Стивън Кинг
Тъмната кула (28) (Тъмната кула VII)

Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тъмната кула (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Dark Tower, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 78 гласа)

Информация

Сканиране
sir_Ivanhoe (6 януари 2008)
Разпознаване и корекция
NomaD (20 януари 2008 г.)

Издание:

Стивън Кинг. Тъмната кула VII. Тъмната кула

 

Издателска къща Плеяда, 2005

Адриан Лазаровски, преводач, 2005

Димитър Стоянов — ДИМО, художник, 2005

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от meduza)

Четвърта глава
Кожи

ЕДНО

Наложи се да изкарат без огън три поредни нощи. Последната бе най-дълга — най-ужасните дванайсет часа от живота на Сузана. „По-зле ли се чувствам в сравнение с нощта, когато Еди умря? — запита се тя. — Нима искаш да кажеш, че да лежиш будна в някоя от онези стаи, съзнавайки, че никога вече няма да го видиш, не е било по-ужасно? Че миенето на лицето, ръцете и нозете му не е било по-ужасно? Че сега се чувстваш по-зле, отколкото когато го приготви за земята?“

Да. Това бе далеч по-зле. Мразеше се за това и никога нямаше да го признае пред някого, ала дълбокият, безкраен студ на тази последна нощ бе най-лошото нещо, което й се бе случвало. Тя започна да се бои от всеки повей на вятъра от земите на изток и на юг. Бе едновременно ужасяващо и безкрайно унизително да осъзнаеш колко лесно физическият дискомфорт може да те обсеби, разпространявайки се като отровен газ, покриващ цялото игрище. Мъка? Загуба? Какво означаваха тези неща пред напора на всепроникващия студ, който тръгваше от върховете на пръстите ти, пропълзяваше в шибания ти нос и се запътваше… накъде? Към мозъка ти, ако ти е угодно. И към сърцето ти. В ледената хватка на подобен студ мъката и загубата бяха само думи. Не, не бяха дори и това. Само звуци. Безсмислен брътвеж, докато седиш под звездите и очакваш утрото, което никога няма да настъпи.

Това, което влошаваше допълнително положението, бе обстоятелството, че вече бяха достигнали местата, които Роланд наричаше „подснежието“. Те представляваха низ от дълги, обрасли със зеленина склонове (по-голямата част от тревата беше бяла и безжизнена) и плитки котловини, прорязвани от пълни с лед поточета и самотни дървета, нарушаващи монотонния пейзаж. По-рано през деня Роланд й бе посочил няколко дупки в леда и бе казал, че са направени от елен; после насочи вниманието й и към купчинките изпражнения, които се виждаха тук-там. На дневната светлина подобни знаци бяха доста интересни, дори обнадеждаващи, ала сега, сред безкрайното море на нощта и неспирното тракане на зъбите й, нямаха никакво значение. Еди нямаше никакво значение. Джейк нямаше никакво значение. Тъмната кула нямаше никакво значение, нито пък огъня, който бяха запалили в покрайнините на селището около замъка. Сузана помнеше вида му, ала усещането за приятна топлина, разливаща се по тялото й, бе напълно изгубено. Също като човек, преминал отвъд границите на смъртта за миг-два и осенен от усещането за живота след смъртта, тя можеше единствено да каже, че е било прекрасно.

Роланд седеше до нея и я прегръщаше, а гърдите му се разтърсваха от време на време от пристъпи на суха кашлица. Тъмнокожата жена си каза, че навярно спътникът й се разболяваше, но това също не й оказа никакво въздействие. Единствено студът имаше власт над нея.

По едно време — малко след като зората започна да оцветява източната част на небосвода — зърна някакви оранжеви светлини, които танцуваха в далечината, отвъд мястото, където започваше снегът. Обърна се към Роланд и го попита дали има някаква идея какво представляват; не че се интересуваше чак толкова, но звученето на собствения й глас я увери, че не е мъртва. Поне засега.

— Мисля, че са таласъми.

— К-к-как-к-к-кво? — Зъбите й тракаха толкова силно, че едва говореше.

— Не зная как да ти го обясня — каза Стрелеца. — Пък и не съм сигурен дали изобщо има смисъл. Сама ще ги видиш, когато му дойде времето. А ако в момента се заслушаш, ще чуеш нещо доста по-интересно.

Отначало чу единствено въздишката на вятъра. Сетне тя отстъпи място на сухото шумолене на тревата, най-вероятно под нечии стъпки, последвано от някакво едва доловимо хрущене. Сузана знаеше на какво се дължи това — само копито, разчупващо леда, сковал поточето, можеше да издава този звук. Безногата жена знаеше и че до три-четири дни може да носи палто, направено от кожата на животното, което пиеше вода наблизо, ала това също нямаше никакво значение. Времето бе абсолютно безполезно, когато седиш буден в мрака, подложен на непрестанните атаки на хапещия студ.

