Стивън Кинг
Тъмната кула (21) (Тъмната кула VII)

ЕДНО

Джейк Чеймбърс изобщо не подозираше, че ръцете му са способни на такава бързина. Знаеше само, че когато се озова от „Синия рай“ обратно в Америка, ризата му — издута отпред като на бременна жена благодарение на Ко — изскочи от дънките му. Рунтавелкото, който все нямаше късмет, когато ставаше въпрос за пътувания между световете (последния път за малко да го сгази едно такси) се изсули навън. Почти всеки друг би бил неспособен да предотврати това падане, но не и Джейк. Ка бе искала това зверче толкова силно, че бе преминала през толкова препятствия, за да го доведе при Роланд. Ръцете на момчето се изстреляха с такава бързина, че за миг станаха почти невидими. Когато се появиха отново, едната му длан бе скрита под рунтавата козина на врата на Ко, а другата придържаше задника му. Джейк положи приятеля си на асфалта и рунтавелкото излая кратко и отсечено; това означаваше „благодаря“ и „не го прави отново“.

— Хайде — подкани го Роланд. — Трябва да побързаме.

Момчето го последва по нагорещения асфалт. Както винаги Ко веднага зае обичайното си място до лявата пета на Джейк. Когато се приближиха до магазина, видяха, че на вратата виси табелка с надпис „ОТВОРЕНО Е, ТАКА ЧЕ ЗАЩО НЕ ВЛЕЗЕТЕ ДА ХВЪРЛИТЕ ЕДНО ОКО?“, също както през 1977. На витрината вляво от вратата бе залепено следното обявление:

„Вечерята с боб ще започне след около час и нещо — помисли си Джейк. — Сигурно вече слагат покривките и разпределят местата.“

Ала вдясно от вратата се виждаше и друго, доста по-странно обявление:

Джейк изведнъж се сети за Хариган — уличния проповедник от ъгъла на Второ Авеню и Четирийсет и шеста улица — и се запита коя ли от тези две църкви би го привлякла повече. Навярно разумът му би го тласнал към Първа конгрегационна, ала сърцето му…

— Побързай, Джейк — повтори Роланд и камбанката над вратата звънна, когато Стрелеца я отвори. Отвътре ги лъхнаха приятни аромати, които напомниха на момчето (както бяха напомнили и на Еди) за магазинчето на Тук на главната улица на Капа; кафе и ментови бонбони, тютюн и пикантен салам, зехтин, захар и всевъзможни подправки.

Той последва Роланд в магазина. Е, поне две от нещата му бяха с него — картечния пистолет беше затъкнат в дънките му, а торбата с оризиите се поклащаше на лявото му рамо, осигурявайки бърз достъп на дясната му ръка до половин дузина смъртоносни чинии.

ДВЕ

Уендъл („Чип“) Макавой стоеше зад тезгяха и тъкмо претегляше големичкото парче нарязана, приготвена с мед пуйка за госпожа Тасенбаум, когато звънчето над вратата издрънча, преобръщайки за втори път живота на Чип надолу с главата („преобърна костенурката“, обичаха да казват старите хора, когато колата ти се преобърнеше в канавката). С госпожа Тасенбаум обсъждаха все по-големия брой джетове на езерото Кийуедин… или по-скоро тя обсъждаше това.

Продавачът си мислеше, че госпожа Т. е типичен летовник в много отношения — беше богата като Крез (или ако не тя, поне съпругът й, който се занимаваше с някои от онези „точка-ком“ работи, дето нашумяха напоследък), бъбрива като папагал, напоркана с уиски, и откачена като Хауърд Хюз^[1] на яка доза морфин. Тя можеше да си позволи цяла яхта с луксозни каюти (и две дузини джетове, които да я теглят), ала бе дошла до пазарчето в тази част на езерото с очукана гребна лодка, която бе вързала на същия кей, където Джон Кълъм връзваше своята лодка до Онзи Ден (с всяка следваща година, която излъскваше историята като старинна мебел от тиково дърво, почтителните нотки в гласа на Чип се увеличаваха; той разказваше за Онзи Ден със същия благоговеен патос, с който Преподобният Конвей говореше за Нашия Бог-Отец). Та тази Тасенбаум беше общителна, нахакана, хубавичка (горе-долу… предполагаше той, ако не обръщаш внимание на грима и лака за коса), тъпкана с пари републиканка. При тези обстоятелства Чип Макавой се почувства напълно оправдан да натисне с палец ъгълчето на кантара — това бе номер, който бе научил от баща си. Старият му бе казал, че на практика е длъжен да прецаква всички летовници, които могат да си го позволят, но никога не трябва да мами местните, дори и да са богати като онзи писател от Ловъл, Кинг ли се казваше? Защо? Защото щеше да се разчуе и в един момент ще се наложи да разчиташ само на тези, които не са от тук, а я пробвай да се издържаш от летовниците през февруари, когато снежните преспи от двете страни на шосе № 7 станат над два метра високи. Е, сега не беше февруари, нито пък госпожа Тасенбаум беше от този край, тъй че всичко си беше тип-топ. Веднага щом листата на дърветата започнеха да пожълтяват, тя и нейният богат-като-Крез точка-ком съпруг щяха да духнат към чифутския си Ню Йорк. Ето защо Чип бе изключително доволен, че успя да превърне шестте долара от сметката й за нарязана пуйка в седем долара и осемдесет цента с едно-единствено докосване на палеца си. Той угоднически побърза да се съгласи с нея, когато жената започна да говори какъв ужасен президент бил Клинтън, макар че бе гласувал два пъти за Бъба^[2]. И щеше да гласува и трети път, стига Конституцията да му позволеше да се кандидатира отново. Бил беше умен, можеше да убеждава онези с чалмите да правят това, което иска, не бе забравил напълно работническата класа и бе имал повече путки от тоалетна чиния.

— И сега този Гор очаква просто да… да се качи на гърба му! — каза госпожа Тасенбаум, докато търсеше чековата си книжка (пуйката на кантара изведнъж бе наддала шейсет грама и Чип прояви благоразумието да спре дотук). — И този човек има наглостта да твърди, че той бил измислил Интернет! Ха! Аз обаче знам по-добре от него! Всъщност дори познавам човека, който наистина изобрети Интернет! — Тя вдигна поглед (палецът на Чип отдавна бе избягал далеч от везната — имаше безпогрешен инстинкт за тези неща) и се ухили дяволито на продавача, след което зашепна поверително: — Няма как да не го познавам, след като спим в едно и също легло вече двайсет години!

Чип се засмя по възможно най-искрения начин, на който бе способен, свали пуйката от везната и я уви в лист бяла хартия. Бе доволен, че бяха загърбили темата за джетовете, понеже съвсем наскоро и той си бе поръчал един от „Вайкинг Мотърс“ в Оксфорд.

— Идеално те разбирам! Този Гор е еба си мазния тип! — Госпожа Тасенбаум закима ентусиазирано и Чип просто се почувства длъжен да продължи. Нямаше да го заболи, нали? — Само виж косата му — как изобщо да повярваш на мъж, който си слага толкова много гел на…

В този момент камбанката над входната врата иззвъня, продавачът погледна натам и се вцепени. Дяволски много вода бе изтекла под мостовете от Онзи Ден, но Уендъл („Чии“) Макавой веднага разпозна мъжа, който бе предизвикал всички онези неприятности навремето. Някои лица никога не се забравят. А и нима не бе усещал в най-потайните дълбини на сърцето си, че човекът с ужасните сини очи не бе приключил работата си и щеше да се върне за него?

Да се върне за него?

