Стивън Кинг
Тъмната кула (18) (Тъмната кула VII)

ДВЕ

Малко по-късно Шийми вече седеше на земята, облегнал се на стената на пещерата, а покривалото на триколесния скутер на Сузана му служеше за възглавница. Еди му предложи сода, но според Тед трябваше да му дадат вода. Шийми пресуши първата бутилка „Перие“ на един дъх и вече унищожаваше втора. Останалите пиеха разтворимо кафе — с изключение на Тед, който се наслаждаваше на любимата си ноз-а-ла.

— Не мога да разбера как издържаш тая гадост — каза му Еди.

— „Всеки с вкуса си“, казала старата мома, докато целувала кравата — отвърна му Тед.

Само Отрочето на Родърик не казваше нищо. Той лежеше пред входа на пещерата, притиснал длани към лицето си, а тялото му трепереше.

След като Шийми изпи първата си бутилка вода, Тед му измери пулса, прегледа устата му и опипа черепа му за наранявания. Всеки път, когато питаше телепорта дали това място го боли, Шийми категорично клатеше глава, без да отделя очи от Роланд. Щом провери и ребрата му („гъдел ме е, сай“, рече засмяно къдравият мъж), Бротиган обяви, че е здрав като камък.

Еди, който виждаше прекрасно очите на Шийми — един от газените фенери наблизо осветяваше лицето на някогашния кръчмарски прислужник, — си помисли, че гази лъжа задминаваше дори и президентските.

Сузана се зае да приготви нова партида яйца и говежда яхния с царевица. (Грилът беше проговорил отново — „Още от същото, а?“, попита жизнерадостно, ала усилията му да завърже разговор за пореден път останаха без резултат.) Еди използва момента и се обърна към Динки Ърншоу:

— Искаш ли да се поразходим за малко навън, докато Сюз приготви закуската?

Младежът потърси с поглед Тед, който му кимна, и едва след това се обърна към младия стрелец:

— Щом искаш. Тази сутрин имаме малко повече време, но това не значи, че трябва да го пилеем.

— Разбирам — рече Еди.

ТРИ

Вятърът се бе усилил, но вместо да освежи въздуха, зловонието бе станало по-нетърпимо от всякога. Веднъж от гимназията ги бяха завели да разгледат петролна рафинерия в Ню Джърси и до днес Еди си мислеше, това е било най-ужасното нещо, което е подушвал през живота си — две момичета и три момчета бяха повърнали. Помнеше, че човекът, който ги развеждаше из рафинерията, се бе засмял сърдечно, отбелязвайки:

— Не забравяйте, че това е мирисът на парите — така ще се почувствате по-добре!

Навярно „Пърт Ойл & Газ“ продължаваха да държат първото място в личната му класация, но само защото тази миризма не беше толкова силна. И защо, по дяволите, си мислеше за тези неща? Не знаеше и най-вероятно нямаше никакво значение, но въпреки това имаше нещо странно в начина, по който някои спомени го навестяваха. Само дето „навестяваха“ не беше точната дума, нали?

— По-скоро изплуват — промърмори Еди. — Изплуват от миналото.

— Моля? — попита Динки. — Каза ли нещо, партньоре?

Бяха излезли на пътеката и се взираха в сините покриви, мержелеещи се в далечината, стълпотворението от ръждясали локомотиви и вагони и идиличната главна улица. Идилична, да — особено като знаеш, че градчето е заобиколено от тройни ограждения, по едно от които тече ток със смъртоносно напрежение.

— Нищо — каза Еди. — Каква е тази миризма? Имаш ли някаква представа?

Динки поклати глава, но посочи с ръка отвъд „Синия рай“ — на юг… а може би на изток? Кой можеше да каже със сигурност?

— Всичко, което знам, е, че там има нещо отровно — рече. — Веднъж попитах Финли и той ми каза, че натам имало фабрики. Нещо, свързано с „Позитроникс“. Познато ли ти е това име?

— Да. Но кой е този Финли?

— Финли о’ Тего. Шефът на охраната, дясната ръка на Прентис, познат още и като Невестулката. Тахийн. Каквито и планове да имате, трябва да минете през него, за да ги реализирате, а той няма никакво намерение да ви помага. Да го видя проснат на земята за мен ще е национален празник. Между другото истинското ми име е Ричард Ърншоу. Страшно се радвам да се запознаем.

Той протегна ръка и Еди я стисна.

— Аз съм Еди Дийн. Тук, на запад от Пекос, ме знаят като Еди от Ню Йорк. Жената е Сузана. Съпругата ми.

Динки кимна.

— Аха. А момчето се казва Джейк и също е от Ню Йорк.

— Джейк Чеймбърс, да. Слушай, Рич…

— Приветствам усилието — усмихна се младежът, — но толкова отдавна ми викат Динки, че вече е късно да се променя. Известно време работих в супермаркета „Супр Савр“ и там имаше един пич на двайсет години, на когото викаха „Джей Джей шибания Блу Джей“^[2]. Хората ще го наричат така и когато стане на осемдесет, и му сложат катетър и една от онези торби, дето пикаеш в тях.