И преди си бе въобразявала, че й е студено? Какъв майтап, нали?

— Ами Мордред? — попита тя. — Той там ли е — как смяташ?

— Да.

— Усеща ли студа като нас?

— Не зная.

— Не мога да издържам повече, Роланд — наистина не мога.

— Няма да ти се наложи — успокои я нейният дин. — След малко ще се зазори и очаквам, че утре вечер ще си накладем хубав огън. — Той се изкашля в юмрука си и отново я прегърна.

— Обещавам ти, че съвсем скоро ще се почувстваш по-добре, а междувременно поне сме заедно.

ДВЕ

На Мордред му бе не по-малко студено, а освен това беше съвсем сам.

Намираше се достатъчно близо, за да ги чуе; ако не думите им, то поне звука от гласовете им. Той потръпна неконтролируемо; бе натъпкал устата си с мъртва трева, защото се боеше, че Роланд ще чуе тракането на зъбите му. Палтото на железничаря се бе разпаднало на парчета и той го бе захвърлил още в покрайнините на селището около замъка; ръкавите издържаха още съвсем малко, преди да бъдат сполетени от същата участ — те останаха да гният покрай стария път, съпроводени от злобна ругатня. Добре, че ботушите все пак ставаха за нещо, след като ги омота с вървите, които бе изплел от дългите треви. Благодарение на тях те още се крепяха на краката му.

Мордред се замисли дали да не се преобрази в паяковидния си облик, знаейки, че по този начин щеше да намали въздействието на студа, ала краткият му живот бе обладан от призрака на глада и никога нямаше да престане да се бои от него, без значение с колко храна разполагаше. А боговете му бяха свидетели, че не беше много — три откъснати ръце, четири крака (два от които бяха частично изядени) и част от торс. Ако се преобразеше, щеше да омете тези оскъдни запаси за по-малко от час. И въпреки че наблизо имаше дивеч — той чу стъпките на елена също толкова ясно, както и Бялото си татенце, — принцът не бе изцяло уверен в способностите си на ловец.

Ето защо седеше, трепереше и се вслушваше в гласовете им, докато те не заглъхнаха. Навярно бяха заспали. Той също можеше да подремне мъничко. Единственото нещо, което не му позволяваше да се откаже и да се върне обратно, бе омразата, която изпитваше към тях. Това, че всеки от тях имаше другия, докато той си нямаше никого. Никого.

„Мордред е гладен — помисли си отчаяно. — На Мордред му е студено. И Мордред си няма никого. Мордред е сам-самичък.“

Момчето захапа китката си и засмука топлината, която извираше от нея. В кръвта усети и последните остатъци от живота на Рандо Тотфул… но вкусът бързо изчезна. Толкова скоро! Той бе заменен от изтъркания, до болка познат вкус на собствената му кръв.

Сам в мрака и студа, Мордред заплака.

ТРИ

Четири часа преди разсъмване под бялото небе, обещаващо дъжд или суграшица (а може би и двете едновременно), Сузана Дийн лежеше трепереща зад един дънер и наблюдаваше една от малките котловини. „Ще чуеш Ко — беше й казал Стрелеца, — както и мен. Ще направя каквото мога, за да ги подгоня пред себе си и да ти осигуря възможност за стрелба. Искам всеки твой изстрел да си заслужава.“

Това, което влошаваше нещата, бе предчувствието, че Мордред е съвсем наблизо и може да се опита да я нападне в гръб, докато тя е улисана в лова. Тъмнокожата жена не спираше да се оглежда, ала мястото, което бяха избрали, бе относително открито и затревената площ зад нея всеки път се оказваше пуста. Само веднъж зърна един едър кафяв заек да се тътри уморено, провесил уши до земята.

Най-накрая чу пронизителния лай на Ко от малката горичка вляво от нея. В следващия миг Роланд закрещя:

— Х’ях! Х’ях! Бързо! Бързо, казвам ти! Стреляй веднага! Веднага! Не губи и една-единствена… — В този момент кашлицата прекъсна думите му. Не, тази кашлица изобщо не й харесваше. Никак.

Изведнъж тя зърна движението между дърветата и за пръв път, откакто Роланд я бе накарал да признае, че в нея живее още един човек, повика Дета Уокър:

„Трябваш ми. Ако искаш отново да ти е топло, накарай ръцете ми да престанат да треперят, за да мога да стрелям точно.“

И непрестанното треперене на тялото й спря. Когато стадото елени се появи между дърветата — изобщо не беше малко; поне осемнайсет животни, предвождани от самец с великолепни рога — ръцете й също престанаха да треперят. Пръстите на дясната й ръка стискаха ръкохватката от сандалово дърво на единия револвер на Роланд.

