койота на автоматична стрелба и обсипа горния етаж на най-близката сграда с огнен дъжд, за да подчертае думите си. Куршумите свистяха и рикошираха. Трошаха се прозорци. Разрушителите пищяха и се тълпяха около „Дамли“ с вдигнати във въздуха ръце. Сузана видя как Тед се приближава към тях — нямаше как да не го забележи, понеже той вървеше срещу потока от паникьосани екстрасенси. Двамата с Динки се прегърнаха набързо, след което вдигнаха ръце и се присъединиха към шествието от Разрушители, които съвсем скоро щяха да изгубят статута си на ВИП-персони и да се превърнат в поредната групичка бежанци, опитващи се да оцелеят в тази враждебна и отровена страна.

Беше убила осем, но това не бе достатъчно. Гладът й тепърва се бе събудил. Нищо не убягваше от взора й. Очите й пулсираха и изпращаха болезнени импулси към мозъка й, ала виждаха всичко. Надяваше се, че скоро около дома „Дамли“ ще се появят още тахийни, отрепки и хуми.

Искаше още.

ТРИНАЙСЕТ

Шийми Руиз живееше в дома „Корбет“ — сградата, по която Сузана бе изстреляла поне стотина куршума. Ако се намираше в леглото си, със сигурност щеше да бъде убит (и то от член на Роландовия ка-тет), ала за щастие по това време телепортът беше коленичил и се молеше за безопасността на приятелите си. Той дори не погледна нагоре, когато прозорецът се пръсна на стотина парченца; просто започна да се моли с двойно по-голяма жар. Чуваше мислите на Динки

(НА ЮГ ТРЪГНЕТЕ)

в главата си, а после към тях се прибавиха и мисловни поточета

(С ВДИГНАТИ РЪЦЕ)

които се сляха в буйна река. Накрая се появи и гласът на Тед — той не просто се присъедини към мислите на другите, но ги засили неимоверно, превръщайки онова, което бе река

(ТАМ ЩЕ БЪДЕТЕ В БЕЗОПАСНОСТ)

в истински океан. Без да си дава сметка за това, Шийми промени молитвите си. „Отче наш“ и „Опази приятелите ми“ стана „на юг тръгнете с вдигнати ръце, там ще бъдете в безопасност“. Старият познайник на Уил Диърборн не спря да повтаря това дори когато газените бутилки в столовата зад дома „Дамли“ експлодираха с оглушителен трясък.

ЧЕТИРИНАЙСЕТ

За Гангли Тристъм (за вас доктор Гангли, кажете благодаря) можеше да се каже, че е един от мъжете, които всяваха най-голям страх в „Алгул Сиенто“. Той бе кан-той, който — ей така, напук — си бе избрал тахийнско вместо човешко име и ръководеше лечебницата на третия етаж в северното крило с желязна ръка. И на ролкови кънки.

В отделението цареше спокойствие, когато Гангли стоеше в кабинета си и оправяше бумащината или посещаваше апартаментите на настиналите Разрушители, ала тръгнеше ли на визитация, всички — сестри, санитари и пациенти — потъваха в почтително (и изнервено) мълчание. Някой новодошъл навярно би се изсмял при вида на дундестото, мургаво създание с двойна брадичка, което се пързаля бавно между болничните легла, стиснало стетоскопа си, а полите на бялата му престилка се развяват зад гърба му (един от Разрушителите веднъж беше казал, че докторът прилича на Джон Ървинг след несполучлива пластична операция). Този, който се смееше, никога нямаше да се присмее отново — Гангли имаше изключително остър език и никой, подиграл се на ролерите му, не се измъкваше безнаказано.

Сега той се носеше стремително между леглата, а стоманените колела (оборудването му бе закупено, преди да се измислят ролерите с пластмасови колелца) трополяха по дървения паркет.

— Искам всички картони! — крещеше той. — Чувате ли ме?… Ако изгубя само една папка в тази шибана бъркотия… само една прокълната от боговете папка… ще извадя очите на виновника и ще ги изям със следобедния си чай!

Пациентите вече ги нямаше, разбира се; беше ги натирил от леглата им още при първия сигнал на димния детектор. Неколцина санитари — долни страхливи копелета, ала той знаеше имената им и щеше да напише всичко в доклада си, когато му дойдеше времето — бяха избягали заедно с болните, но петима бяха останали — включително и личният му асистент Джек Лондон. Гангли се гордееше с тях, макар че това не си личеше от надменния тон, с който им крещеше, докато се пързаляше сред сгъстяващите се облаци дим.

— Вземете картоните, разбрахте ли? Имайте късмет да забравите нещо! Имайте късмет!

Изведнъж в прозореца проблесна сноп яркочервена светлина. Някакво оръжие навярно, защото пръсна на парчета стъклената стена, отделяща кабинета му от отделението, и превърна любимото му кресло в купчина тлеещи останки.

Лекарят се сниши и се плъзна под лазерния лъч, без изобщо да намалява скоростта си.

— Ган да му се не види! — извика един от санитарите. Беше хум — невероятно грозен, с изпъкнали като на риба очи на бледото лице. — Какво беше това?

— Няма значение! — озъби му се Гангли. — К’во те интересува толкоз, писоар смотан? Вземи картоните! Вземи шибаните картони!

Някъде отпред — в Парка може би? — се разнесе оглушителният грохот на приближаваща се машина.

РАЗЧИСТЕТЕ ПЪТЯ! — виеше тя. — НАПРАВЕТЕ ПЪТ ЗА ПРОТИВОПОЖАРЕН ОТРЯД „БРАВО“!

