Стивън Кинг
Тъмната кула (25) (Тъмната кула VII)

ЕДНО

Успяха да намерят доста големичка кухня с прилежащ склад на приземното ниво на експериментална станция „Дъга 16“, недалеч от лечебницата. Преди това обаче откриха нещо друго — кабинета на сай Ричард П. Сейър, който едно време беше нещо като изпълнителен директор на Пурпурния крал, а сега вече се намираше на полянката в края на пътя, благодарение на светкавично бързата дясна ръка на Сузана Дийн. Върху бюрото на Сейър имаше четири папки, които се оказаха изумително пълните досиета на Роланд, Еди, Сузана и Джейк. Тъмнокожата жена побърза да ги изхвърли в машината за унищожаване на документи — снимките на Джейк и Еди й причиняваха нетърпима болка. По-добре да останеше със спомените си.

На стената висяха две маслени картини — покрити със стъкло и снабдени с масивни дървени рамки. Едната показваше силно и красиво момче. Беше босо, носеше дънки и имаше рошава коса и кобур под мишницата си. Изглеждаше на възрастта на Джейк. Картината излъчваше някаква нездрава, отблъскваща чувственост — Сузана си каза, че художникът, сай Сейър или и двамата навярно принадлежаха към хората от Лавандуловия хълм^[1], както често наричаха хомосексуалистите във Вилидж. Косата на момчето беше черна, очите му бяха сини, а устните — аленочервени. На единия му хълбок имаше синкав белег, а на лявата му пета се виждаше рожденото му петно, чийто цвят бе същият като на устните му. Пред него лежеше снежнобял жребец с окървавени зъби — момчето бе стъпило с левия си крак върху шията на коня, а лицето му бе изкривено в тържествуваща усмивка.

— Това е Ламрей, конят на Артур Елд — обясни Роланд. — Образът му е изрисуван на бойните флагове на Гилеад и представлява сигул на целия Вътрешен свят.

— Значи според тази картина Пурпурният крал побеждава? — попита Сузана. — Или ако не той, то Мордред, неговият син?

Стрелеца повдигна вежди.

— Благодарение на Джон Фарсън хората на Пурпурния крал победиха във Вътрешния свят преди доста време — рече той. Сетне се усмихна. Лицето му внезапно придоби лъчезарен вид, толкова различен от обичайното му изражение, че тъмнокожата жена усети как главата й се замайва. — Ала си мисля, че ние спечелихме единствената битка, която има значение. Това, което е показано на тази картина, не е нищо повече от нечия измишльотина. — След тези думи той стовари юмрука си върху стъклото на рамката с изненадваща свирепост и изтръгна картината, раздирайки я по средата Ала преди да я накъса на парчета, както очевидно възнамеряваше, жената го спря и посочи към долния й край. Там, изписано с малки, ала изящни букви, се виждаше името на художника: Патрик Данвил.

Другата картина изобразяваше Тъмната кула — огромен черен цилиндър, устремен нагоре към небето. Тя се издигаше в далечния край на Кан’-Ка Но Рей, полето с розите, В сънищата им Кулата изглеждаше по-висока и от най-високия небостъргач в Ню Йорк (което означаваше Емпайър Стейт Билдинг за Сузана). На картината обаче височината й едва ли надхвърляше сто и осемдесет метра; въпреки това приказното й величие не изглеждаше накърнено. Тесните прозорци се издигаха във възходяща спирала по фасадата й също като в сънищата им. На върха й имаше еркерен прозорец с множество разноцветни стъкла, всяко от които отговаряше на някоя от магическите сфери. Най-вътрешната концентрична окръжност беше розова като кристалното кълбо, оставено за съхранение у една вещица на име Рия, а в центъра се виждаше мъртвешкият абанос на Черната тринайсетица.

— В стаята зад този прозорец ще отида — каза Роланд, почуквайки по стъклото, покриващо картината. — Тук ще завърши моят поход. — Говореше с нисък, изпълнен с благоговение глас. — Тази картина не е нарисувана по нечий сън, Сузана. Имам чувството, че мога да докосна грапавата повърхност на всяка тухла. Съгласна ли си?

— Да. — Това бе всичко, което можа да каже. Картината в кабинета на покойния Ричард Сейър я бе оставила без дъх. Изведнъж всичко изглеждаше възможно. Краят на мисията им се виждаше, буквално казано, пред очите им.

— Човекът, който е нарисувал това, трябва да е бил там — рече Стрелеца. — Навярно стативът му е бил разположен сред розите.

— Патрик Данвил — промърмори тя. — Същият подпис като на картината с Мордред и мъртвия кон.

— Виждам го много добре.

— А виждаш ли пътеката сред розите, която води до стълбите в подножието?

— Да. Деветнайсет стъпала. Сигурен съм в това. Чиссит. А облаците отгоре…

Тя също ги виждаше. Образуваха нещо като водовъртеж, преди да се отдалечат от Кулата и да се насочат към Портала на Костенурката на другия край на Лъча, който следваха Роланд и неговия ка-тет (вече разрушен, кажете „сбогом“). Тогава Сузана забеляза и нещо друго — балконите с парапети от ковано желязо, разположени на петнайсетина метра един от друг. На втория от тях се виждаше червеникаво петно с три бели петънца до него — лице, което бе твърде малко, за да се различат чертите му, и вдигнати във въздуха ръце.

— Това Пурпурният крал ли е? — попита тя, посочвайки фигурката. Боеше се да доближи прекалено пръста си до стъклото над нея, сякаш очакваше тя внезапно да се съживи и да я дръпне в картината.

— Да — отговори нейният дин. — Заключен извън единственото, което нявга е желал.

— Значи можем да се изкачим по стълбите и да минем покрай него, като пътьом му покажем старата малинка. — Роланд я изгледа озадачено и Сузана му се изплези, илюстрирайки нагледно какво искаше да каже.

Той се усмихна, ала усмивката му бе уморена и разсеяна.

— Не мисля, че ще бъде толкова лесно — каза.

Сузана въздъхна.

— Честно казано, и аз.

Бяха намерили онова, за което бяха дошли — както и нещо повече, — ала още не им се тръгваше оттук. Не можеха да откъснат очи от картината. Тъмнокожата жена попита Стрелеца не би ли искал да я вземат със себе си. Навярно не би представлявало никаква трудност да я изрежат от рамката с ножа за писма на бюрото на Сейър и да я навият на руло. Роланд обмисли тази идея и поклати глава. В нея пулсираше някакъв зъл живот, който можеше да привлече неподходящо внимание, както нощните пеперуди биваха привличани от ярката светлина. Дори случаят да не бе такъв, Стрелеца си мислеше, че и двамата можеха да прекарат твърде много време в съ-зерцаване на нарисуваното. Картината можеше да отвлече вниманието им или — нещо още по-лошо — дори да ги хипнотизира.

„Накрая нищо чудно да се окаже поредният капан за ума — помисли си Роланд. — Като «Безсъние».“

— Ще я оставим — каза гой. — Съвсем скоро — след няколко месеца, а може би и седмици — ще гледаме оригинала, а не рисунката му.

— Сигурен ли си? — въодушеви се Сузана. — Роланд, сигурен ли си?

— Истина ти казвам.

— И тримата? Или двамата с Ко също ще трябва да умрем, за да стигнеш до Кулата? В крайна сметка ти започна пътешествието си сам, нали така? Навярно трябва и да го завършиш по този начин. Писателят не би ли искал точно това?