След тях от горичката изскочи Ко и се понесе по петите на последното животно. То се оказа кошута-мутант, която тичаше на четири крака с различна дължина (петият висеше от корема й като виме), ала това не й пречеше да се движи с изумителна грация. Последен се показа Роланд — той обаче не тичаше, а си вървеше съвсем спокойно. Сузана веднага насочи вниманието си към величествения водач на стадото, вземайки го на мушка.

— Така — промърмори тя. — Малко по-надясно, пиленце, да видим дали ще можеш да го направиш. Комала-ела-ела.

И въпреки че нямаше никаква причина за това, еленът поведе стадото към мястото, където се бе притаила тъмнокожата жена. Вече се чувстваше абсолютно хладнокръвна и уверена в себе си. Зрението й се бе изострило до такава степен, че виждаше потрепването на мускулите под лъскавата кожа на самеца, белия полумесец на окото му, старата рана на крака на най-близката кошута, където козината никога нямаше да порасне отново. За мг й се прииска Еди и Джейк да бъдат от двете й страни — да почувстват това, което чувстваше, и да видят онова, което виждаше, — ала в следващия момент и това желание изчезна.

„Не убивам с револвера си; този, който убива с револвера си, е забравил лицето на баща си.“

— Убивам със сърцето си — промълви безногата жена и започна да стреля.

Първият куршум улучи водача на стадото в главата и той се строполи на лявата си страна. Изплашените животни побягнаха покрай него. Една от кошутите се опита да го прескочи и следващият куршум на Сузана я порази в най-високата точка на скока й. Самката тупна мъртва на земята, строшавайки единия си крак при падането си.

Тя чу Роланд да стреля три пъти, но не погледна към него; имаше си свои задачи и се бе отдала изцяло на изпълнението им. Всеки от оставащите четири патрона в барабана на револвера повали по едно животно и само едно от тях помръдваше, след като се строполи на земята. Дори за секунда не й мина през ума, че това бе невероятна стрелба, особено с пистолет; тя беше стрелец в края на краищата и стрелбата беше нейното призвание.

Пък и в края на краищата нямаше никакъв вятър.

Половината стадо вече лежеше мъртво на земята. Оцелелите животни (с изключение на едно) се насочиха наляво и се спуснаха по склона към поточето, изгубвайки се от поглед зад паравана на върбите. Последният елен — самец годинак — препусна точно към нея. Тъмнокожата жена реши да не губи време в презареждане, въпреки че грижливо беше наредила резервните си куршуми на едно парче кожа пред себе си; вместо това грабна една от оризиите и пръстите й веднага намериха мястото за хващане.

Риза! — изкрещя Сузана и хвърли чинията. Тя литна над сухата трева, издигайки се леко във въздуха, съпроводена от зловещо свистене, което секна в мига, когато се вряза в шията на тичащия елен. Капки кръв полетяха като гирлянди около главата му, черни на фона на бялото небе. Касапският сатър едва ли би свършил по-чисто работата. За миг самецът продължи да препуска без глава, а кръвта шуртеше от прерязания му врат, докато галопиращото му сърце отброяваше последните си удари. Сетне предните му крака се подгънаха и животното се строполи на по-малко от десетина метра пред нея, обагряйки сухата жълтеникава трева в яркочервено.

Отчаянието и страданията от миналата нощ бяха забравени. Сковаността бе напуснала ръцете и краката й. В момента Сузана не изпитваше нито мъка, нито чувство на загуба, нито страх. Миризмата на барут и кръв от поваления елен бе горчива, ала сега й се струваше като най-приятния парфюм на света.

Тъмнокожата жена се надигна на остатъците от краката си, разпери ръце във въздуха (продължаваше да държи пистолета на Роланд в дясната си ръка) и изкрещя. Във вика й нямаше думи, нито пък можеше да има. В миговете ни на най-голям триумф езикът е безсилен.

ЧЕТИРИ

Роланд бе настоял да похапнат добре на закуска и протестите й, че студената телешка яхния с царевица прилича на някакъв отвратителен миш-маш на бучки, не доведоха до нищо. Но в два следобед според гъзарския му джобен часовник, когато студените дъждовни капки станаха ледени, тя оцени решението му. Никога досега не беше вършила толкова тежка физическа работа, а денят още не бе приключил. Роланд бе до нея през цялото време и й помагаше въпреки кашлицата. По време на краткия им, но главозамайващо вкусен обяд със сушени еленски бифтеци се бе замислила колко странен и забележителен беше мъжът до нея. След цялото това време и всички премеждия, през които бяха преминали заедно, тя все още не беше виждала задника му например. Дори и сантиметър от него. Бе го виждала да се смее и да плаче, да убива и да танцува, да спи и да кляка зад храстите със смъкнати панталони над онова, което наричаше Дънера на Облекчението. Никога не бе спала с него като жена с мъж, ала си мислеше, че го е виждала във всяка друга ситуация и… не. Дупето му продължаваше да бъде загадка за нея.

