Стивън Кинг
Тъмната кула (30) (Тъмната кула VII)

ДВЕ

Роланд се мъчеше да се изправи на крака. Косата му бе залепнала за подутото му лице. Тъмнокожата жена се опита да го хване за ръката, ала той залитна и я повлече със себе си към входната врата на къщичката, която вече изглеждаше мрачна и неприветлива на Сузана. Тя забеляза останките от храна върху чергата и голямото влажно петно върху стената. Дали тези неща бяха тук и преди? И, всемогъщи Боже в небесата, какво ли всъщност бяха яли на вечеря? Тя реши, че не иска да знае, стига да не й станеше лошо. Стига да не беше отровно.

Роланд от Гилеад бутна вратата. Вятърът я изтръгна от ръцете му и я блъсна с всичка сила във външната стена на постройката. Стрелеца направи две крачки в бушуващата виелица, след което се наведе, подпрял длани на коленете си, и повърна. Спътницата му видя как вятърът моментално поде струята и я отнесе нейде в мрака. Когато нейният дин се върна, ризата и половината му лице бяха покрити със сняг. В къщурката бе ужасно горещо; това бе поредното нещо, което триковете на Дондейл бяха скрили от тях. Сузана забеляза стария терморегулатор, закачен на стената — марка „Ханиуел“, не много по-различен от този в нейния нюйоркски апартамент — и се приближи до него. Бе настроен да поддържа температура от двайсет и седем градуса. Жената го нагласи на двайсет градуса, след което се обърна да огледа помещението. Камината се оказа два пъти по-малка в сравнение с първоначалното й впечатление, ала бе натъпкана с толкова много дърва, че бумтеше като стоманолеярна. В момента не можеше да направи нищо по този въпрос, ала ако не го захранваха с допълнително гориво, огънят постепенно щеше да утихне.

Мъртвото същество на пода бе излязло наполовина от дрехите си. Приличаше на огромна хлебарка с уродливи крайници — подобия на човешки ръце и крака, — които стърчаха от ръкавите на ризата и крачолите на дънките. Гърбът на ризата се беше разкъсал по средата и онова, което се виждаше в прореза, бе нещо като лъскава черупка, върху чиято повърхност сякаш бяха отпечатани рудиментарни човешки черти. Сузана не вярваше, че може да има нещо по-отвратително от Мордред в паякообразния му облик, ала тази твар определено го задминаваше. Слава Богу, че беше мъртва.

Спретнатата, добре осветена къщурка — която сякаш бе излязла от някоя приказка, — сега представляваше сумрачна и задимена селска колиба. Електрическите лампи не бяха изчезнали, но изглеждаха стари и захабени от употреба също като в някой долнопробен хотел. Килимчето бе лекьосано и почерняло от мръсотия, а на места беше толкова разнищено, сякаш някой го беше дъвкал.

— Роланд, добре ли си?

Стрелеца я погледна, след което бавно пристъпи към нея и падна на колене. За момент Сузана си помисли, че му е прилошало и се разтревожи не на шега, ала щом осъзна истинската причина за поведението му, се обезпокои още повече.

— Стрелецо, бях омаян — каза мъжът с дрезгав, треперещ глас. — Бях заслепен като дете и моля за прошка.

— Роланд, кво си мислиш, че прайш? Я ста’ай! — Това беше Дета, която винаги излизаше на преден план, когато Сузана се чувстваше притеснена. „Цяло чудо е, че не казах «Я ста’ай, духач смотан!»“, помисли си тъмнокожата жена и трябваше да потисне истеричния смях, който я бе напушил. Стрелеца едва ли щеше да я разбере.

— Моля за извинение — повтори Роланд, без да я поглежда.

Тя затърси в съзнанието си думите, които трябваше да каже, и въздъхна облекчено, когато ги откри. Не можеше да го гледа коленичил така.

— Стани, стрелецо, давам ти прошка на драго сърце. — Замлъкна за момент, след което добави: — Ако спася живота ти още девет пъти, може и да станем квит.

— Доброто ти сърце ме кара да се срамувам от моето — рече нейният дин и се изправи на крака. Ужасният пурпурен цвят избледняваше от лицето му. Той погледна нещото на килима — гротескно-уродливата му сянка потрепваше върху отсрещната стена, — а сетне огледа схлупеното помещение с мъждукащите електрически крушки.

— Не се притеснявай за храната — рече Стрелеца, сякаш бе прочел мислите й и бе съзрял най-големия й страх. — Той никога не би отровил това, което възнамерява да… изяде.

Сузана му подаде револвера с дръжката напред. Мъжът го пое и презареди двете празни гнезда, преди да го напъха обратно в кобура си. Вратата на къщичката продължаваше да зее отворена и вятърът навяваше сняг. В антрето, където висяха самоделните им кожени палта, вече се бе образувала неголяма пряспа. Температурата бе спаднала малко и стаята вече не приличаше на сауна.

— Как разбра? — попита Роланд.

Тъмнокожата жена се замисли за хотела, където Мия бе оставила Черната тринайсетица. По-късно, след като си бяха тръгнали, Джейк и татко Калахан бяха отишли в стая 1919, защото някой им бе оставил бележка и

(дад — а — чий)

ключ. На плика с някакъв особен почерк (комбинация между получерен шрифт и печатни букви) бе написано името на Джейк и „Това е истината“. Сузана бе сигурна, че ако можеше да сравни плика с краткото послание с бележката, която бе открила в банята, щеше да се окаже, че са писани от една и съща ръка.

Според Джейк чиновникът в хотел „Плаза-Парк Хаят“ им казал, че съобщението било оставено от човек на име Стивън Кинг.

— Ела — рече жената на своя дин. — Искам да ти покажа нещо.

ТРИ

Също като останалата част от къщата, и банята изглеждаше по-малка. Ваната бе стара и ръждясала, а дъното й бе покрито с тънък слой мръсотия. Изглеждаше така, сякаш бе използвана за последен път преди…

Всъщност по-скоро създаваше впечатлението, че никога не е била използвана. Душът също бе потъмнял от ръжда, а розовите тапети бяха избелели, мръсни и олющени. Огледалото продължаваше да стои на мястото си, но повърхността му беше зацапана и напукана и Сузана си каза, че е истинско чудо да не се пореже, докато пишеше на него. Парата от дъха й бе изчезнала, ала думите все още бяха там, изпъкващи на фона на мръсотията: „ОДД ЛЕЙН“ и „ДОНДЕЙЛ“ под него.