— Ако не си свършим добре работата — каза Еди, — никой няма да стане на осемдесет. Нито в този, нито в който и да е друг свят.

Динки го изгледа стъписано, сетне лицето му помръкна.

— Дяволски прав си, човече — въздъхна той.

— Този тип, дето познава Роланд, изглежда много зле — подметна Еди. — Видя ли очите му?

Младежът кимна. Изражението му бе станало още по-мрачно.

— Мисля, че тези малки червени петънца кръв в бялото на очите се наричат „петехии“^[3] — рече, след което добави с извинителен тон: — Не знам дали го произнасям правилно.

— Хич не ми пука как им викаш. И като се замята там като риба на сухо…

— Не го каза много учтиво — вметна Динки.

На Еди изобщо не му пукаше как го е казал.

— Случвало ли се е и преди?

Младежът заби поглед в обувките си. Еди си каза, че този отговор бе достатъчен.

— Колко пъти? — младият стрелец се надяваше, че гласът му не звучи толкова разтревожено, колкото се чувстваше. В очите на Шийми се виждаха толкова много кървави точици, че сякаш някой ги бе поръсил с червен пипер. Да не говорим за по-големите в ъгълчетата им.

Динки, който продължаваше да зяпа земята, вдигна ръка и разпери четири пръста.

— Четири пъти?

— Ъхъ — каза младежът. Сякаш за пръв път виждаше самоделните си мокасини. Всичко започна, откакто изпрати Тед в Кънектикът през 1960. Сякаш нещо вътре в него се скъса. — Вдигна поглед и се помъчи да се усмихне. — Но вчера, когато върна трима ни в „Синия рай“, му нямаше нищо. Не припадна.

— Нека видим дали съм разбрал правилно — започна Еди след кратка пауза. — В затвора имате сума ти малки грехове, но само един смъртен — телепортацията.

Динки се замисли над това. Правилата далеч не бяха толкова либерални за тахийните или кан-той — те можеха да бъдат прокудени или лоботомирани поради множество причини, в това число простъпки като небрежност, дразнене на Разрушителите или каквито и да е прояви на жестокост. Веднъж — или поне така беше чувал — един Разрушител бе изнасилен от кан-той, който обяснил на тогавашния Девар-лорд, че това деяние било част от превръщането му — самият Пурпурен крал се явил в съня на изнасилвача и му казал да направи това. За това си дело отрепката била осъдена на смърт. Разрушителите били поканени да присъстват на екзекуцията (смърт чрез изстрел от упор в главата), която се провела по средата на главната улица в Плезънтвил.

Динки разказа на Еди за това и се съгласи, че поне за Разрушителите телепортацията е единственият смъртен грях. Поне според неговите знания.

— А Шийми е телепорт — каза младият стрелец. — Вие двамата му помагате — спомагате му, както би казал Тедстър — и го прикривате, като нагласявате по някакъв начин данните.

— Те дори не подозират колко е лесно да се хакне шибаната им телеметрия — каза засмяно Динки. — Представям си как ще се облещят накрая! Само да не обърнем колата, докато още сме в движение, партньоре!

Еди не се притесняваше за това. Важното беше, че бяха в движение. Шийми също бе в движение… но колко още?

— И Шийми е единственият, който ви телепортира — продължи мъжът на Сузана. — Нали така?

— Ъхъ.

— Единственият, който може да телепортира.

— Ъхъ.

Еди си помисли за двете им мисии — да освободят Разрушителите (или да ги убият, ако нямаше друг начин да ги спрат) и да осуетят предстоящата среща на писателя със смъртоносния микробус. Роланд смяташе, че ще успеят да свършат и двете неща, ала за тази цел се нуждаеха от телепортаторските умения на Шийми поне два пъти. Освен това гостите им трябваше да се, върнат зад тройните ограждения, след като днешното им съвещание приключеше, което означаваше, че малоумно изглеждащият мъж трябваше да проведе три телепортации.

— Той казва, че не го боли — рече Динки. — Ако за това се тревожиш.

Вътре в пещерата останалите се засмяха на нещо. Колко им трябваше — сигурно си мислеха, че щом Шийми е в съзнание и се храни, значи всичко е наред.

— Не — отрече младият стрелец. — Според Тед какво се случва с Шийми по време на тези телепортации?

— Че получава мозъчни хемороиди — без никакво бавене отвърна Динки. — Малки ранички по повърхността на мозъка му. — Той почука с показалеца по черепа си, за да илюстрира казаното: — Пльок, пльок, пльок.

— Състоянието му влошава ли се? — попита Еди. — Влошава се, нали?

— Абе, пич, ти да не смяташ, че да ни разкарва насам-натам е моя идея?

Еди вдигна ръка досущ като регулировчик, спиращ автомобил.

— Не, не. Просто се опитвам да разбера какво става. — „И какви са ни шансовете.“

— Мразя да го използваме по този начин! — избухна младежът, ала сподави вика си, за да не го чуят тези в пещерата. Въпреки това обаче Еди нито за миг не си помисли, че Динки преувеличава — младежът наистина бе разстроен. — Той няма нищо против — той иска да го прави — и това само влошава нещата. Начинът, по който гледа към Тед… — Ърншоу вдигна рамене. — Така едно куче би гледало най-добрия господар във вселената. Шийми гледа по същия начин и към твоя дин, в случай че не си забелязал.