— Тази кашлица все повече започва да ми звучи като пневмония — отбеляза тъмнокожата жена малко след началото на дъжда. Сетне се улисаха в онези дейности, които Роланд наричаше авен-кар — пренасянето на убития дивеч и подготовката за превръщането му в нещо друго.

— Не се тревожи — рече й Стрелеца. — Имам това, което ми трябва, за да се излекувам.

— Истина ли казваш? — попита невярващо тя.

— Да — кимна той. — Освен това имам и тези. — Бръкна в джоба си и й показа шепа таблетки аспирин. Спътницата му забеляза, че на лицето му е изписано благоговение, и защо не? Навярно дължеше живота си на това, което наричаше „астин“. „Астин“ и „кефлет“.

Натовариха плячката си на луксозното такси на Хо Фат и поеха надолу към потока. Трябваше да повторят курса три пъти, докато пренесат всичко. След като струпаха дивеча на едно място, Роланд внимателно постави главата на самеца-годинак на върха на купчината, откъдето тя ги изгледа с изцъклените си очи.

— Това пък за кво ти е? — попита Сузана, а в гласа й се усещаше присъствието на Дета.

— Ще ни трябва всичкия мозък, който можем да използваме — отвърна Стрелеца и се изкашля сухо в юмрука си. — Работата е мръсна, но за сметка на това ще я свършим бързо.

ПЕТ

Когато струпаха плячката си до ледения поток („Поне няма мухи“, бе отбелязал Роланд), Стрелеца започна да събира мъртво дърво. Сузана знаеше, че ще запалят огън, но честно казано, нямаше кой знае каква необходимост от него — работеше усилено и поне засега й бе топло. Помъчи се да си спомни дълбините на снощното си отчаяние — как студът бе пропълзял до мозъка на костите й, превръщайки ги в стъкло — и не можа. Навярно защото тялото умееше да забравя лошите неща, каза си тя, а без неговата помощ спомените й приличаха на избелели снимки.

Преди да се отправи в търсене на дърва, Роланд проучи брега на ледения поток и изрови някакво парче скала. Когато й го подаде, безногата жена потърка с палец млечната му, загладена от водата повърхност.

— Кварц? — попита тя, ала не мислеше, че е това. Не изглеждаше съвсем като кварц.

— Не зная тази дума, Сузана — ние го наричаме „чърт“[1]. От него могат да се направят примитивни, ала доста полезни инструменти — брадви, ножове, шишове и стъргалници. На нас ни трябват стъргалници. Както и поне един чук.

— Знам какво ще стържем, но за какво ни е чукът?

— Ще ти покажа, но първо искам да се присъединиш към мен за малко — каза нейният дин, след което коленичи, хвана я за ръката и заедно се загледаха в главата на елена.

— Благодаря ти за онова, което ще получим — рече Роланд и Сузана потрепери. По същия начин говореше баща й, когато цялото семейство сядаше на масата.

„Нашето семейство е разрушено“ — помисли си тя, но не го изрече на глас. Онова, което излезе от устата й, бяха думите, на които я бяха научили още в най-ранна детска възраст:

— Боже, благодарим ти.

— Направлявай ръцете и сърцата ни, докато отделяме живота от смъртта — продума Роланд, сетне погледна към нея с вдигнати вежди, сякаш очакваше тя да каже още нещо.

И Сузана не го разочарова.

— Отче наш, който си на небесата! Да се свети Твоето име; да дойде Твоето царство; да бъде Твоята воля, както на небето, тъй и на земята; насъщния ни хляб дай ни днес; и прости нам дълговете ни, както и ние прощаваме на длъжниците си; не ни въвеждай в изкушение, но избави ни от лукавия, защото Твое е царството, и силата, и славата — вовеки.

— Това е страхотна молитва — възхити се той.

— Да — съгласи се спътницата му. — Може би не я казах точно както трябва, защото мина доста време, но е най-добрата молитва според мен. Хайде сега да се захващаме за работа, докато все още усещам ръцете си.

Роланд каза „амин“.