Тази мисъл прогони вцепенението му. Чип се обърна и побягна. Ала не беше направил и три стъпки покрай тезгяха, когато в магазина проехтя изстрел — оглушителен като гръмотевица в помещението, което бе доста по-голямо и добре заредено в сравнение с лавката от 77 — и госпожа Тасенбаум изпищя. Трима-четирима от клиентите, които обикаляха между щандовете, се обърнаха с изумени лица, а един от тях мигом се строполи в безсъзнание на пода. Чип имаше време да отбележи, че това бе Роуда Биймър, по-голямата дъщеря на едната от двете жени, загинали тук в Онзи Ден. Изведнъж му се стори, че времето се е прегънало върху себе си и че самата Рут лежи на земята, а до разперените й пръсти се търкаля консерва царевица. Продавачът чу как куршумът бръмва над главата му като разгневена пчела и веднага се закова на място, вдигайки ръце.

— Не стреляйте, господине! — чу се да казва с треперещия, немощен глас на грохнал старец. — Вземете всичко от касата, само не ме убивайте!

— Обърни се! — изрече мъжът, обърнал наопаки световната костенурка на Чип през Онзи Ден; мъжът, заради когото за малко да го убият (бе прекарал в бриджтънската болница цели две седмици, милостиви Исусе!) и който сега се завръщаше като някакво кошмарно чудовище от нечий детски килер. — Всички останали на пода, но ти се обърни, продавачо! Обърни се и ме виж. И добре ме разгледай.

ТРИ

Мъжът се олюля и за момент Роланд си помисли, че ще припадне, вместо да се обърне. Навярно някаква първична, ориентирана към оцеляването част от съзнанието му усещаше, че припадъкът щеше да му донесе сигурна смърт, защото продавачът успя да се задържи на краката си и в крайна сметка се обърна към Стрелеца. Бе облечен почти по същия начин, както преди двайсет и две години — черната вратовръзка и месарската му престилка, вързана високо над кръста, вероятно бяха същите. Косата му бе зализана назад, само дето беше снежнобяла вместо прошарена. Роланд си спомни как кръвта бе шурнала от лявото слепоочие на мъжа, когато куршумът — изстрелян от самия Андолини — го бе улучил. Сега там се виждаше сивата плетеница на някогашните шевове. Стрелеца забеляза, че мъжът сресваше косата си по начин, който афишираше белега, вместо да го прикрива. Или бе извадил невероятен късмет, или беше спасен от ка. Роланд смяташе, че ка бе по-вероятното обяснение.

Когато погледите им се срещнаха, синът на Стивън Дисчейн видя тревогата и ужаса в очите на продавача и предположенията му веднага се потвърдиха. Да, това определено беше работа на ка.

— Имаш ли коламобил, камиономобил или так-си? — попита Роланд, насочил дулото на револвера си към корема на злополучния собственик.

Джейк пристъпи напред.

— Какво караш? — намеси се той. — Това има предвид.

— Камион! — изхленчи собственикът на магазина. — Пикап. „Интернешънъл Харвестър“. Ей го там, отпред на паркинга. — При тези думи той бръкна толкова рязко под престилката си, че Роланд за малко да го застреля; добре, че продавачът не забеляза нищо. Всички посетители бяха легнали по очи на пода, включително и жената пред кантара. Стрелеца подуши мириса на месото, което тя купуваше в момента на появата им, и стомахът му изкъркори. Беше уморен, гладен и смазан от скръб, а трябваше да обмисли и свърши още толкова много неща! Джейк би казал, че има нужда от малко „разпускане“, ала Роланд не виждаше никаква възможност за отдих (поне в близко то бъдеще).

Когато ръката на продавача отново се показа, в треперещите му пръсти подрънкваше връзка ключове. Те проблеснаха, улавяйки лъчите на следобедното слънце, и Стрелеца примигна. Първо човекът с бялата престилка бе пъхнал ръка под дрехата си, без да поиска разрешение (и на всичкото отгоре го бе направил бързо), а сега размахваше лъскави метални предмети, за да заслепи противника си. Роланд имаше чувството, че прави всичко възможно, за да бъде застрелян. Но нима не бе действал по същия начин и в деня на засадата? Магазинерът (който тогава бе доста по-пъргав и кръстът му не бе превит като на вдовец) бе тръгнал след двамата стрелци, подобно на котка, която се бута в краката ти, докато не я настъпиш, сякаш изобщо не забелязваше куршумите, свистящи около тях (нито пък онзи, дето го бе улучил). Стрелеца си спомни, че по някое време продавачът бе започнал да говори за своя син, все едно чакаше реда си в бръснарницата и се чудеше как да запълни времето си. Продавачът бе станал техен ка-май, а ка често проявяваше благосклонност към тези хора, поне докато не й писнеше от странностите им и не ги изметеше от света.

— Вземете камиона, вземете го и си тръгвайте! — извика им собственикът на магазина. — Ваш е! Подарявам ви го! Наистина!

— Ако не спреш да размахваш тези проклети ключове пред лицето ми, сай, ще взема не камиона, а живота ти! — заплаши го Роланд. Зад тезгяха имаше друг часовник. Стрелеца отдавна беше забелязал, че този свят е пълен с часовници, сякаш хората си мислеха, че по този начин могат да уловят времето. Четири без десет, което означаваше, че бяха изминали девет минути от пристигането им в Ключовия свят. Времето препускаше. Някъде наблизо Стивън Кинг вече бе излязъл на следобедната си разходка и се намираше в смъртна опасност, ала не знаеше това. Ами ако вече бе умрял? Те — всъщност Роланд — смятаха, че гибелта на писателя ще отекне мощно като Лъчетръс, но можеше и да не стане така. Нищо чудно и последиците от смъртта му да не бъдат внезапни.

— Колко път има оттук до Търтълбек Лейн? — попита Стрелеца.

Беловласият сай само го изгледа с разширени от ужас очи. Никога през живота си Роланд не бе изпитвал по-голямо желание да застреля човек… или поне да го фрасне с дръжката на револвера по главата. Продавачът имаше глупавия вид на коза, заклещила се в някаква дупка.

В този момент жената, която лежеше пред кантара, проговори. Тя вдигна глава към Роланд и Джейк — както си лежеше по корем, с ръце на гърба.

— Това не е в Ловъл, господине. Дотам има поне седем-осем километра.

Само един поглед в очите й — кафяви и големи, изплашени, но не и обезумели от страх — бе достатъчен на Роланд, за да реши, че му трябва именно тя, а не стария продавач. Освен ако…

Той се обърна към Джейк:

— Ще можеш ли да ни закараш дотам с камиона на продавача?

Стрелеца видя, че момчето изгаря от желание да отговори утвърдително, ала впоследствие си дава сметка, че не може да си позволи да провали мисията им с нещо, което не бе опитвал никога през живота си.

— Не — въздъхна Джейк. — Ами ти?

Роланд бе наблюдавал как Еди кара колата на Джон Кълъм. Не изглеждаше толкова трудно… но не трябваше да забравя хълбока си. Роза му бе казала, че сухото разкривяване се разпространява бързо — като пожар, раздухван от силен вятър — и той вече знаеше какво бе имала предвид тя. Преди да отидат в Кала Брин Стърджис, болката го бе прорязвала само от време на време, докато сега му се струваше, че ставата му е инжектирана с нажежено до бяло олово, след което са я увили с бодлива тел. Болката бе обхванала целия му крак от бедрото до глезена му. На Роланд му бе направило впечатление как Еди си служеше с педалите, натискайки ту този, който караше колата да забързва, ту онзи, който я караше да забавя ход — и все използваше десния си крак. Което означаваше, че ставата му щеше да е подложена на постоянно натоварване.

Не мислеше, че ще може да направи това — не и ако искаше да стигнат благополучно до Търтълбек Лейн.

— Мисля, че не — рече Стрелеца. Той взе ключовете от продавача и погледна към жената, лежаща пред кантара за месо. — Стани, сай — нареди.

Госпожа Тасенбаум направи това, което се искаше от нея, и когато се изправи на крака, Роланд й връчи ключовете. „Продължавам да срещам полезни хора на това място — помисли си той. — Ако и тази жена се окаже добра като Кълъм, навярно нещата няма да се прецакат.“

— Ще откараш мен и младия ми приятел до Ловъл — каза Стрелеца.