— Той го прави за моя дин — рече Еди, — а това е най-важното. Може да не ти се вярва, Динк, но…

— Но ти го вярваш.

— Абсолютно. Сега да ти задам най-важния въпрос — как мислиш, според теб Тед знае ли колко време ще издържи Шийми? Като се има предвид, че сега помощта, която получава, се е увеличила?

„Кого се опитваш да развеселиш, братко“ — проговори изведнъж Хенри в главата му. Циничен както винаги. — „Него или себе си?“

Динки изгледа Еди така, сякаш бе откачен или в краен случай малоумен.

— Тед е бил счетоводител. От време на време преподавател. Надничар, когато не е могъл да си намери нищо по-добро. Той не е лекар.

Младият мъж обаче не се отказваше.

— Какво мисли той?

Динки мълчеше. Вятърът виеше, заглушавайки музиката, а гръмотевиците трещяха като търкалящи се кости. Накрая рече:

— Може би три или четири пъти… но последствията стават все по-лоши. Вероятно само два пъти. И няма никакви гаранции, разбираш ли? Може да получи удар още следващия път, когато се напъне да отвори дупка, през която да преминем.

Еди се опита да измисли друг въпрос, но не можа. Последният отговор бе помел и последните останки от слабия му оптимизъм като приливна вълна и когато Сузана ги извика, той с радост се завтече към пещерата.

ЧЕТИРИ

Шийми Руиз бе възвърнал апетита си — всички бяха възприели това като добър знак — и сега се хранеше лакомо. Кървавите петънца в очите му бяха избледнели, но все още се открояваха на фона на белите му ириси. Еди се запита какво ли щяха да направят стражите от „Синия рай“, ако ги забележеха… и как ли щяха да погледнат на горкият човечец, ако изведнъж го видеха със слънчеви очила.

Роланд разговаряше с Отрода в дъното на пещерата — явно бе успял да го накара да се изправи на крака, освен ако не го беше пренесъл дотам на ръце. Е, „разговаряше“ бе малко пресилено, защото Стрелеца говореше, а Отрочето на Родърик слушаше безмълвно, като от време на време хвърляше погледи, изпълнени с благоговение, към лицето на Роланд. Еди успя да различи само две думи — „Чевин“ и „Чайвен“. Очевидно неговият дин разпитваше Отрода за създанието, което бяха срещнали на шосето в Ловъл.

— Има ли си име? — обърна се Еди към Тед и Динки, докато си вземаше втора чиния.

— Аз му викам Чъки — каза Динки, — защото ми прилича на куклата от онзи филм на ужасите, който гледах веднъж.

Еди се усмихна.

— „Детска игра“, да. И аз съм го гледал. След твоето кога, Джейк. И доста след твоето, Сузиела. — Косата на Отрода не приличаше особено, но топчестото му, луничаво лице и сините му очи бяха като тези на страховитата кукла. — Според вас ще може ли да пази тайна?

— Ако никой не го попита, ще може — каза Тед. Младият стрелец не остана много доволен от този отговор.

След около пет минути Роланд се присъедини към тях. На лицето му бе изписано доволно изражение. Той приклекна до Тед — ставите не го боляха толкова, когато ги раздвижеше — и попита беловласия мъж:

— Момъкът се казва Хейлис от Чайвен. Някой ще забележи ли отсъствието му?

— Едва ли — рече Тед. — Отродите се събират на групи пред портата зад спалните помещения, търсейки работа. Най-често ги използват за хамалски услуги, а в замяна на труда им ги хранят и ги поят. На никого не му прави впечатление, когато се запилеят нанякъде.

— Добре — кимна Роланд и веднага смени темата: — Колко дълги са дните при вас? Ще има ли двайсет и четири часа от този момент до утре сутринта?

Беловласият мъж бе заинтригуван от въпроса и се замисли за момент, преди да отговори.

— Сложи ги двайсет и пет — рече накрая. — Или дори повече, защото времето забавя хода си, особено на това място. С отслабването на Лъчите се наблюдават все по-големи несъответствия във времевия поток между световете. Навярно той е една от най-уязвимите точки.

Стрелеца кимна. Сузана му предложи да хапне, ала той й благодари и поклати глава. Зад него Отродът седеше на един от контейнерите и зяпаше босите си, покрити с рани крака. Еди бе изненадан, когато видя, че Ко се приближава към Хейлис, а обстоятелството, че зверчето му позволи да го погали по главата с уродливата си ръка, го изненада още повече.

— Има ли време сутринта, когато нещата са малко по-… как да го кажа…

— Когато са по-дезорганизирани? — подсказа Тед.

Стрелеца кимна.

— Чухте ли тръбата сутринта? — попита възрастният мъж. — Точно преди да се появим.

Роланд, Сузана, Еди и Джейк поклатиха глави.

Тед не изглеждаше изненадан.

— Но чухте музиката, нали?

— Да — потвърди тъмнокожата жена и подаде на спомощника нова кутия ноз-а-ла. Той загълта жадно любимата си напитка, а Еди, който го наблюдаваше недоверчиво, потръпна от отвращение.