Лекарят никога не беше чувал за такова нещо като противопожарен отряд „Браво“, но в „Алгул Сиенто“ имаше толкова много неща, за които не знаеше. Та той използваше само една трета от оборудването в хирургическия си кабинет например! Но както и да е, единственото, което имаше значение в момента, бяха…

Преди да успее да довърши мисълта си, газовата инсталация под кухнята експлодира. Взривът бе чудовищен — изригна точно под краката им — и Гангли Тристъм бе запратен във въздуха, докато металните колела на кънките му продължаваха да се въртят. Спътниците му бяха сполетени от същата съдба и задушливият въздух внезапно се изпълни със стотици летящи листове. Загледан в тях, лекарят си помисли, че медицинските досиета щяха да изгорят, за разлика от него… след което съзнанието му бе пронизано от друга мисъл — краят бе настъпил по-рано от очакваното.

ПЕТНАЙСЕТ

Роланд чу телепатичната заповед

(НА ЮГ ТРЪГНЕТЕ С ВДИГНАТИ РЪЦЕ. ТАМ ЩЕ БЪДЕТЕ В БЕЗОПАСНОСТ)

в съзнанието си. Време беше. Той кимна на Джейк и оризии-те полетяха. Зловещото им свистене бе едва доловимо на фона на общата какофония, но един от стражите навярно беше чул нещо, защото понечи да се обърне в мига, в който острият ръб на чинията отряза главата му и тя полетя към земята, докато очите му мигаха изумено. Обезглавеното тяло направи две крачки и се строполи с протегнати ръце върху парапета, а кръвта шуртеше като фонтан от грозната рана, с която завършваше шията му. Другият страж вече се беше приземил и лежеше бездиханен в основата на кулата.

Еди се изтъркули с лекота под товарния вагон с надпис „СУУ ЛАЙН“ и се изправи от другата страна. Още две противопожарни машини бяха изскочили от скрития зад фасадата на железарията гараж. Нямаха колела и се движеха на възглавници със сгъстен въздух. В северния край на кампуса (както съзнанието на Еди възприемаше „Синия рай“) нещо експлодира. Добре. Чудесно.

Роланд и Джейк извадиха още чинии от торбата и ги използваха, за да се промъкнат през тройните ограждения. Първият ред (по който течеше ток с високо напрежение) се разкъса със злобно, цвърчащо пращене и мигновен проблясък на син пламък. Вече бяха вътре. Движейки се бързо и безмълвно, стрелците минаха покрай лишените от охрана наблюдателници, а Ко тичаше до петите на Джейк, поемайки по уличката между дрогерията на Хенри Греъм и книжарницата на Плезънтвил.

Главната улица пустееше. Острата миризма на електричество (също като миризмата в метрото, помисли си Еди) от последните две противопожарни машини продължаваше да се усеща във въздуха, подчертавайки още повече противната воня. Далечината се огласяше от воя на сирените и димните детектори, ала въпреки това мъжът на Сузана не можеше да се отърси от впечатлението, че се намира на главната улица в Дисниленд — в канавките нямаше никакви боклуци, по стените не се виждаха никакви цинични надписи и дебелите витрини бяха идеално излъскани. Сигурно това място бе специално проектирано да разтушава обзетите от носталгия Разрушители, тъгуващи по Америка, помисли си Еди, но нима никой от тях не искаше нещо по-добро и по-реалистично от този евтин пластмасов натюрморт? Е, със сигурност изглеждаше по-привлекателно с хора по тротоарите и магазините, но бутафорният му вид просто се набиваше на очи. А може би това правеше впечатление само на него — навярно реакцията му се дължеше на обстоятелството, че бе израснал не в някое спокойно градче, а в Ню Йорк.

От другата страна на улицата се виждаха магазин за обувки, фризьорски салон, бутик и киното „Джем Тиътър“ („ВЪТРЕ Е ПРОХЛАДНО; ВЛЕЗТЕ“, обещаваше надписът на тентата). Роланд вдигна ръка, давайки знак на Еди и Джейк да пресекат улицата. Точно тук (ако всичко се развиваше според плана им) щяха да устроят засадата си. Те притичаха до другия тротоар, снишили глави, заедно с Ко, който припкаше неотлъчно до петите на Джейк. Стрелеца обаче беше неспокоен; до този момент всичко беше като по вода и това го притесняваше.

ШЕСТНАЙСЕТ

Всеки врял и кипял в сражения генерал ще ви каже, че дори и в по-малките битки (като тази) винаги настъпва момент, в който човек изгубва представа за развоя на събитията, за тяхната последователност и взаимосвързаност. Онова, което се е случило, впоследствие бива пресъздадено от историците. Впрочем необходимостта от пресъздаване на мита за последователността на събитията е една от причините за съществуването на историята.

Няма значение. Вече достигнахме точката, в която битката при „Алгул Сиенто“ започна свой собствен живот, и всичко, което мога да сторя аз, е да ви посочвам там и тук с надеждата, че ще съзрете случващото се на фона на общия хаос.

СЕДЕМНАЙСЕТ

Трампас, страдащата от екзема отрепка, чиято небрежност бе отворила очите на Тед за толкова много неща, се втурна към тълпата Разрушители, бягащи от „Дамли“, и сграбчи един от тях — кльощав, оплешивяващ мъж на име Бърди Маккан, работил като дърводелец, преди да започне да унищожава Лъчи.

— Какво става, Бърди? — извика Трампас. Мисловната му шапка беше на главата му и поради тази причина не можеше да чуе телепатичните послания, носещи се около него. — Имаш ли представа какво става по…

— Стрелят! — извика Бърди, отскубвайки се от хватката му. — Стрелят! Някъде там са! — Мъжът посочи зад себе си.

— Кой? Колко на…

— Пазете се, идиоти такива, не виждате ли, че не намалява! — изкрещя Гаски о’ Тего нейде зад Трампас и Маккан.