— Това не означава, че може да го направи — заяви Роланд. — Стивън Кинг не е водата, Сузана — той е само улеят, по който тя тече.

— Разбирам какво казваш, макар и да не съм напълно сигурна, че ти вярвам.

Нейният дин също не беше напълно сигурен. Мислеше да посочи на спътницата си, че Кътбърт и Алан бяха с него в началото на похода му — в Меджис, — и когато потеглиха от Гилеад, Джейми Де Къри се бе присъединил към тях, превръщайки трито в квартет. Ала пътешествието му бе започнало дълго преди битката при Джерико Хил и наистина по онова време беше съвсем сам.

— Започнах диренето й сам, но това не значи, че сам ще я достигна — рече мъжът. Безногата жена се бе разположила в един стол на колелца и се движеше чевръсто из помещението. Роланд я вдигна и я сложи на десния си хълбок, който вече не го болеше. — Ти и Ко ще бъдете с мен, когато изкача стълбите, ще бъдете с мен, когато се разправя с този червен таласъм, и ще бъдете с мен, когато вляза в стаята на върха.

Тези думи прозвучаха като лъжа на Сузана, ала тя реши да си замълчи. Всъщност прозвучаха като лъжа и на двама им.

ДВЕ

Запасиха се с консервирани храни, един тиган, две тенджери, две чинии и два комплекта прибори, които замъкнаха до хотел „Федик“. Роланд изнамери някакво фенерче, чиято бледа светлина свидетелстваше за почти изтощените му батерии, кухненски нож и удобна малка брадвичка с гумена дръжка. Сузана откри две мрежести торби, в които сложиха малко пресни припаси, както и три кутии с някаква желеподобна субстанция, наредени на най-високата полица в склада до лечебницата.

— Това е „Стърно“^[2] обясни тя на Стрелеца, когато видя въпросителния му поглед. — Добро е. Можем да го запалим. Гори бавно и създава син пламък с достатъчно висока температура, че да можеш да готвиш на него.

— Мислех си, че ще запалим огън зад хотела — каза мъжът. — Мога да се справя прекрасно и без тази миризлива гадост — добави презрително.

— Сигурна съм, че можеш — кимна тъмнокожата жена. — Обаче си казах, че може и да ни свърши работа.

— Как?

— Не знам, но… — Вдигна рамене.

До вратата към улицата имаше нещо като килерче, пълно с всевъзможни вехтории. На Сузана й бе втръснало от Когана и искаше час по-скоро да се махат оттук, ала Роланд реши да хвърли едно око. Той не обърна никакво внимание на кофите и метлите — насочи се към купчината върви и ремъци, издигаща се в ъгъла. От дъските, върху които лежаха, Сузана заключи, че най-вероятно са били използвани за сглобяване на временни скелета. Също така й бе пределно ясно за какво искаше да ги използва Роланд и сърцето й се сви. Нещата се връщаха към началото си.

— Мислех си, че дундуркането на гръб е останало в историята — рязко изрече тя, а в гласа й ясно се усещаше присъствието на Дета Уокър.

— Според мен няма друг начин — рече Стрелеца. — Да се благодарим, че хълбокът ми е добре и мога да те нося.

— И този подземен проход е единственият изход? — попита тя. — Сигурен ли си?

— Не е изключено да има и път през замъка… — започна нейният дин, ала жената поклати глава.

— Не забравяй, че бях горе с Мия — изтъкна спътницата му. — Пропастта от далечната страна на Дискордия е дълбока сто и петдесет метра, ако не и повече. Дори и в миналото да е имало стълби, вече ги няма.

— Значи подземният проход е единствената ни възможност — заключи Роланд. — Може и да открием нещо подходящо за теб, когато минем от другата страна. В някой град или селце.

Ала Сузана отново поклати глава.

— Мисля, че тук цивилизацията свършва, Роланд. И трябва да се навлечем колкото се може по-дебело, защото се задава адски студ.

Но за разлика от хранителните припаси, нещата, които биха могли да им свършат някаква работа срещу студа, бяха в доста ограничени количества. На никого не му е дошло наум да пакетира няколко дебели пуловера и подплатени якета във вакуумирани кутии. Единственото, което успяха да открият, бяха няколко одеяла, ала безмилостният ход на времето ги бе направил тънки и трошливи — с две думи, почти безполезни.

— Да ги натикам в бръмбарски гъз — въздъхва уморено Сузана. — Хайде да се махаме по-бързо оттук.

— Точно това и ще направим — успокоява я нейният дин.

ТРИ

Сузана е в Сентрал Парк и е толкова студено, че вижда дъха си. Небето над главата й е бяло — типично зимно небе. Тъкмо разглежда бялата мечка (която се търкаля по скалистото си островче, очевидно наслаждавайки се на мразовитото време), когато някаква ръка я прегръща през кръста, а до ледената й буза се докосват топли устни. Тя се обръща и вижда Еди и Джейк, които стоят до нея. На лицата им греят усмивки, а на главите им се мъдрят еднакви червени шапки. Единствената разлика е в надписите — на тази на Еди пише „ВЕСЕЛА“, а на тази на Джейк — „КОЛЕДА“. Сузана отваря уста, за да им каже: „Не можете да сте тук, момчета, вие сте мъртви“, ала в следващия миг осъзнава с неизмеримо облекчение, че всичко е било само сън. И как да не е? Няма никакви говорещи зверчета, наречени рунтавелковци, нито пък тахийни с тела на хора и глави па животни, да не говорим за места с имена като Федик или замъкът „Дискордия“.

И най-важното — няма никакви стрелци. Джон Кенеди беше последният стрелец и шофьорът й Андрю е напълно прав за това.

— Донесох ти горещ шоколад — казва Еди и й подава чашата. Напитката изглежда невероятно — идеалната чаша горещ шоколад, mit schag^[3] отгоре и мънички точици индийско орехче; усеща изкусителния му аромат и докато поема чашата, докосва за миг ръкавицата му. Първите снежинки на тази зима се сипят нежно покрай тях и тя си мисли колко е хубаво да си жив в добрия стар Ню Йорк, колко е хубаво, че реалността е реалност, че са заедно в Лето Господне…

Кое Лето Господне?

Сузана се намръщва, защото това е сериозен въпрос, нали? В края на краищата Еди принадлежи на осемдесетте години, а тя самата не стига по-далеч от 1964 (или не беше ли шейсет и пета?). Що се отнася до Джейк, Джейк Чеймбърс с думата „КОЛЕДА“, изписана на смешната му шапка, той не беше ли от седемдесетте? И ако те тримата представят три десетилетия от втората половина на двайсети век, кое е времето, което ги обединява? Коя година е тази?

— ДЕВЕТНАЙСЕТ — изрича някакъв глас от въздуха (навярно това е гласът на Банго Сканк, Великият изгубен герой). — Това е ДЕВЕТНАЙСЕТ_, това е ЧИССИТ. Всичките ти приятели са мъртви._

С всяка следваща дума светът става все по-нереален. Вече може да вижда през Еди и Джейк. Когато поглежда към бялата мечка, забелязва, че лежи мъртва на островчето си, вирнала лапи във въздуха. Сладостният аромат на горещия шоколад започва да чезне, заменен от мирис на мухъл — стара мазилка и старо дърво. Миризма на хотелска стая, където никой не е спал от години.