— Благодаря ви, мадам. Тръбата оповестява смяната на караула. Тогава се включва и музиката.

— Мразя тази музика — процеди Динки.

— Ако има време, когато хватката се поразхлабва — продължи Тед, — това е то.

— В колко часа става това? — попита Роланд.

Тед и Динки се спогледаха. Младежът вдигна рамене и разпери осем пръста. Когато беловласият Разрушител кимна утвърдително, на лицето му се изписа облекчение.

— Да, в осем часа — каза Тед, след което се изсмя и поклати скептично глава. — Доколкото „осем часът“ означава нещо в свят, където затворът ти непрекъснато се мести на изток (или натам, където би трябвало да е изток).

Ала Роланд, който живееше в този разпадащ се свят отпреди Тед Бротиган дори да сънува място като „Алгул Сиенго“, вече бе привикнал с разклащането на непоклатимите природни закони и то не му правеше впечатление.

— Значи имаме около двайсет и пет часа — заключи Стрелеца. — Или по-малко.

Динки кимна.

— Ако очакваш някакъв хаос обаче, забрави. Те са стари кучета и си разбират от работата.

— Предполагам — каза Роланд, — но това е най-доброто, което можем да сторим. — Той се обърна към стария си познайник от Меджис и му махна да се приближи.

ПЕТ

Шийми веднага остави чинията си, пристъпи към Стрелеца и вдигна юмрук към челото си.

— Хайл, Роланд, който се именуваше Уил Диърборн навремето. Стрелеца отвърна на поздрава му и се обърна към Джейк.

Момчето го изгледа неуверено. Неговият дин му кимна, то заобиколи Тед Бротиган и седна срещу Шийми. Роланд бе приклекнал между двамата и сякаш не гледаше нито единия, нито другия.

Джейк вдигна юмрук към челото си.

Шийми му отговори със същото.

Момчето погледна към своя дин и попита:

— Какво искаш?

Стрелеца остана безмълвен и продължи да гледа към входа на пещерата, като че ли в мъглата имаше нещо, което изцяло бе погълнало вниманието му. Джейк знаеше какъв бе отговорът на въпроса му още преди да го зададе — знаеше го със сигурност, сякаш бе използвал дарбата си, за да надзърне в съзнанието на Роланд. Пътят им се разделяше на две и момчето бе предложило да се допитат до Шийми, преди да решат по кое разклонение да поемат. Тогава идеята му се бе сторила дяволски добра — Бог знае защо, — но сега, докато се взираше в това простосърдечно, не особено интелигентно лице и кръвясали очи, Джейк се запита две неща: от какъв зор му бе хрумнало това и защо някой — например Еди, който бе успял да запази здравия си разум въпреки всичко, през което бяха преминали — не му беше казал, че идеята да поверят бъдещето си в ръцете на Шийми Руиз е адски тъпа. Направо олигофренска, както биха казали бившите му съученици от гимназията „Пайпър“. Сега Роланд, който вярваше, че дори в сянката на смъртта имаше какво да се научи, искаше Джейк да направи това, което бе подхвърлил — кой предложи, той заложи, както би казал Еди, — и отговорът без съмнение щеше да го увенчае пред всички с ореола на суеверния малоумник, в който се бе превърнал. Добре де, и какво от това? Дори и въпросът му да се равняваше на хвърлена във въздуха монета, защо да не го зададе? За краткото време, откакто беше в компанията на Роланд, се бе натъкнал на магически врати, механични икономи, телепатия (която владееше и самият той, макар и в малка степен), вампири и паяколаци. Тъй че защо не остави Шийми да реши? В крайна сметка трябваше да изберат или едното, или другото… и той бе преминал през достатъчно трудности, за да се тревожи, че ще изглежда като идиот в очите на спътниците си. „Освен това — помисли си момчето, — ако сега не съм заобиколен от приятели, значи никога няма да бъда.“

— Шийми… — започна накрая. Беше малко страшничко да гледаш в тези кръвясали очи, но Джейк не отмести взор от тях. — Отправили сме се на дълъг път. Това означава, че трябва да свършим една работа. Всъщност…

— Трябва да спасите Кулата — прекъсна го синът на Станли. — А моят стар приятел възнамерява да влезе вътре, да се изкачи до върха и да съзре онова, що е там. То ще му донесе или съживяване, или смърт… или и двете. Навремето се именуваше Уил Диърборн — тъй бе то — и за мен все още Уил Диърборн е той.

Джейк погледна към Роланд, който продължаваше да се взира навън. На пребледнялото му лице бе изписано някакво особено изражение.

Един от пръстите на Стрелеца направи онзи въртелив жест.

— Да, ние трябва да спасим Тъмната кула — кимна момчето. Изведнъж си помисли, че разбира страстния стремеж на своя дин да я зърне и да влезе в нея, дори и това да го убиеше. Какво ли имаше в центъра на вселената? Имаше ли изобщо мъж (или момче), който да устои и да не поиска да разбули мистерията и да съзре със собствените си очи отговора на вселенските загадки?

Дори и да изгубеше разсъдъка си?