Трампас вдигна глава и за свой ужас зърна как първата противопожарна машина се носи стремително през центъра на Парка със запалени светлини и двама роботи-пожарникари, увиснали отзад. Пимли, Финли и Джакли светкавично отскочиха настрани, същото направи и домашният прислужник Таса, но Тами Кели бе прегазена от фучащия лъскав звяр и остана да лежи в тревата сред непрекъснато увеличаващата се супа на собствената й кръв. Беше убита от противопожарния отряд „Браво“, който не бе гасил пожари от близо осемстотин години. На мърморенето й бе дошъл краят.

И…

РАЗЧИСТЕТЕ ПЪТЯ! — изрева първата машина. Още два алени силуета изникнаха зад къщата на Девар-лорда. Бързите рефлекси на Таса отново спасиха живота му. — ТОВА Е ПРОТИВОПОЖАРЕН ОТРЯД „БРАВО“! От горната част на машината се подаде някакво приспособление подобно на пумпал, което започна да разпръсква вода в осем различни посоки. — НАПРАВЕТЕ ПЪТ ЗА ПРОТИВОПОЖАРЕН ОТРЯД „БРАВО“!

И…

Джеймс Кагни — тахийнът, който стоеше с Гаски във фоайето на дома „Феверал“, когато започнаха неприятностите (помните ли го?) — разбра какво ще се случи и закрещя на стражите, които тъкмо се изнизваха от западното крило на „Дамли“ с кръвясали очи и дробове; раздирани от кашлица. Панталоните на някои от тях горяха и съвсем малка част от тях носеха оръжията си, но и това беше нещо, слава на Ган и всички богове!

Каг им закрещя да се махат веднага оттам, ала в адската какофония едва чуваше собствения си глас. Видя как Джоуи Растосович дърпа двама настрани, а хлапето Ърншоу изблъсква един друг. Част от кашлящите, плачещи бегълци зърнаха връхлитащата противопожарна машина и се разбягаха като пилци. В следващия момент обаче противопожарният отряд „Браво“ се вряза в стражите от западното крило, без да забавя скоростта си, разпръсквайки вода във всички посоки на компаса.

И…

— Боже Господи, не! — изстена Пимли Прентис и закри лицето си с ръце; Финли, от друга страна, гледаше като хипнотизирай. Той видя как една от отрепките — Бен Аликзандър, бе сигурен в това — потъва под огромните гуми на първата машина. Друг от стражите беше халосан от хромираната решетка и размазан в стената на „Дамли“, когато аленото туловище на пожарната се вряза в сградата сред дъжд от дъски и стъкла, след което едно от предните колела пропадна в стълбищната шахта на сутерена, а някакъв робот започна да вие:

КАТАСТРОФА! УВЕДОМЕТЕ КОМАНДВАНЕТО! КАТАСТРОФА!

„Сериозно ли бе, Шерлок?“ — помисли си Финли, докато зяпаше кървавата следа в тревата с болезнено любопитство. Колко от подчинените му бяха убити от този проклет дефектен боклук? Шест? Осем? Или цяла шибана дузина?

Зад дома „Дамли“ отново се разнесе онова ужасно къф-къф-къф, което най-вероятно се дължеше на стрелба с автоматично оръжие.

Един дебел Разрушител на име Уейвърли се блъсна в него и Невестулката го сграбчи, преди да е успял да се отдръпне.

— Какво става? Кой ви каза да тръгнете на юг? — За разлика от Трампас тахийнът не носеше мисловна шапка и посланието

(НА ЮГ ТРЪГНЕТЕ С ВДИГНАТИ РЪЦЕ. ТАМ ЩЕ БЪДЕТЕ В БЕЗОПАСНОСТ)

отекваше в съзнанието му с такава сила, че бе абсолютно невъзможно да мисли за каквото и да било.

Пимли, който стоеше до него, също сграбчи тази мисъл и му изпрати следното: „Това е само Бротиган. Кой друг би могъл да вземе тази идея и да я усили до такава степен? Никой.“

И…

Гаски улови за ръцете Каг и Джакли и им нареди да съберат всички въоръжени стражи, след което да ги пратят да охраняват Разрушителите, движещи се на юг. Те го изгледаха с празен поглед — паниката бе замъглила очите им — и той тъкмо понечи да им се разкрещи с цялата сила на дробовете си, когато ги връхлетяха другите две противопожарни машини. По-голямата от тях блъсна двама Разрушители, превръщайки ги на пихтия — едната жертва бе Джоуи Растасович. Когато червеното й туловище отмина, брулейки тревата с мощните струи сгъстен въздух, излизащи от соплата й, Таня падна на колене до умиращия си съпруг и вдигна ръце към небето. Жената крещеше с пълно гърло, но Гаски едва я чуваше. В очите му бяха избили сълзи на безсилие и страх. „Подли псета — помисли си той. — Мръсни подли псета, нападащи от засада!“

И…

В северния край на „Алгул Сиенто“ Сузана напусна укритието си, насочвайки се към тройните ограждения. Това не влизаше в предварителния план, ала желанието да стреля и да убива бе по-силно от всякога. Просто не можеше да се въздържи — Роланд прекрасно би я разбрал. Освен това гъстият дим, който се стелеше от дома „Дамли“, поне за момента бе скрил тази част на поселището под тъмната си пелена. Яркочервените лъчи от лазерните пушки я прорязваха периодично като неонови светлини и Сузана си напомни да не пресича пътя им, ако не иска да се сдобие с петсантиметрова дупка в тялото си.

Тя изстреля няколко куршума от койота в преградата — външен, среден, вътрешен ред, — след което форсира триколесния скутер към димната завеса, презареждайки в движение.

И…

Разрушителят на име Уейвърли се опита да се отскубне от Финли. „Не, драги, забрави, няма да стане, избий си го от психарската глава“ — помисли си Шефът на охраната. Той придърпа човечеца — който бе работил като счетоводител в предишния си живот — по-близо до себе си, след което го зашлеви два пъти през лицето — толкова силно, че дланта го заболя. Уейвърли изкрещя от болка и изненада.