ШЕСТ

Стрелеца взе отрязаната глава на елена, хващайки я за едва напъпилите рога, след което я сложи пред себе си и стовари парчето скала върху черепа. Той се разцепи с глух звук, от който стомахът на Сузана се сви. Тогава мъжът сграбчи здраво рогата и ги задърпа — първо наляво, а после надясно. Тъмнокожата жена видя как черепът на животното се огъва напред-назад и извърна очи, опасявайки се да не повърне.

Нейният дин нанесе още два удара, използвайки парчето скала с хирургическа прецизност. После си послужи с ножа, за да изреже кръгче в кожата на главата, което сетне отвори като капаче, разкривайки разцепения череп отдолу. Тогава пъхна острието на ножа в най-голямата пукнатина и го използва като лост, за да достигне до мозъка на самеца. Щом направи и това, го измъкна, сложи го внимателно настрани и погледна към Сузана.

— Ще ни трябва мозъка на всеки елен, който убием — рече. — И именно за тази цел ни е необходим чукът.

— О! — въздъхна тя, след което добави глухо: — Мозък значи.

— За да направим каша за щавене. Чъртът обаче може да ни послужи и за други неща. Гледай. — Взе две парчета и ги заблъска едно в друго, докато едното не се счупи. Отчупената му повърхност не бе назъбена, а почти гладка. Жената знаеше, че това не е необичайно за метаморфните скали, но шистите и подобните на тях образувания по принцип бяха прекалено крехки, за да се направят от тях добри инструменти. Докато това вещество определено беше здраво.

— Когато получиш парчета, които са достатъчно дебели, че да ги държиш от едната страна, и тънки като остриета от другата, отделяй ги настрана — каза Роланд. — Ще ги използваме за стъргалници. Ако имахме повече време, щяхме да си направим и дръжки, но нямаме. До свечеряване ръцете ни ще се покрият с рани.

— Колко време ще ни трябва, за да си направим достатъчно стъргалници?

— Не много — отвърна Стрелеца. — Чъртът се отчупва добре, или поне така съм чувал.

Докато Роланд мъкнеше мъртво дърво в горичката от върби и елши, израсли до брега на поточето, тъмнокожата жена се отдаде на търсене на чърт. По времето, когато намери дузина големи парчета, забеляза и една гранитна скала, от която щеше да излезе чудесна наковалня.

Кварцоподобният минерал наистина се отчупваше добре и тя вече разполагаше с трийсетина стъргалника, когато Стрелеца се върна с третия си товар дърва. Той струпа подпалките на малка купчинка, която Сузана трябваше да закрие с ръце, за да я предпазят от суграшицата. Въпреки че се намираха под гъсто струпаните дървета, едва ли щеше да мине много време, преди да се измокрят до кости.

Щом огънят пламна, мъжът отстъпи няколко крачки назад, падна на колене и сключи длани.

— Пак ли ще се молиш? — попита го безногата жена.

— Човек не може да забрави лесно нещата, които е научил в детството си — отвърна й той, затвори очи за няколко секунди, а сетне доближи събраните си ръце до устата си и ги целуна. Единствената дума, която го чу да казва, беше „Ган“. После Стрелеца отвори очи, вдигна ръце и ги разпери, сякаш имитираше отлитаща птица. Когато проговори отново, гласът му беше сух и безизразен: — Добре. Да се захващаме за работа.

СЕДЕМ

Изплетоха въжета от трева, също както бе направил и Мордред, и провесиха първия елен — водача на стадото, който Сузана бе обезглавила — за задните крака от по-ниските клони на върбата. Роланд разпори корема му с ножа си и извади червата, след което затършува из вътрешностите му и изтръгна два слузести червени органа, които жената взе за бъбреци.

— Това е за треска и кашлица — рече той и отхапа от единия, сякаш беше ябълка. На Сузана й се повдигна и тя се загледа в потока, докато нейният дин приемаше лекарството си. Когато най-накрая се осмели да се обърне, го видя да изрязва кръгчета около местата, където задните крака на животното се съединяваха с тялото му.

— По-добре ли си? — попита смутено тя.

— Ще бъда — увери я нейният дин. — Сега ми помогни да сваля кожата на този юнак. Първият ще ни трябва с козината, понеже ни е нужен съд за кашата. Сега гледай внимателно.

Той пъхна пръстите си под мястото, където кожата все още бе прилепнала към тялото благодарение на тънкия пласт мазнини и мускули, хвана я здраво и дръпна рязко. Кожата се отдели с лекота почти до средата на туловището му.

— Сега направи същото от другата страна, Сузана.

Да пъхне пръстите си под кожата се оказа единствената трудна част. Този път те дръпнаха заедно и когато я обелиха до предните крака, тя смътно наподобяваше риза. Роланд я сряза с ножа си, след което се зае да изкопае дупка в земята — не много близо до горящия огън, но пак под укритието на дърветата. Жената му помогна, наслаждавайки се на начина, по който потта се стичаше по лицето и тялото й. Ямата, която издълбаха, бе шейсетина сантиметра широка и четирийсетина — дълбока. Стрелеца я покри с кожата, отъпквайки я грижливо.

