Стивън Кинг
Тъмната кула (2) (Тъмната кула VII)

Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тъмната кула (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Dark Tower, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 78 гласа)

Информация

Сканиране
sir_Ivanhoe (6 януари 2008)
Разпознаване и корекция
NomaD (20 януари 2008 г.)

Издание:

Стивън Кинг. Тъмната кула VII. Тъмната кула

 

Издателска къща Плеяда, 2005

Адриан Лазаровски, преводач, 2005

Димитър Стоянов — ДИМО, художник, 2005

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от meduza)

Първа част:
Малкият червен крал
Дан-тет

Първа глава
Калахан и вампирите

ЕДНО

Навремето татко Дон Калахан беше католическият свещеник на градче, наречено Сейлъмс Лот, което вече не фигурираше на нито една карта. На него обаче не му пукаше особено. Отдавна бе престанал да отдава значение на това кое е реално и кое — не.

Сега този някогашен свещеник държеше езически предмет в ръката си — миниатюрна костенурка, направена от слонова кост. На клюнестата й муцуна имаше пукнатина, а на черупката й — драскотина във формата на въпросителен знак, ала във всяко друго отношение статуетката бе изключително красива.

Красива и могъща. Калахан имаше чувството, че от нея струи електрически ток.

— Колко е прекрасна — прошепна той на момчето до него. — Това костенурката Матурин ли е? Тя е, нали?

Момчето се казваше Джейк Чеймбърс — то бе извървяло дълъг път, за да се върне почти до началната точка на пътешествието си, което бе започнало тук, в Манхатън.

— Не знам — рече хлапето. — Тя я нарича skölpadda. Навярно ще ни помогне, ала едва ли ще убие опустошителите, които ни чакат там. — Той кимна към „Дикси Пиг“, чудейки се дали бе имал предвид Сузана или Мия, когато бе употребил местоимението за женски род. Преди щеше да каже, че няма никакво значение, защото двете жени бяха здраво впримчени една в друга. Сега обаче нещата бяха различни… или съвсем скоро щяха да се променят.

— Готов ли си? — обърна се Джейк към Калахан, а въпросът му означаваше: Готов ли си да останеш? Да се биеш? Да убиваш?

— О, да — отвърна спокойно Калахан. Той пусна изящната костенурка с мъдрите очи и надрасканата коруба в джоба на ризата си, където подрънкваха допълнителните патрони за рюгера му, след което потупа статуетката, за да се увери, че е на сигурно място. — Ще стрелям, докато не свършат куршумите ми или не ме убият. Ако куршумите ми свършат, преди да ме убият, ще започна да ги млатя… с дръжката на пистолета.

Настъпилата пауза бе толкова кратка, че Джейк изобщо не й обърна внимание, ала точно тогава Бялото проговори на отец Калахан. Това беше нещо, което той познаваше от много отдавна, още откакто бе момче, въпреки онези години на безверие, когато напълно бе забравил за тази изначална сила. Тези дни обаче бяха отминали и Бялото отново бе негово, за което белокосият мъж благодареше на Господ.

Джейк кимна и каза нещо, което Калахан не чу много добре. То и без това нямаше значение. Онова, което имаше значение, бе изреченото от другия глас — гласът, принадлежащ на нещо

(Ган)

прекалено велико, за да бъде наречено Бог.

Момчето трябва да продължи — му каза гласът. — Каквото и да се случи тук, както и да се развият събитията, момчето трябва да продължи. Твоето участие в историята почти приключи. Неговото още не е.

Преминаха покрай хромираната табела (ЗАТВОРЕНО ЗА ЧАСТНО ТЪРЖЕСТВО), а приятелят на Джейк — пухкавият рунтавелко — припкаше помежду им, вирнал озъбената си муцунка. Когато изкачиха стъпалата към заведението, момчето бръкна в платнената торба, която Сузана-Мия бе взела от Кала Брин Стърджис, и сграбчи две от чиниите — оризиите. Те звъннаха приглушено, когато ги притисна една до друга, след което Джейк се обърна към по-възрастния си спътник и каза:

— Да видим твоето оръжие.