„Не — простенва съзнанието й. — Не, аз искам Сентрал Парк. Искам господин ВЕСЕЛА и господин КОЛЕДА, искам аромата на горещ шоколад и първите колебливи снежинки, до гуша ми дойде от Федик, от Вътрешния свят, от Средния свят и от Крайния свят. Искам Моя свят. Изобщо не ме интересува дали някога ще зърна Тъмната кула.“

Устните на Еди и Джейк се движат в синхрон, сякаш пеят песен, която тя не може да чуе, но това не е песен; думите, които оформят устните им, точно преди сънят да изчезне, са…

ЧЕТИРИ

„Пазете се от Дондейл.“

Тя се събуди, изричайки тези думи, разтреперана под призрачната утринна светлина. Поне онази част от съня й, в която виждаше дъха си, бе истинска — ако не друго. Сузана докосна бузата си и изтри хладната влага, която откри там. Кожата й не беше достатъчно студена, за да превърне сълзите й в ледени кристалчета, ала малко й оставаше.

Тя се огледа в сумрачната стая в хотел „Федик“, жадувайки с цялото си сърце сънят й за Сентрал Парк да е бил истина. Тъй като бе спала на пода — леглото представляваше ръждясала скулптура, която щеше да се разпадне всеки момент, — сега целият й гръб беше схванат и мускулите я боляха. Одеялата, които бе използвала, за да си направи легло (и да се завие), се бяха разпаднали на прах и парцали, докато се бе въртяла насън. Този прах гъделичкаше носа и облепяше гърлото й, карайки я да се чувства така, сякаш бе хванала най-ужасната настинка на света. И като стана дума за настинка, цялата трепереше. И имаше дяволска нужда да се изпикае, което означаваше, че трябваше да се замъкне до коридора на вкочанените си ръце и остатъци от крака.

Ала не това бяха причините Сузана-Одета Холмс да се чувства толкова ужасно тази сутрин. Проблемът беше в това, че се бе озовала от един прекрасен сън в свят,

(това е ДЕВЕТНАЙСЕТ, всичките ти приятели са мъртви)

където се чувстваше толкова самотна, та й се струваше, че ще полудее. Проблемът беше в това, че онази част от небето, която изсветляваше най-напред, не беше непременно източната. Проблемът беше в това, че беше уморена, тъжна и потисната, а сломеното й сърце преливаше от носталгия и болка. Проблемът беше в това, че в този ранен час, в тази вехта и мумифицирана хотелска стая, където въздухът бе просмукан с мухлясалите влакънца на одеялата, тя имаше чувството, че всичко, без последните две капчици живот, бе изстискано от нея. Искаше съня си обратно.

Искаше Еди.

— Виждам, че и ти си станала — изрече един глас и Сузана се извърна толкова бързо, че някаква тресчица от дъските на пода се заби в дланта й.

Стрелеца се бе облегнал на вратата между коридора и стаята й. Бе изплел от ремъците нещо, което й изглеждаше твърде познато — сега то висеше на лявото му рамо, а на другото се поклащаше кожената торба с новите им придобивки и останалите оризии. Ко стоеше до краката на Роланд и я наблюдаваше със сериозно изражение.

— Изкара ми ангелите, сай Дисчейн — възкликна тя.

— Плакала си.

— Дали съм плакала или не, си е изцяло мой проблем.

— Излезем ли веднъж оттук, ще се почувстваме по-добре. „Федик“ е прокълнат.

В това спор нямаше. През нощта вятърът бе станал още по-свиреп и докато пищеше покрай стрехите на хотела и бара в съседство, Сузана имаше чувството, че чува писъците на малки деца — деца, изгубени в пространството и времето, които се лутат безнадеждно, търсейки пътя към къщи.

— Добре, Роланд, но преди да пресечем улицата и да отидем в този Коган, искам да ми обещаеш нещо.

— Слушам те.

— Ако някое чудовище ни спипа — нещо излязло от Дяволския гъз или от тодаша между световете, — искам да ме простреляш в главата, преди това да се случи. За себе си решавай както щеш, но… какво правиш?

Стрелеца й подаде единия си револвер.

— Вземи — каза той. — Напоследък мога да си служа само с единия. Освен това не съм в състояние да отнема живота ти. Ако толкова държиш да умреш, можеш и сама да…

— Роланд, твоите шибани скрупули непрекъснато ме изумяват — рече Сузана, сетне взе пистолета с едната си ръка и посочи към „хамута“ с другата. — Що се отнася до това, ако си мислиш, че ще се кача в него, преди да стане абсолютно наложително, значи си луд.

Едва забележима усмивка плъзна на устните му.

— Не е ли гот, когато и двамата сме луди?

Тя въздъхна и кимна с глава.

— Да, но винаги може да се желае още. Хайде, каубой, да се махаме оттук. Задникът ми замръзна, а тая воня направо ми разяде синусите.

ПЕТ

Когато отново се озоваха в Когана, той я сложи на стола с колелца и я бута до първите стълби, които се изпречиха на пътя им. Сузана държеше в скута си провизиите им и торбата с оризиите. Щом стигнаха стълбището, Стрелеца вдигна жената на хълбока си и блъсна стола надолу по стъпалата. Лицата и на двамата се изкривиха в гримаси, докато отгласите от стръмното му спускане кънтяха болезнено в ушите им.

Това е краят му — промълви тъмнокожата жена, когато оглушителният шум най-накрая престана. — Можеше да го оставиш тук горе като отплата за добрините, които ми стори.

— Не бързай с преценките — рече й нейният дин, загледан в подножието на стълбите. — Може пък да се изненадаш.

— Т’ва нещо веч’ за нищо не ста’а и двамата ’ного добре го знаем — обади се Дета, а Ко изджавка отривисто, сякаш за да каже: „Точно така.“

ШЕСТ

Ала ето че столът оцеля след първото екстремно спускане. Както и след второто. Третото стълбище обаче (което бе и най-дългото) явно му дойде в повече — когато Роланд се наведе да разгледа разнебитената мебел, видя, че едно от колелцата й е счупено. Видът й му напомни за изоставения инвалиден стол на Сузана, който бяха намерили след края на битката с Вълците на Източния път.

— Ето, нали ти казах! — възкликна тя и се изкикоти. — Май стана време да ме мяташ на хамута, Роланд! Аре, каубой, готов ли си да те пояздя, а?

Той я стрелна с поглед.

— Можеш ли да накараш Дета да се разкара?

Тя го изгледа изненадано, след което смръщи чело, сякаш се опитваше да си спомни последното нещо, което беше казала. Бузите й внезапно пламнаха.

— Да — смутолеви. — Съжалявам, Роланд.

Стрелеца я вдигна, разположи я в хамута и закрачи напред. Колкото и неприятно да беше под Когана — колкото и страшничко да беше тук — Сузана бе доволна, че оставяха „Федик“ зад гърба си. Защото това означаваше, че и други места оставаха зад гърба им — Луд, Калите, Тъндърклап. „Алгул Сиенто“, както и Ню Йорк и Западен Мейн. Е, вярно, че замъкът на Пурпурния крал бе някъде пред тях, ала не смяташе, че трябва да се притеснява за това — в края на краищата най-известният му обитател бе откачил и бе офейкал към Тъмната кула.