— До Търтълбек Лейн — кимна непознатата.

— Право думаш, казвам благодаря.

— Ще ме убиете ли, след като ви закарам дотам?

— Само ако започнеш да ни разтакаваш.

Тя се замисли за момент, сетне кимна:

— Добре. Да тръгваме.

— Успех, госпожо Тасенбаум — обади се продавачът, когато поеха към вратата.

— Ако не се върна — заяви жената, — запомни само едно: моят съпруг измисли Интернет — той и приятелите му, отчасти в „Кал-Тек“, отчасти в гаражите им. Той, а не Албърт Гор.

Стомахът на Роланд отново изкъркори. Той се протегна над тезгяха (продавачът побърза да се отдръпне от него, сякаш Стрелеца беше чумав), грабна увитата пуйка на жената и напъха три резена в устата си. Останалото връчи на Джейк, който изяде две парчета и веднага погледна към Ко — рунтавелкото се взираше в месото с нескрито любопитство.

— Ще получиш своя дял, когато се качим в пикапа — обеща му Джейк.

— Пикапа — изджавка Ко, след което добави, наблягайки върху думата: — Дял!

— Бооожичко! — зяпна продавачът.

ЧЕТИРИ

Акцентът на продавача може и да беше готин, но това не можеше да се каже за камиона му. Скоростите му например се сменяха по стандартния начин, а Айрийн Тасенбаум от Манхатън не бе карала подобна кола от времето, когато все още бе Айрийн Кантора от Стейтън Айлънд. Що се отнася до лоста за скоростите… тя никога през живота си не бе управлявала автомобил с подобно праисторическо приспособление.

Джейк седна до нея, стъпвайки от двете страни на въпросния лост, заедно с Ко (който още дъвчеше с наслада от пуешкото) в скута си. Роланд се разположи на седалката за пътници, като се опитваше да не се мръщи от болката в хълбока му. Айрийн забрави да натисне амбреажа, когато запали колата. Харвестърът подскочи напред и в следващата секунда се закова на място. За щастие сновеше по пътищата на Северен Мейн още от средата на шейсетте и поради тази причина движенията му напомняха тези на застаряващ мъжкар вместо на жребец в разцвета на силите си; в противен случай Чип Макавой щеше да изгуби най-малко една от витрините си. Ко се вкопчи в скута на момчето и от устата му изскочи парче пуйка, съпроводено от думи, които бе научил от Еди.

Айрийн се вторачи в рунтавелкото с ококорени от изумление очи.

— Това животинче не каза ли току-що „еба си“, млади човече?

— Не обръщайте внимание на думите му — рече Джейк. Гласът му трепереше. Часовникът със свинската зурла вече показваше четири без пет. Също като Роланд, момчето имаше чувството, че времето изтича като пясък между пръстите им. — Използвайте амбреажа и ни измъкнете по-_скоро_ оттук.

За щастие схемата с различните скорости бе отпечатана на върха на лоста и все още се различаваше. Госпожа Тасенбаум натисна съединителя и подкара камиона на заден ход. Харвестърът излезе на шосе № 7, движейки се на тласъци, сетне се закова по средата на бялата лента. Жената отново завъртя ключа, осъзнавайки, че пак е забравила да задържи амбреажа достатъчно дълго, за да предотврати задавянето на мотора. Роланд и Джейк вече се бяха вкопчили в прашното табло, където един избелял стикер прогласяваше: „АМЕРИКА! ОБИЧАИТЕ Я ИЛИ СЕ ИЗМИТАЙТЕ ОТ ТУК!“ с букви в червено, бяло и синьо. Всъщност спазматичният им ход се оказа доста полезен за тях, защото точно в този момент голям камион, натоварен с дървени трупи — просто нямаше начин Стрелеца да не се сети за онзи, който се бе разбил последния път, когато бяха тук — изкачи хълма северно от магазина. Ако харвестърът бе напуснал паркинга с нормален ход, със сигурност щяха да бъдат ударени от появилата се машина (и най-вероятно убити). Камионът с трупите изви встрани и клаксонът му нададе рев, докато задните му гуми вдигаха облаци пушилка.

Съществото в скута на момчето — което изглеждаше на госпожа Тасенбаум като кръстоска между куче и енот — отново излая.

„Еба си“. Бе почти сигурна в това.

Собственикът на магазина и другите клиенти се бяха наредили от другата страна на стъклото и ги зяпаха с нескрито любопитство. Жената изведнъж разбра как се чувстваха рибите в аквариума.

— Госпожо, можете ли изобщо да карате това нещо? — извика момчето. На гърба си носеше някаква износена торба. Приличаше й на чанта за вестници, само дето беше кожена и като че ли бе пълна с чинии.

— Мога, младежо, не се притеснявай! — Айрийн Тасенбаум беше едновременно ужасена и… нима това не й харесваше! Харесваше й и още как. През последните осемнайсет години тя изпълняваше ролята на украшение на великия Дейвид Тасенбаум, поддържаща роля в бляскавия му живот, дамата, която казваше „Опитай едно от тези“, когато минаваха покрай отрупаните с ордьоври маси на множеството партита. Сега изведнъж бе станала център на нещо и вътрешният й глас й нашепваше, че то бе от изключително значение.

— Поеми си дълбоко дъх — каза й мъжът със суровото, загоряло от слънцето лице. Блестящите му сини очи се спряха на нейните и в този миг всички други мисли излетяха от съзнанието й. Освен това усещането беше адски приятно. „Ако това е хипноза — помисли си тя, — трябва да се учи в училище.“ — Задръж го, сетне издишай. И най-накрая подкарай това нещо, в името на баща си!

Айрийн Тасенбаум изпълни указанията му и изведнъж денят й се стори по-ярък — почти искрящ, — а в ушите й изведнъж зазвучаха някакви пеещи гласове. Прелестни гласове. Дали радиото на харвестъра беше включено, настроено на някаква станция за класическа музика? Нямаше време да проверява. Откъдето и да идваше тази музика, беше изключително приятна. И успокояваща… като дълбокото поемане на въздух.

Госпожа Тасенбаум натисна за пореден път амбреажа и запали двигателя. Този път машината пое безотказно назад и се върна на пътя, без нито веднъж да се запъне. Жената се опита да я подкара напред и вместо на първа, превключи директно на втора скорост, отпускайки неволно съединителя. Така за малко да убие отново целия ентусиазъм на харвестъра, ала този път той явно се смили над шофьора си, защото се заклатушка бавно по шосето сред симфонията на проскърцващите бутала и мистериозното тракане изпод предния капак.

— Знаеш ли къде е Търтълбек Лейн? — попита Роланд, докато се движеха на север. Далеч пред тях, до табела с надпис „КЪМПИНГ ЗА МИЛИОНИ“, някакво синьо микробусче излезе на пътя.

— Да — отвърна тя.

— Сигурна ли си? — присви очи Стрелеца. Последното нещо, което искаше, бе да губят скъпоценното си време в лутане по разни затънтени селски пътища.

— Да. Имаме приятели, които живеят там. Семейство Бекхард.

Роланд замълча, опитвайки се да си спомни къде бе чувал това име. После се сети. Така се казваше собственикът на къщата, където той и Еди бяха провели последното си съвещание с Джон Кълъм. Стрелеца усети как нещо го жегна болезнено в сърцето, когато в паметта му изплува споменът за Еди — кипящ от енергия и воля за живот, какъвто беше в онзи буреносен следобед.

— Добре — рече. — Вярвам ти.

Айрийн му хвърли бегъл поглед.

— За къде си се разбързал така, господине? Също като белия заек от „Алиса в Страната на чудесата“ си. Толкова ли важна среща имаш?

Стрелеца поклати глава.