Калахан вдигна рюгера, който момчето бе взело от Кала Ню Йорк, и се замисли как оръжието отново се бе озовало тук — животът е колело и всички казваме „благодаря, сай“. Някогашният свещеник вдигна пистолета и го допря за секунда до слепоочието си, сякаш щеше да се дуелира. После докосна джоба на ризата си, издут от патроните и костенурката. Така наречената skölpadda.

Джейк кимна.

— Влезем ли веднъж вътре, не трябва да се отделяме нито за миг един от друг. Винаги един до друг, с Ко помежду ни. Влизаме на три. Започнали веднъж, няма да спрем, докато не загинем.

— Няма да спрем.

— Точно така. Готов ли си?

— Да. Божията любов да е с теб, момче.

— И с теб, татко. Едно… две… три. — Джейк отвори вратата и в следващия момент тримата се озоваха сред мъжделивата светлина и апетитния силен аромат на печено месце.

ДВЕ

Докато поемаше към неизбежната си (както си мислеше) смърт, Джейк си спомни две неща, които Роланд Дисчейн, неговият истински баща, беше казал. „Битките, продължаващи пет минути, раждат легенди, които живеят хилядолетия.“ И „Няма нужда да умираш щастлив, когато удари часът ти — важното е да си отидеш от този свят удовлетворен, че си изживял живота си от началото до края, защото всичко служи на ка.“

Джейк Чеймбърс огледа вътрешността на „Дикси Пиг“, изпълнен с удовлетворение.

ТРИ

Възприемаше света кристално ясно. Сетивата му бяха толкова изострени, че подушваше не само миризмата на печеното месо, но и розмарина, с който бе подправено, и чуваше както спокойния ритъм на дишането си, така и бълбукането на кръвта си, която се изкачваше към мозъка му от едната страна на врата му и се спускаше към сърцето му от другата.

Спомни си и нещо друго, което Роланд беше казал — че и най-кратката битка, от първия изстрел до последния повален воин, изглежда дълга в очите на участващите в нея. Времето ставало еластично и се разтягало до точката на изчезване. Момчето бе кимнало разбиращо при тези думи, макар че тогава изобщо не бе схванало смисъла им.

Ала сега изведнъж го осъзна.

Първата му мисъл беше, че враговете им бяха твърде много — прекалено много. Предполагаше, че са около стотина, като мнозинството от тях бяха от вида, наричан от татко Калахан „отрепки“ — както от мъжки, така и от женски пол. Тук-там сред тях се виждаха и вампирите — значително по-слаби от отрепките (някои бяха източени и стройни като шпаги), с пепелява кожа и тела, обгърнати от синя аура.

Ко стоеше до Джейк — на мъничката му лисича муцунка бе изписано сурово изражение и той ръмжеше гърлено, вперил поглед в неприятелите им.

В този миг момчето си даде сметка, че миризмата на печено месо, която се носеше из въздуха, изобщо не беше на свинско.

ЧЕТИРИ

„През цялото време трябва да сме на три метра разстояние един от друг, отче“ — това беше казал Джейк, когато още бяха навън, на тротоара. Сега момчето със задоволство отбеляза, че докато се приближаваха към бюрото на оберкелнера, Калахан, който вървеше от дясната му страна, веднага се отдалечи на предварително уговорената дистанция.

Момчето му бе казало и да крещи с всичка сила — толкова дълго, колкото може — и някогашният свещеник тъкмо отвори уста да изпълни заръката му, когато гласът на Бялото отново проговори в главата му. Този път изрече само една дума, ала тя беше напълно достатъчна.

Skölpadda.