През този следобед одраха осемте други елена, които бяха убили. Беше важно да го направят колкото се може по-бързо, защото изсъхването на подкожния слой мазнина и мускули щеше да затрудни значително работата им. Стрелеца поддържаше огъня добре разпален, а Сузана периодично вадеше пепел и въглени от него, оставяше ги да изстинат достатъчно, за да не прогорят дупки в покритата с кожата яма, и ги изсипваше в изкопа. Към пет следобед гърбът и ръцете на тъмнокожата жена вече я боляха жестоко, но тя стисна зъби и продължи да работи. Лицето, вратът и ръцете на Роланд бяха почернели от саждите.

— Приличаш на актьор от някоя панаирджийска трупа, който трябва да играе негър — подметна тя. — Растъс Куун например.

— Кой е този?

— Посмешище на белите. Смяташ ли, че Мордред е някъде тук и ни наблюдава? — През целия ден тя бе нащрек за момчето-паяк.

— Не — каза Роланд, спирайки се да си отдъхне. Отметна косата от челото си, при което увеличи петната си с още едно. Изглеждаше като някой от каещите се на Пепелявата сряда[2]. — Мисля, че е отишъл на лов.

— Мордред е гладен — каза жената, а сетне добави: — Можеш да докоснеш съзнанието му, нали? Поне дотолкова, че да разбереш дали е тук или не.

Стрелеца се замисли над думите й, след което каза простичко:

— Аз съм му баща.

ОСЕМ

Когато се мръкна, вече разполагаха с огромна купчина еленови кожи и одрани, обезглавени туловища, които със сигурност щяха да почернеят от мухи при по-топло време. Този път си устроиха грандиозно угощение с цвърчащи пържоли от прясно еленско месо, ала въпреки кулинарните наслади Сузана не спираше да си мисли за Мордред, който навярно седеше нейде в тъмното и гризеше вечерята си сурова. Дори да имаше кибрит, момчето не беше глупаво — със сигурност знаеше, че ако стрелците видеха друг огън, щяха мигновено да го нападнат. А тогава… бум-бум-бум, сбогом, Спайдър-бой. Изведнъж Сузана осъзна, че изпитва състрадание към него, и си каза да внимава. Синът на Пурпурния крал едва ли щеше да прояви милосърдие към тях, ако му паднеха в лапичките.

Щом се нахраниха, Роланд избърса мазните си пръсти в ризата си и каза:

— Беше невероятно вкусно.

— Абсолютно прав си.

— Хайде сега да извадим мозъците. После ще спим.

— На смени ли? — повдигна вежди безногата жена.

— Защо не? Доколкото зная, мозъците яко ги е бъз от повече хора и затова ще ги вадим на смени.

За миг тя беше прекалено изненадана да чуе един от лафовете на Еди

(яко ги е бъз)

от устата на Роланд, за да разбере, че Стрелеца се беше пошегувал. Доста дървено, но поне с добри намерения. Тя се засмя малко пресилено и каза:

— Много смешно, Роланд. Знаеш какво имах предвид.

Нейният дин кимна.

— Ще спим на смени и ще стоим на пост, да. Мисля, че така ще е най-добре.

Времето и еднообразната работа си казаха своето — беше видяла прекалено много намотани черва, за да се гнуси от някакви си мозъци. Разбиваха главите, а сетне използваха ножа на Роланд (острието му се беше изтъпило), за да отварят черепите. След като извадеха мозъците, ги отделяха грижливо настрана, сякаш бяха огромни сиви яйца. Когато и последният елен бе обезмозъчен, пръстите на Сузана бяха толкова разранени и подути, че едва можеше да ги сгъва.

— Лягай и спи — нареди й Стрелеца. — Аз ще поема първата смяна.

Тя не се възпротиви — знаеше, че пълният й корем и приятната топлина от огъня щяха да доведат съня съвсем скоро. Знаеше и нещо друго — че на другата сутрин щеше да е така схваната, че дори седенето щеше да е трудно и болезнено. Сега обаче изобщо не й пукаше за това. Бе преизпълнена с чувство на задоволство, което отчасти се дължеше на топлата храна, ала най-вече на усилната работа през деня и на усещането, че вече не се носеха по течението, а правеха нещо за себе си.

„Исусе — помисли си тя. — Май започвам да се превръщам в републиканка на дърти години.“

Изведнъж си даде сметка, че наоколо е необичайно тихо. Не се чуваха никакви звуци освен фученето на вятъра, шепота на суграшицата (която очевидно отслабваше) и прашенето на благословения огън.