Външният свят чезнеше малко по малко. Наближаваха края на дългото си пътешествие и нямаше много неща, за които да се тревожат. И това бе добре. Ами ако тя също трябваше да умре, за да може нейният дин да се добере до Кулата? Е, в случай че отвъд имаше само мрак (както бе вярвала през по-голямата част от съзнателния си живот), значи нищо не беше изгубено — стига само да нямаше тодашен мрак, мрак, из който пълзяха древни чудовища. Пък и… Навярно имаше живот след смъртта, рай, прераждане, а може би дори и възкресение в полянката в края на пътя. Последната идея й хареса — и без друго бе видяла достатъчно изумителни неща, за да знае, че не беше невъзможно. Навярно Еди и Джейк я очакваха — облечени в дебели дрехи, със снежинки във веждите и еднакви червени шапки с надписи „ВЕСЕЛА“ и „КОЛЕДА“, предлагащи й чаша горещ шоколад. Mit schlag.

Горещ шоколад в Сентрал Парк! Можеше ли изобщо Тъмната кула да се сравнява с това?

СЕДЕМ

Преминаха през ротондата с множеството врати, водещи къде ли не, след което стигнаха до широк коридор, на чиято стена имаше табела с надпис: „ПОКАЖЕТЕ ОРАНЖЕВ ПРОПУСК, СИНИЯТ ПРОПУСК Е НЕВАЛИДЕН“. Малко по-нататък под светлината на една от все още функциониращите флуоресцент ни лампи (и близо до захвърлена гумена мокасина) някой бе написал следното на покритата с плочки стена:

Отдолу се виждаха имената им: Фред Уъртингтън, Дани Ростов, Тед Бротиган и Динки Ърншоу. Под тях имаше още два реда, написани с по-различен почерк — Сузана си помисли, че най-вероятно авторът им беше Тед, и едва успя да сдържи сълзите си.

— Господ да ги поживи — промълви тъмнокожата жена. — Господ да ги поживи и да ги опази живи и здрави.

— Здрави — рече едно тихичко гласче откъм краката на Роланд. Двамата веднага погледнаха надолу.

— Реши да проговориш отново, а, сладурче? — попита Сузана, по рунтавелкото не каза нищо. Щяха да минат седмици, преди щ наруши безмълвието си.

ОСЕМ

На два пъти се изгубиха. Първия път Ко беше този, който намери верния маршрут сред плетеницата от проходи и тунели, някои от които бяха огласяни от воя на въздушните течения, а пз други се долавяха странни звуци, сякаш от приближаването на неведоми същества, а втория път заслугата бе на Сузана. Тъмнокожата жена забеляза опаковката от десертчето „Маундс“, изхвърлена от Дани Ростов — „Алгул Сиенто“ бе добре зареден със сладки неща и момичето се бе запасило за из път. „Сладки колкото искаш, но не и дрехи“ — помисли си Сузана, след което се засмя и поклати глава. По някое време, тъкмо когато минаваха покрай една старинна врата от желязно дърво (досущ като онези, които Роланд бе намерил на плажа), до ушите им достигнаха зловещи мляскащи звуци. Тя се опита да си представи какво ли би могло да ги издава, ала единственият образ, който изникна в съзнанието й, бе на огромна уродлива паст с дълги жълти зъби, по които се стичаше слуз. На вратата се виждаше някакъв неразгадаем символ. Само видът му бе достатъчен, за да я накара да се почувства зле.

— Знаеш ли какво означава? — обърна се тя към своя дин. Ала Роланд поклати глава, въпреки че говореше шест-седем езика и поназнайваше поне още толкова. Тъмнокожата жена въздъхна облекчено. Мислеше си, че ако човек знаеше смисъла на написаното, щеше да се опита да го прочете на глас. Дори ще се почувства задължен да го стори. Тогава вратата щеше да се отвори. Дали щеше да се опита да побегне, когато видеше съществото, дъвчещо от другата страна? Сигурно. Но дали щеше да е в състояние да помръдне от мястото си?

Навярно не.

Скоро след като оставиха тази врата зад гърба си, се спуснаха по друго — доста по-късо — стълбище.

— Явно съм забравила за това, когато си говорехме вчера, ала сега си спомням — каза Сузана и посочи към покритите с хилядолетен прах стъпала. — Виж, ето ги нашите следи. Фред ме носеше, докато слизахме, а Динки — докато се качвахме. Почти стигнахме, Роланд — гарантирам ти.

Ала щом се спуснаха долу, неизбродимият лабиринт от проходи и тунели отново я обърка и добре, че рунтавелкото бе с тях, за да ги поведе по един сумрачен коридор, който беше толкова нисък, че Стрелеца трябваше да върви приведен, за да не удари главата на Сузана в тавана.

— Не знам… — започна спътницата му, когато Ко заприпка по един по-светъл коридор (сравнително по-светъл — половината лампи бяха изгорели, а повечето плочки бяха паднали от стените разкривайки тъмната, сълзяща почва отдолу). Рунтавелкото приседна пред една невъобразима плетеница от стъпки и погледна към Роланд и Сузана, сякаш питаше: „Това ли искахте?“

— Да — изрече безногата жена, очевидно облекчена. — Точно така. Гледай, точно както ти казах. — Посочи към вратата с надпис „ТЕАТЪР «ФОРД», 1865, ВИЖТЕ УБИЙСТВОТО НА ЛИНКЪЛН“. До него под стъклена витрина се виждаше плакат на „Нашият американски братовчед“, който сякаш бе отпечатан предния ден. — Това, което търсим, е съвсем наблизо, след два завоя наляво и един надясно. Както и да е, ще го позная, щом го видя.

Роланд не каза нищо. В ума му се въртеше една ужасна идея, която не искаше да сподели със Сузана — че лабиринтът от проходи и тунели тук долу може би се местеше също като посоките на компаса в онова, което наричаше „света отгоре“. И ако наистина бе така, здравата я бяха загазили.

Долу бе горещо и скоро и двамата започнаха обилно да се потят. Ко хриптеше тежко и равномерно, но все така неотклонно подтичваше покрай лявата пета на Стрелеца. По земята вече нямаше прах и следите, които им служеха за ориентир, също изчезнаха. Неведомите звуци зад вратите обаче ставаха все по-силни и по-силни и докато минаваха покрай една от тях, нещо от другата страна се блъсна в нея с такава сила, че за малко да я изкърти от рамката. Рунтавелкото изджавка, прилепил уши към черепа си, а Сузана нададе сподавен вик.

— Спокойно, Ко — каза Роланд. — Не може да премине отвъд. Никой от тях не може да премине отвъд.

— Сигурен ли си? — сбърчи вежди спътницата му.

— Да — категорично отсече Стрелеца, ала всъщност изобщо не беше сигурен. Той се сети за един от лафовете на Еди — „Край на залаганията — който заложил, заложил“.

Те заобикаляха локвите, като внимаваха да не докосват снега, които излъчваха вещерско сияние, защото това бе недвусмислено свидетелство за радиоактивност. Когато наближиха една спукана тръба, бълваща зеленикави изпарения, Сузана предложи да не дишат, докато минават покрай нея, и нейният дин одобри идеята й.

Трийсет-четирийсет метра по-нататък тя го накара да спрат.