Калахан, който продължаваше да държи рюгера до дясната си буза, бръкна с лявата си ръка в джоба на ризата си. Макар и сетивата му да не бяха изострени до краен предел като тези на младия му спътник, той забеляза доста неща: оранжево-пурпурните електрически факли по стените, свещите на всяка маса, поставени в стъклени свещници с още по-ярък, халоуинско ярък цвят, лъскавите салфетки. В лявата част на помещението се виждаше гоблен, на който бяха изобразени пируващи рицари и техните дами, разположили се на дълга маса за угощения. Калахан имаше чувството — не знаеше точно кое го бе навело на тази мисъл, понеже различните знаци бяха неясни и едва доловими, — че присъстващите току-що се бяха успокоили след някакво произшествие; нещо от рода на малък пожар в кухнята или автомобилна катастрофа на улицата.

„Или жена, която ражда например — помисли си Калахан, докато сграбчваше Костенурката. — Винаги е хубаво да има известна пауза между предястието и основното блюдо.“

— Ето ги и ка-майчетата от Гилеад! — извика някакъв възбуден, нервен глас. Някогашният свещеник беше абсолютно сигурен, че не принадлежеше на човек — беше прекалено бръмчащ, за да е човешки. В този момент в дъното на помещението отецът зърна нещо, което приличаше на чудовищен хибрид между птица и човек. Носеше прави дънки и обикновена бяла риза, ала главата, която се подаваше от яката, бе покрита с лъскави тъмножълти пера. Очите на съществото приличаха на капки течна смола.

Спипайте ги! — изкрещя страховитото до нелепост създание и отметна салфетката си. Под нея се виждаше някакво оръжие — Калахан предположи, че е пистолет, ала изглеждаше досущ като излязло от „Стар Трек“. Как точно ги наричаха? Бластери? Зашеметители?

Нямаше значение. Калахан разполагаше с далеч по-добро оръжие и искаше да се увери, че всички в ресторанта ще го видят. Той помете приборите и стъкления свещник от най-близката маса, след което дръпна покривката и я захвърли на пода. Последното нещо, което му се искаше, беше да се подхлъзне на ленената материя в съдбоносния момент. После — с пъргавина, на която не мислеше, че е способен — се качи първо на един от столовете, а след това и на масата. Вдигна така наречената skölpadda високо във въздуха, държейки я за плоския корем, като по този начин даде възможност на всички присъстващи добре да я огледат.

„Мога да им изпея нещо — помисли си Калахан. — Навярно «Лунната светлина се превръща в теб» или «Оставих сърцето си в Сан Франциско».“

В този момент бяха изминали точно трийсет и четири секунди, откакто бяха влезли в „Дикси Пиг“.

ПЕТ

Гимназиалните учители, изправяли се пред голяма група ученици, ще ви кажат, че тийнейджърите, дори когато току-що са се изкъпали и са се привели в спретнат вид, буквално смърдят на хормоните, които телата им толкова активно произвеждат. Всяка група хора, подложени на стрес, излъчва подобна миризма и Джейк веднага я долови и на това място със станалите си свръхчувствителни сетива. Когато минаха покрай бюрото на оберкелнера (баща му винаги го наричаше „Централата на изнудваните“), миризмата на присъстващите стана едва доловима — мирис на хора, които се връщат към нормалния си ритъм след някакъв инцидент. Ала когато човекът-птица изкрещя в далечния ъгъл, присъствието на клиентите в заведението стана много по-осезаемо за носа на момчето. Миризмата им имаше известен металически привкус, който също като кръвта бе напълно достатъчен, за да разпали гнева и чувствата му. Да, Джейк бе видял как Птицоглавият отмята салфетката на масата си; да, бе видял оръжието под нея; да, веднага бе разбрал, че Калахан беше изключително лесна мишена, както бе застанал горе на масата. Ала тези неща не притесняваха толкова момчето, за разлика от мобилизиращото оръжие, което представляваше устата на Птицоглавия. Джейк тъкмо замахна с дясната си ръка, възнамерявайки да хвърли първата от деветнайсетте си чинии и да ампутира главата, където се намираше тази уста, когато Калахан вдигна костенурката.