Кой е там, да го еба? — изрева Невестулката. — КОЙ ШИБАНЯК ПРАВИ ТОВА? — Двете противопожарни машини вече бяха спрели пред Школата и изпращаха могъщи струи вода в пламъците. Финли се съмняваше, че това ще помогне, но поне нямаше да навреди. Беше цяло чудо, че проклетите огнеборци не се опитаха да срутят сградата, която трябваше да спасят, подобно на първата единица от отряд „Браво“.

Не зная, господине! — проплака Уейвърли. От носа и устата му течеше кръв. — Не зная, но мръсните копелета са поне петдесет, а може би и сто! Динки ни спаси! Господ да благослови Динки Ърншоу!

Междувременно Гаски о’ Тего бе прегърнал през вратовете Джеймс Кагни и Джакли. Гарваноглавият Джакли за малко да си плюе на петите, но заместникът на Финли го сграбчи в последния момент. Трябваха му и двамата.

И…

— Шефе! — извика Финли о’ Тего. — Шефе, трябва да гепим онова хлапе Ърншоу! Работата яко намирисва!

И…

Каг бе притиснал лице към едната буза на Гаски, а Джакли към другата. Заместникът на Финли им повтори заповедта, която бе получил от своя шеф — вземете въоръжените стражи и последвайте бягащите Разрушители. „Не се опитвайте да ги спрете — просто останете с тях! И, за Бога, гледайте да не се изпържат на огражденията! Не им позволявайте да се доближат до тях, преминат ли веднъж: от другата страна на…“

Преди да успее да довърши, се разнесе оглушителна експлозия и от гъстия дим изхвръкна нечие тяло, стоварвайки се точно до краката им. Това беше Гангли, лекарят на поселището — бялата му престилка гореше, а ролковите кънки бяха още на краката му.

И…

Сузана Дийн зае позиция до левия заден ъгъл на „Дамли“, кашляйки от задушливия дим. От мястото си виждаше трима от стражите — Гаски, Джакли и Кагни. Преди да успее да натисне спусъка, те бяха скрити от облак дим. Когато той се разсея, Джакли и Каг бяха изчезнали — най-вероятно за да се присъединят към останалите стражи, влизайки в ролята на овчарски кучета, които пазят изплашеното си стадо. Гаски обаче още си стоеше там и тъмнокожата жена го повали с един-единствен изстрел.

Пимли не забеляза нищо. В съзнанието му все по-дълбоко се загнездваше подозрението, че целият този смут и хаос е само на повърхността; решението на Разрушителите да се отдалечат от нападателите в северната част на „Синия рай“ бе взето твърде бързо и изтеглянето им беше прекалено организирано.

„Не Ърншоу — каза си той. — Бротиган е този, който ми трябва.“

Но преди да потърси с поглед Тед, Таса го прегърна, целият разтреперан, и започна да бръщолеви, че къщата на Господаря горяла, той бил изплашен, ужасно изплашен, а всички дрехи на Господаря, както и книгите му…

Пимли Прентис го халоса по главата и младежът се строполи като нокаутиран на зелената трева. Обединената мисъл на Разрушителите (зломисъл, а не добромисъл) бръмчеше противно

(С ВДИГНАТИ РЪЦЕ, ТАМ ЩЕ БЪДЕТЕ)

в съзнанието му, заплашвайки да изтика всички мисли от главата му. Шибаният Бротиган бе виновен за всичко това, знаеше го със сигурност, и сигурно отдавна си беше плюл на петите… освен ако…

Девар-лордът погледна към пийсмейкъра в ръката си, замисли се за момент, след което пъхна револвера в кобура под лявата си мишница. Шибаният Бротиган му трябваше жив. Шибаният Бротиган трябваше да обясни някои неща… да не говорим, че го чакаше и доста Разрушаване.

Къф-къф-къф. Куршумите свистяха навсякъде около него. Навсякъде бягаха хора, тахийни и кан-той. И — Исусе Христе! — съвсем малка част от тях бяха въоръжени; предимно хумите, патрулирали покрай огражденията. Онези, които охраняваха Разрушителите, по принцип не се нуждаеха от оръжия, защото телепатите бяха кротки като агънца и самата мисъл за нападение отвън изглеждаше абсурдна до…

„До момента, в който не се превърна в действителност“ — скръцна със зъби Пимли и потърси с поглед Трампас.

— Трампас! — кресна той. — Трампас! Хей, каубой! Намери Ърншоу и веднага го доведи при мен! Чуваш ли? Намери Ърншоу!

Тук, в централната част на Парка, шумът не беше толкова оглушителен и отрепката с екземата ясно чу думите на Девар-лорда. Той побягна след Динки и сграбчи младежа за ръката.

И…

Единайсетгодишната Данийка Ростов най-накрая излезе от непрогледната димна завеса, стелеща се над долната половина на дома „Дамли“, като влачеше две червени колички след себе си. Лицето й бе алено и подуто; от очите й бликаха сълзи и тя бе превита почти на две от усилието да дърпа Бадж, който седеше в едната количка, и Седж, който беше в другата. И двамата имаха огромните глави и тесните, мъдри очи на страдащите от хидроцефалия, но Седж поне имаше два мънички израстъка вместо ръце, докато Бадж си нямаше никакви. Покрай устите им бе избила пяна и те издаваха дрезгави, хъхрещи звуци.

— Помогнете ми! — едва успя да извика Дани, разтърсена от мощен пристъп на кашлица. — Помогнете му, преди да се задушат!

Динки я видя и веднага забърза към нея; Трампас обаче го задържа, макар и да си личеше, че сърцето му диктува друго.