— Това е анаграма — каза тя. — Виждаш ли?

Мъжът заразглежда буквите, ала след малко поклати глава. Изглеждаше леко засрамен.

— Не си виновен ти, Роланд — рече му безногата жена. — Това са нашите букви, а не тези, които познаваш. Трябва да ми се довериш, че е анаграма. Сигурна съм, че ако Еди беше тук, веднага щеше да я разгадае. Не знам дали това е представата на Дондейл за шега, или има някакви правила, които създанията като него са длъжни да спазват — важното е това, че я разгадахме навреме благодарение на помощта на Стивън Кинг.

— Ти я разгада — каза глухо Стрелеца. — Докато аз умирах от смях.

— И с двама ни можеше да стане така — увери го спътницата му. — Ти просто беше по-уязвим, защото чувството ти за хумор… извинявай, Роланд, но по принцип е доста дърварско.

— Знам това — изсумтя нейният дин, след което се обърна и излезе от тоалетната.

Неочаквано Сузана бе осенена от една ужасна мисъл и й се стори, че минаха часове, преди Стрелеца да се върне при нея.

— Роланд, той все още ли е…

Мъжът кимна. На устните му играеше едва забележима усмивка.

— Мъртъв? Разбира се. Ти стреля страхотно, Сузана, ала изведнъж ми се прииска да се уверя.

— Радвам се — отвърна простичко тя.

— Ко стои на стража. Ако случайно нещо се случи, сигурен съм, че веднага ще ни уведоми. — Вдигна бележката от земята и внимателно прочете написаното на гърба й. Единствената дума, чието значение не знаеше, беше „аптечка“. — „Оставил съм ти нещо.“ Знаеш ли какво?

Тъмнокожата жена поклати глава.

— Нямах време да погледна.

— Къде е тази аптечка?

Сузана посочи към огледалото и спътникът й го плъзна настрани. Зад него наистина имаше рафтове, но вместо подредените лекарства и сиропи, които си бе представяла, се виждаха само две кафяви шишенца като онова, което бе забелязала на масичката до креслото в дневната, и прашна кутия, която й се стори като най-старата опаковка с черешови таблетки против кашлица на братята Смит. До тези неща се мъдреше някакъв плик. Роланд го взе и го подаде на жената до себе си. На него със същия полуръкописен, полупечатен почерк бе написано:

— Чайлд? — смръщи вежди тя. — Това говори ли ти нещо?

Стрелеца кимна.

— „Чайлд“ означава рицар или стрелец, поел да изпълни определена мисия. Старинна и официална дума. Никога не сме я използвали помежду си, защото се отнася за богоизбрани рицари, служещи на ка, а нито аз, нито моите приятели сме се възприемали по този начин.

— Въпреки това ти си този Чайлд Роланд, нали?

— Навярно някога съм бил. Сега сме отвъд тези неща. Отвъд ка.

— Ала все още сме на Пътя на Лъча.

— Да. — Той прокара пръст по последния ред, изписан на плика. „Всички дългове са платени.“ — Отвори го, Сузана, защото искам да видя какво има вътре.

Тя се подчини.

ЧЕТИРИ

Вътре имаше ксерокопие на една поема от Робърт Браунинг. Кинг бе написал името на автора с характерния си полупечатен, полуръкописен почерк над заглавието. Сузана бе чела някои от драматичните монолози на Браунинг в колежа, но точно тази творба й беше непозната. Което не можеше да се каже за темата — все пак заглавието на произведението беше „Чайлд Роланд Кулата достигна“. Поемата бе епическа, издържана в традициите на баладичната схема и наброяваше трийсет и четири станси. Всяка строфа бе номерирана с римска цифра. Някой — най-вероятно Кинг — бе заградил I, II, XIV, XV, XVI, XVII и XVIII станса.

— Прочети на глас отбелязаните — каза Стрелеца с дрезгав глас, — защото разбирам само отделни думи, а искам да узная какво пише.

— Първа станса — рече тъмнокожата жена и прочисти гърлото си, защото бе пресъхнало. Вятърът навън отново зафуча и единствената крушка примигна в наплютата от мухите плафонера.

Помислих си, че всичко, що ми рече

тоз урод посивял със злобен взор,

преситен от лукавство и раздор,

лъжа било е; и нарочно ме зарече

да сторя тъй, а вътрешно ликува,

задето аз с живота се сбогувах.

— Колинс — рече Роланд. — Който и да е писал това, е имал предвид Джо Колинс. Писал е за него, тъй както Кинг е писал за нашия ка-тет в историите си. Всичко що ми рече… лъжа било е! Точно така!

— Не Колинс — поправи го Сузана. — Дондейл.

Стрелеца кимна.

— Дондейл, право думаш. Давай нататък.

— Добре; втора станса.

Нима заради друго той причаква,

изгърбен над тоягата си крива,

окаяните странници, които

разпитват го де този път отива,

и после смее се, ухилен като скелет,

над тез, що само гибел ще намерят.

— Помниш ли бастуна му и как го размахваше? — попита мъжът.

Разбира се, че си спомняше. Само дето не беше крив, но иначе всичко друго съвпадаше. Всичко друго бе описание на това, което им се бе случило току-що. Самата мисъл я накара да потрепери.

— Този поет от твоето време ли е? — обърна се към нея Стрелеца. — От твоето кога?

Безногата жена поклати глава.

— Дори не е от моята страна. Умрял е поне шейсет години преди моето кога.

— Въпреки това явно е видял какво ще се случи. Или поне някаква негова версия.

— Да — кимна Сузана. — Стивън Кинг е знаел за тази поема. — Изведнъж бе осенена от внезапно прозрение, което беше толкова ярко, че нямаше как да не е истинско. Жената изгледа Роланд с разширени очи: — Тази поема е накарала Кинг да започне всичко! Тя е била неговото вдъхновение!

— Сигурна ли си, Сузана?

— Да!

— Обаче този Браунинг трябва да ни е видял.

Тъмнокожата жена си замълча. Не знаеше. Всичко беше прекалено объркано. Като да се опитваш да определиш кое е първото — кокошката или яйцето. Или да се изгубиш в огледален лабиринт. Главата й се замая.

— Прочети и следващата, Сузана.

— Четиринайсета станса — каза тя и зачете:

Тревата пък напомняше коса —

окапала и рядка, със прокажен

вид. Тънките й сухи стъбълца

подаваха се плахо от калта,

подобно червеи, а тя самата

като че ли в кърви бе облята.