„Няма да има ефект, не и тук“ — помисли си момчето, но преди още съзнанието му да артикулира тази идея, то си даде сметка, че имаше ефект. Позна го по миризмата им. Агресивността им беше изчезнала, а малцината, които тъкмо се надигаха от масите си — червените дупки в челата на отрепките зееха и сините аури на вампирите сякаш ставаха по-наситени, — тупнаха обратно на местата си, като че ли мускулите им изведнъж бяха спрели да им се подчиняват.

Спипайте ги, това са онези, за които Сейър… — изписка Птицоглавият, след което изведнъж замлъкна. Лявата му ръка — ако можете да наречете ръка грозната му лапа, завършваща с ястребови нокти — докосна дръжката на високотехнологичното му оръжие и веднага се отдръпна, а хищният блясък напусна очите му. — Това са тези, за които Сейър… С-С-Сейър… — отново пауза. Тогава подобното на птица същество каза: — О, сай, какво е това прекрасно нещо, дето го държиш?

— Знаеш какво е — отвърна Калахан. Джейк помръдна и някогашният свещеник, който не бе забравил какво му бе казал младият стрелец пред вратата на „Дикси Пиг“ — „Гледай всеки път, когато погледна надясно, да виждам лицето ти на три метра от мен“ — слезе от масата и тръгна редом с него, продължавайки да държи миниатюрната статуетка високо над главата си. Почти можеше да вкуси тишината в ресторанта, но…

Имаше и друго помещение. Груб смях и дрезгави, пиянски подвиквания — съдейки по звука, някъде съвсем наблизо имаше празненство. Вляво. Зад гоблена, изобразяващ пируващите рицари и техните дами. „Там става нещо — помисли си Калахан — и то определено не е традиционната за братството на Лосовете игра на покер.“

Чу задъханото дишане и приглушеното ръмжене на Ко зад вечно озъбената му физиономия — перфектна малка машина. После долови и другия звук. Някакво тракане, придружено от бързо трополене. От тази комбинация зъбите на Калахан изтръпнаха, а кожата му внезапно изстина. Нещо се движеше под масите.

Ко беше първият, който видя приближаващите се насекоми, и веднага застина неподвижно като ловно куче, надушило следа — вдигнал едната си лапа във въздуха и издал главата си напред. В продължение на няколко секунди единствената негова част, която помръдна, бе тъмната и кадифена кожа на муцуната му, която първо се отдръпна назад, за да разкрие здраво стиснатите му, остри като игли зъби, после се отпусна, скривайки ги, и накрая отново потрепна.

Хлебарките ги връхлетяха. Каквото и да представляваха, явно костенурката Матурин, която татко Калахан държеше в ръката си, не означаваше нищо за тях. Някакъв дебелак, облечен в смокинг с карирани ревери, заговори нерешително, с почти въпросителен тон, на Птицоглавия:

— Не трябва да стигат по-далеч от тук, Мейман, нито пък да се върнат. Нали ни казаха да…

В този миг Ко се хвърли напред, а иззад здраво стиснатите му зъби се разнесе силно ръмжене. То изобщо не приличаше на звуците, които издаваше обикновено четириногият им приятел, и напомни на Калахан за балончетата от комиксите: „Аррррррр!“

— Не! — извика разтревожено Джейк. — Недей, Ко!

При вика на момчето пиянските крясъци и смехът зад гоблена рязко секнаха, сякаш съществата там внезапно бяха разбрали, че в ресторанта става нещо.

Ко не обърна никакво внимание на предупреждението на Джейк. Той схруска три от хлебарките една след друга, а пукотът от трошащите се черупки отекна с отвратителна яснота в притихналото помещение. Подобното на скункс зверче не направи никакъв опит да изяде гадините — само подхвърляше труповете, всеки от които бе с размерите на мишка, във въздуха, като отмяташе рязко глава и отпускаше смъртоносната хватка на челюстите си.

Другите хлебарки отстъпиха под масите.

„Ето какво е било предназначението му — помисли си Калахан. — Навярно някога, много отдавна, всички събратя рунтавелковци са били използвани за това. Направили са ги такива, тъй както някои породи териери са били развъдени да…“

Ала в този миг мислите му бяха прекъснати от дрезгав вик, раздал се иззад гоблена:

Човеци! — изкрещя презрително гласът, добавяйки след секунда: — Ка-човеци!