— Няма значение. Просто си карай. — Погледна към часовника на таблото, но той не работеше — бе спрял много отдавна, а стрелките му бяха застинали на (естествено) 9:19. — Навярно още не е твърде късно — промърмори мъжът, докато далеч пред тях синият микробус лъкатушеше между бялата лента и южното платно. Госпожа Тасенбаум тъкмо щеше да каже нещо остроумно за хората, които са започнали да пият преди пет, ала в този момент бусът се върна на северното платно, превали следващото възвишение и изчезна в посока към Ловъл.

Жената веднага забрави за него. Имаше далеч по-интересни неща, за които да мисли. Като…

— Не сте длъжни да ми отговорите, ако не искате — започна тя, — но трябва да призная, че съм адски любопитна: вие пришълци ли сте, момчета?

ПЕТ

Брайън Смит е прекарал последните няколко нощи заедно с ротвайлерите си, близначетата Булет и Пистъл^[3] — в „Къмпинг за милиони“, който се намира от горната страна на пътя Ловъл-Стоунхам. Тук, край реката, е страхотно) (местните наричат разхлопанапга дървена конструкция, свързваща двата бряга, „Мост за милиони“, което според Брайън е доста добра шегичка). Освен това от време на време тук се отбиват и разни хипари от Суидън, Харисън и Уотърфорд, които продават дрога. Брайън обича да се отпусне, обича да се надруса, както искате го кажете, и този съботен следобед е точно в такова състояние… е, не е напушен до козирката, но тревичката го е омаяла достатъчно, за да му отвори вълчи апетит. Добре, че в централния магазин имат от онези десертчета „Марс“. Те просто са върхът, когато си напафкан.

Той излиза от зоната на къмпинга и поема по шосе № 7, без да се огледа дали не се задават автомобили, след което възкчиква: „Уффф, пак забравих!“ За щастие шосето пустее. По-късно — особено в периода между Четвърти юли и Ценя на труда — движението ще бъде доста натоварено дори и в тези затънтени дебри и най-вероятно Брайън няма да излиза много-много. Той прекрасно знае, че не е кой знае какъв шофьор; още една глоба за превишена скорост или талон за неправилно паркиране и сигурно ще му вземат книжката за шест месеца. Отново.

Сега обаче пътят е чист; само някакъв пик-лив-ап, но той е на повече от половин километър зад него.

— Гълтай пушилката ми, каубой! — крясва Брайън Смит и се изхилва. Не знае защо е казал „каубой“, при положение че искаше да каже „гълтай пушилката ми, копеле“, но важното е, че звучи добре. Звучи на място. Той забелязва, че е навлязъл в другото платно, и коригира курса си. — Отново съм на пътя, скъпа! — виква и отново се разтърсва от неудържим кикот. „Отново съм на пътя, скъпа“ е добро попадение и той винаги го използва, особено пък ако става въпрос за момичета. Брайън много се кефи, когато върти волана от едната на другата страна, при което бусът му описва лъкатушни зигзаги по шосето, а той самият тръска глава и възкликва: „Бъррррр! Сигурно съм прекалил със скапания сироп за кашлица!“ Знае много такива майтапи — веднъж дори си мислеше да напише книга, наречена „Шантави пътни истории“ — и това ако не е майтап! Брайън Смит да напише книга — досущ като онзи Кинг от Ловъл!

Той включва радиото (гумите на буса заорават в банкета сред облаци прах и за малко да хлътнат в канавката) и хваща Стийли Дан, който пее „Хей, деветнайсет!“. Яко парче! Кво да си говорим, направо кърти мивки /Брайън дави повече газ, стимулиран от музиката. Когато поглежда в огледалото, вижда кучетата си Булет и Пистъл, които надничат над задната седалка с блеснали очи. За миг шофьорът си мисли, че гледат към него и си мислят какъв готин пич е господарят им, но после се чуди как може да е толкова глупав. Зад шофьорската седалка има стиропорен охладител с половинкилограмова пържола в него. Брайън смята по-късно да си я опече на открит огън нейде на територията на „Къмпинг за милиони“. Да, пържолата и още няколко марсчета за десерт, дърти Исусе! Марсчетата са просто суперяки/

— Дан’ сте пипнали пражолата ми! — заканва се Брайън Смит на ротвайлерите, докато гледа блесналите им очички в огледалото. Този път бусът минава в отсрещното платно със скорост от осемдесет километра в час… а отпред го чака остър завой. За щастие — или за нещастие, в зависимост от гледната ви точка — шосето е чисто и нищо не може да спре неотклонния ход на Брайън Смит в северна посока.

— Няма да пипате пражолата, тва ми е вечерята! — Той казва „вечерятааа“, също както би направил и Джон Кълъм, но лицето, което се мръщи в огледалото за обратно виждане, е лицето на Шийми Руиз. Приликата им е убийствена.

Шийми сякаш е близнак на Брайън Смит.

ШЕСТ

Айрийн Тасенбаум вече караше камиона с по-голяма увереност, независимо от праисторическата скоростна система. След около четиристотин метра трябваше да завие надясно, а това никак не й се искаше, защото нямаше как да мине без съединителя. Спътниците й обаче искаха да отидат на Търтълбек Лейн, а това бе единственият път, по който можеше да се стигне дотам.

Пришълци! Бяха й казали, че са пришълци, и тя бе убедена в това, но кой друг би повярвал? Може би Чип Макавой и Преподобният Питърсън от тази шантава Църква на пришълците, но кой друг? Съпругът й? Абсурд. Никога. Ако нещо не можеше да бъде запечатано в микрочип, Дейвид Тасенбаум никога нямаше да го вземе насериозно. Тя се запита — напоследък доста често си задаваше този въпрос — дали не беше прекалено късно да се разведе на четирийсет и седем годишна възраст.

Тя превключи на втора, но след като свърна надясно, трябваше отново да мине на първа, понеже раздрънканият стар пикап започна да се дави и да пухти. Айрийн си помисли, че някой от пътниците й ще направи някоя остроумна забележка (и току-виж кучето-мутант на момчето отново се изцелило с „еба си“), но синеокият мъж беше единственият, който проговори:

— Не изглежда по същия начин — отбеляза.

— Кога беше тук за последен път? — попита го жената. Колебаеше се дали да мине отново на втора, ала впоследствие реши да остави нещата такива, каквито си бяха. „Ако не се е счупило, не го поправяй“, обичаше да казва Дейвид.

— Преди доста време — рече мъжът. Тя го поглеждаше крадешком; в него имаше нещо странно и екзотично, което бе най-силно в очите му. Сякаш бяха виждали неща, които тя дори не бе сънувала.

„Стига! — каза си. — Сигурно е някакъв позьор, преоблечен като каубой, дошъл от Портсмут, Ню Хемпшир.“

Ала се съмняваше. Момчето и екзотичното му куче също изглеждаха странно, но не и в сравнение с мъжа с изпитото лице и странните сини очи.

— Може би предния път сте дошли от другия край — предположи момчето.

Спътникът му се замисли и кимна.

— Другият край от страната на Бриджтън ли е? — попита той жената.

— Да — потвърди тя.

Човекът със странните сини очи отново кимна.

— Значи отиваме в къщата на писателя.

— „Сара Лафс“ — веднага каза жената. — Страхотна къща. Виждала съм я от езерото, но не знам коя алея точно…

— Деветнайсета — каза мъжът. В момента минаваха покрай номер 27. В тази посока номерата се намаляваха.

— Прощавайте за директния въпрос, но какво толкова искате от него?

— Да спасим живота му — отговори момчето.