— А ето и следващите три:

В този миг и друго зърнах там —

дръглив, застинал неподвижно кон —

кога дошъл бе тук и сам не знам;

като че ли от дяволски легион

избягал бе. Когато по-отблизо

разгледах го, съвсем се отвратих —

 

дори и жив да бе, не му личеше,

напротив — със затворени очи

под гривата проскубана стоеше,

а шията му цялата със струпеи

и рой подутини покрита беше.

Не бях съзирал нивга тъй злочеста

и уродлива твар…

— Липи — каза Стрелеца. — С проскубаната грива, покритата със струпеи шия и всичко останало. Само дето е кобила, а не жребец.

Сузана мълчеше — нямаше нужда да каже каквото и да било. Естествено, че беше Липи — сляпа и мършава, с осеяна от червени язви кожа… „Знам, че е една дърта грозница“, беше казал старецът… по-точно съществото, което приличаше на старец. „Дърта кранто и стара ки’-кутия такава!“ Ето че тук го пишеше черно на бяло в една поема, написана дълго преди сай Кинг изобщо да бъде роден — може би осемдесет или дори сто години преди това: „тревата пък напомняше коса — окапала и рядка, с прокажен вид…“

— Като че ли от дяволски легион избягал бе — рече Роланд, усмихвайки се мрачно. — Трябва да се погрижим да я изпратим обратно при Дявола, преди да си тръгнем оттук.

— Не — възрази Сузана. — Няма да го сторим. — Беше прегракнала. Искаше да накваси гърлото си, ала се боеше да отпие дори глътка от онова, което течеше от чешмите в тази колиба. В краен случай щеше да вземе малко сняг и да го разтопи. Но едва след като напуснеха това ужасно място.

— Защо казваш така?

— Защото я няма — вдигна рамене жената. — Излезе навън в бурята, когато видяхме сметката на господаря й.

— Откъде знаеш това?

Сузана поклати глава.

— Просто знам, — Тя отгърна следващата страница и обяви: — Осемнайсета станса: „Ала не би! Съзрях аз…“

Тя внезапно замлъкна.

— Сузана? Защо… — В този миг зърна следващата дума, която можеше да прочете въпреки английските букви. — Продължавай — нареди Роланд с глух глас, наподобяващ шепот.

— Сигурен ли си?

— Чети, защото искам да го чуя.

Спътницата му отново прочисти гърлото си.

— Шестнайсета станса.

Ала не би! Съзрях аз Кътбърт — с пламнал,

обрамчен от златисти къдри лик

— видение тъй истинско, измамно —

и сякаш го почувствах как протяга

ръка към мен… Уви, позорен миг!

— Това е за Меджис — каза Роланд. Пръстите му бяха побелели и свити в юмруци, макар че Сузана се съмняваше, че мъжът си дава сметка за това. — За това как се скарахме заради Сюзан Делгадо и след това отношенията ни никога вече не бяха същите. Опитахме се да възстановим приятелството си, доколкото можахме, ала никога вече не беше същото.

— След като една жена отиде при някой мъж или един мъж отиде при някоя жена, нещата никога не остават същите — каза Сузана и му подаде преснетите листове. — Вземи. Прочетох всички отбелязани строфи. Ако в останалата част от поемата има нещо за достигането на Тъмната кула, намери си го сам. Мисля, че можеш да го направиш, ако си дадеш достатъчно зор. Що се отнася до мен, просто не искам да знам.

Ала нейният дин явно не разсъждаваше като нея. Той прелисти страниците, търсейки последната. Листовете не бяха номерирани, ала Роланд откри лесно края по празното пространство под стансата с номер XXXIV. Преди да успее да прочете последната строфа обаче, немощният вик се разнесе отново. Този път вятърът бе утихнал и нямаше съмнение за местоположението на неговия източник.

— Има някой в мазето — каза Стрелеца.

— Знам. И мисля, че дори знам кой е той.

Мъжът кимна.

Тъмнокожата жена го изгледа съсредоточено.

— Всичко се връзва, нали? Сякаш сме в един голям пъзел и сме сложили всички парченца без последните.

Вопълът прозвуча отново, немощен и изгубен. Така можеше да вика само някой, който се намираше на крачка от смъртта. Те излязоха от банята и извадиха револверите си, макар Сузана да си мислеше, че този път няма да им трябват.

ПЕТ

Хлебарката, която бе приела облика на веселия стар шегаджия Джо Колинс, лежеше на същото място, където го бяха оставили, ала Ко бе отстъпил крачка-две назад. Сузана не го обвиняваше — Дондейл бе започнал да се вмирисва и от разлагащата се черупка се процеждаше някакво бяло вещество. Въпреки това Стрелеца заповяда на рунтавелкото да остане където си е и да бъде нащрек.

Когато влязоха в кухнята, вопълът прозвуча отново — вече бе доста по-силен. Не се виждаше никаква врата към мазето и безногата жена запълзя по прашния напукан линолеум, търсейки скрит капак в пода. Тъкмо щеше да каже на Роланд, че не може да открие нищо, когато Стрелеца й извика:

— Ето тук! Зад студилника.

Хладилникът вече не изглеждаше като супермодерен „Ама-на“ с машинка за лед на вратата — той бе нисък и тумбест и толкова мръсен, че тъмнокожата жена се гнусеше да го докосне. Камерата се намираше отгоре му и формата й напомняше барабан. Майка й имаше същия модел, когато Сузана бе съвсем малка и още отговаряше на името Одета, ала Алис Холмс със сигурност би умряла, ако хладилникът й се покриеше и с една десета от мръсотията, облепила този тук. Дори и една стотна бе достатъчна.

Стрелеца лесно го премести настрани, защото Дондейл, хитрецът му с хитрец, го бе поставил на платформа с колелца. Тъмнокожата жена се съмняваше, че домакинът им е имал много посетители — не и тук, в Крайния свят, — ала ето, че бе взел необходимите мерки, за да опази тайните си, ако някой случайно се отбиеше. Сузана бе сигурна, че това се случваше, макар и от дъжд на вятър, както и бе сигурна, че малцина излизаха живи от тази приказна къщурка на „Одд’с Лейн“.

Стълбите, които водеха надолу, бяха тесни и стръмни. Роланд затърси пипнешком около вратата и намери ключ; той задействаше две голи електрически крушки, едната от които бе разположена над стълбището, а другата се намираше ниско долу. Сякаш в отговор на светлината викът прозвуча отново. Бе пропит с болка и страх. Звукът я накара да потрепери.