— Но за да сторим това, първо трябва да свършим две неща. Едното е да се върнем в нашия свят и да спасим един човек. Писател, който разказва историята ни. Другото е онова, за което вече говорихме. Освобождаването на Разрушителите. — Честността го накара да добави: — Или прекратяването на делото им. Разбираш ли?

Този път Шийми не каза нищо. Взорът му беше вперен там, накъдето гледаше и Роланд — в мъглата. Сякаш бе хипнотизиран. Видът му разтревожи Джейк, ала той продължи. Вече бе стигнал до въпроса си и нямаше връщане назад.

— Въпросът е какво да свършим по-напред? Навярно изглежда, че спасяването на писателя е по-лесната задача, защото няма да има противодействие… поне доколкото ни е известно… но пък да не забравяме риска… — Момчето не искаше да каже: „Но пък да не забравяме риска телепортирането ни да те убие“, ето защо млъкна неуверено по средата на изречението си.

Ала Шийми продължаваше да мълчи и Джейк вече се чудеше дали да опита отново, когато телепортът внезапно проговори. Също както и преди взорът му бе вперен навън, в мъглявия здрач на Тъндърклап.

— Снощи сънувах едно нещо — рече Шийми от Меджис, чийто живот навремето бе спасен от трима млади стрелци от Гилеад. — Сънувах, че пак съм в „Почивка за пътника“, само че нито Корал, нито Станли, нито Пети, нито Шеб — оня, дето свиреше на пиано — бяха там. Бях съвсем сам, миех пода и си пеех „Безгрижна любов“. Изведнъж летящите вратички изскърцаха — винаги правят тъй, когато някой влиза…

Джейк забеляза, че Роланд кимна усмихнато при тези думи.

— Погледнах нагоре — продължи Шийми — и видях ей туй момче. — Очите му се отместиха за миг към Джейк, след което отново се насочиха към входа на пещерата. — Приличаше досущ на теб, млади сай, направо можеше да ти е близнак. Ала лицето му бе обляно в кръв, едното му око беше извадено, загрозявайки хубостта му, и той куцаше силно. Изглеждаше като мъртвец и хем много ме изплаши, хем ме натъжи. Продължих да чистя, като си мислех, че ако продължа да си върша работата, той няма да ми обърне внимание и хич даже няма да ме забележи, ами ще си тръгне.

Джейк изведнъж си даде сметка, че тази история му звучи познато. Дали бе участвал в нея? Той ли бе това окървавено момче?

— Но той погледна право към теб… — измърмори Роланд, без да отделя взор от входа на пещерата.

— Да, Уил Диърборн, както се именуваше навремето — момчето се вторачи в мен и рече: „Защо трябва да ме нараниш, когато те обичам толкова много? Когато не мога да сторя нищо друго, а и не искам, защото любовта ме сътвори, нахрани и…“

— И ми вдъхна надежда за по-добри дни — промълви Еди. Една сълза се стрелна надолу по бузата му и капна безшумно на пода, където се превърна в малко влажно петънце.

— … и ми вдъхна надежда за по-добри дни? Защо искаш да обезобразиш лицето ми и да изпълниш сърцето ми с печал? Обичах те заради твоята красота, тъй както някога и ти ме обичаше заради моята, в дните преди светът да се промени. Сега ти забиваш пирони в плътта ми и изливаш живак в носа ми; ти насъска животните върху мен и те изядоха най-меките ми части. Около мен се събират кан-той и кикотът им не ми дава миг покой. Въпреки това те обичам, ще ти служа и дори ще възкреся магията, понеже такова бе сърцето ми, когато се надигнах от Първоначалието. Някога имах и сила, и красота, но вече силата ми се стопи…

— Ти заплака — рече Сузана и Джейк си помисли: „Естествено, че е заплакал.“ Той самият плачеше. Тед също ридаеше, както и Динки Ърншоу. Единствено очите на Роланд бяха сухи, но лицето му бе станало смъртнобледо.

— Той заплака — каза Шийми (сълзите се стичаха по бузите му, докато разказваше съня си) — и аз сторих същото, понеже виждах, че думите му са чисти като дневна светлина. Той ми рече: „Ако мъчението спре сега, навярно все още ще мога да се възстановя и да възвърна ако не хубостта си, то поне силата си…“

— Моята кес’ — каза Джейк и въпреки че никога не бе чувал думата, я произнесе правилно. — и своята кес’. Но още една седмица… или може би пет дни… или дори три… и вече ще е твърде късно. Дори и мъчението да спре, аз ще умра. Ти също ще умреш, защото когато любовта напусне света, всички сърца помръкват. Разкажи им за любовта ми, за болката ми и за надеждата, която още живее. Защото това е всичко, което съм, което имам и което искам.

Сетне момчето се обърна и излезе навън, а летящите врати отново изскърцаха. Скръъ-ъъц.

Шийми погледна към Джейк и се усмихна като човек, който току-що се е събудил.

— Не мога да отговоря на въпроса ти, сай — рече и почука с юмрук по челото си. — Нямам много мозък тука, само паяжини. Корделия Делгадо казваше тъй и мисля, че е била права.