СЕДЕМ

Роланд веднага разпозна стръмно спускащата се алея, въпреки че последния път, когато я бе видял, по навъсеното небе се носеха черни гръмотевични облаци и вниманието му бе насочено към светещите тахийни. Този ден обаче наоколо не се забелязваха никакви летящи създания — били те тахийни или не. Покривът на къщата бе постлан с медни плочи вместо с керемиди, а горичката бе превърната в ливада, ала алеята бе същата — отляво на пътя се виждаше същата табелка с надпис „САРА ЛАФС“, а отдясно се издигаше знакът с цифрите 1 и 9. Отвъд бе езерото — искрящо синьо на фона на ослепителните следобедни лъчи.

От ливадата се чуваше бръмченето на някаква неголяма машина. Роланд погледна към Джейк и сърцето му се сви, когато зърна пребледнялото му лице и разширените му от ужас очи.

— Какво? — попита неговият дин. — Какво има?

— Не е тук, Роланд — въздъхна момчето. — Нито той, нито някой от семейството му. Само човекът, който коси тревата.

— Глупости, не можеш да… — започна госпожа Тасенбаум.

— Знам го! — извика й Джейк. — Просто го знам, госпожо!

Роланд гледаше момчето с удивление… но в сегашното си състояние Джейк или не го разбра, или изобщо не го забеляза.

„Защо лъжеш, Джейк? — помисли си Стрелеца. Следващата му мисъл обаче гласеше: — Естествено, че не лъжеш.“

— Ами ако вече се е случило? — попита момчето. Да, той бе загрижен за Стивън Кинг, но Роланд не смяташе, че това бе единственото, за което се тревожеше. — Ами ако вече е умрял и семейството му не е тук, защото полицията ги е извикала и…

— Още не се е случило — прекъсна го неговият дин, ала това бе единственото, в което бе сигурен. „Какво точно знаеш, Джейк, и защо не искаш да ми кажеш?“

Ала в момента нямаше никакво време да размишлява над това.

ОСЕМ

Синеокият мъж говореше спокойно с момчето, ала изобщо не изглеждаше спокоен на Айрийн Тасенбаум; никак даже. Тя изведнъж си даде сметка, че пеещите гласове, които бе чула пред магазина на Чип, се бяха променили. Песента им продължаваше да е все така сладостна, но сега в нея сякаш се долавяше и някаква нотка на отчаяние. Висок, умолителен тембър, от който слепоочията й запулсираха.

— Как може да си сигурен в това? — извика момчето на име Джейк на мъжа — който най-вероятно бе неговият баща, предположи Айрийн. — Как може да си толкова абсолютно сигурен?

Вместо да отговори на въпроса на детето, мъжът на име Роланд впери пронизващо сините си очи в нея. Госпожа Тасенбаум мигом почувства как кожата й настръхва.

— Продължавай напред, сай, ако ти е угодно.

Жената погледна към стръмно спускащата се алея и рече:

— Ако го направя, може и да не успея да върна обратно тази кофа с ръждясали болтове.

— Ала ще трябва да го сториш — отсече Роланд.

ДЕВЕТ

Човекът, който косеше тревата, беше крепостният селянин на Кинг, предположи Роланд, или както там се наричаше в този свят. Косата му, подаваща се под сламената шапка, беше побеляла, но гърбът му бе изправен и як и явно носеше без усилие бремето на годините. Когато камионът се заклатушка по стръмната алея, мъжът спря косачката и се обърна към тях, след което изключи машината. В същото време вратата от другата страна на шофьора се отвори и Стрелеца скочи на земята. Щом го видя, крепостникът на Кинг побърза да свали капелата си; според Роланд жестът му бе абсолютно несъзнателен. В следващия миг погледът му се спря на огромния револвер, който висеше на хълбока на непознатия, и очите му се разшириха от изумление, при което мрежата от бръчки около тях изчезна напълно.

— Здравейте, господине — каза крепостникът с нескрито любопитство. „Мисли си, че съм пришълец — каза си Стрелеца. — Също като нея.“

А нима двамата с Джейк не бяха пришълци… поне в известен смисъл? Нима не се бяха появили в такова време и място, за които подобни неща бяха нещо съвсем обикновено?

И където времето направо препускаше.

Преди човекът да успее да продължи, Роланд го засипа с порой от въпроси:

— Къде са те? Къде е той? Къде е Стивън Кинг? Говори, човече, и гледай да ми кажеш истината!

Сламената шапка се изплъзна от ръцете на човека и се приземи грациозно до краката му на току-що окосената трева. Лешниковите му очи се вторачиха в Стрелеца — така безпомощните птици наблюдават пълзящата към тях змия.

— Родата му е оттатък езерото, в оназ къща дет’ я имат там — рече слугата. — Дет’ беше на Шиндлер едно време. Май са на некво парти. Стив рече, че ще отиде при тях, след кат’ се поразходи. — Човекът посочи към малкия черен автомобил, чиято предница надничаше зад къщата.

— Къде се разхожда? — изстреля Роланд. — Ако знаеш, веднага кажи на тази дама!

Беловласият мъж погледна през рамо и отново се обърна към непознатия човек с вид на каубой.

— Ам’ че по-лесно ще е направо аз да ви закарам.

Стрелеца се замисли над това. Да, в началото определено щеше да е по-лесно. Накрая обаче… дали нямаше да стане по-трудно, когато Кинг щеше да е или спасен, или изгубен? Бяха открили жената на пътя на ка. Колкото и малка да бе ролята й, първо бяха намерили нея по Пътя на Лъча. В края на краищата това бе най-важното. Що се отнася до скромната й роля, в никакъв случай не трябваше да съдят прибързано за тези неща. Нима той и Еди не бяха смятали, че Джон Кълъм, когото бяха срещнали на около три колела северно оттук, ще изиграе незначителна роля в тяхната история? А какво бе станало в крайна сметка?

Всичко това профуча през съзнанието му за по-малко от секунда; цялата информация, която му трябваше (Еди би я нарекъл „предчувствие“), поднесена във вида на ярка мисловна стенограма.

— Не — рече и посочи с палец зад рамото си. — Кажи на нея. Веднага.

ДЕСЕТ

Момчето — Джейк — се бе облегнало апатично на седалката, а ръцете му висяха отпуснати от двете страни на тялото му. Причудливото куче се взираше загрижено в лицето на хлапето, но Джейк не даваше никакви признаци да го забелязва. Очите му бяха затворени и Айрийн Тасенбаум първо си помисли, че е припаднал.

— Синко?… Джейк?

— Виждам го — промълви момчето, без да вдига клепачи. — Не Стивън Кинг — него не мога да го достигна, — а другия. Трябва да го забавя. Как мога да го забавя?

Госпожа Тасенбаум бе слушала достатъчно от диалозите, които съпругът й водеше със себе си по време на работа, за да се досети веднага, че въпросът на Джейк бе адресиран към самия него. В същото време нямаше никаква представа за кого говори хлапето — знаеше само, че не бе Стивън Кинг. Което означаваше, че оставаха около шест милиарда други възможности.

436

Въпреки това отговори на самонасочения въпрос, защото от личен опит знаеше кое бе онова, което все забавяше нея.

— Жалко, че не му се ходи до тоалетната — рече тя.

ЕДИНАЙСЕТ

Ягодите в Мейн още не са узрели — малко е раничко за тях, — но пък има малини. Джъстин Андерсън (от Мейбрук, Ню Йорк) и Елвира Туутейкър (приятелката й от Ловъл) се разхождат покрай шосе № 7 (Елвира го нарича „Старият път за Фрайбърг“) с пластмасовите си кофи и берат от храстите, поникнали по протежението на стария каменен зид (дълъг близо километър). Той е построен още преди сто години от Гарет Маккийн — прапрадядото на човека, с когото Роланд Дисчейн от Гилеад разговаря точно в този момент. Ка е като колело, ако още не сте го разбрали.