— Ела в подножието на стълбите, каквото и да си! — извика Роланд.

Не последва никакъв отговор. Вятърът навън фучеше и виеше, мятайки сняг върху къщичката с такава сила, че Сузана имаше чувството, че ги засипват с тонове пясък.

— Ела, за да можем да те видим, или ще те оставим където си! — отново се обади Стрелеца.

Ала обитателят на мазето не излезе под мъждукащата светлина — вместо това нададе отново немощния си вопъл, който бе изпълнен с мъка, ужас и — Сузана потрепери — лудост.

Стрелеца погледна към нея; тя кимна и му прошепна:

— Върви напред. Аз ще те прикривам.

— Внимавай да не се подхлъзнеш — рече й мъжът със същия приглушен глас.

Спътницата му отново кимна и направи характерния за него жест с пръстите на дясната си ръка: „Върви, върви!“

Стрелеца се усмихна и пое по стълбите, положил цевта на револвера си в сгъвката на дясното си рамо. За миг така й заприлича на Джейк Чеймбърс, че Сузана се просълзи.

ШЕСТ

Мазето представляваше истински лабиринт, осеян със сандъци, бъчви и някакви забулени неща, висящи на куки от тавана. Тъмнокожата жена нямаше никакво желание да се запознава по-отблизо със същността им. Вопълът проехтя отново — звучеше като съчетание на ридание и писък. Нейде над тях, неясен и приглушен, се носеше воят на вятъра.

Роланд се обърна наляво и пое по зигзагообразната пътечка между сандъците, накамарени от двете му страни. Безногата жена го последва, движейки се на определено разстояние след него, като непрекъснато се обръщаше и хвърляше напрегнати погледи през рамо. Същевременно бе нащрек и за тревогата, която Ко можеше да вдигне всеки момент от дневната на Дондейл. Тя видя, че един от сандъците носеше надпис „ТЕКСАС-КИ ИНСТРУМЕНТИ“, а на друг пишеше: „КИТАЙСКИ КУ-РАБИЙКИ С КЪСМЕТЧЕТА «ХО ФАТ» ООД“. Това ни най-малко не я изненада — отдавна бе престанала да се удивлява на подобни съвпадения.

Изведнъж Стрелеца се спря.

— Сълзите на майка ми — промълви той. Само веднъж го бе чувала да произнася тази фраза — когато се бяха натъкнали на елен, паднал в едно дефиле със счупени два задни крака. Животното умираше от глад и ги гледаше с грозните черни дупки в главата си, защото мухите бяха изяли очите му.

Тя остана на мястото си, докато мъжът не й даде знак да се приближи, след което запълзя енергично към него, заставайки от дясната му страна.

В далечния ъгъл на мазето — югоизточния ъгъл, ако представата й за посоките беше вярна — се виждаше нещо като затворническа килия. Вратата й бе направена от кръстосани стоманени пръчки, а наблизо се търкаляха инструментите, с чиято помощ Дондейл ги бе заварил една за друга. Явно това бе станало преди доста време, съдейки по дебелия слой прах върху ацетиленовата горелка. От една „S“-ообразна кукичка, забита в каменната стена — на достатъчно разстояние от затворника, ала същевременно и достатъчно близо, че да го дразни — висеше голям и старомоден

(дад — а — чум дад — а — чий)

сребърен ключ. Самият затворник стоеше зад решетките на килията си и протягаше мръсните си ръце към тях. Изглеждаше толкова измършавял, че й напомни за ужасните снимки от концлагерите, на които се виждаха оцелелите от Аушвиц, Берген-Белсен и Бухенвалд — живи (макар и едва ходещи) обвинения към човечеството, с размъкнати раирани униформи, висящи по съсухрените им, превърнали се в кожа и кости тела, и отвратителни кръгли шапки, крепящи се като по чудо на главите им. Неестествено ярките им, плашещи очи сякаш казваха: „Не искаме да знаем в какво сме се превърнали, ала за съжаление не можем да го забравим.“

Нещо подобно се четеше и в очите на Патрик Данвил, докато протягаше ръцете си към тях и издаваше нечленоразделните си, умоляващи вопли. Отблизо те й звучаха като подигравателните крясъци на някоя птица от джунглата в холивудски филм: „Ай-ииииий, Ай-ииииий, Ай-йоук, Ай-йоук!“

Стрелеца взе ключа от кукичката и се приближи до вратата. Данвил го сграбчи за ризата, ала Роланд веднага избута ръката му настрани. В движението му нямаше и капчица грубост, но измършавялото създание в килията мигновено отстъпи назад, а очите му сякаш щяха да изскочат от страх. Косата му беше дълга — висеше чак до раменете му, — ала бузите му бяха покрити с рехав мъх, който бе малко по-гъст на брадичката и над горната му устна. Сузана предположи, че навярно бе на седемнайсет; най-много да беше една-две години по-голям.

— Не се обиждай, Патрик — рече меко Стрелеца, докато пъхаше ключа в ключалката. — Нали така те наричат? Патрик Данвил?

Кльощавото същество с мръсни дънки и широка сива риза (тя висеше почти до коленете му) продължаваше да отстъпва назад, без да промълви дума. Когато гърбът му се опря в отсрещната стена, той се плъзна надолу и седна на земята до кофата, която навярно му служеше за тоалетна, притискайки колене до изпитото си лице. Междувременно Роланд отвори вратата и я издърпа навън (тя нямаше панти). Щом забеляза това, Патрик Данвил започна отново да вие, само че този път доста по-силно: „АЙ-ИИИИЙ, АЙ-ЙОУК, АЙ-ИИИИИИЙ!“ В мига, в който Стрелеца прекрачи прага на килията, момчето запищя още по-пронизително и започна да блъска главата си в каменната стена. Роланд отстъпи назад и в същия миг Патрик престана да се самоизтезава, а очите му се вторачиха в Стрелеца със смесица от страх и недоверие, след което протегна мръсната си, ала изящна ръка (безногата жена виждаше фините му дълги пръсти) към новодошлите, сякаш ги молеше за помощ.

Роланд и Сузана се спогледаха.

Жената допълзя до вратата на килията и се спря на прага. Измършавялото момче нададе отново птичия си крясък и кръстоса ръце пред себе си, сякаш този жест можеше да го защити от непознатите.

— Не бой се, захарче — това беше една Дета Уокър, която Сузана нито беше чувала преди, нито пък подозираше за съществуването й. — Не бой се, захарче. Ня’а да ти сторя нищо лошо. Ако исках да те бастисам, щях да те гръмна два пъти в главата, както напрайх с онуй копеле горе.