— Не, Динк — рече той с извинителен, но твърд глас. — Нека някой друг да й помогне. Шефът иска да си поговори с…

— Пусни го, Трампас — нареди му някакъв глас. Той принадлежеше на Тед Бротиган — лицето му бе пребледняло, а устните му се бяха свили до тънка линия. — Харесвам те, старче, но днес по-добре да не се месиш в работата ни.

— Тед? Какво…

Динк се помъчи да се отскубне от хватката му, ала отрепката го дръпна рязко назад. В този миг Бадж изгуби съзнание и се катурна с главата напред от количката си. Въпреки че тревата беше мека, черепът му изпращя като сцепена диня и Данийка Ростов нададе влудяващ писък.

Динки се хвърли към нея, но Трампас отново го придърпа към себе си, изваждайки междувременно 38-калибровия си колт „Удсман“, който държеше в кобура под мишницата си.

Времето на приказките беше отминало. Тед Бротиган не бе използвал умственото си копие от онзи случай в Акрон през 1935, когато бяха откраднали портфейла му; не го бе използвал дори когато отрепките го бяха заловили в Кънектикът през 1960, макар че в интерес на истината гази идея доста го бе изкушавала. Беше се зарекъл никога вече да не го използва отново и определено не искаше да го хвърля срещу

(усмихни се, когато казваш това)

Трампас, който винаги се бе държал добре с него. Обаче трябваше на всяка цена да стигне до южния край на поселището, преди надзирателите да възстановят реда, и нямаше никакво намерение да оставя Динки в ръцете на Пимли Прентис.

Освен това беше бесен. Горкият Бадж, който винаги се усмихваше на всички!

Беловласият мъж се концентрира и усети как внезапна болка пронизва главата му. Копието полетя. В същия миг Трампас пусна Динки и хвърли на Тед поглед, изпълнен с недоумение и безмълвен укор — поглед, който Бротиган щеше да помни до края на живота си. Сетне отрепката се хвана с две ръце за главата като човек, измъчван от най-силното главоболие на света, и се строполи бездиханен на тревата с подуто гърло и синкав език, стърчащ от устата му.

— Хайде! — извика Тед и сграбчи ръката на Динки. Добре, че Прентис гледаше другаде — вниманието му бе привлечено от поредната експлозия.

— Но Дани… и Седж!

— Тя ще издърпа Седж! — извика му беловласият мъж и добави мислено:

(вече не й се налага да влачи Бадж)

Тед и Динки се втурнаха напред точно в момента, в който Пимли Прентис се обърна и ги видя. Той се вгледа недоумяващо в Трампас, след което им кресна да спрат — да спрат в името на Пурпурния крал.

Финли о’ Тего извади пистолета си, но преди да успее да се прицели, Данийка Ростов се хвърли върху него, драскайки и хапейки го като бясна котка. Момичето не беше много леко, ала внезапното нападение така го изненада, че Невестулката за малко да загуби равновесие и да се строполи на земята. Тахийнът обаче бързо възвърна самообладанието си и обгърна шията на девойката с ръка, изблъсквайки я настрани, но дотогава Тед и Динки вече се бяха отдалечили на значително разстояние и всеки момент щяха да изчезнат сред гъстия дим.

Финли стисна пистолета с две ръце, пое си дълбоко дъх, задържа го и натисна спусъка. От ръката на стареца рукна кръв и той залитна; копелето Ърншоу обаче го улови и двамата се скриха зад ъгъла на „Шапли“.

— Идвам, мили мои! — излая Невестулката след тях. — Идвам и когато ви спипам, ще ви се прииска никога да не сте се раждали! — Ала след като я изрече, заплахата му се стори клиширана и изпразнена от съдържание.

Вече всички обитатели на „Алгул Сиенто“ — Разрушители, тахийни, кан-той с кървави червени дупки, зейнали на челата им като допълнителни очи — тичаха на юг. Тогава Шефът на охраната видя нещо, което никак не му хареса: Разрушителите и само Разрушителите бързаха натам с вдигнати ръце. Ако откъм южните ограждения имаше още опустошители, щяха прекрасно да знаят по кого да стрелят, нали така?

И…

В стаята си на третия етаж на дома „Корбет“ Шийми Руиз, който продължаваше да стои на колене, кашляйки от дима, който нахлуваше през разбития прозорец, бе възнаграден с откровение… или това бе просто неговото въображение — изберете сами. Както и да е, той скочи на крака, а очите му, които обикновено гледаха дружелюбно, макар и с известно притеснение на заобикалящия го свят, бяха по-бистри от всякога и изпълнени с радост.

ЛЪЧЪТ КАЗВА БЛАГОДАРЯ! — извика той на празната стая. Сетне се огледа наоколо, щастлив като Ебънизър Скрудж[4] след прозрението, че духовете са изчезнали, и се втурна към вратата, както си беше по чехли. Едно остро парче стъкло прониза стъпалото му — носейки смъртта му на върха си; горкият Шийми, кажете Дискордия, — но понесеният на крилете на възторга телепорт изобщо не го усети. Той хукна по коридора и се спусна по стълбите, вземайки по няколко стъпала едновременно.

На площадката на втория етаж се натъкна на възрастна дама (също Разрушител) на име Бел О’ Рурк. Шийми я сграбчи за раменете, разтърси я и извика въодушевено в смаяната й физиономия:

ЛЪЧЪТ КАЗВА БЛАГОДАРЯ! ЛЪЧЪТ КАЗВА, ЧЕ ВСИЧКО МОЖЕ ДА СЕ ОПРАВИ! НЕ Е КЪСНО! СПРЯХМЕ ТОЧНО НАВРЕМЕ!

Сетне се втурна напред, за да разгласи добрата вест (добра за него, де) на всички останали, и…

На главната улица Роланд погледна първо към Еди Дийн, а после и към Джейк Чеймбърс.