— Не знам, Роланд… — започна неуверено. Спътникът й усещаше паниката, стаена в гласа й. — Мислех си, че съм се ориентирала, когато видях онази врата към убийството на Линкълн, но сега… Вече всичко… — Гласът й потрепери и Роланд чу как тя си поема дълбоко дъх, напрягайки всичките си сили, за да възвърне самообладанието си. — Всичко ми изглежда различно. А тези звуци… как само влизат в главата ти…

Стрелеца прекрасно знаеше какво имаше предвид Сузана. Вляво от тях се виждаше необозначена врата, зловещо изкривена на пантите си; в горната й част имаше процеп и оттам се разнасяше онзи дисхармоничен звън на тодашните камбанки, толкова противен и неустоим едновременно. Звукът бе придружен от отвратителното зловоние, което сякаш извираше на талази от пролуката. Роланд очакваше всеки момент жената да му предложи да се върнат обратно, докато все още можеха, и да преосмислят идеята за минаване под замъка, ето защо каза:

— Нека видим какво има там. Поне е малко по-светло в сравнение с тук.

Ала щом наближиха звездообразната ротонда, където се съединяваха множество проходи и покрити с плочки коридори, той усети как Сузана се размърда и тялото й се опъна като струна.

— Погледни натам! — извика тя. — Оная купчина отломки! С Тед и Динки минахме оттук! Минахме оттук, Роланд, много добре си спомням!

Таванът явно се беше продънил и се бе натрупала цяла планина от изпотрошени плочки, стъкла и купища жици, покрити с дебел слой прах. Съвсем наблизо се виждаха следи от стъпки.

— Точно тук! — продължаваше да се вълнува Сузана. — Помня как Тед измърмори: „Май това е било нещо като главна улица“, а Динки се съгласи с него. Дани Ростов каза, че преди много време, навярно когато Пурпурният крал е направил онова, с което е помрачил Тъндърклап, хората използвали точно този път, за да се махнат от това място. Само че оставили част от мислите си тук. Попитах я какво е усещането и тя ми рече, че било като остатъците от сапунена пяна по стените на ваната, след като си източил водата. „Не е хубаво“, каза ми Дани. Фред го маркира и продължихме към лечебницата. Не искам да се изхвърлям, но мисля, че нещата се наредиха.

И така беше — поне за известно време. Осемдесет крачки по-нататък тунелът се разшири до голям сводест проход, от чийто таван висяха искрящи бели сфери. На стената се виждаха четири линии, надраскани с тебешир, които вече бяха започнали да избледняват поради влагата, процеждаща се между плочките. Това бе последното послание от освободените Разрушители:

Починаха си малко и похапнаха стафиди, които загребваха направо с шепи от вакуумираната кутия. Дори Ко излапа няколко, макар да си личеше, че ги гълта някак си по навик. Когато заситиха глада си, Роланд прибра кутията в кожената чанта и се обърна към спътницата си.

— Готова ли си да продължиш? — попита той.

— Да — кимна Сузана. — И то веднага, преди да изгубя… Боже Господи, Роланд, какво беше това?

Някъде зад тях — най-вероятно от някой от проходите, пресичащи звездообразната ротонда с продънения таван — отекна отвратителен примлясващ звук. Стрелеца имаше чувството, че някакъв великан с пълни с вода ботуши току-що е направил една-единствена стъпка.

— Не зная — отвърна той.

Безногата жена се вгледа съсредоточено в мрака, но можа да различи единствено сенки. Някои от тях се движеха, ала това най-вероятно се дължеше на потрепването на част от лампите.

Навярно.

— Знаеш ли — започна тя, — май няма да е зле да си ометем крушите оттук възможно най-бързо.

— Мисля, че си права — съгласи се Стрелеца, като застана на едно коляно, подпирайки се с върховете на пръстите си на земята — подобно на спринтьор, очакващ стартовия сигнал. Когато Сузана се напъха отново в хамута, той се изправи и пое в указаната от стрелката посока с бързи и енергични крачки.

ДЕВЕТ

След петнайсетина минути се натъкнаха на скелет с останки на военна униформа. Черепът му бе покрит с оскъдни рехави кичури, а ухилената му физиономия сякаш ги приветстваше в подземния свят. На пода до него се виждаше пръстен, който най-вероятно бе паднал от разложената дясна ръка на трупа. Сузана попита Роланд дали може да го разгледа по-внимателно, при което Стрелеца го вдигна и й го подаде. Жената го повъртя в ръцете си, колкото да се убеди в правотата на предположението си, след което го захвърли настрана. Той звънна и се изгуби в тъмнината. Когато ехото заглъхна, капещата вода и тодашните камбанки останаха единствените звуци, нарушаващи безмълвието на тази подземна гробница.

— Точно както си мислех — рече Сузана.

— Тоест? — повдигна вежди нейният дин.

— Този човек е бил Лос^[4]. Баща ми имаше същия проклет пръстен.

— Лос ли? — намръщи се Роланд. — Не разбирам.

— Това е вид братство — нещо като голям ка-тет. Но какво, по дяволите, ще прави тук един Лос? Ако беше Кивотник^[5], разбирам, но Лос… — Тя се засмя малко пресилено.

Висящите над главите им глобуси бяха пълни с някакъв светещ газ, който пулсираше ритмично, макар и не съвсем равномерно. Тъмнокожата жена се загледа съсредоточено в тях и не след дълго разгада тайната им. Когато Роланд вървеше бързо, светлината им потрепваше в унисон с движенията му, а щом забавеше ход (без да спира — умереното темпо му бе достатъчно, за да възстанови силите си), светещият газ също се успокояваше. Не й се вярваше лампите да реагират на неговата (или нейната) сърдечна дейност, ала фактът си беше факт. (Ако Сузана знаеше термина „биоритъм“, навярно щеше да се вкопчи в него като в спасителна сламка.) Петдесетина метра по-напред главната улица бе потънала в мрак, но с приближаването им лампите постепенно светваха една по една. Тук бе доста по-светло в сравнение със сводестия портал, обозначаващ началото на някогашната улица, и жената предположи, че тукашните лампи са захранвани от друг, по-мощен източник на енергия. Изведнъж забеляза, че една от тях е тъмна, независимо от обстоятелството, че глобусите от двете й страни светеха. Когато минаха под нея обаче, безногата жена видя, че лампата не е съвсем мъртва — дълбоко в сърцевината й блещукаше едва доловимо сияние, потрепващо в унисон с ритъма на телата и мозъците им. Стотина метра по-нататък се натъкнаха на друг изгорял глобус, сетне на още един, а след още известно време — на две съседни лампи, потънали в мрак.

— Както гледам, май съвсем скоро ще останем на тъмно — навъсено изрече Сузана.

— Зная — отвърна Роланд.

Вече започваше да се задъхва. Въздухът бе влажен и Стрелеца усещаше как топлината малко по малко си отива, заменена от нахлуващия студ. По стените се виждаха плакати, изгнили до такава степен, че едва ли някой би могъл да разчете какво бе написано на тях. Единственият постер в що-годе запазено общо състояние показваше мъж, току-що изгубил битката с тигър на древна арена. Голямата котка тъкмо изтръгваше кървава плетеница черва от разпорения корем на пищящия боец, а зрителите като че ли щяха да полудеят от възторг. Под плаката имаше надпис на десетина езика, вторият от които бе на английски. „ПОСЕТЕТЕ ЦИРК «МАКСИМУС»! ЩЕ УМРЕТЕ ОТ КЕФ!“, гласеше той.