Двете жени се наслаждават на разходката си, но не защото обичат толкова много малините (Джъстин признава, че никога не хапва от своите; семенцата попадат между зъбите и), а защото така могат да разменят последните новини около уважаваните си семейства и да се посмеят малко, припомняйки си годините, когато приятелството им беше в началото и все още представляваше най-важното нещо в живота им. Бяха се запознали в колежа „Васар“ преди хиляда години и заедно носеха Маргаритката при завършването на предпоследния курс. Точно за това си говорят, когато синият микробус — Джъстин веднага разпознава, че е „Додж Караван“ от 1985, защото най-големият й син си купи точно такъв, когато семейството му започна да се разраства — се появява иззад завоя на немския ресторант на „Мелдър“. Той криволичи от едното в другото платно, а гумите му вдигат облаци прах, когато заорават ту в южния, ту в северния банкет. Втория път, когато прави това — внезапно бусът се е понесъл стремително към тях, — Джъстин си мисли, че като нищо ще хлътне в канавката и ще се преобърне (като „преобърната костенурка“, както обичаха да казват през четирийсетте в колежа „Васар“), ала е последния момент шофьорът овладява машината и я връща на шосето.

— Внимавай, този човек сигурно е пиян! — извиква разтревожено Джъстин. Тя дръпва Елвира назад, но пътят им е препречен от стария каменен зид с малинови храсти. Бодлите се впиват в панталоните им („слава Богу, че никоя от нас не беше с шорти“_, ще си помисли Джъстин по-късно… когато има време да си помисли) и отскубват миниатюрни вълма тъкан._

Джъстин си мисли, че трябва да прегърне приятелката си през рамо и да се претъркулят над високия до бедрата им зид — да направят задно премятане, както обичаха да казват в часовете по физическо в гимназията, — но преди да се застави да го стори, синият микробус вече е отгоре им, ала само профучава покрай тях и продължава по шосето.

Джъстин го гледа как отминава сред приглушеното бумтене на рокмузика. Сърцето й бие тежко в гърдите, а на езика си усеща металическия вкус на повишения адреналин. Синият бус продължава да лъкатуши от двете страни на бялата лента. Шофьорът му се мъчи да промени курса и се връща в дясното платно, ала ето че гумите отново заорават в чакъла по банкета, вдигайки във въздуха облаци жълтеникав прах.

— Божке, надявам се Стивън Кинг да види този задник! — възкликва Елвира. Преди шестстотин-осемстотин метра се разминаха с писателя и се поздравиха с него — почти всеки от града го бе виждал по време на следобедните му разходки.

Сякаш шофьорът чува, че Елвира Туутейкър го нарича „задник“, защото стоповете на буса пламват, машината отбива встрани и спира. Когато вратата се отваря, гърмящата музика забумтява още по-силно. Двете жени чуват как водачът — който е мъж — крещи на някого (Елвира и Джъстин изпитват искрено съжаление към човека, принуден да пътува с този шофьор в прекрасния юнски следобед). „Дан сте го пипнали! — вика той. — Не е за вас, чувате ли ме?“ Сетне водачът слиза от буса и се прехвърля над каменния зид, като си помага с пръчка, след което се скрива в храстите. Синият бус стои на шосето с отворена врата и включен двигател — от единия му край излиза синкав дим, а от другия — хардрок.

— Какво ли прави? — пита нервно Джъстин.

— Най-вероятно е слязъл да пусне една вода — отвръща приятелката й. — Но ако господин Кинг има късмет, може и да е другото. Така ще има време да напусне шосе № 7 и да се върне на Търтълбек Лейн.

Изведнъж на Джъстин вече не й се берат малини — единственото, което иска, е да се върне вкъщи и да си направи силен чай.

Мъжът се връща накуцвайки от храстите и използва пръчката си, за да се прехвърли обратно през каменния зид.

— Май нуждата не е била голяма — казва Елвира и когато некадърният шофьор се качва в буса си, двете застаряващи дами се споглеждат и започват да се кикотят като малки момиченца.

ДВАНАЙСЕТ

Роланд гледаше как беловласият мъж дава указания на жената — нещо от сорта, че по Уорингтън Роуд щели да стигнат най-бързо, — след което Джейк отвори очи. Изглеждаше смъртно изтощен.

— Накарах го да спре и да се изпикае — каза момчето. — Сега оправя нещо под седалката си. Не знам точно какво, но няма да го забави за дълго. Това е лошо, Роланд. Нямаме никакво време. Трябва да вървим.

Стрелеца погледна към жената, надявайки се, че е взел правилното решение, когато предпочете тя да остане на волана.

— Знаеш ли как да стигнеш дотам? Разбра ли всичко?

— Да — рече тя. — Първо по Уорингтън Роуд, а оттам по шосе № 7. Понякога ходим да вечеряме там. Знам много добре маршрута.

— Не мога да ви гарантирам, че ще му пресечете пътя — рече белокосият мъж, — но мисля, че тъй ще стане. — Той се наведе, вдигна шапката си и започна да я чисти от стръкчетата току-що окосена трева, полепнали по нея. Движенията му бяха бавни и протяжни, като че ли вършеше това насън. — Ам’ че да, тъй ми се струва. — Сетне пъхна капелата под мишница, вдигна юмрук към челото си и коленичи пред странника с големия револвер. И защо не?

От непознатия струеше бяло сияние, което го обгръщаше като ореол.

ТРИНАЙСЕТ

Когато Роланд отново се напъха в кабината на харвестъра — усилие, затруднено допълнително от непрекъснато увеличаващата се болка в десния му хълбок, — ръката му случайно докосна крака на Джейк и той изведнъж разбра какво криеше момчето и защо. Младият му спътник се боеше, че ако сподели опасенията си със своя дин, може да разконцентрира вниманието му. Не, не ставаше въпрос за ка-шум — ако беше така, Роланд също щеше да го почувства. Не, как можеше да има ка-шум между тях, когато ка-тетът им вече се бе разпаднал? Необикновената им сила — онова, което бе по-могъщо от всички тях накуп и навярно произтичаше от самия Лъч — бе изчезнала. Сега те бяха просто трима приятели (четирима заедно с рунтавелкото), обединени от една цел. И Джейк знаеше, че можеха да спасят Кинг. Можеха да спасят писателя и да се приближат с една стъпка към Кулата благодарение на това си дело. Ала един от тях щеше да загине.

Джейк знаеше и това.

ЧЕТИРИНАЙСЕТ

В този момент една стара поговорка — бе я научил от баща си — осени Роланд. „Щом ка повелява така, тъй да бъде.“ Добре; тъй да бъде.

През дългите години, по време на които преследваше човека в черно, Стрелеца би се заклел, че нищо във Вселената не е в състояние да го накара да се отрече от Кулата; нима не бе убил и собствената си майка още в началото на прокълнатия си поход? Но през всичките тези години не бе имал нито приятели, нито деца, нито (макар и да не искаше да си го признае, ала бе вярно) сърце. Беше омагьосан от онзи студен романс, който необичащите често бъркат с любовта. Сега обаче имаше син, бе получил втори шанс и се беше променил. Знанието, че един от тях трябва да умре, за да спасят писателя — че задругата им трябва да претърпи още един ужасен удар толкова скоро след загубата на Еди, — нямаше да го накара да се разридае. Не, Стрелеца просто щеше да направи всичко възможно той — Роланд от Гилеад, а не Джейк от Ню Йорк — да бъде новата жертва.

Дали момчето бе узнало, че е разбулил тайната му? Нямаше никакво време да се тревожи за това.

Той затръшна вратата на камиономобила и погледна към жената.

— Айрийн ли се казваш? — попита.

Тя кимна.

— Потегляй, Айрийн. Искам да караш така, сякаш те гони самият Сатана и иска да те озлочести. Тръгвай по Уорингтън Роуд. Ако не го видим там, ще поемем по Седмопът. Нали така?

— Абсолютно си прав — заяви госпожа Тасенбаум и включи на първа със завидна лекота.