— Идват — рече Стрелеца. — Идват и тук ще се намесим ние. Чакайте заповедта ми, после се изправете и нека прицелът ви бъде точен.

ОСЕМНАЙСЕТ

Първи се появиха Разрушителите; те тичаха като обезумели, вдигнали ръце, и прекосиха улицата, без изобщо да забележат нито Еди, който се бе скрил в касата на „Джем Тиътър“ (мъжът на Сузана бе разбил витрината от трите страни с дръжката на револвера, който някога бе принадлежал на Роланд), нито Джейк (притаил се в стария форд, паркиран пред плезънтвилската хлебарница), нито Роланд (заел позиция зад един манекен на витрината на модния бутик).

Бегълците стигнаха отсрещния тротоар и се заозъртаха недоумяващо наоколо.

„Махайте се оттук — помъчи се да им внуши Роланд. — Махайте се оттук! Тръгнете по алеята и гледайте да се отдалечите колкото се може повече.“

— Хайде! — извика един от тях и те се втурнаха по алеята между книжарницата и дрогерията на Хенри Греъм. В този момент на главната улица дотичаха още трима Разрушители, а след тях се появи и първият от стражите — човек, вдигнал пистолета до изплашеното си, ококорено лице. Роланд го взе на мушка… ала не натисна спусъка.

Скоро дойдоха още надзиратели; както Роланд очакваше (и се надяваше) те се разпръснаха, опитвайки се да обградят поверениците си. Явно смятаха да попречат на бягството да се превърне в бунт.

Стройте се в две колони! — изграчи някакъв тахийн с глава на гарван. — Стройте се в две колони и ги подберете между вас, в името на бащите ви!

Един от другите — червеноглав тахийн с разпасана риза — му кресна:

Ами оградата, Джакли? Какво да правим, ако се юрнат към оградата?

Нищо, Каг, просто…

Един от Разрушителите изкрещя, когато се опита да се промъкне покрай гарвана, и той — Джакли — го блъсна толкова силно, че горкият човечец полетя с разперени ръце към паважа.

— Стойте един до друг, червеи такива! — изсъска тахийнът. — Щом искате, бягайте, но поне спазвайте някакъв ред! — Сякаш в случилото се имаше някакъв ред, помисли си Роланд злорадо. Сетне гарваноглавият извика на онзи на име Джакли: — Остави двама-трима да се изпържат — останалите веднага ще си научат урока!

Ако Еди или Джейк бяха започнали да стрелят в този момент, нещата щяха сериозно да се усложнят, но стрелците можеха да чакат. Те наблюдаваха от укритията си как персоналът на „Синия рай“ се опитва да въдвори някакво подобие на ред сред бушуващия хаос. Появиха се още стражи; Джакли и червеноглавият им заповядаха да се строят в две редици, образувайки коридор от двете страни на улицата. Неколцина Разрушители успяха да се изплъзнат, ала повечето останаха впримчени между слугите на Пурпурния крал.

В този миг се появи един нов тахийн с глава на невестулка, който пое командването от онзи на име Джакли. Той потупа двама-трима Разрушители по гърбовете, при което те се втурнаха изплашени напред.

На юг от главната улица някой извика:

— Жиците са срязани! — След което друг добави: — Май стражите са мъртви! — Тази думи бяха последвани от ужасен писък и Роланд бе повече от сигурен, че някой нещастен телепат току-що се бе натъкнал на нечия отрязана глава в тревата.

Виковете на потресените Разрушители още не бяха заглъхнали, когато Динки Ърншоу и Тед Бротиган се появиха между хлебарницата и магазина за обувки — толкова близо до скривалището на Джейк, че той можеше да се протегне и да ги докосне. Спомощникът беше ранен. Десният ръкав на ризата му бе почервенял от лакътя надолу, но старецът се държеше на крака — макар и с помощта на Динки, който го крепеше с една ръка. Щом се изплъзнаха от стражите, Тед се обърна и погледна точно към мястото, където бе застанал Стрелеца, след което двамата поеха по алеята и се скриха от погледа му.

Това означаваше, че бяха в безопасност… поне за известно време. Ала къде беше голямата клечка? Къде беше Прентис — човекът, който управляваше това омразно място? Роланд искаше както него, така и онзи тахийн с муцуна на невестулка — отрежи главата на змията и змията умира. Не можеха да чакат повече. На главната улица почти не бяха останали Разрушители; Стрелеца не смяташе, че сай Невестулка ще стои тук още дълго — напротив, щеше да се опита да попречи на поверениците си да преминат през оградата. Естествено, че нямаше да стигнат далеч в тази безплодна и пустееща земя, ала тахийнът сигурно си мислеше, че щом в северната част на „Алгул Сиенто“ има опустошители, бе напълно възможно в южния му край да чакат спасителни отряди, които да…

И ето че най-сетне се появи, слава на боговете и на Ган — сай Пимли Прентис, Девар-лорд на „Синия рай“. Той се олюляваше, докато вървеше, и по изражението му си личеше, че е потресен от случилото се. Личният му пистолет се поклащаше в кобура под месестата му ръка, а от носа и едното му око течеше кръв, сякаш вълненията му бяха дошли в повече и нещо се бе скъсало вътре в главата му. Той се приближи до Невестулката, кла туткайки се като пиян — впоследствие, когато печалното събитие вече се бе случило, Роланд щеше да се обвинява, че не бе обърнал достатъчно внимание на тази походка; — навярно за да поеме командването на операцията. От кратката им, но гореща прегръдка, която едновременно даряваше и получаваше утеха, Стрелеца разбра всичко, което искаше да узнае за близостта на отношенията им.