— Господи, Роланд! — въздъхна жената. — Господи боже мой, що за хора са живели тук?

Стрелеца нищо не каза, въпреки че прекрасно знаеше отговора — това бяха хора, изгубили разсъдъка си.

ДЕСЕТ

През стотина метра се натъкваха на неголеми стълбища, които ги отвеждаха все по-надълбоко в земните недра. След като изминаха около половин километър (според пресмятанията на Сузана), стигнаха до порта, разбита на трески (най-вероятно от някакво голямо превозно средство). Тук имаше още скелети — толкова много, че Роланд трябваше да стъпи върху някои от тях, за да продължи напред. Вместо да изхрущят, костите им се чупеха с мляскащ звук, отделяйки противна миризма на мухъл и разложение. Повечето от плочките над труповете бяха изпопадали, а тези, които стояха още по местата си, бяха нашарени с дупки от куршуми. „Престрелка, значи“, помисли си Сузана и тъкмо понечи да го каже, когато онзи глух, тътнещ звук се разнесе отново — този път бе по-силен и сякаш се чуваше от по-близо. Жената погледна през рамо, ала не видя нищо. На петдесетина метра зад тях лампите изгасваха една след друга.

— Не искам да ме смяташ за параноичка, Роланд, но мисля, че ни следят.

— Знам, че е така — отвърна нейният дин.

— Искаш ли да изпратя един куршум в тунела? — попита тя. — А може би оризия? Свистенето на чинията може да ги изплаши.

— Не.

— Защо не?

— Може би все още не знае какви сме. Стреляш ли обаче… ще разбере.

Трябваха й няколко секунди, докато осъзнае смисъла на думите му; Роланд не беше сигурен, че куршумите — или оризиите — ще могат да спрат онова, което вървеше по дирите им. Или — още по-лошо — навярно бе сигурен в това.

Когато проговори отново, тя положи всички усилия гласът й да звучи спокойно и според нея се справи сравнително добре.

— Мислиш ли, че е нещо от процепа в земята?

— Възможно е — отвърна нейният дин. — Може и да е пришълец от пространствата на тодаша. Сега мълчи.

Стрелеца продължи да ускорява хода си и накрая се затича. Безногата жена бе изумена от издръжливостта му, след като болката в хълбока му бе изчезнала. Гърбът му се издигаше равномерно в унисон с дишането му — късите вдишвания се редуваха с дрезгави издишвания, напомнящи сподавени викове. Сузана би дала всичко, за да може да тича до него на собствените си крака — на силните си крака, които Джак Морт й бе отнел завинаги.

Глобусите над тях пулсираха енергично. Сега й бе по-лесно да наблюдава трептенето им, защото броят на функциониращите непрекъснато оредяваше. Двойната им сянка се простираше огромна напред, след което се скъсяваше, докато минаваха под следващата лампа. Осезаемо захладня, а керамичните плочи, покриващи пода на коридора, ставаха все по-неравни. На места назъбените им краища стърчаха подобно на грозен капан за непредпазливите. Ко обаче отбягваше тези препятствия с лекота, както и Роланд (поне засега).

Тъкмо щеше да каже, че от известно време не е чувала преследвача им, когато незнайното същество зад тях си пое хрипливо дъх. Тъмнокожата жена почувства как косата й се развява назад, сякаш въздухът в тунела бе засмукан с чудовищна сила. После се чу отвратително мляскане, което едва не я накара да изпищи. Каквото и да беше това зад тях, определено беше голямо.

Не.

Огромно.

ЕДИНАЙСЕТ

Спуснаха се по още едни стълби. Петдесет метра по-нататък се виждаха още три глобуса, ала отвъд тях цареше непрогледен мрак. Излющените стени на прохода и неравният, разлагащ се под свършваха в толкова дълбока бездна, че изглеждаше почти като плътна субстанция — сиви облаци сплъстена черна материя. Щяха да се гмурнат в нея, помисли си Сузана, и в началото силата на инерцията им щеше да ги понесе напред… После обаче черната субстанция щеше да ги отблъсне като пружина и те щяха да попаднат в лапите на онова, което се носеше зад тях. Навярно щеше да го зърне за миг — нещо толкова чудовищно и различно, че съзнанието й едва ли щеше да го възприеме, което можеше да се разгледа като проява на милосърдие, — след което съществото щеше да се хвърли напред и…

Роланд се хвърли в мрака, без да забави ход и, естествено, нищо не ги отблъсна назад. Отначало светлината беше доста оскъдна — няколко глобуса зад тях и два-три над главите им, — но се оказа напълно достатъчна за Стрелеца да различи поредното стълбище, чийто горен край бе осеян с разпадащи се скелети с прогнили дрехи. Мъжът преодоля стъпалата — девет на брой — на един дъх, а Ко тичаше до него, прилепил уши към черепа си. Когато стигнаха в подножието им обаче, се озоваха в пълен мрак.

— Лай, Ко, за да не те стъпча! — извика Роланд. — Лай!

Рунтавелкото излая. Трийсет секунди по-късно Стрелеца повтори заповедта си и зверчето отново изджавка.

— Роланд, ами ако стигнем до друго стълбище? — попита изплашено Сузана.

— Точно това и ще направим — отвърна нейният дин и след като преброи до деветдесет, думите му се превърнаха в реалност. Тъмнокожата жена усети как тялото му се накланя напред, а краката му потреперват. Сетне мъжът протегна напред ръце и мускулите на гърба му се обтегнаха; Сузана очакваше всеки миг да паднат, ала това не се случи. Рефлексите му бяха изумителни. Ботушите му безпогрешно откриваха стъпалата. Колко ли бяха този път? Дванайсет? Четиринайсет? Преди да успее да ги преброи, вече бяха поели по равна повърхност. Безногата жена въздъхна облекчено. Слизането по стълби в пълен мрак явно бе поредното умение на нейния дин, за което не бе и подозирала. Ала какво ли щеше да стане, ако кракът му пропаднеше в някоя дупка? Бог знаеше, че това не бе невъзможно, като се вземеше предвид ужасното състояние на пода на проходите. Ами ако се натъкнеха на купчина скелети? На равен участък това би означавало най-малко доста сериозно натъртване, но я си представи, че костите са струпани в горния край на някое стълбище? Тя размаха ръце пред очите на Роланд, за да види дали очите му щяха да реагират на движението, и не бе кой знае колко изненадана от липсата на такава. Колко ли кости щяха да си счупят при евентуално „принудително приземяване“ от високо стълбище? „Мамка му, сладурче, избери си някое число“, навярно би казал Еди в подобен случай. Този бяг на сляпо беше абсолютно безумие.

Ала нямаха никакъв избор. Вече чуваше съвсем ясно преследвача им — и то не само хриптящото му, мокро дишане, но и противния стържещ шум, сякаш някакво огромно туловище се търкаше в стените на прохода. От време на време някоя плочка се откъртваше и издрънчаваше на пода. Беше невъзможно тези звуци да не провокират появата на определени картини в съзнанието ти и това, което Сузана започна да вижда, бе огромен черен червей, чието сегментирано, желеподобно тяло изпълваше прохода, събаряше плочките и ги натрошаваше под тежестта си, докато се носеше стремително напред.