Някогашният свещеник изпита абсурдното желание да извика „Gesundheid![1].

Но преди да изкрещи или да направи каквото и да било, гласът на Роланд изведнъж изпълни главата му.

ШЕСТ

— Продължавай напред, Джейк!

Озадачен, младият стрелец се обърна към отец Калахан. Момчето вървеше с кръстосани ръце, готово да запрати оризиите към първата отрепка или вампир, който дръзнеше да помръдне. Ко отново бе заел позиция до петата му и въпреки че не спираше да върти муцунката си, очите му пламтяха в очакване на нова плячка.

— Продължаваме заедно — каза Джейк. — Те са изплашени, татко! А ние сме съвсем близо! Отвели са я оттук… през това помещение… и после са минали през кухнята…

Някогашният свещеник не му обърна никакво внимание. Като продължаваше да държи костенурката високо във въздуха (както някой изследовател би държал фенера си в дълбока пещера), той се обърна към гоблена. Тишината, която се бе възцарила зад изображението на пируващите рицари, бе много по-зловеща от доскорошните хриптящи викове и трескавия, гъргорещ смях. Тази тишина бе като насочен пистолет. А момчето се беше заковало на мястото си.

— Върви, докато още можеш — каза Калахан, опитвайки се гласът му да звучи спокойно. — Настигни я, ако можеш. Това е заповедта на твоя дин. Такава е и волята на Бялото.

— Но ти не можеш да…

Тръгвай, Джейк!

Отрепките и вампирите в „Дикси Пиг“, били те под въздействието на така наречената skölpadda или не, замърмориха неспокойно, когато този вик прогърмя из ресторанта. Реакцията им бе напълно обяснима, понеже гласът, който се разнесе от устата на Калахан, не принадлежеше на някогашния свещеник.

Това е единственият ти шанс и трябва да се възползваш от него! Намери я! Заповядвам ти като твой дин!

Очите на Джейк се разшириха от изумление, когато чу гласа на Роланд. Устата му зейна отворена и той се огледа смаян наоколо.

В секундата преди гобленът вляво от тях да бъде разкъсан, Калахан осъзна зловещия хумор на картината и си даде сметка за това, на което първоначално не бе обърнал внимание — печеното, което бе основното ястие за угощението, имаше човешка форма; рицарите и техните дами ядяха човешка плът и пиеха човешка кръв. Това, което гобленът изобразяваше в действителност, бе пиршество на канибали.

После древните създания, гуляещи зад гоблена, разкъсаха скверния параван и изскочиха навън, надавайки зловещи крясъци зад огромните си зъби, които не позволяваха на уродливите им усти да се затворят. Очите им бяха черни и изглеждаха слепи, а кожата по скулите и челата им, както и по ръцете им, бе осеяна със стърчащи зъби. Също като вампирите в голямата зала, телата им бяха заобиколени от аури, но не със син, а с толкова тъмен отровновиолетов цвят, че изглеждаха почти черни. От ъгълчетата на очите и устите им се стичаше отвратителна сукървица и те издаваха неразбираеми звуци, а някои даже се смееха; Калахан имаше впечатление, че вместо да артикулират звуците, те просто ги отхапваха от въздуха, сякаш бяха нещо, което можеше да бъде разкъсано на парчета.

Някогашният свещеник ги познаваше. Естествено, че ги познаваше. Нима не се бе озовал тук благодарение на един от тях? Това бяха истинските вампири, тези от първи тип, държани като скрито оръжие, и сега ги пускаха срещу тях.

Миниатюрната статуетка в ръката му ни най-малко не ги забави.

Калахан видя как Джейк се взира в чудовищните същества с пребледняло лице и блеснали от ужас очи, които сякаш всеки момент щяха да изскочат от орбитите си, забравил за целта им при страховитата гледка.