— Роланд?

Той я изгледа от мястото си до огъня, вдигнал въпросително вежди.

— Спрял си да кашляш.

Мъжът се усмихна и кимна. Усмивката му бе последното нещо, което видя, преди да затвори очите си, ала Еди беше този, когото сънува.

ДЕВЕТ

Останаха три дни в лагера до потока и през това време Сузана научи повече за изработването на облекла от естествена кожа, отколкото някога бе предполагала (и доста повече от онова, което всъщност й се искаше да знае).

След като накиснаха кожите в тъмната каша от вода и пепел, те се отправиха на кратка експедиция по протежението на потока, чиято цел бе намирането на подходящи дънери. На около километър и нещо откриха това, което им трябваше, разположиха трупите срещу две върби (растящи в съседство, за да могат да работят един до друг) и започнаха да смъкват козината със стъргалниците си. Това им отне един ден. След като свършиха, изгребаха сместа, преобърнаха кожата и я напълниха отново, този път със смесица от вода и смачкани на пюре мозъци. Това „студено щавене“ беше непознато за нея. После накиснаха кожите в новата каша, където трябваше да престоят цяла нощ, а Сузана се зае да прави конци от жили и сухожилия. Роланд наостри ножа си и издялка половин дузина костни игли. Когато приключи, пръстите му кървяха. Той ги намаза с остатъците от кашата от пепел и сажди и цяла нощ спа така, а ръцете му изглеждаха тъй, сякаш бяха покрити с дебели сиво-черни ръкавици. Щом ги изми в потока на следващия ден, тъмнокожата жена с удивление забеляза, че раните са започнали да заздравяват. Тя намаза със същата смес пъпката до устата си, но й залютя ужасно и побърза да я измие.

— Искам да изрежеш това проклето нещо от лицето ми — рече.

Стрелеца поклати глава.

— Ще я оставим сама да се изцери.

— Защо?

— Да изрежеш пъпка е много лоша идея, освен ако не е абсолютно наложително. Особено тук, в този „пущинак“, както би го нарекъл Джейк.

Тя се съгласи, но когато си легна, в съзнанието й изригнаха множество картини, коя от коя по-неприятни — как циреят започва да расте, разяждайки лицето й сантиметър по сантиметър, докато не превърне цялата й глава в кървящ черен тумор. В тъмното тези образи имаха ужасяваща убедителност, ала за щастие безногата жена бе прекалено уморена, за да я тормозят дълго.

На втория ден в Кожарския лагер (както Сузана започна да нарича мястото, където се намираха) Роланд изготви нещо като голяма рамка, на която започнаха да опушват кожите. Миризмата на завършения продукт бе изненадващо приятна. „Мирише ми на кожа“ — помисли си тя, след като подуши едно от парчетата, и сетне се засмя. Точно това си беше всъщност.

На третия ден тъмнокожата жена най-накрая надмина своя дин. Шевовете на Роланд бяха рехави и не особено изпипани — тя си помисли, че ще издържат най-много месец, след което елечетата и гамашите, ушити по този начин, ще започнат да се разпадат. Тя бе доста по-сръчна. Шиенето бе умение, което бе усвоила от майка си и двете си баби. Костните игли на Стрелеца й се сториха доста груби и тя уви палеца и показалеца на дясната си ръка с еленова кожа, използвайки я като своеобразен напръстник. След това работата потръгна значително по-лесно и към средата на следобеда безногата жена вече вземаше дрехи от купчината на Роланд и повтаряше шевовете им със своите, които бяха много по-гъсти и здрави. Очакваше нейният дин да възрази — мъжката гордост бе всеизвестна, — ала той не го направи, което беше мъдър ход от негова страна, защото в противен случай Дета Уокър със сигурност щеше да реагира в типичния си стил.

В навечерието на третата им нощ в Кожарския лагер всеки от тях имаше елек, гамаши, палто и ръкавици. Последните бяха големи и смешни, но поне щяха да държат топло на ръцете им. И като страна дума за ръце, Сузана едва можеше да сгъне своите. Тя изгледа скептично останалите кожи и попита Роланд какво ще правят с тях.

Той се замисли, след което поклати глава.

— Ще ги натоварим на Хо Фат заедно с част от месото и парчета лед от потока, за да го запазим за по-дълго време.

— Ще можем ли да използваме таксито, когато стигнем до снега?

— Не — призна й той, — ала дотогава останалите кожи ще са станали на одежди, а месото ще бъде изядено.

— Просто не можеш да останеш повече тук, нали? — не спираше с въпросите си Сузана. — Чуваш нейния зов. Чуваш как Кулата те вика.