Разстоянието помежду им бързо се топеше и безногата жена предполагаше, че знае защо. Преди се движеха в островче от светлина — каквото и да представляваше това създание, очевидно не обичаше светлината. Помисли си за фенерчето, което Роланд бе сложил при припасите им, ала без нови батерии то нямаше да им свърши кой знае каква работа. Двайсет секунди след като натиснеше бутона на продълговатия му ствол, то щеше да изгасне.

Освен… почакай минутка.

Стволът му.

Продълговатият му ствол!

Сузана бръкна в кожената торба, поклащаща се на рамото на Стрелеца, и напипа консервите с храна, ала това не бяха кутиите, които й трябваха. Най-накрая намери онова, което търсеше — позна го по улея около капака. Нямаше време да се зачуди как го разпозна толкова бързо; Дета си имаше своите тайни и явно „Стърно“ беше една от тях. Безногата жена поднесе кутията към лицето си, за да я помирише, след което тя внезапно я удари по носа, когато Роланд се спъна в нещо — откъртена плочка или поредния скелет — и се олюля, опитвайки се да запази равновесие. В крайна сметка успя да остане на крака и този път, ала късметът все щеше да му изневери и онова щеше да се нахвърли отгоре им, преди да са успели да се изправят. Сузана почувства как по лицето й започва да се стича топла кръв и в същия миг нещото зад тях нададе смразяващ рев, който сякаш излизаше от пълна с водорасли уста — явно и то я бе подушило. Жената си представи огромен алигатор в някое мочурище във Флорида, който надига люспестата си паст и изревава към луната. Беше толкова близо.

„О, мили Боже, дай ми време — помисли си тя. — Не искам да си отида така — да ме застрелят е едно, но да ме изядат жива в тъмното…“

Това бе съвсем друго нещо.

— По-бързо! — извика на Роланд и стегна бедрата си около кръста му, досущ като ездач, пришпорващ уморен кон.

Неизвестно как, но Стрелеца успя. Дишането му напомняше предсмъртно хриптене. Дробовете му не бяха свирили така, откакто бе танцувал комала. Ако продължеше в същия дух, сърцето му щеше да експлодира в гърдите му. Но…

— По-бързо, Текс! Напрегни всичките си сили, мамка му! Мисля, че имам един фокус в ръкава си, но ми трябва малко време, докато го измъкна оттам!

И там, в мрака под замъка Дискордия, Роланд направи точно това.

ДВАНАЙСЕТ

Сузана бръкна отново в торбата, извади фенерчето и го затъкна под мишницата си (давайки си сметка, че ако го изтърве, е свършено с тях), след което отвори кутията „Стърно“ и въздъхна облекчено, когато чу познатото изсъскване. Бе облекчена, но не и изненадана — ако вакуумният печат бе пробит, запалителният гел вътре щеше да се е изпарил отдавна и кутията да е доста по-лека.

— Роланд! — извика тя. — Роланд, трябват ми кибритени клечки!

— Джоба… на ризата! — изстреля задъхано той. — Вземи си ги сама!

Ала преди да го направи, тя изпусна фенерчето и то се търкулна между слабините й и гърба му; в същия миг ръцете й се изстреляха със светкавична бързина и тя успя да го хване точно преди да полети на земята. Сузана го сграбчи здраво и потопи дългата му дръжка в кутията „Стърно“. За да вземе една от клечките обаче й трябваше трета ръка, ето защо тя захвърли горивото. В торбата имаше още две кутии, но ако сега не станеше нищо, нямаше да има никакъв шанс да се добере до тях.

Съществото изрева отново — звучеше така, сякаш се намираше точно зад тях. Вече можеше да го подуши — миришеше на развалена риба, оставена на слънце.

Безногата жена се протегна над рамото на Роланд и извади една клечка от джоба му. Предполагаше, че има време само за една; в никакъв случай за две. Роланд и Еди можеха да ги възпламеняват върху ноктите на палците си, ала Дета Уокър владееше още по-ефектен номер и често го бе използвала, за да впечатлява белите момченца по евтините мотели, където се подвизаваше. Тя се ухили в тъмното, оголвайки зъби, и допря върха на клечката до горните си резци. „Еди, ако си тук, помогни ми, сладурче — помогни ми да го направя както трябва.“

Драсна клечката. Пламъчето опари устата й и тя почувства вкуса на сяра на езика си. Главата на клечката за малко да ослепи привикналите й към мрака очи, ала все пак виждаше поне дотолкова, че да я доближи до покрития с гел ствол на фенерчето. Горивният препарат пламна на секундата, превръщайки фенера във факла. Пламъкът й не беше особено силен, но и това бе нещо.

— Обърни се! — викна тя на своя дин.

Стрелеца мигновено се закова на място — без да задава въпроси или да протестира — и се завъртя. Сузана вдигна импровизираната си факла пред себе си и за миг и двамата зърнаха главата на нещо лигаво и осеяно с розови албиносови очички. Под тях се виждаше уста с размерите на врата, изпълнена с гърчещи се пипала. Пламъкът не бе твърде ярък, ала явно и това бе достатъчно в тези адски дълбини, за да накара съществото да се отдръпне. Преди да потъне в мрака, Сузана забеляза как многобройните му очички се затвориха и това я наведе на мисълта колко чувствителни навярно са, след като дори пламъче като това можеше да…

Треперливото сияние им позволи да видят, че от двете страни на коридора се издигат купчинки кости. Фенерчето в ръката й ставаше все по-горещо, а Ко лаеше като обезумял, вперил взор в тъмнината. Главата му беше наведена, той бе разкрачил късичките си крака и всяко косъмче по тялото му бе щръкнало в различна посока.

— Клекни, Роланд! — нареди тъмнокожата жена и нейният дин веднага се подчини, а тя побърза да му подаде пламтящото фенерче. Съществото в мрака отново нададе смразяващ рев и Сузана различи очертанията му в мрака. Светлината отслабваше и то малко по малко се приближаваше към тях.

„Ако подът е мокър, свършено е с нас“, помисли си Сузана, ала бедрената кост, която напипа, беше суха. Възможно бе осезанието й да я е подвело — все пак тя ясно чуваше капещата вода от тавана, — но не й се вярваше да е така.

Безногата жена се протегна и извади още една кутия „Стърно“, но халката за отваряне бе прекалено стегната и не можеше да отвори кутията. Нещото се приближаваше и тя видя за пръв път късичките му уродливи крачка под огромната безформена глава. Не беше червей, а по-скоро нещо като гигантска стоножка. Ко пристъпи пред нея, без да спира да лае, оголил зъби. Рунтавелкото щеше да е първата жертва на чудовището, ако не успееше да…

Тогава пръстът й най-накрая успя да надигне халката и се чу познатият съскащ звук. Роланд размахваше горящото фенерче, опитвайки се да влее малко живот в чезнещите пламъци (които можеха и да живнат малко, стига да имаше достатъчно гориво), и Сузана гледаше как отблясъците им танцуват бясно по излющените, гниещи стени.