Двигателят изрева, но камионът започна да се движи назад, сякаш бе толкова изплашен от задачата, която им предстоеше, че предпочиташе да свърши в езерото. Тогава тя натисна амбреажа и старият харвестър подскочи напред и запъпли нагоре по алеята, оставяйки синкав дим и мирис на изгоряла гума след себе си.

Праправнукът на Гарет Маккийн ги гледаше как си отиват със зяпнала уста. Горкият човечец нямаше и най-малка представа какво бе станало преди малко, ала усещаше, че страшно много зависи от онова, което тепърва щеше да се случи.

Може би всичко.

ПЕТНАЙСЕТ

Обстоятелството, че така му се допика, бе супершантаво, защото последното нещо, което направи Брайън Смит, преди да напусне „Къмпинг за милиони“, беше да пусне една вода. А и след като се прехвърли зад каменния зид, можа да изцеди единствено няколко капки въпреки парещото усещане, че мехурът му всеки момент ще се пръсне. Той горещо се надява да няма проблеми с простатата; последното нещо, от което се нуждае, са неприятности със старата му простата. Има си предостатъчно други проблеми, космати Исусе!

Е, добре де, така и така е спрял, защо не провери стиропорния охладител зад седалката — кучетата го зяпат с изплезени езици. Брайън се опитва да го натика под шофьорското място, но не става — пространството не е достатъчно. Единственото, което му остава да направи, е да посочи с пръст към ротвайлерите си и да им каже да не барат охладителя и месото в него, защото това е вечерята му. Хрумва му, че ако слушат, може да сложи част от пържолата в тяхната „Пурина“. Това са почти философски размишления за стандартите на Брайън Смит — изобщо не му идва наум, че момее просто да вдигне охладителя и да го сложи на празната седалка до себе си.

— Дан сте го пипнали! — кресва за пореден път на домашните си любимци и се пъха зад волана. Затръшва вратата, хвърля бърз поглед в огледаното за обратно виждане, вижда двете възрастни дами (преди не ги бе забелязал, защото не гледаше пътя, докато минаваше покрай тях) и им махва с ръка — поздрав, който те няма да видят, понеже задното стъкло не е чистено от столетия. Когато отново подкарва микробуса по шосе № 7, по радиото звучи „Гангстерска мечта 19“ на Оут-Рей-Джъс и Брайън усилва звука, при което машината отново започва да криволичи от двете страни на бялата линия — просто той е от хората, които не могат да настроят радиото, без да го гледат). Рапът е супер! Метълът също! Единственото, от което се нуждае сега, за да направи деня си идеален, е песен на Ози^[4] — „Лудият влак“ например!

И няколко марсчета.

ШЕСТНАЙСЕТ

Госпожа Тасенбаум излезе с гръм и трясък на Търтълбек Лейн, карайки на втора. Двигателят на стария пикап виеше като обезумял (ако на таблото имаше уред за измерване на оборотите в минута, сигурно щеше да експлодира), а забравените инструменти отзад танцуваха степ в ръждясалото си легло.

Интуицията на Роланд не беше силна като тази на Джейк, ала поне се бе срещал със Стивън Кинг и го бе хипнотизирал. Това бе създало силна връзка между двамата — ето защо Стрелеца не бе особено изненадан, когато докосна съзнанието, което бе недостъпно за момчето. Навярно не пречеше, че Кинг не си мислеше за тях.

„Той често се разхожда — каза си Роланд. — Когато е сам, чува Песента на Костенурката и знае, че трябва да свърши работата си. Онази, която все отлага. Е, приятелю, днес ще сложим край на това.“

Ако, разбира се, успееха да го спасят.

Той се наведе над Джейк и стрелна с поглед жената.

— Не можеш ли да накараш тази прокълната от боговете каруца да се движи по-бързо?

— Мисля, че мога — отвърна госпожа Тасенбаум, след което се обърна към момчето: — Наистина ли можеш да четеш мисли, синко, или това е само игра между теб и твоя приятел?

— Да ги чета не, но да ги докосвам мога — рече Джейк.

— Надявам се да ми казваш истината — въздъхна жената, — защото Търтълбек е неравна и на места е широка само едно платно. Ако усетиш нещо да се задава от отсрещната страна, веднага ми кажи.

— Ще го сторя.

— Чудесно. — Айрийн Тасенбаум се ухили широко, показвайки зъбите си. И последните й съмнения се бяха изпарили — това бе най-хубавото нещо, което й се бе случвало. Най-_вълнуващото_ нещо. Както бе чула пеещите гласове, сега изведнъж осъзна, че може да види лицата в короните яа дърветата от двете страни на пътя, които ги наблюдаваха. Бяха много — цяла тълпа. Можеше да почувства надигането на някаква неизмерима сила навсякъде около тях и бе изкушена от шеметната мисъл, че ако натисне докрай педала на газта, ръждясалият пикап на Чип Макавой ще полети по-бързо от скоростта на светлината. Захранван от енергията, която струеше около тях, той можеше да надбяга дори времето.

„Хайде да видим“ — каза си Айрийн Тасенбаум и подкара харвесгъра по средата на пътя, натисна съединителя и превключи скоростния лост на трета. Старият камион не полетя по-бързо от скоростта на светлината и не надбяга времето, но стрелката на скоростомера стигна до осемдесет… и продължи да пълзи нагоре. Пикапът превали един хълм и полетя за кратко във въздуха, след което гумите му се приземиха върху асфалта и той се понесе по нанадолнището.

Най-накрая някой да бъде щастлив; Айрийн Тасенбаум изкрещя от възторг.

СЕДЕМНАЙСЕТ

Стивън Кинг прави две разходки — кратка и дълга. Кратката го отвежда до пресечката на Уорингтън Роуд и шосе № 7, след което писателят се връща у дома — в „Сара Лафс“ — по същия път. Този маршрут е дълъг пет километра. Дългата разходка (така се казва и една от книгите му, написана под псевдонима Ричард Бакман, преди светът да се промени) го отвежда до пресечката на Уорингтън, откъдето поема по шосе № 7 и го следва до Слаб Сити Роуд, сетне се връща по шосе № 7 и върви до Бери Хил, без да свива по Уорингтън. Прибира се вкъщи откъм северния край на Търтълбек Лейн — този маршрут е дълъг шест километра. Днес Стивън Кинг решава да си направи дълга разходка, но когато стига до пресечката на шосе № 7 и Уорингтън Роуд, спира и си мисли дали да не се върне по краткия път. Винаги внимава, когато върви по шосе № 7, въпреки че трафикът тук е слаб дори и през лятото; движението е натоварено единствено по времето на Фрайбъргския панаир, а той няма да започне преди първата седмица на октомври. Видимостта при повечето участъци е добра — ако се задава някой лош (или пиян) шофьор, можеш да го забележиш от шестстотин-седемстотин метра, което означава, че ще имаш достатъчно време, за да се отдръпнеш встрани. Има само едно място, където видимостта ти е ограничена — и това е хълмът точно зад кръстовището на Уорингтън Роуд. Кинг го нарича „миокардовия баир“, защото сърцето му яко се озорва, докато го изкачи, но нали точно затова прави тези глупави разходки в края на краищата? Да рекламира онова, което телевизионните водещи наричат „сърдечно здраве“? Отказал е пиенето, отказал е дрогата, почти е отказал цигарите, прави упражнения. Малко ли е?

Ала гласът в главата му продължава да му шепне. „Разкарай се от главния път — му казва той. — Връщай се вкъщи. Ще имаш един час, преди да се присъединиш към останалите на партито, вихрещо се на другия край на езерото. Можеш да свършиш малко работа. Дори и да започнеш следващата история за Тъмната кула — вече си мислил над нея, нали?“

Да, така е, но вече има история, върху която работи, и тя много му харесва. А да се върне към света на Кулата е все едно да заплува в дълбоки води. Може да се удави. Въпреки това, докато стои на този кръстопът, внезапно осъзнава, че ако се върне по-рано, ще направи точно това. Просто няма да може да се спре. Ще се заслуша в онова, което понякога нарича Вес’-Ка Ган — Песента на Костенурката (или Песента на Сузана — понякога). Ще зареже сегашната история, ще обърне гръб на познатите места и отново ще се хвърли в тъмните води. Правил го е четири пъти досега, но този път ще трябва да преплува цялото разстояние до другия бряг.