Джейк не каза нищо. Беше смаян. Бе сънувал същото обезобразено момче, но не в кръчмата „Почивка за пътника“, а в Гейдж Парк, където бяха видели Чарли Пуф-Паф. Миналата нощ. Ала явно бе забравил съня си и едва ли щеше да си го припомни, ако Шийми не бе разказал своя сън. А дали Роланд, Еди и Сузана също бяха сънували това? Да. Можеше да го прочете по лицата им, тъй както виждаше, че Тед и Динки изглеждаха трогнати и озадачени едновременно.

Роланд се изправи, потръпвайки от болка, притисна хълбока си с ръка и каза:

— Благодарност, сай, Шийми, защото ни помогна много.

Някогашният прислужник от Меджис се усмихна неуверено.

— Как направих това?

— Няма значение, драги — каза Роланд и насочи вниманието си към Тед. — С приятелите ми ще излезем за малко навън. Трябва да говорим ан-тет.

— Разбира се — каза беловласият мъж и тръсна глава в опит да я прочисти.

— Направете ни услуга и бъдете бързи — обади се Динки. — Навярно всичко е наред, но да не си играем с късмета си.

— Ще имате ли нужда от неговата помощ, за да се върнете? — попита Еди, кимайки към Шийми. Той прекрасно знаеше, че въпросът е реторичен; как иначе тримата щяха да се върнат в „Алгул Сиенто“?

— Ами, да, но… — започна Динки.

— Значи вече си играете с късмета си — отбеляза Еди и заедно със Сузана и Джейк последва Роланд навън. Ко остана вътре при новия си приятел Хейлис от Чайвен. Това разтревожи Джейк. Не ставаше въпрос за ревност, а по-скоро за лошо предчувствие. Сякаш съзираше поличба, която някой по-мъдър от него — някой от манихейците навярно — можеше да разгадае. Дали обаче искаше да узнае значението й?

Може би не.

ШЕСТ

— Не си спомнях своя сън, докато Шийми не ни разказа неговия — рече Сузана, — и ако той не го беше разказал, сигурно никога нямаше да си припомня своя.

— Да — каза Джейк.

— Сега вече си го спомням много ясно — продължи жената. — Бях на една от спирките на метрото и това момче слезе по стълбите…

— Аз бях в Гейдж Парк — рече Джейк.

— Аз пък бях на площадката на Марки Авеню, където често играехме като деца — каза Еди. — В съня ми детето с окървавеното лице носеше тениска с надпис „НИТО МИГ СКУКА…

— … В СРЕДНИЯ СВЯТ“ — довърши Джейк и той го изгледа смаяно.

Ала най-младият стрелец от техния ка-тет изобщо не забеляза това; мислите му се бяха насочили в друга посока. — Чудя се дали Стивън Кинг използва елементи от сънищата си в романите си. Нали разбирате — като мая, за да бухне сюжетът.

Това беше въпрос, на който никой от тях не можеше да отговори.

— Роланд? — започна Еди. — Къде беше ти в своя сън?

— В „Почивка за пътника“, къде другаде? Където бях преди цяла вечност заедно с Шийми — „И приятелите ми, загинали отдавна“, можеше да добави, ала не го направи. — Седях на любимата маса на Елдред Джонас и играех на „Вижте ме“.

— Момчето от съня беше Лъчът, нали така? — попита Сузана.

Роланд кимна и Джейк веднага разбра, че в крайна сметка Шийми им бе отговорил с коя задача да се захванат по-рано. Беше им отговорил абсолютно категорично.

— Имате ли някакви въпроси? — попита Стрелеца.

Спътниците му поклатиха глави.

— Ние сме ка-тет — рече Роланд и те отвърнаха едновременно:

— Ние сме единство от мнозина.

Техният дин остана загледан в тях за известно време, след което ги поведе обратно към пещерата.

— Шийми — обърна се към стария си познайник.

— Да, сай! Да, Роланд, който се наричаше Уил Диърборн навремето!

— Ще спасим момчето, за което ни разказа. Ще накараме лошите хора, които го измъчват, да спрат да го нараняват.

Шийми се усмихна, но си личеше, че не разбира за какво говори Стрелеца. Вече бе забравил за момчето от съня си.

— Добре, сай, това е добре.

Роланд насочи вниманието си към Тед.

— След като Шийми ви върне обратно, веднага го сложи да си легне. Или, ако така ще привлечеш нежелано внимание, просто се увери, че ще си почине.

— Можем да кажем, че е хванал хрема и затова не идва в Школата — предложи беловласият мъж. — В Тъндърклап можеш да се разболееш от толкова много неща. Вие обаче трябва да разберете, че няма никакви гаранции. Сега може да ни върне в „Синия рай“, след което… — Щракна с пръсти във въздуха.

Смеейки се, Шийми го изимитира, като щракна с пръстите на двете си ръце. Сузана отмести поглед, защото изведнъж й стана зле.

— Зная това — каза Роланд и макар че тонът му не се промени, всички от ка-тета му бяха благодарни, че съвещанието бе към края си. Търпението на техния дин бе достигнало крайната си точка. — Дръжте го на сигурно място дори и ако е добре, и се чувства добре. Благодарение на оръжията, които ни оставихте, Шийми няма да ни трябва за това, което съм намислил.