Без да знае какво щеше да излезе от устата му, докато не го чу, някогашният свещеник изкрещя:

Първо ще убият Ко! Ще го убият пред очите ти и ще излочат кръвта му!

Четириногият им приятел излая, когато чу името си. Погледът на момчето като че ли се проясни за момент, ала Калахан нямаше време да следва съдбата на момчето по-нататък.

Костенурката няма да ги спре, но поне държи останалите на разстояние. Куршумите също няма да ги спрат, но…

Пронизан от усещане за déjà vu — и защо не, нали бе преминал през всичко това в дома на едно момче на име Марк Петри, — Калахан бръкна под разгърдената си риза и извади разпятието, което носеше там. То изтрака в дръжката на рюгера и увисна под него, излъчвайки ярко синьо-бяло сияние; двете древни чудовища, които се носеха най-отпред, тъкмо щяха да го сграбчат, когато внезапно се отдръпнаха назад, пищейки от болка. Някогашният свещеник видя как кожата им зацвърча и започна да се втечнява и тази гледка го изпълни със свирепа радост.

— Махнете се от мен! — извика Калахан. — Божията сила ви заповядва! Христовата сила ви заповядва! Ка от Средния свят ви заповядва! Силата на Бялото ви заповядва!

Въпреки това едно от създанията се хвърли напред — уродлив скелет в старинен, обрасъл с мъх вечерен костюм. На врата му висеше някакъв древен орден… Малтийски кръст може би? Вампирът замахна с ноктестите си пръсти към разпятието, ала отецът свали ръка в последната секунда и лапата на чудовището загреба въздуха на два сантиметра над него. В този момент Калахан се хвърли напред и заби върха на кръста в жълтеникавата кожа на челото на древната твар. Златното разпятие потъна в плътта като нажежен шиш в буца масло. Създанието с овехтелия костюм нададе гъргорещ вик на агония и заотстъпва назад. Някогашният свещеник отдръпна кръста си. За един кратък миг, преди древното създание да прикрие с лапи челото си, Калахан зърна раната, която кръстът му беше причинил, след което някаква гъста, жълтеникава сукървица започна да се процежда между ноктестите пръсти на създанието. Коленете му се подгънаха и то се строполи на пода между две маси. Събратята му мигом се отдръпнаха от него и закрещяха от възмущение и гняв, докато лицето на вампира се изкривяваше навътре под уродливите му ръце. Аурата му потрепна като свещ и изчезна, след което единственото, което остана от древната твар, бе локва жълтеникава, втечнена плът, която се процеждаше като бълвоч от ръкавите на сакото и крачолите на панталоните му.

Калахан закрачи бързо към останалите. Страхът му се беше изпарил. Сянката на срама, надвиснала над него от момента, в който Барлоу беше отнел разпятието му и го бе счупил, също бе изчезнала.

„Най-накрая свободен — помисли си той. — Най-накрая свободен, велики Боже Всемогъщи, най-накрая съм свободен.“ После си каза: „Вярвам, че това е изкупление. А това е добре, нали? Доста добре всъщност.“

— Ххх’рррли я! — изпищя един от вампирите, вдигайки ръце, за да закрие лицето си. — Гадна дрънкулка на Госсс’ода на оссцете, х’рррли я, ако ти стисска!

„Гадна дрънкулка на Господа на овцете, точно така. Но защо тогава се свиваш от страх?“

В дома на семейство Петри Калахан не се бе осмелил да отговори на предизвикателството на Барлоу и това го бе погубило. Тук обаче, в „Дикси Пиг“, някогашният свещеник насочи разпятието към съществото, което бе дръзнало да проговори.

— Няма да подлагам на съмнение вярата си заради твар като теб, сай — изрече Калахан, а думите му отекнаха ясно в залата. Почти бе успял да изтика древните до свода, откъдето бяха излезли. По ръцете и лицата на стоящите най-отпред се бяха появили грозни тъмни тумори, разяждащи пергамента на древната им кожа като киселина. — И никога не бих захвърлил такъв стар приятел — за нищо на света! Но да го прибера? Добре, щом толкова искаш… — и при тези думи отецът прибра разпятието под ризата си.