Диаметърът на костта бе твърде голям за кутията. Наполовина измъкнала се от хамута, тъмнокожата жена бръкна вътре, извади шепа гел и започна да го маже по костта. Ако тя бе мокра, само щяха да удължат ужаса с няколко секунди, ала ако бе суха… Тогава…

Съществото бе пропълзяло още по-близо. Сузана забеляза, че сред пипалата, гърчещи се в устата му, се виждат и остри зъби. Всеки момент можеше да се нахвърли върху Ко, сграбчвайки го с бързината на гекон, улавящ летяща мушичка. Вонята на развалена риба беше станала нетърпима. Какво ли обаче се криеше зад нея? Какви ли гадости, за които дори не подозираха, ги очакваха?

Ала сега нямаше време да мисли за това.

Тя допря бедрената кост до пламъците, облизващи дръжката на фенерчето. Лумналият огън бе по-силен, отколкото очакваше — доста по-силен — и нещото изпищя от болка и изненада. Разнесе се отвратителен жвакащ звук — сякаш някой бе стиснал топка кал в гумена ръкавица — и чудовището отстъпи назад.

— Дай ми още кости — каза Сузана, когато Роланд захвърли фенерчето настрани. — И гледай да са сухи, чаткаш ли? — добави с гласа на Дета.

Все още дишайки тежко, Роланд изпълни заръката й.

ТРИНАЙСЕТ

Те продължиха напред по коридора — както и преди Роланд носеше Сузана, с тази разлика, че сега жената бе с гръб към него. Това бе трудно, но не и невъзможно; гърбът й щеше да я боли поне два дена след това, но само в случай че се измъкнеха оттук. „Тогава ще се наслаждавам на всяко пробождане“, каза си Сузана. Стрелеца още носеше тениската със стародавните дни на Бриджтън, която Айрийн Тасенбаум му беше купила. Сега я подаде на спътницата си, която я уви около основата на костта, а сетне вдигна факлата толкова високо, колкото можеше, стараейки се да не загуби равновесие. Сега Роланд не можеше да тича — Сузана щеше да се изхлузи от хамута, ако се опиташе да побегне — и вместо това поддържаше бърз ход, като от време на време се спираше, за да вдигне някоя подходяща кост. Ко съвсем скоро схвана идеята и започна да носи костите в устата си. Съществото продължаваше да ги следва и слузестата му кожа проблясваше пред погледа на тъмнокожата жена на определени интервали. Отвратителният жвакащ звук, който напомняше великански стъпки с пълни с кал ботуши, съпровождаше движенията му дори когато гнусното създание отстъпваше назад от колебливата светлина. Сузана предполагаше, че се дължеше на опашката му.

„Не може да няма опашка! — пищеше съзнанието й. — Опашка, която издава такива звуци, сякаш е пълна с вода, желе или полусъсирена кръв! Господи! Боже мой! Господи!“

Според безногата жена не само светлината ги предпазваше от атаката на чудовището, но и страхът му от огъня. Навярно съществото се бе прокрадвало след тях, докато бяха в онази част от прохода, където светещите глобуси все още работеха, мислейки си (ако можеше да мисли), че ще изчака и ще ги нападне, щом се озоват на тъмно. Сузана предполагаше, че ако то знаеше за достъпа им до огъня, навярно би затворило част от очите си (или всички) и би ги нападнало, докато разполагаха единствено с фенерчето. Сега късметът временно му бе изневерил, защото от костите бяха излезли изненадващо добри факли (идеята, че възстановяващият се Лъч им помага, изобщо не й дойде наум). Единственият въпрос бе дали запасите им от „Стърно“ щяха да са достатъчни. Сузана се опитваше да пести скъпоценното гориво, тъй като костите горяха от само себе си, щом ги запалиш — с изключение на тези, които бяха прекалено влажни, — ала нали все пак трябваше да ги запалиш, което бе почти невъзможно без „Стърно“. Вече бе отворила третата — и последна — кутия. В момента горчиво съжаляваше за първата, която бе захвърлила, когато съществото щеше да се хвърли отгоре им, но просто не знаеше какво друго би могла да стори. Искаше й се Роланд да се движи по-бързо, макар и да се досещаше, че нейният дин не можеше да тича с предишното си темпо, дори и Сузана да бе обърната с лице към него. Навярно бе способен на кратък спринт, но не и на нещо повече. Тъмнокожата жена усещаше как мускулите му под ризата потрепват — мъжът бе на границата на пълното изтощение.

Пет минути по-късно, докато загребваше с шепа от гела, за да намаже ставната ябълка на един пищял, пръстите й докоснаха дъното на тенекиената кутия. В същия момент от тъмнината се разнесоха онези жвакащи звуци (опашката на многокраката гадина, настояваше съзнанието й). Преследвачът им изчакваше да свършат горивото си и светът отново да потъне в мрак. Тогава щеше да ги връхлети.

Тогава щеше да ги изяде.

ЧЕТИРИНАЙСЕТ

Трябваше да спечелят време — ето какво си каза Сузана, когато пръстите й докоснаха дъното на кутията. След десет минути (които се равняваха на три факли) тъмнокожата жена тъкмо понечи да каже на Стрелеца да спре, когато — и ако — стигнат до друга голяма костница. Можеха да запалят голям огън от парцали и кости и след като се разгори хубаво, да побягнат с всички сили. Когато — и ако — чуят, че създанието е преодоляло огненото препятствие, Роланд можеше да се освободи от товара си и да си плюе на петите, изоставяйки я под земята. Сузана възприемаше тази идея не като саможертва, а като единствената логична — нямаше смисъл стоножката да изяде и двамата, когато можеха да го избегнат. Пък и безногата жена нямаше никакво намерение да се остави на чудовището. Не и жива. Имаше си оръжие и щеше да го използва. Пет изстрела за сай Стоножко; преживееше ли ги, шестият куршум бе за нея.

Ала преди да каже каквото и да е от тези неща, Роланд произнесе три думички, които я оставиха безмълвна.

— Светлина — изхъхри той. — Пред нас.

Тя се опита да погледне през рамо и не видя нищо, най-вероятно заради факлата, която държеше. Сетне постепенно различи едва доловимо бяло сияние.

— Още глобуси? — попита Сузана. — Които работят?

— Възможно е — рече нейният дин. — Макар че не мисля така.

Пет минути по-късно тя разбра, че може да види пода и стените на светлината от последната си факла. Земята бе покрита с дебел слой прах, под който се виждаха големи речни камъни, със сигурност дошли отвън. Безногата жена вдигна ръце над главата си (в едната продължаваше да държи горящата кост, увита в част от тениската на Стрелеца) и изкрещя тържествуващо. Многокракото чудовище й отвърна с оглушителен рев, изпълнен с такава ярост и безсилие, че кожата й настръхна, а сърцето й за малко да изхвръкне от гърдите.

— Чао, сладурче! — извика тя. — Чао, многозъркелесто копеле!

Съществото изрева отново и се хвърли напред. За миг Сузана го зърна в целия му отвратителен блясък — грамадната овална буца, която в никакъв случай не можеше да бъде наречена лице, въпреки зейналата паст; сегментираното туловище, ожулено и разранено от търкането в грапавите стени; четирите подобни на ръце придатъци, по два от всяка страна, всеки от които завършваше със страховити щипки. Безногата жена изкрещя и захвърли пламтящата кост по уродливата твар, която побърза да отстъпи назад, надавайки поредната си доза оглушителен рев.

— Майка ти никога ли не те е учила, че не трябва да дразниш животните? — попита Стрелеца, а тонът му бе толкова безизразен, че Сузана не можеше да каже дали се шегува, или не.

Пет минути по-късно вече бяха навън.