Тя видя как очите му внезапно се разшириха, макар и само за секунда, разкривайки колко са кръвясали. Тъмнокожата жена се усмихна и продължи:

— Точно тъй! Гусин Колинс пукна! Нивгаж веч’ ня’а да слезе тук долу и да те… Кво ти прайше гой, Патрик?

Воят на вятъра отново достигна до тях, макар и приглушен. Лампите примигнаха и цялата постройка се разтресе и изскърца, сякаш протестираше срещу напора на снежната стихия.

— Кво ти прайше, миличък?

Нямаше смисъл. Момчето явно не разбираше. Безногата жена вече се бе убедила в това, когато Патрик Данвил се хвана с две ръце за корема и изкриви лицето си в гротескна гримаса.

— Карал те е да се смееш?

Затворникът кимна. Продължаваше да седи свит в ъгъла. Лицето му се изкриви още повече, а пръстите му се свиха в юмруци. Той ги доближи до лицето си и потърка бузи, след което ги допря до очите си и ги развъртя. Когато отново погледна към нея, Сузана забеляза, че на носа му има неголям белег.

— Карал те е и да плачеш.

Момчето кимна. То повтори отново цялата пантомима, след което добави и още нещо — започна да прави загребващи движения с шепите си, да ги поднася към устата си и да мляска с устни.

В този миг над главата й се разнесе гласът на Роланд:

— Карал те е да се смееш, карал те е да плачеш и те е карал да ядеш.

Затворникът заклати бясно главата си, при което отново я удари в стената.

— Той е ял — обади се Дета. — Тва се опитваш да кажеш, нал’ тъй? Дондейл е ял.

Патрик кимна.

— Карал те е да се смееш, карал те е да плачеш и сетне е изяждал тук, дет’ е излизало навън. Баш туй е прайл, нал’ тъй?

Момчето кимна отново и зарида неудържимо. Скимтящите му стонове изпълниха за пореден път тясното пространство на затвора му и Сузана запълзя внимателно към него, готова да отстъпи всеки момент, ако Патрик поднови самоубийствените си удари в стената. Щом достигна до него обаче, момчето положи лице в скута й и заплака. Жената се обърна, погледна към Роланд и му даде знак с очи да се приближи.

Когато Патрик отново я погледна, в очите му се четеше кучешка преданост, съчетана с безрезервно обожание.

— Не се тревожи — рече Сузана. Дета бе изчезнала — навярно добротата й бе дошла в повече. — Той не може да ти стори нищо, Патрик — гушна букета и ритна камбанката. Мъртъв е и ще си остане мъртъв завинаги. Сега искам да направиш нещо за мен. Отвори си устата.

Патрик веднага поклати глава. В погледа му отново се четеше страх, но имаше и нещо друго — нещо, от което сърцето й се сви. Срам.

— Да, Патрик, да. Отвори си устата.

Той отново поклати глава, а мазната му дълга коса се затресе като бърсалка за прах.

— Какво… — започна Роланд.

— Шшшт — сряза го тя. — Отвори си устата, Патрик, и ни покажи. След това ще те измъкнем оттук и никога вече няма да се върнеш тук. Никога вече няма да служиш за вечеря на Дондейл.

Момчето я изгледа умолително, ала тъмнокожата жена бе невъзмутима. Най-накрая то затвори очи и бавно отвори устата си. Зъбите му си бяха по местата, ала езикът — не. Явно в един момент на Дондейл му бе писнало да слуша виковете — или думите му — и го беше изтръгнал.

СЕДЕМ

Двайсет минути по-късно двамата стояха до вратата на кухнята и гледаха как Патрик Данвил яде супа. Поне половината от нея се стичаше по сивата риза на момчето, но Сузана изобщо не се тревожеше за това; супа имаше много, а в единствената спалня на къщата бяха открили достатъчно ризи. Да не споменаваме дебелата шуба на Джо Колинс, която висеше на закачалката в антрето — жената очакваше оттук-насетне Патрик да я носи. Що се отнася до останките на Дондейл — или някогашния Джо Колинс, — бяха ги увили в три одеяла и ги изхвърлиха в снега.

— Дондейл е бил вампир, който се е хранел с чувства вместо с кръв. Патрик, от друга страна… Патрик е бил неговата крава. От кравата можеш да получиш месо и мляко. Проблемът с месото е, че като изядеш първо най-хубавите порции, сетне по-малко хубавите и накрая сготвиш останалото на яхния, край — нищо не остава. А ако само я доиш, можеш да я караш така цяла вечност… стига само от време на време да й подхвърляш нещичко за храна.

— Откога според теб го държи затворен тук? — попита Роланд.

— Не знам — вдигна рамене жената. Всъщност си спомняше много добре дебелия слой прах върху ацетиленовата горелка — прекрасно си го спомняше. — От много отдавна. Сигурно на Патрик му изглежда цяла вечност.

— И го е боляло.

— Много. Навярно повече в сравнение с болката, която е изпитал, когато Дондейл е изтръгнал езика му. Сигурна съм, че емоционалното изсмукване е боляло повече. Сам виждаш как е.

Да, Стрелеца добре виждаше това. Както виждаше и нещо друго.

— Не можем да го изведем навън в тази виелица. Дори да го облечем с пет ката дрехи, сигурен съм, че студът ще го убие.

Сузана кимна. И тя си мислеше същото, ала знаеше и нещо друго — че за нищо на света не може да остане в тази къща. Това щеше да убие нея.

Тя сподели мислите си с Роланд и той веднага се съгласи.

— Ще останем в хамбара, докато времето се оправи. Вярно, че ще ни бъде студено, но пък можем да спечелим две неща — току-виж Мордред ни навестил, а Липи се върнала.

— Искаш да ги убиеш, нали?

— Да, стига да мога. Защо, някакъв проблем ли има?

Тя се замисли за момент, ала сетне поклати глава.

— Не. Да видим какво можем да вземем оттук, защото няма да имаме огън най-малко през следващите два дни. А нищо чудно да се окажат и четири.

ОСЕМ

Всъщност трябваше да минат още три нощи и два дни, преди виелицата да се задуши в собствената си ярост и да отшуми. Малко преди здрачаване на втория ден Липи докуцука обратно в хамбара и Роланд изпрати един куршум в лопатовидната й глава. Мордред изобщо не се появи, макар че тя усещаше как се прокрадва наблизо през втората нощ. Навярно Ко също го почувства, защото застана пред портата на хамбара и залая ожесточено към бушуващата виелица.