Неколцина от вампирите веднага се хвърлиха напред, а препълнените им от зъби усти се изкривиха в зловещи усмивки. Калахан протегна ръце към тях. Пръстите му (и дулото на рюгера) засияха, сякаш бяха обгърнати от сини пламъци. Очите на костенурката също грейнаха, а черупката й заблестя.

— Отдръпнете се от мен! — извика някогашният свещеник. — Божията сила и силата на Бялото ви заповядват!

СЕДЕМ

Когато страховитият шаман се обърна към Предците, Мейман от тахийните почувства как чудесното, прелестно обаяние на Костенурката помръква. Той видя, че момчето е изчезнало, и това го разтревожи, ала се утеши с мисълта, че то е затънало още по-дълбоко с кълчищата, вместо да избяга оттук. Намереше ли обаче вратата към Федик и минеше ли веднъж през нея, Мейман щеше да бъде сполетян от страшни неприятности. Защото Сейър отговаряше пред Уолтър О’ Дим, а Уолтър се подчиняваше единствено на Пурпурния крал.

Сега обаче нямаше смисъл да мисли за това. Всяко нещо с времето си. Първо трябваше да оправят кашата с шамана и да насъскат Предците отгоре му, и едва тогава да се заемат с момчето. Можеха да го излъжат, че приятелят му го вика — току-виж това подействало…

Мейман (Човекът-канарче за Мия, Птицоглавият за Джейк) се запрокрадва напред и сграбчи Андрю — дебелака със смокинга с карираните ревери — с едната си ръка, хващайки още по-тлъстата му приятелка с другата, след което кимна към обърнатия с гръб към тях Калахан.

Тирана завъртя рязко глава, но Мейман отвори човката си и й изсъска заплашително. Тя се сви стреснато — Дета Уокър вече бе успяла да забие ноктите си в маската, която Тирана носеше, и сега тя висеше на парцали около челюстта и шията й. В средата на челото й червената й раничка се отваряше и затваряше като хрилете на умираща риба.

Мейман се обърна към Андрю и го пусна за момент, колкото да посочи към някогашния свещеник, след което се ухили зловещо и прокара ноктестата си лапа пред гърлото си в красноречив жест. Дебелакът кимна и отблъсна ръцете на жена си, която се опитваше да го задържи. Под човешката маска се виждаше как отрепката в крещящо яркия смокинг набира смелост. Той се хвърли напред със сподавен вик и обгърна шията на Калахан не с дланите си, а с дебелите си предмишници. В същия миг тлъстата му половинка изкрещя и блъсна статуетката от слонова кост от ръката на отеца. Изящната skölpadda тупна на тъмнопурпурния килим, отскочи под една от масите и така (като едно хартиено корабче, което някои от вас може би си спомнят) изчезна завинаги от тази история.

Предците продължаваха да стоят на разстояние от някогашния свещеник, както и вампирите от трети тип, които се хранеха в голямата зала, ала отрепките усетиха подходящия момент и започнаха да пристъпват напред — отначало колебливо, а после и по-уверено. Те обградиха Калахан, застинаха за миг, след което се нахвърлиха отгоре му с цялото си числено превъзходство.

— Пуснете ме, в името на Бога! — извика някогашният свещеник, ала от думите му нямаше никакъв ефект. За разлика от вампирите съществата с червените дупки в челата изобщо не реагираха на името на Бога на Калахан. Единственото, което му оставаше, бе да се надява, че Джейк няма да спре, нито пък ще се върне; че той и Ко ще отидат бързо като вихър при Сузана и ще я спасят, ако това е по силите им. Или ще загинат с нея, ако не успеят. И ще убият бебето й, ако им се удаде такъв шанс. Господи Боже всемогъщи, как се бе заблуждавал само! Трябваше да отнемат живота на нероденото още в Кала, когато имаха тази възможност.