Той насочи револвера си към главата на Прентис, натисна спусъка и видя как във въздуха се разхвърчаха кръв и косми. Девар-лордът разпери ръце към мрачното небе и се строполи в краката на потресения тахийн.

Сякаш в отговор на случилото се атомното слънце се включи в същия миг и лъчите му изпълниха света с ярката си светлина.

Хайл, стрелци, избийте ги до крак! — извика Роланд и дясната му длан се стрелна към петлето на револвера му — тази древна машина за убиване, — в типичен каубойски маниер. Той успя да повали четирима, преди стражите — наредени като глинени патета в панаирджийско стрелбище — да осъзнаят какво става, камо ли да реагират на изстрелите му. — За Гилеад, за Ню Йорк, за Лъча, за вашите бащи! Чуйте ме, чуйте ме! Повалете всички! ИЗБИЙТЕ ГИ ДО КРАК!

Така и сториха; Стрелеца от Гилеад, бившият наркоман от Бруклин, самотното дете, някога известно на госпожа Грета Шоу като ’Бама. А зад тях, от юг, носейки се през облаците дим с триколесния си скутер (който се бе отклонил само веднъж от неотклонния си курс, за да заобиколи прегазения труп на икономката Гами Кели), дойде и четвърти — жената, членувала в Националната асоциация за права на цветнокожите, някогашна привърженичка на „пасивната съпротива“, която бе поела — непоколебимо и веднъж завинаги — по пътя на оръжието. Сузана застреля трима пипкави човешки стражи и един страхлив тахийн. Той носеше пушка на гърба си, ала дори не се опита да я използва; вместо това вдигна лъскавите си, покрити с перушина ръце — главата му напомняше мечешка муцуна — и помоли за милост. Тъмнокожата жена, която никога нямаше да забрави какво се бе случвало тук (да не говорим за стриваните на пюре детски мозъчета, с които хранеха Лъчеубийците за по-голяма ефективност), не изпълни молбата му, ала обстоятелството, че го лиши бързо от жалкия му живот, без да му причинява допълнителни страдания, само по себе си представляваше истински акт на милосърдие.

Когато триколесният скутер излезе на улицата между киното и фризьорския салон, стрелбата вече бе престанала. Финли и Джакли умираха; Джеймс Кагни лежеше бездиханен, а човешката му маска бе съдрана от отблъскващата му плъхоподобна муцуна; а до тях се търкаляха още поне трийсетина умиращи стражи. Доскоро безупречните канавки на Плезънтвил преливаха от кръвта им.

Останалите стражи навярно се криеха, уверени, че са нападнати от стотина или повече опитни бойци, опустошители от Бог знае къде. Повечето Разрушители вече се намираха на затревените площи между главната улица и южните наблюдателници, сгушени един до друг като овце, каквито и бяха. Тед вече бе започнал да се грижи за тях, без да обръща внимание на кървящата си ръка.

После целият северен контингент на армията от опустошители се появи в началото на алеята до „Джем Гиътър“ — една безнога чернокожа жена, караща триколесен всъдеход. Лявата й ръка бе сграбчила кормилото, докато дясната (в която държеше картечния пистолет) само бе облегната на него. Когато видя камарата трупове на улицата, тя кимна с безрадостно задоволство.

Еди излезе от касата на киното и я прегърна.

— Ей, захарче, как си? — измърка тя, докато обсипваше с целувки врата му по такъв начин, че съпругът й потръпна. Сетне към тях се присъедини и Джейк — лицето му беше пребледняло, но спокойно — и Сузана обгърна с ръка раменете му, за да го придърпа по-близо. Погледът й се спря на Роланд, който стоеше на тротоара до тримата, които бе изтеглил в Средния свят. Револверът му се поклащаше до лявото му бедро. Можеше ли да почувства копнежа, изписан на лицето му, запита се Сузана. Съзнаваше ли изобщо, че той бе там? Тъмнокожата жена се съмняваше.

— Ела тук, Гилеад — рече тя. — Това е групова прегръдка, а ти си част от групата.

За момент той сякаш не разбра поканата или пък се престори, че не я разбира. Сетне пристъпи напред, спирайки се да прибере пистолета в кобура и да вдигне Ко, и застана между Джейк и Еди. Четириногият им приятел веднага скочи в скута на Сузана, като че ли това бе най-естественото нещо на света. После Стрелеца обгърна с едната си ръка кръста на Еди, а с другата — този на Джейк. Сузана се протегна нагоре (пухкавото зверче задраска комично с лапички, за да се задържи на мястото си) и обви с ръце врата на Роланд, целувайки го по загорялото от слънцето чело. Джейк и Еди се засмяха. Техният дин също се засмя — така се смеем, когато сме изненадани от щастието.

Искам да ги видите така; искам да ги запомните така и да ги запомните добре. Ще го направите ли? Те са скупчени около триколесния скутер на Сюз, прегърнати след победата, която съвсем заслужено спечелиха. Искам да ги видите така, но не защото са извоювали велика битка — те знаят това по-добре от всеки друг, — а защото в този момент са ка-тет за последен път. Историята за тяхната задруга свършва тук, на тази бутафорна улица и под това изкуствено слънце; останалата част от разказа ми ще бъде кратка и жестока в сравнение с онова, което сте чули от мен досега. Защото, когато един ка-тет се разпадне, краят винаги настъпва бързо.

Кажете сбогом.