— Оръжията са добри — кимна Тед, — но дали са достатъчно добри, че да избият шейсетина души, кан-той и тахийни?

— Вие двамата ще се изправите ли редом с нас, когато започне битката? — попита Роланд.

— С най-голямо удоволствие — отвърна Динки, оголвайки зъби в хищна усмивка.

— Да — рече беловласият мъж. — Аз също имам добро оръжие. Изслушахте ли ролките, които ви оставих?

— Да — отвърна Джейк.

— Значи знаете историята за мъжа, който открадна портфейла ми.

Всички кимнаха.

— Какво стана с онази млада жена? — попита Сузана. — С коравото девойче? С Таня и нейния приятел… който вече й е съпруг, освен ако…

Тед и Динки се спогледаха неуверено, сетне едновременно поклатиха глави.

— Някой друг път — каза възрастният мъж. — То и няма толкова много за разказване. Таня вече е омъжена и всичко, което иска, е да се гушка с нейния момък.

— И да Разрушава — добави Динки.

— Но те не разбират ли… — тъмнокожата жена не можа да довърши. Споменът за момчето от съня на Шийми внезапно изплува в съзнанието й — „сега забиваш пирони в плътта ми“, бе казало то. Обезобразеното момче, което някога е било красиво.

— Те не искат да разберат — каза Тед с благ глас. Той зърна мрачното изражение на Еди и поклати глава. — Но не бива да ги мразите заради това. Не алчност или страх им пречат да проумеят истината, а от отчаянието.

— И защото да Разрушаваш е божествено — добави Динки. Той също гледаше Еди. — Както е божествено и да стреляш… Нали разбираш какво искам да кажа?

Съпругът на Сузана въздъхна и пъхна ръце в джобовете си, без да каже нищо.

В този момент Шийми изненада всички, като грабна един от картечните пистолети и описа с него дъга във въздуха. Добре че оръжието не беше заредено, защото в противен случай великият поход в търсене на Тъмната кула щеше да свърши още в Тъндърклап.

— И аз ще се бия! — извика той. — Бум-бум-бум! Така-така-така-так!

Еди и Сузана светкавично се приведоха към земята; Джейк инстинктивно се хвърли пред Ко, а Гед и Динки вдигнаха ръце пред лицата си, сякаш това можеше да ги предпази от стотиците тежкокалибрени, покрити със стомана куршуми. Роланд само се протегна и взе оръжието от ръцете на телепорта.

— Ще дойде време и за твоята помощ — рече, — но след като спечелим тази битка. Виждаш ли четириногия приятел на Джейк, Шийми?

— Да, той е с Отрода.

— Той говори. Виж дали можеш да го накараш да ти каже нещо.

Някогашният прислужник от „Почивка за пътника“ покорно се замъкна в дъното на пещерата, където Чъки/Хейлис продължаваше да гали главата на Ко, застанал на едно коляно, и каза името си пред зверчето. Скунксът го повтори на момента и Шийми се засмя, а Хейлис последва примера му. Бяха като две хлапета от Кала; като две тъпоумни хлапета.

Роланд се обърна към Динки и Тед. Устните му се бяха стеснили до тънка бяла ивица на фона на суровото му лице.

СЕДЕМ

— Започне ли престрелката, трябва да го пазите като очите си — каза Стрелеца и направи красноречив жест с лявата си ръка, сякаш завърташе ключ в катинар. — Ако изгубим, няма значение какво ще се случи с него. Ала ако победим, ще се нуждаем от него поне още веднъж. Навярно два пъти.

— Къде ще ходите? — попита Динки.

— В Америка от Ключовия свят — отвърна му Еди. — В малко градче в Северен Мейн на име Ловъл. Възможно най-рано през юни 1999 — поне доколкото еднопосочното време позволява.

— Отиването ми в Кънектикът като че ли сложи началото на пристъпите му — каза глухо Тед. — Знаете, че телепортацията ви в Америка ще влоши още повече състоянието му, нали? Или искате да го убиете? — Беловласият мъж говореше с равен тон: — Просто питам, господа.

— Знаем това — рече Роланд. — Когато му дойде времето, ще му кажа какви са рисковете и ще го попитам дали…

— Абе, що не си завреш тези глупости отзад? — извика Динки и Еди внезапно бе връхлетян от спомена за първите си часове на брега на Западното море, когато бе объркан, вкиснат и умиращ за хероин — спомен толкова силен, че за момент имаше усещане за déjà vu. — Ако му кажеш, че искаш да се запали, Шийми само ще попита дали имаш кибрит. Та той те мисли за шибан Господ, човече!

Сузана чакаше отговора на Роланд със смесица от тревога и скверно любопитство. Такъв обаче не последва. Стрелеца се взираше безмълвно в Динки, пъхнал палци в колана си.

— Според мен си давате сметка, че един мъртвец не може да ви върне от Ключовия свят — рече Тед с разумен тон,

— Ще прескочим тази ограда, когато и ако стигнем до нея — заключи Роланд. — Сега ни чакат редица други препятствия.