През това време Сузана научи много повече за Патрик Данвил, отколкото очакваше. Съзнанието му беше доста обременено от периода на пленничеството и това никак не я изненада. Онова, което я изуми, бяха способностите му за възстановяване — тя се запита дали би могла да превъзмогне подобно мъчение и си каза, че навярно талантът му бе спомогнал за това. Нали бе видяла с очите си художническата му дарба в кабинета на покойния Ричард П. Сейър.

Дондейл бе давал на пленника си минимума от храна, необходим за поддържането на жизнените му функции, и редовно бе крадял от емоциите му — два пъти седмично, понякога три, а веднъж дори и четири. Всеки път, когато Патрик се убеждавал, че няма да издържи повече и ще умре, някой се отбивал. Едва напоследък можал да си поотдъхне малко от изтезанията, защото „гостите“ на вампира изненадващо зачестили. По-късно през нощта, след като си легнаха в отрупания със сено плевник, Стрелеца сподели, че според него по-голямата част от жертвите на Дондейл били изгнаници и бегълци от Le Casse Roi Russe или заобикалящото го селище. Сузана лесно можеше да си представи какво са си мислели горките хорица: „Кралят си замина, затова нека се махнем по-скоро оттук, докато все още можем. В крайна сметка на Големия червен бос може да му щукне всеки момент да се върне, а всички знаем как му хлопа дъската и какво направи с онези слуги.“

В някои случаи Джо приемал истинския си облик и се явявал пред затворника си, за да се храни с неговия страх. Това обаче не му било достатъчно. Сузана предполагаше, че различните чувства имат различен вкус — като свинско един ден, пилешко на следващия и риба на другия, — а вампирът обичал разнообразието.

Патрик не можеше да говори, ала владееше добре езика на жестовете. А след като Роланд им показа находката, която бе открил в кухненския килер, се оказа и че могат да си комуникират и по друг начин. На една от по-горните лавици Стрелеца намери пакет скицници с надпис „МИКЕЛАНДЖЕЛО — ИДЕАЛНИ ЗА РИСУВАНЕ С ВЪГЛЕН“. Нямаха въглени, ала на съседния рафт имаше връзка чисто нови моливи марка „Еберхард-Фабер №2“, стегнати с гумен ластик. Това, което правеше находката още по-любопитна, бе обстоятелството, че някой (най-вероятно Дондейл) грижливо бе отстранил гумичките от върха на всеки молив. Те се намираха в едно стъклено бурканче заедно с няколко кламера и острилка, която приличаше на свирките, прикрепени към долната страна на оризиите от Кала Брин Стърджис. В секундата, когато Патрик зърна албума, очите му веднага грейнаха и той протегна и двете си ръце към откритието на Стрелеца, виейки от неизразима радост.

Роланд погледна към Сузана, която само вдигна рамене и каза:

— Да видим какво може да прави. Аз се досещам какво ще ни покаже, а ти?

Оказа се, че може да прави доста неща. Художническите умения на Патрик Данвил бяха изумителни, а рисунките му заместиха напълно липсващия му език. Ръката му се движеше по листа с изумителна бързина и той не изглеждаше никак притеснен от обстоятелството, че изобразяваше с такава яснота болезнените за него случки; напротив — самият акт на творчество явно му доставяше неизмеримо удоволствие. На една от рисунките му се виждаше Джо Колинс, който забива брадва в главата на нищо неподозиращия си гост, а устните му са изкривени в озъбена усмивка. Над мястото на удара момчето бе написало „ТРЯС!“ и „ПЛЬОК!“ с големи, сякаш излезли от комикс букви, а над главата на Колинс се виждаше балонче с думите: „На ти, говедо!“ Друга рисунка показваше самия Патрик, който лежи на пода изнемощял от смях (изображението бе достатъчно красноречиво и говореше само за себе си, така че надписът „Ха! Ха! Ха!“ бе напълно излишен), докато вампирът стои над него, сложил ръце на кръста си, и го наблюдаваше. После момчето захвърли този лист и набързо сътвори друга рисунка, показваща как Колинс стои на колене и държи затворника си за косата, а стиснатите му устни потрепват пред агонизиращата от смях уста на Патрик. След това с едно-единствено обиграно движение (върхът на молива нито за миг не се отдели от хартията), момчето направи още едно балонче над главата на стареца, изписвайки вътре девет букви и два удивителни знака.

— Какво значи това? — попита Роланд.

— „Ммм! Вкусно!“ — отвърна му Сузана. Гласът й трепереше.

Като се изключи тематичната ориентация на рисунките, безногата жена можеше да го гледа как рисува с часове; всъщност точно така и направи. Моливът се движеше толкова бързо, че те едва успяваха да го следват и на никого от двамата стрелци не му хрумна да му предложи някоя от ампутираните гумички, защото момчето нямаше нужда от тях. Доколкото Сузана можеше да види, момчето или не правеше грешки, или ги вплиташе в рисунките си по такъв начин, по който само един гений би могъл да го стори. Творбите му не бяха скечове, а завършени произведения на изкуството. Тя знаеше на какво бе способен Патрик-този или някой друг Патрик от някой различен свят по Пътя на Лъча — и как щеше да разгърне таланта си впоследствие, и от тази мисъл я обливаха ледени и горещи вълни едновременно. Какво имаха тук? Един ням Рембранд? Хрумна й, че това е вторият им гениален слабоумник. Всъщност третият, ако брояха и Ко заедно с Шийми.

Явното му пренебрежение към гумичките караше Сузана да си мисли, че това е просто някаква чудатост. Нито тя, нито нейният дин подозираха, че тази млада версия на Патрик Данвил може би не знаеше, че такива неща като гумичките съществуваха.

ДЕВЕТ

Към края на третата нощ Сузана се събуди, видя, че Патрик лежи до нея в сеното, и се спусна по стълбата. Роланд стоеше до вратата на хамбара, пушеше цигара и се взираше в мрака. Снегът беше спрял, а лунните лъчи превръщаха покритата с пресен сняг Тауър Роуд в искряща приказна страна на безмълвна красота. Въздухът бе неподвижен и толкова студен, че безногата жена имаше чувството, че влагата в носа й всеки момент ще замръзне. Нейде далеч се чуваше ръмженето на двигател, който, съдейки по усилващия се звук, явно се приближаваше. Сузана попита Роланд дали има някаква представа какво може да е това.