ДЕВЕТНАЙСЕТ

Пимли Прентис гледаше през кървавата пелена, спуснала се над умиращите му очи, как по-младият от двамата мъже се отделя от общата им прегръдка и се приближава към Финли о’ Тего. Стрелецът видя, че Невестулката още мърда, и приклекна на едно коляно до него. Тъмнокожата жена, вече слязла от триколесния си всъдеход, и момчето започнаха да обикалят останалите жертви и да доубиват тези, които бяха още живи. Въпреки че бе тежко ранен в главата (а може би тъкмо поради тази причина), Пимли си даде сметка, че това бе по-скоро проява на милосърдие, отколкото на жестокост. Девар-лордът предполагаше, че след като приключат с това, ще се съберат с остатъка от страхливите си, притворни приятели, за да претърсят всички сгради в „Синия рай“ за оцелели стражи, които ще застрелят. „Няма да намерите много, мили пъзльовци — помисли си той. — Вече очистихте две трети от подчинените ми.“ А колко опустошители бяха повалили те на свой ред? Доколкото Пимли бе запознат, нито един.

Но май можеше да направи нещо по въпроса. Дясната му ръка бавно и мъчително запълзя към кобура под лявата му мишница, където се намираше верният му пийсмейкър.

Междувременно Еди бе допрял дулото на гилеадския си револвер с ръкохватки от сандалово дърво до главата на Човека-невестулка. Пръстът му тъкмо щеше да натисне спусъка, когато видя, че тахийнът, който беше прострелян в гърдите, кървеше силно и явно всеки момент щеше да издъхне, го гледа съсредоточено, явно беше в съзнание. В очите му се четеше и нещо друго, ала Еди не го бе грижа за това. Нещо като презрение. Младият мъж вдигна поглед и зърна Сузана и Джейк, които проверяваха жертвите в източната част на полесражението, зърна Роланд, който стоеше на тротоара и говореше с Динки и Тед, докато превързваше ръката на беловласия мъж. Двамата бивши Разрушители го слушаха внимателно и макар че на лицата им бе изписано съмнение, кимаха с глави.

Съпругът на Сузана отново насочи вниманието си към умиращия тахийн.

— В края на пътеката си, приятелю — рече му той. — Искаш ли да кажеш нещо, преди да излезеш на полянката?

Финли кимна.

— Кажи го тогава, друже. Обаче бъди кратък, ако искаш да го кажеш цялото.

— Ти и ония сте едни страхливи псета! — процеди с усилие Човекът-невестулка. Вероятно бе улучен в сърцето — или поне така го чувстваше, — но щеше да каже това; трябваше да го каже, и щеше да накара проклетото си сърце да бие, докато не изрече всичко, което искаше да каже. Едва тогава щеше да издъхне и да посрещне мрака. — Притворни бъзливи псета, избиващи хората от засада. Това искам да кажа.

Еди се усмихна безрадостно.

— А какво да кажем за страхливите псета, които използваха деца, за да унищожат целия свят от засада, приятелю? Цялата вселена?

Тахийнът примигна, сякаш изобщо не очакваше подобен отговор. Навярно не очакваше никакъв отговор — освен последния куршум.

— Аз… само изпълнявах чужди заповеди.

— Не се и съмнявам — отвърна младият стрелец. — И ги изпълняваше стриктно до самия край. Приятно прекарване в Ада, На’ар или както там му викаш. — При тези думи той допря дулото на револвера до слепоочието на Финли и натисна спусъка. Шефът на охраната на „Алгул Сиенто“ потръпна веднъж и застина неподвижно. Намръщен, Еди се изправи на краката си.

Докато правеше това, забеляза някакво движение с периферното си зрение и видя, че един от повалените — главният шеф — се е надигнал на един лакът. Пистолетът му — 40-калибров „Пийсмейкър“, който бе екзекутирал един изнасилвач — бе прицелен. Рефлексите на Еди бяха бързи, но нямаше никакво време да ги използва. Револверът на ки’-дам (както Динки Ърншоу наричаше сай Прентис) изгърмя веднъж, от дулото му изригнаха пламъчета и кръвта рукна от челото на Еди Дийн. Косата на темето му се надигна за миг във въздуха, сякаш разрошена от внезапен порив на вятъра, когато куршумът излезе от черепа му. Мъжът се плесна по челото, закривайки с длан дупката, появила се над дясното му око — досущ като човек, който се е сетил със закъснение за жизненоважната работа, която е трябвало да свърши.

Роланд мигом се завъртя, изваждайки револвера от кобура си с мълниеносно движение. Джейк и Сузана също се обърнаха. Тъмнокожата жена видя как съпругът й стои на средата на улицата, притиснал ръка към челото си.

— Еди? Скъпи?

Пимли вече се готвеше да дръпне спусъка за втори път, оголил зъби в злорада гримаса, ала Роланд го простреля в гърлото и Девар-лордът на „Алгул Сиенто“ се търкулна наляво, а револверът излетя от ръката му и издрънча на земята до трупа на неговия приятел Невестулката.

Еди! — изпищя Сузана и запълзя на лакти и колене към съпруга си. — „Не е ранен лошо — повтаряше си жената, — не е ранен лошо, мили Боже, не позволявай да се случи нещо лошо на мъжа ми…“

Тогава тя забеляза кръвта, която бликаше под дланта му и капеше на улицата, и осъзна с болезнена сигурност, че раната бе лоша.

— Сюз? — попита съпругът й. Гласът му беше чист и ясен. — Сюзи, къде си? Не мога да те видя.

Той направи една крачка, после втора, трета… и изведнъж се строполи ничком на улицата, както дядото на Тян Джафърдс бе разбрал на секундата, когато го бе зърнал. Защото това момче бе стрелец, истина ви казвам, и този край бе единственият, който такъв като него би могъл да очаква.

Бележки

[1] Марка удобни кресла за гледане на телевизия с подвижна облегалка и сгъваема поставка за краката. — Б. пр.

[2] Игра на думи между lazer (лазер) и lazy (мързелив) — Б. пр.

[3] Английски стихотворен размер, състоящ се от пет стъпки (в случая петостъпен ямб). — Б, пр.

[4] Скъперникът от „Коледна песен“ на Чарлз Дикенс — Б. пр.