Стрелеца остана загледан в играещите пламъци, без да каже нищо. Въпросът беше риторичен.

— Как ще транспортираме провизиите си, когато стигнем до бялата шир?

— Ще си направим шейна. Пък и там ще има много дивеч.

Сузана кимна и тъкмо щеше да се излегне на земята, когато мъжът я хвана за раменете и я обърна към огъня. Лицето му се приближи до нейното и за миг тъмнокожата жена си помисли, че ще я целуне за лека нощ. Вместо това обаче мъжът се загледа съсредоточено в цирея до устата й, който вече беше хванал коричка.

— Е? — попита тя накрая. Можеше да каже и повече, ала се срамуваше от треперещия си глас.

— Мисля, че е станала по-малка. Напуснем ли веднъж Ужасните земи, може да се изцери и сама.

— Сигурен ли си?

Мъжът рязко поклати глава.

— Казах „може“. Сега си лягай, Сузана. Трябва да си починеш.

— Добре, но този път не ме оставяй да спя до късно. Искам да изпълня своята част от караула.

— Добре. Сега заспивай.

Тя го послуша и сънят я връхлетя още преди да затвори очи.

ДЕСЕТ

Намира се в Сентрал Парк и е толкова студено, че вижда дъха си. Небето е съвсем бяло — снежно небе, — ала на нея й е топло. Не, просто няма как да й е студено с палтото от еленова кожа, гамашите, елечето и собственоръчно ушитите от нея ръкавици. На главата й също има нещо, което топли ушите й — тя го сваля, изгаряща от любопитство, и вижда, че това е скиорска шапка, ала изработена от същия материал като останалата част от облеклото й. Платът е боядисан в червено и зелено, а отпред пише „ВЕСЕЛА КОЛЕДА“.

Сузана е озадачена. Можеш ли да имаш déjà vu насън? Очевидно да. Тя се оглежда наоколо и вижда Еди и Джейк, които й се усмихват. Гологлави са и тъмнокожата жена осъзнава, че това, което държи в ръцете си, е комбинация от шапките, които носеха в друг неин сън. Внезапно изпитва невероятен възторг, сякаш току-що е решила някаква нерешима задача — изчислила е квадратурата на кръга или е открила най-голямото просто число (това е само за Блейн влака, дето мамата си трака — направо мозъчна атака).

На пуловера на Еди пише „АЗ ПИЯ НОЗ-А-ЛА!“

А на този на Джейк — „АЗ КАРАМ «ТАКУРО СПИРИТ»!“

И двамата държат в ръце чаши с горещ шоколад — от онзи mit schlag отгоре, поръсен с индийско орехче.

Кой свят е това? — пита ги тя и в същия миг осъзнава, че наблизо пеят „Тиха нощ, свята нощ“ и „Какво дете е това“.

Трябва да го оставиш да продължи сам — казва Еди.

Да, и трябва да се пазиш от Дондейл — добавя Джейк.

Не разбирам — отговаря им Сузана и им показва шапката си. — Това не е ли ваше? Не беше ли на главите ви?

Ако я искаш, вече е твоя. — Еди й подава чашата си. — Заповядай, донесъл съм ти горещ шоколад.

Никакви двойници повече — изрича Джейк. — Това е само една шапка, ако не виждаш.

Преди да може да отговори, от небето се чува някакъв глас и сънят започва да се разпада.

ДЕВЕТНАЙСЕТ — казва гласът. — Това е ДЕВЕТНАЙСЕТ, това е ЧИССИТ.

С всяка следваща дума светът става все по-нереален. Еди и Джейк стават полупрозрачни, а опияняващият аромат на горещия шоколад избледнява, заменен от мириса на пепел

( пепелявата сряда )

и кожа. Тя вижда, че устните на Еди помръдват, и си мисли, че той изрича някакво име, след което…

ЕДИНАЙСЕТ

— Събуди се, Сузана — рече Роланд. — Твой ред е.

Тя се надигна и се огледа наоколо. Огънят гаснеше.

— Чух го да обикаля наоколо — каза нейният дин, — но оттогава минаха няколко часа. Сузана, добре ли си? Сънуваше ли?

— Да — отвърна тя. — Този път имаше само една шапка и аз я носех.

— Не те разбирам.

Тя също не се разбираше. Сънят й вече избледняваше, както почти винаги става със сънищата, след като отворим очи. Единственото, което знаеше със сигурност, беше, че името, изречено от безмълвните устни на Еди, бе Патрик Данвил.

Бележки

[1] Вид кварц, подобен на кремък. — Б. пр.

[2] Седмата сряда преди Великден, отбелязваща началото на великденските пости. — Б. пр.