— Мисля, че най-вероятно е роботът, наречен Бил Пелтека — отвърна нейният дин. — Нали той отговарял за чистенето на снега. Може да има някои от онези антеноподобни неща на главата си, също като Вълците. Нали си спомняш?

Тъмнокожата жена си спомняше много добре.

— Може да е дал някаква специална клетва за вярност към Дондейл — продължи Роланд. — Не ми се вярва много да е така, ала съм се сблъсквал и с по-странни неща. Дръж подръка чиниите си, ако реши да ни нападне. Аз ще съм нащрек с револвера си.

— Но не ти се вярва, нали? — спътницата му явно искаше да е сто процента сигурна за това.

— Не — рече Стрелеца. — Даже си мисля, че би могъл да ни закара до самата Тъмна кула. Дори и да не стане така, може да ни хвърли поне до края на Бялата шир. Което ще е добре, като се има предвид състоянието на момчето.

Тези думи повдигнаха един въпрос.

— Наричаме го момче, защото изглежда така, ала на колко години е според теб?

Роланд поклати глава.

— Определено е навършил шестнайсет-седемнайсет години, ала като нищо може да е на трийсет. Времето се държи странно, откакто Разрушителите насочиха пагубните си сили към Лъчите, и предприема странни обрати и прескоци. Знаеш това не по-зле от мен.

— Дали Стивън Кинг го е сложил на пътя ни?

— Не мога да кажа, макар че със сигурност е знаел за него. — Той замълча. — Кулата е толкова близо! Усещаш ли я?

Да, усещаше я. Понякога като пулсиране, друг път като пеене, а често и като двете. Пък и полароидната снимка продължаваше да виси на стената в къщата на Дондейл. Тя поне не беше част от триковете. Всяка нощ в сънищата си виждаше Кулата от тази снимка да се извисява в края на полето с рози, сиво-черна на фона на небето, където облаците се носеха в четирите посоки по протежение на двата Лъча, които я поддържаха. Тя знаеше какво пееха гласовете — „комала! комала! комала-ела-ела!“, — ала не мислеше, че пееха на нея или за нея. Не, не, в никакъв случай — това бе песента на Роланд и само на Роланд, но в гърдите на тъмнокожата жена бе разцъфнала надеждата, че не трябва непременно да загине, преди Стрелеца да е достигнал Кулата.

Всеки от нас си има своите мечти.

ДЕСЕТ

По-малко от час, след като слънцето изгря (от изток — всички казваме „благодаря“), едно оранжево превозно средство — комбинация между камион и булдозер — се появи иззад линията на хоризонта и бавно, но сигурно запъпли към тях. От дясната му страна се вдигаше истински фонтан от сняг и се трупаше върху високия насип, правейки го още по-висок. Сузана предположи, че когато достигне пресечката между Тауър Роуд и „Одд Лейн“, Бил Пелтека (който най-вероятно караше снегорина) ще завие и ще тръгне в обратната посока. Нищо чудно да се отбиеше и тук — но не за кафе, а за малко антифриз, смазка или нещо друго. Безногата жена се усмихна, но тази мисъл не бе единственото, което я развесели. На покрива на снегорина имаше високоговорител и тя разпозна парчето, което звучеше оттам.

— „Калифорнийско слънце“! — засмя се тя. — На „Ривиерас“! Не звучи ли божествено?

— Щом казваш — вдигна рамене Стрелеца. — Само дръж здраво чинията си!

— Можеш да разчиташ на мен — рече спътницата му.

В този миг Патрик също се присъедини към тях, носейки скицник и молив — откакто Роланд бе открил принадлежностите за рисуване, момчето не се разделяше с тях. Сега то надраска една-единствена дума с главни букви и подаде листа на Сузана, защото знаеше, че Стрелеца разчита съвсем малко от онова, което пишеше, дори и да се състоеше само от големи букви. Думата в долната част на листа беше „БИЛ“. Тя се мъдреше под невероятна рисунка на Ко с комиксово балонче над главата му, в което пишеше „ДЖАФ! ДЖАФ!“ — сега задраскана, за да насочи вниманието на Сузана изцяло към името на робота. Сърцето й се сви при вида на огромния „X“, защото изображението на рунтавелкото под кръстосаните линии бе толкова истинско, че животинчето сякаш всеки миг щеше да оживее.

ЕДИНАЙСЕТ

Снегоринът спря пред къщата на Дондейл и въпреки че двигателят му продължи да работи, музиката спря. От мястото на водача скокна един висок (поне два и петдесет) робот с лъскава глава, който приличаше много на Найджъл от експериментална станция „Дъга 16“ и Анди от Кала Брин Стърджис. Той сложи металните си ръце на кръста по начин, който би напомнил на Еди за Си Трипио от „Междузвездни войни“, ако Еди беше тук, разбира се.

— 3-ЗДРАСТИ, ДЖ-ДЖО! К-КАК С-С-СИ? К-К-КАК СА ТРИКОВЕТЕ В КЪ-КЪ-КОКОМО?

Роланд направи крачка напред и излезе от покоите на покойната Липи.

— Хайл, Бил — каза дружелюбно. — Дълъг живот и приятни нощи.

Металният човек се обърна и в очите му проблеснаха яркосини пламъчета. Сузана си каза, че навярно така изразяваше изненадата си. Дори и да бе разтревожен, това никак не му личеше, и явно не беше въоръжен, ала безногата жена вече си бе набелязала антенката над главата му — тя се въртеше бавно, блеснала под светлината на утринните слънчеви лъчи — и знаеше, че може да я обезвреди на мига с някоя оризия. Лесно като две и две, би казал Еди.

— Ах! — възкликна роботът. — С-с-страаа, с-с-стреее, с-с-с… — запелтечи той, след което вдигна ръка (Сузана забеляза, че имаше две лакътни стави вместо една) и се удари по главата. Чу се някакъв свистящ звук — „фиууууууу“ — и едва тогава Бил Пелтека довърши думата, която искаше да произнесе. — Стрелец!

Тъмнокожата жена се засмя; просто не можа да се въздържи. Бяха изминали целия този път само за да се натъкнат на някаква огромна електронна версия на Порки Пиг^[1]. „Т-т-т-то-ва е всичко, приятели!“

— Чувал съм само слухове за т-т-теб — рече роботът, без да обръща внимание на женския смях. — Да не би да си Ръ-Ръ-Роланд от Гъ-Гъ-Гилеад?