— Доволна съм, че първо ще се захванем със „Синия рай“, независимо от риска — каза Сузана. — Това, което става там, е чудовищно.

— Напълно съм съгласен с вас, мадам — каза Динки. — Точно това е думата.

Напрегнатата атмосфера в пещерата се поразведри. Зад тях Шийми караше Ко да се превърта и пухкавото зверче се подчиняваше с удоволствие. Отродът го наблюдаваше в захлас, а на лицето му се бе разляла огромна усмивка. Сузана се запита кога ли Хейлис от Чайвен се бе усмихнал за последен път; радваше се като същинско дете.

Мислеше да попита Тед дали има някакъв начин да разберат кой ден точно е в Америка, ала в крайна сметка се отказа. Ако Стивън Кинг беше мъртъв, щяха да разберат; техният дин им го беше казал и жената не се съмняваше в думите му. Засега писателят беше добре — пилееше времето и ценното си въображение, докато светът, който бе роден да опише, продължаваше да събира прах в главата му. Нищо чудно, че Роланд му беше ядосан. Тя също му бе набрала малко.

— Какъв е планът ти, Роланд? — попита Тед.

— Основава се на две предположения — рече Стрелеца, — че можем да ги изненадаме и да всеем паника сред тях. Според мен изобщо не очакват някой да им попречи в тези последни дни; от Пимли Прентис до последния човешки страж покрай оградата, те нямат никаква причина да вярват, че ще бъдат обезпокоени, още по-малко пък атакувани. Ако предположенията ми са верни, ще успеем. А ако се провалим, поне няма да живеем достатъчно дълго, за да видим пречупването на Лъчите и рухването на Кулата.

Роланд взе грубата карта на „Алгул Сиенто“ и я разстла на пода на пещерата. Всички се събраха около нея.

— Тези резервни железопътни линии — каза, посочвайки чертичките, отбелязани с номер 10 на картата. — Погледнато през бинокъла, някои от локомотивите и вагоните на тях сякаш са на не повече от двайсетина метра от южната ограда… Така ли е?

— Да — кимна Динки, — доколкото тя все още е южна. На тази линия — посочи средата на най-близката до „Синия рай“ черта — има товарен вагон, който е страшно близо до оградата. На около десетина метра от нея. На стената му има надпис „СУУЛАЙН“^[4].

Беловласият мъж кимна.

— Добро прикритие — каза Роланд. — Направо идеално. — Левият му показалец се стрелна към постройките откъм северната страна на поселището. — Ами тези бараки тук?

— Едно време ги използваха за складове — обясни спомощникът, — ала сега повечето са празни. Известно време група Отроди спяха там, но преди седем-осем месеца Пимли и Невестулката ги изгониха.

— Но също стават за прикритие, без значение дали са празни или пълни — каза Роланд. — Какъв е теренът зад и около тях? Интересува ме дали е достатъчно равен, за да може това нещо да се движи по него? — Той кимна към триколесния скутер на Сузана.

Тед и Динки се спогледаха.

— Определено.

Сузана очакваше Еди да протестира още преди да е чул замисъла на техния дин, но мъжът й не каза нищо. Това беше добре. Вече си мислеше какви оръжия да си избере за целта. Какви автомати.

В продължение на няколко секунди Стрелеца остана безмълвен, загледан в картата, сякаш общуваше с нея. Когато Тед му предложи цигара, той я взе и едва тогава заговори. Отбеляза с парче тебешир определени контейнери с боеприпаси и нарисува две стрелки на картата: едната сочеше на юг, а другата — на север. Тед му зададе един въпрос; Динки му зададе друг. Зад тях Шийми и Хейлис си играеха с Ко като малки деца, а скунксът имитираше смеха им със завидна точност.

Когато Роланд приключи, Тед Бротиган каза:

— Възнамерявате да пролеете огромно количество кръв.

— Да. Колкото можем повече.

— Доста рисковано за дамата — отбеляза Динки и погледна първо към Сузана, а после и към Еди.

Ала нито тя, нито съпругът й казаха нещо. Младият стрелец също си даваше сметка за риска. Освен това разбираше защо Роланд иска Сюз да е откъм северната страна на „Алгул Сиенто“. Триколесният скутер щеше да я направи подвижна, а те имаха голяма нужда от това. Що се отнася до опасността, бяха шестима и планираха да нападнат шейсет въоръжени мъже. Или повече. Естествено, че щеше да е опасно — щеше да се лее кръв.

Много кръв… и огън.

— Може да взема и други оръжия — каза Сузана. Очите й бяха придобили онзи блясък, характерен за Дета Уокър. — Такива с дистанционно управление, като самолет-играчка. Не знам. Обаче ще се движа, обещавам. Ще снова напред-назад като олио в нагорещен тиган.

— Тая джаджа върви ли? — попита без заобикалки Динки.

Роланд мрачно се усмихна.

— Ще върви.

— Откъде си толкова сигурен? — свъси вежди Тед.

Еди си спомни какво му беше казал Роланд, преди да се обадят на Джон Кълъм, и можеше спокойно да отговори на този въпрос, ала това си беше работа на неговия дин; ето защо я остави на него.

— Защото трябва — рече Стрелеца. — Не виждам никакъв друг начин.