Нещо се впи дълбоко във врата му. Вампирите щяха да дойдат всеки момент, без значение дали беше с разпятие или без. Щяха да се нахвърлят върху него като акули, каквито всъщност си бяха, веднъж само да подушат кръвта му. „Помогни ми, Боже, дай ми сили!“ — замоли се Калахан и почувства как силата се влива в него. Той се завъртя наляво, докато ноктите се впиваха в ризата му, раздирайки я на парцали. Изведнъж усети, че дясната му ръка се освобождава за миг, а рюгерът продължаваше да е между пръстите му, които го стискаха с желязна хватка. Някогашният свещеник го насочи към потното, пламтящо от омраза лице на тлъстака на име Андрю и допря дулото на пистолета (купен за самозащита в далечното минало от параноичния баща на Джейк) до меката червена рана, зейнала по средата на челото на отрепката.

Не-е-е-еее, няма да посмееш! — изписка Тирана и докато се протягаше към оръжието, предницата на роклята й най-накрая се разкъса и огромните й гърди изскочиха на свобода. Бяха покрити с груба четина.

Отецът дръпна спусъка. Изстрелът прогърмя оглушително в голямата зала. Главата на Андрю експлодира като кратуна, пълна с кръв, оплисквайки създанията, скупчени зад него. Разнесоха се писъци на ужас и потрес — отрепките не можеха да повярват, че това се случва в действителност. Калахан дори имаше време да си помисли: „Май не очаквахте да стане така, нали?“ Както и: „Това достатъчно ли е, за да ме приемете в клуба? Ставам ли за стрелец вече?“

Може би не. Калахан впери поглед в човека-птица, който стоеше точно пред него на две маси разстояние — човката му се отваряше и затваряше, а гърлото му трепереше от вълнение.

Някогашният свещеник се усмихна и се подпря по-удобно на лакътя си, докато кръвта от разкъсаното му гърло попиваше в пода, след което се прицели с рюгера на Джейк.

Не! — извика Мейман, вдигайки уродливите си ръце към лицето си в напълно безполезен опит за защита. — Не, НЕ МОЖЕШ…

„Мога и още как“ — помисли си отецът, обзет от почти детински възторг, и отново натисна спусъка. Мейман направи две неуверени крачки назад, после още една; блъсна се в някаква маса и се сгромоляса върху нея. Три жълти пера увиснаха във въздуха над главата му, поклащайки се лениво по пътя си към пурпурния килим.

В този миг до ушите на Калахан достигна свиреп рев — не на страх, а на глад. Мирисът на кръвта му най-накрая бе достигнал до преситените ноздри на древните вампири и вече нищо не бе в състояние да ги спре. Ето защо, ако не искаше да се присъедини към тях…

Татко Калахан, навремето отец Калахан от Сейлъмс Лот, насочи цевта на рюгера към себе си. Без да губи време в излишно търсене на вечността, криеща се в тъмнината на дулото на пистолета, той го притисна силно под брадичката си.

— Хайл, Роланд! — продума някогашният свещеник и разбра,

(вълната те са на гребена на вълната)

че го бяха чули. — Хайл, Стрелецо!

Показалецът му се натегна върху спусъка в момента, в който древните чудовища се нахвърлиха върху него. Калахан бе погребан под зловонието на ледения им, безкръвен дъх, но ни най-малко не изпитваше страх от тях. Напротив — никога преди не се беше чувствал толкова силен. Най-щастливите години от живота му бяха онези, когато бе прекарал като обикновен бродяга — не като Калахан свещеника, а като Калахан скитника. Сега имаше чувството, че съвсем скоро ще може да поднови този живот и да се скита накъдето поиска, изпълнил дълга си… и това беше хубаво.

— Нека откриеш своята Кула, Роланд, да влезеш вътре и да се изкачиш до върха й!

Зъбите на отдавнашните му врагове, тези древни братя и сестри на онова същество, което се наричаше Курт Барлоу, се впиха в него като отровни жила, ала Калахан изобщо не ги усети. Той се усмихна, докато натискаше спусъка, и този път избяга от тях завинаги.

Бележки

[1] Наздраве (нем.). — Б. пр.