— Право казваш — отвърна Стрелеца. — А ти кой си?

— Уилям Д-746541-М, сервизен робот с множество други функции. Джо Колинс ме нарича Б-Б-Бил Пел-пел-пелтека. Имам някакво п-п-прегоряло с-с-съединение и можех да го п-п-попра-вя, но той ми з-з-забрани. И тъй като е единственият човек наоколо… или беше… — Той спря. Сузана чуваше отчетливото тракане на релетата вътре в него и изведнъж си помисли не за златистия герой от „Междузвездни войни“ (който между впрочем никога не беше виждала), а за Роби Робота от „Забранената планета“.

Тогава Бил Пелтека най-неочаквано я трогна, като допря металната си ръка до челото и се поклони… ала не на нея или на Роланд.

— Хайл, Патрик Д-д-данвил, син на С-С-Соня! — заяви той. — Много се р-р-радвам да те видя н-н-навън!

Роботът наистина се радваше и Сузана усещаше това. Тя въздъхна облекчено и отпусна ръката, в която държеше оризията си.

ДВАНАЙСЕТ

Проведоха съвещанието си в двора. Бил настояваше да влязат в къщата, ала желанието му до голяма степен бе продиктувано от факта, че той нямаше прецизни обонятелни сензори. Хората обаче имаха и знаеха, че вътре вони, а отгоре на всичко дори не беше топло — камината и фурната отдавна бяха студени. Ето защо останаха навън. Уилям Сервизният робот (с множество други функции) бе смятал съществото, подвизаващо се под името Джо Колинс, за свой господар, защото наоколо нямало никой друг, който да поеме тази функция. Освен това Колинс/ Дондейл знаел необходимите кодови думи.

— Н-не м-можех д-да м-му к-кажа к-кодовите д-думи, к-ко-гато м-ми г-ги п-поиска — сподели Бил Пелтека, — н-но н-не м-можах д-да с-сторя н-нищо, к-когато м-ми з-заповяда д-да м-му д-донеса н-наръчници с ц-цялата информация, к-която м-му б-бе н-необходима.

— Бюрокрацията е нещо невероятно — въздъхна Сузана.

Бил им разказа, че странял от „Дж-Дж-Джо“ и гледал да отсъства толкова често (и толкова дълго), колкото можел, макар че се налагало да идва всеки път, когато Тауър Роуд имал нужда от почистване — така бил програмиран, — както и поне веднъж в месеца да му носи провизии (предимно консерви) от „Федералния“ (както сам каза). Металното създание обичало да вижда Патрик, който веднъж го нарисувал и му подарил портрета (той бил невероятен и роботът често го съзерцавал — оригинала или множеството копия, които направил). Събеседникът им сподели, че всеки път, когато идвал, очаквал да завари нещо лошо — страхувал се, че Дондейл ще убие момчето и ще изхвърли трупа му нейде в горите близо до „Уж-уж-ужасните земи“, подобно на кофа за боклук. Ала ето че сега младият художник бил жив и свободен, за което Бил много се радвал.

— З-з-защото аз и-и-имам н-някакви р-р-рудименарни ч-чувства — каза металният човек с такъв тон, сякаш се извиняваше за някакъв свой ужасен порок.

— Трябва ли да ти кажем кодовите думи, за да започнеш да приемаш заповеди от нас? — попита Роланд.

— Да, сай — отвърна Бил Пелтека.

— Мамка му! — изруга Сузана. Бяха имали същия проблем с Анди — робота-вестоносец от Кала Брин Стърджис.

— К-к-както и да е — продължи Бил Пелтека, — ако отправите в-в-вашите зъ-за-заповеди като п-п-предложения, то аз ще б-б-бъда повече от щъ-щъ-щъ… — той вдигна ръка и отново се удари по главата, а онова свистене („фиуууууу“) се разнесе за пореден път — не от главата, а някъде от областта на гърдите му, каза си Сузана — … щастлив да ви послушам.

— Първото ми предложение е да разкараш това шибано пелтечене — каза Роланд, след което веднага се обърна удивен. Патрик се бе строполил на снега, държеше се с две ръце за корема и се заливаше от смях. Ко подскачаше около него и джавкаше, но рунтавелкото бе напълно безобиден — този път нямаше кой да открадне радостта на момчето. Тя принадлежеше само на него и на онези, които имаха щастието да я почувстват.

ТРИНАЙСЕТ

В горите зад почистения кръстопът, от страната на онези места, които Бил наричаше „уж-уж-ужасните земи“, едно треперещо момче, загърнато във вонящи, необработени кожи, наблюдаваше застаналите пред колибата на Дондейл. „Умрете! — помисли си той. — Умрете, защо не ми направите една голяма услуга и просто не умрете?“ Ала те не умираха и веселият им смях го раздираше като с ножове.

По-късно, след като всички се качиха в кабината на снегорина и потеглиха по Тауър Роуд, Мордред пропълзя до къщата. Щеше да остане там поне два дни — докато се натъпче до насита с консервите от килера на Дондейл. Възнамеряваше да прекара тези дни в отдих и възстановяване на силите си, защото виелицата за малко да го убие. Синът на Пурпурния крал бе убеден, че единствено омразата го бе запазила жив — омразата и нищо друго.

С изключение на Кулата.

Той също я усещаше — усещаше както пулсирането, така и пеенето. Ала онова, което Роланд и Сузана чуваха в мажорна тоналност, Мордред възприемаше в минорна. И там, където те долавяха множество гласове, той чуваше само един — гласа на Червения си баща, който му казваше да убие нямото момче, черната кучка и онзи стрелец от Гилеад — бездушният му Бял баща, — който го бе изоставил. (Никога не се замисли, че Червеният му баща също го бе изоставил.)

И когато извършеше тези убийства, обещаваше му шепнещият глас, щяха да сринат Тъмната кула и да управляват заедно в тодаш — во веки веков.

Поради това Мордред ядеше, защото беше гладен. И спеше, защото беше уморен. И когато Мордред се облече в топлите дрехи на Дондейл и се отправи по току-що разчистения Тауър Роуд, дърпайки натоварената с провизии шейна — предимно консерви — вече изглеждаше като млад мъж на двайсетина години, висок, строен и ослепителен като летен изгрев. Красотата му бе помрачена единствено от белега на хълбока му, където го беше засегнал куршумът на Сузана, и от кървавочервеното петно на петата му. Петата, която — беше се зарекъл в това — щеше да почива върху гърлото на Роланд, и то съвсем скоро.