Или ще го преплува, или ще се удави.

— Не — казва писателят. Говори си на глас, и защо не? Тук никой няма да го чуе. До ушите му достига далечното ръмжене на приближаваща се кола — а може би две? Едната на шосе № 7, а другата — на Уорингтън Роуд, — но това е всичко.

— Не — повтаря той. — Първо ще си довърша разходката, а после отивам на купона. Днес няма да напиша нито ред повече. Особено пък за Кулата.

И така, той оставя кръстовището зад гърба си и започва да се изкачва по хълма с ограничената видимост. Стивън Кинг върви към приближаващия се додж, без да знае, че върви към своята гибел. Ка на рационалния свят иска той да умре; а ка на Първоначалието_ иска да остане жив и да продължи да пее песента си. В този слънчев следобед в Западен Мейн неудържимите сили се насочват към оста на мирозданието и за пръв път след оттеглянето на Първоначалието всички светове се обръщат към Тъмната кула, издигаща се в края на Кан’-Ка Но Рей (приблизително „Алените поля на нищото“). Дори Пурпурният крал престава да надава зловещите си писъци. Защото Тъмната кула е тази, която ще реши._

— Всеки избор изисква жертви — казва Кинг и никой не го чува освен птиците, и той самият няма никаква представа защо е изрекъл тези думи, ала ни най-малко не е разтревожен. Писателят редовно си мърмори нещо — сякаш Пещерата на гласовете се намира в главата му и ражда ярки (макар и не винаги интелигентни) прозрения.

Той крачи енергично, размахвайки ръце покрай обутите си в сини дънки бедра, без да подозира, че сърцето му

(не)

бие последните си удари, че съзнанието му

(не)

ражда последните му мисли, че гласовете

(не)

правят последните си пророчески прозрения.

— Вес’-Ка Ган — казва той, очарован и привлечен от звученето на тази фраза. Обещал си е да не задръства фантасмагориите си за Тъмната кула с непроизносими думи от някакъв измислен (да не кажем „шибан“) език редакторът му Чък Верил от Ню Йорк и без това ще изхвърли повечето от тях — но в съзнанието му непрекъснато изникват подобни думи и звукосъчетания — ка, ка-тет, сай, сох, кан-той (това поне го има и в романа му „Град Отчаяние“), тахийн. Кирит Унгол на Толкин и Великият незрящ свирач Нйарлатхотеп на Хауърд Лъвкрафт могат да му дишат праха.

Той се засмива, след което започва да пее песента, която е чул от един от гласовете. Мисли си, че може би ще я използва в следващата книга за Стрелеца, когато отново се вслуша в гласа на Костенурката. „Комала-ком-нов! — пее си той, докато върви. — Има млад мъж: със пищов! Младият мъж е нещастен, избяга гаджето само!“

И кой е този млад мъж:? Еди Дийн или Джейк Чеймбърс?

— Еди — изрича Кинг на висок глас. — Еди е човекът с пистолета. — Дотолкова е погълнат от мислите си, че изобщо не вижда покрива на синия додж, който се появява на хоризонта пред него, нито пък забелязва, че превозното средство не се движи по пътя, а по банкета, където се разхожда той. Дори не чува оглушителния рев на камиона, тресящ се по шосето зад гърба му.

ОСЕМНАЙСЕТ

Въпреки динамичния ритъм на раппарчето Брайън чува стърженето по капака на охладителя и когато хвърля поглед към огледалото, е едновременно ужасен и възмутен от видяното. Булет, който винаги е бил по-дръзкият от ротвайлерите, е напуснал багажното отделение и се е качил на прашната седалка. Той маха радостно с опашка, а муцуната му е заровена в охладителя на Брайън.

При подобен случай всеки разумен шофьор би отбил встрани от пътя, за да се погрижи за непослушното си животно. Брайън Смит обаче никога не се е славел със здравия си разум, особено пък когато е зад волана. Шофьорската му книжка е недвусмислено доказателство за това. Вместо да спре буса, той се обръща надясно, като държи волана с лявата си ръка и се опитва да избута плоската глава на ротвайлера с другата.

— Дан’ си пипнал пражолата ми! — крещи шофьорът на кучето, докато доджът се понася по банкета в дясната част на шосе № 7. — Чуйш ли ме, Булет? Перколяса ли, що ли? Дан’ си пипнал пражолата ми! — Той успява да отмести муцуната на песа, ала козината по черепа на ротвайлера е прекалено къса, за да има къде да го хване. Без да е гений, Булет осъзнава, че му остава още една възможност да грабне месото, увито в бялата хартия — месото, излъчващо апетитната миризма. Той се пъха под ръката на Брайън и сграбчва суровата пържола в челюстите си.

— Пускай, бе! — крещи господарят му. — Пускай ми пражолата… ВЕДНАГА!

За да си осигури по-добра опора, Брайън притиска силно ходилата си в пода. За съжаление педалът за газта се намира точно под десния му крак. Микробусът се стрелва напред към билото на хълма. Шофьорът му е толкова ядосан и афектирай, че напълно е забравил къде се намира (на шосе № 7) и какво прави (кара бус). Единственото, което го интересува в момента, е как да изтръгне бъдещата си вечеря от зъбите на ротвайлера си.

— Пускай, бе! — вика той и дърпа „пражолата“. Булет обаче не го слуша — маха с опашка и ръмжи гърлено (борбата за храна се е превърнала в игра). Хартията, в която е увито месото, се разкъсва. Микробусът вече е напуснал очертанията на пътя. От двете му страни прелитат стари борове, облени от прекрасните следобедни лъчи — омайна изумрудено-златиста мъгла. Брайън обаче мисли само за месото. Няма никакво намерение да яде омазана с кучешки слюнки пържола и песът трябва да запомни добре това.

— Дай ми я, бе! — кресва Брайън Смит и изобщо не забелязва мъжа пред микробуса, нито пък камиона, който заковава рязко зад него, едната му врата се отваря и оттам изскача върлинест каубой, а големият револвер с дръжка от сандалово дърво се изсулва от кобура и пада на прашната земя; светът на Брайън Смит се е стеснил до едно много лошо куче и парче сурово месо. Докато той и ротвайлерът му дърпат яростно пържолата, върху бялата опаковъчна хартия разцъфват кървави рози подобни на татуировки.

ДЕВЕТНАЙСЕТ

— Ето го! — изкрещя момчето на име Джейк, ала Айрийн Тасенбаум нямаше нужда от подобни обяснения. Стивън Кинг носеше дънки, карирана риза и бейзболна шапка. Вече бе отминал кръстовището на Уорингтън Роуд и шосе № 7 и в момента изкачваше хълма — оставаха му около три четвърти до върха.

Тя натисна съединителя и превключи на втора с бързината на автомобилен състезател, зърнал знамето на квадратчета, след което зави рязко наляво, вкопчена във волана с двете си ръце. Камионът на Чип Макавой се наклони рязко, но не се преобърна. Айрийн зърна отблясъка на слънчевите лъчи върху каросерията на превозното средство, което преваляше възвишението точно в този момент, и чу как мъжът с каубойските дрехи крещи:

— Спри зад него!

Тя се подчини, макар и да забеляза, че приближаващият се микробус бе напуснал очертанията на шосето и бе напълно възможно да се вреже в тях. Да не говорим, че в такъв случай Стивън Кинг щеше да бъде премазан в метален сандвич между двете превозни средства.

В този момент вратата на харвестъра рязко се отвори и мъжът на име Роланд се изстреля навън.

След което събитията се развиха с мълниеносна бързина.